shareit

Да умреш от безсъние – прионните болести, на вашите услуги

| от |

Понякога най-лошите ни кошмари са тези, които не сънуваме. Има редица състояния, психически разстройства и заболявания, които или ограничават съня ни, или напълно лишават човек от сън. Сами разбирате, че много от тях са доста опасни. Никое обаче не е толкова ужасно и рядко, колкото фаталното фамилно безсъние.

Така наречените „прионни болести“ са категория редки и фатални мозъчни заболявания, които могат да засегнат както хора, така и животни. Те поразяват нервната система и нарушава основните функции на мозъка, което могат да доведат до загуба на памет, намаляване на когнитивните способности, промени в характера и поведението и безсъние. Причинява се от изменения и мутации на гена PRNP, който се наследява от някои от родителите.

Първата прионна болест при животните е описана за първи път през 30-те години на 18 век, когато се забелязва, че овцете и козите във Великобритания са раздразнителни, отслабват и са силно некоординирани. Това състояние става известно с името „скрейпи“ и е способно убие цели стада наведнъж. През първите 200 години от съществуването си скрейпи върлува само в Западна Европа, но в средата на 20 век фермер от Мичиган внася стадо овце от Англия, което се оказва заразено и съответно измира. Днес само в Австралия и Нова Зеландия няма скрейпи.

Както всички прионни заболявания, фаталното фамилно безсъние (Fatal familial insomnia, FFI) се причинява от някаква промяна или мутация на PRNP гена, което от своя страна означава, че се проявява в областта на таламуса и уврежда клетките там. Таламусът контролира сетивните ни и двигателни умения, както и будуването и съня. Мутиралият PRNP ген „прояжда“ дупки в мозъка ни като му придава вид на гъба за миене. Именно това ни лишава от способността да заспим – първоначално успяваме, но с напредване на времето ни е все по-трудно, докато накрая става невъзможно. А когато успеем да заспим, сънищата ни са изключително ярки и реални.

При eлектроенцефалография, докато пациентът с такава болест, се наблюдават признаци на REM фазата на сън. Тоест на човекът му се спи до така степен, че влизат в състояние на сън, докато е буден.

Други симптоми на FFI включват загуба на контрол над физическите си движения и координацията, както и промени в характера. В зависимост от остротата на симптомите болестта може да убие човек в рамките на няколко месеца или може да продължи (постепенно влошавайки се) няколко години. Нормалната продължителност на живот с такава диагноза е от 12 до 18 месеца. Но винаги води до смърт.

Още нещо странно за болестта (понеже няма достатъчно странни неща около нея…) – първите признаци и симптоми на FFI се проявяват, чак когато сме над 40-50-годишни. Въпреки че никой не знае със сигурност защо генa не мутира преди това, лекарите смятат, че може би е стимулиран или активиран от природната естествена уязвимост на мозъка, когато навлезем в средната възраст.

Първият регистриран случай на фатално фамилно безсъние при хората (едва ли е първият случай в историята, но е първият случай, за който знаем) е на венециански лекар през 1765 г. Първоначално се смята, че е починал от „естествен дефект на сърцето“, защото страда от „парализа“ и дълги периоди на безсъние. Но тези симптоми сочат красноречиво към FFI. Освен това, както пише в книгата „Семейството, което не може да спи“, лекарят може и да не е първият член на семейството си, умрял по този начин. Във въпросната книга е описана подробно 200-годишната история на това италианско семейство и битките им с това рядко генетично заболяване.

Има и други документирани случаи на FFI. През 1991 г. малко след 40-ия си рожден ден, учителят по музика в Чикаго на име Майкъл Корк го наляга безсъние. С изострянето на инсомнията му, физическото и психическото му състояние също започват да се влошават. Майкъл постъпва в болницата на Чикагския университет, където погрешно е диагностициран с тежка депресия. Мъките му се влошават до степен, в която Корк вече изобщо не може да спи и лекарите са принудени да го вкарат в кома. Корк почива шест месеца след началото на симптомите. Няколко години по-късно неговият случай е включен в документалния филм на BBC „The Man Who Never Slept“. Все още се изяснява дали в семейството на учителя има хора, които са страдали от болестта.

Друга интересна история е тази на виетнамеца Тай Нгок. През 2004 г. той получава вниманието на медиите след като казва, че не е спал 31 години. Безсънието му започва през 1973 г. след като преболедува от много лоша треска. Въпреки над 11 000-те безсънни нощи, той казва, че е търпи малко негативни физически или психически последици. Някои твърдят, че Нгок е доказателство, че фаталното фамилно безсъние не винаги е фатално. Други, предимно лекари и експерти, обаче твърдят, че Нгок всъщност спи, но просто не го осъзнава. Според д-р Вадва, някои безсъници не осъзнават разликата между това да спят и да са будни и така всъщност не забелязват кога правят много кратки микродрямки.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Slinky от 1943

| от |

Слинки е изобретено от Ричард Т. Джеймс през 1943 година, а за първи път демонстриранa в универсалния магазин на Gimbels във Филаделфия през ноември 1945. Играчката е хит и всички 400 бройки се продава за деветдесет минути.

Джеймс и съпругата му Бети основават James Industries в Клифтън Хайтс, Пенсилвания, за да произвеждат Слинки и няколко дъщерни играчки като Слинки кучето и Сюзи, Слинки червейчето. През 1960 г. съпругата на Джеймс Бети става президент на James Industries и през 1964 г. премества предприятието в Холидейсбург, Пенсилвания. През 1998 г. Бети продава компанията на Poof Products, Inc.

Slinky_ad_1946

В началото слинкито е на цена от 1 долар, но тя се покачва с увеличението на цените на стомана в цяла Пенсилвания. Все пак обаче стойността на играчката остава скромна през цялата й история до голяма степен заради загрижеността на Бети Джеймс дали по-бедните семейства ще могат да си я позволят.

Слинки, освен като една от играчките в детската стая, се ползва и в класната стая (като инструмент за преподаване), във военно време като радио антена и във физически експерименти с НАСА. Играчката е въведена в Националната игрална зала на славата в в Рочестър, Ню Йорк, през 2000, а през 2003 г. Слинки намира мястото си в списъка „100 години играчки“ на Асоциацията на играчките. За първите си 60 години съществуване са продадени 300 милиона бройки.

Но как точно се появява тази забавна пружинка на бял свят и как става любимата играчка за подарък на Коледа?

Slinky rainbow

През 1943 г. Ричард Джеймс, морски инженер и механик, който работи в корабостроителницата William Cramp & Sons във Филаделфия. Там създава пружини, които да поддържат и стабилизират чувствителната на движения апаратура на борда на корабите, когато морето е бурно. Джеймс случайно бута един от пружините от една етажерка и вижда как тя минава по познатия ни начин от един куп с книги, по масата и после на пода, където застава в събрано положение.

Съпругата на Джеймс Бети си спомня: „Той се прибра вкъщи и каза: „Мисля, че ако успея да наглася стоманата с правилната гъвкавост, бих могъл да накарам пружината да крачи“. Джеймс експериментира над година с различни видове стоманена тел и най-накрая намира правилната. В началото жена му се е изпълнена с колебания, но променя мнението си, след като играчката е прецизно нагласена и вижда децата от квартала колко й се радват. Тя я нарича Slinky (което означава „елегантен и грациозен“), след като случайно попада на думата в речника и решава, че умело описва звука, който пружина издава, докато ходи.

Със заем от 500 долара двойката създава James Industries (първоначално James Spring & Wire Company) и произвежда около 400 бройки Слинки, направени от местна работилница, които опакова на ръка в жълта хартия и ги продава на единична цена от 1 долар. Всяко Слинки е високо около 6,5 см. и има 98 намотки от висококачествена синьо-черна шведска стомана. Семейство Джеймс първоначално срещат затруднения при продажбата на изобретението си в магазините за играчки, но през ноември 1945 г. получават разрешение да поставят собствен стелаж в секцията за играчки на универсалния магазин Gimbels във Филаделфия.

Ако не сме го казали вече (знаем, че сме го казали, но пак ще го кажем): Слинки е хит и всички 400 бройки са продадени за деветдесет минути.

През 1946 г. Слинки е представен на американския панаир на играчките. Не след дълго Ричард Джеймс прави работилница в Олбани, Ню Йорк, и разработва машина, която може да прави слинкита за секунди. Играчката вече е опакована в кутия с черен надпис.

Джеймс често се появява в телевизионни предавания, за да разкаже за играчката си. През 1952 г. дебютира Slinky Dog. Други играчки на Slinky, пуснати през 50-те години на миналия век, са влакчето Slinky Loco, Slinky Suzie и Slinky Crazy Eyes – чифт очила, които използват пружини да държат очните ябълки.

James Industries лицензира патента на няколко други производители, включително Wilkening Mfg. Co. от Филаделфия и Торонто, които произвеждат играчки, ориентирани към пружините. През първите 2 години James Industries продава 100 милиона бройки (при 1 тогавашен долар за брой, днес приходите биха се равнявали на 6 милиарда долара).

През 1960 г. след като съпругата му подава молба за развод, Ричард Джеймс напуска компанията и става евангелски мисионер в Боливия. Бети Джеймс управлява James Industries, оправя се с кредитори и през 1964 г. премества всичко в Холидейсбург, Пенсилвания.

Ричард почива през 1974 г.

През 1995 г. Бети обяснява успеха на играчката пред Асошиейтед прес с думите: „Той се крие в простотата й“. Същата година играчката става хит като коледен подарък, защото се появява във филма „Toy Story“.

През 1998 г. James Industries е продадена на Poof Products, Inc. от Плеймут, Мичиган, производител на спортни топки от пяна. Slinky продължи производството в Холидейсбург и през 2003 г. James Industries се слива с Poof Products, Inc., в нова компания, която се казва Poof-Slinky, Inc.

Бети Джеймс почива от сърдечна недостатъчност през ноември 2008 г., на 90 години, след като е президент на James Industries от 1960 до 1998 г. Над 300 милиона играчки с елементи на Slinky са продадени между 1945 и 2005 г., а оригиналният Slinky все още е бестселър.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на японската нинджа – забравеното изкуство

| от |

Съществуват много легенди за японските самураи и техните величествени подвизи. В последните няколко месеца сме разказали много истории за японски авантюристи, обикаляли света, при това във време, в което европейската цивилизация все още се е формирала. По една или друга причина се пропуска един друг специален вид войни, запомнени именно в страната на изгряващото слънце. Нинджите винаги са пазели своята невероятна мистика и може би по тази причина няма точна информация за техния произход. В днешно време има достатъчно холивудски интерпретации, но за модерния японец това е просто обида.

Оказва се, че няма категорични данни нито за произхода, нито за присъствието на нинджите в японската история. Съществуват няколко версии за появата на този вид бойци – дори думата боец е пресилена, защото в исторически план нинджите имат само една-две открита и директна битка. Нека започнем от самото начало. Според някои исторически теории, нинджите може да идват от:

1. С падането на династията Танг в Китай, много генерали бягат от страната и отиват в Япония, пренасяйки своите бойни тактики и философията за войната. Междувременно тяхната родна страна се подготвя за 50-годишен период на хаос. Само един век по-късно започват да идват и китайските монаси, които носят допълнителни знания в медицината и философията.

2. По една или друга причина се смята, че възможни автори на това изкуство са започнали учението в Индия. Китайските монасите са преподавали тези познания и в Тибет, но сякаш са били по-необходими в Япония.

3. Редица източници твърдят, че нинджите са се зародили именно във феодална Япония и идват точно навреме, за да бъдат в противовес на самураите. Впрочем има твърдения, че първият нинджа е принц Ямато, но дори тази информация не е особено сигурна.

Silhouette of two Japanese Samurai sword fighting, Vector Illustration

Истината не може да има много лица, но за съжаление историята на нинджите е унищожена или потъва в забрава. В апогея си, нинджите са имали повече от 49 училища в страната. Доказан факт е, че всеки майстор преподавал своите знания на учениците, но никога не ги записвал. Следователно единственият начин за човек да се превърне в нинджа е да бъде роден в семейство, където се практикува това изкуство или да се роди в селото, където всички жители спазват йерархията. Може би това е достатъчно добър отговор на поговорката „Нинджа не се става. Нинджа се ражда.“. От друга страна трябва да бъдем малко скептични. Най-известните кланове в това движение също имат противоречия. Ига рю и Кога рю са най-известните и съответно смятани за най-добре развити фамилии. Апогеят им е в периода на Камакура от 1185 до 1333 година.

Проблемът е, че според архивите владетеля Шотоку Тайши (574-622) е използвал услугите на нинджа на име Отомоно Сахито. Неговото име може да бъде открито в редица публикации и някъде се смята за бащата на нинджитсуто, но няма доказателства и името остава по-скоро в територията на фолклора. Превъртайки календара с няколко века напред към периода на Камакуро ще прочетем, че това явление е подбудено в следствие на доминиращата японска аристокрация. Тогава жителите въстанали и тренирали различни сложни бойни маневри в планините, а след това ги приложили срещу жестоките господари. Познанията в това изкуство по-късно еволюират до толкова познатото нинджитсу.

Друга легенда разказва преплитащите пътища на самурая Дайсуке Тогакуре и Кайн Доши. Срещата се случва някъде през XII век. Дайсуке бил самурай, който изгубил земята и титлата си. Вместо да извърши сепуко, той започва да скита в планините на югозападен Хоншу, където среща Кайн Доши – китайски войн и монах. Двамата споделят своите знания и бързо започват да мислят нова теория около воденето на партизанската война, която наричат нинджитсу. Според някои източници именно Дайсуке започва първото училище за нинджи с името Тогакере. Повечето привлечени привърженици на това изкуство ще бъдат разжалвани самураи, но в повечето случаи обикновеният човек можел лесно да бъде обучен и издигнат за нинджа, което автоматично изключва твърдението за раждането на нинджа.

В тази история отново присъстват селяните и фермерите, които трябвало да изучат някаква форма на бойно изкуство, за да се защитават. Ето защо и най-известните училища и локации на нинджите са именно Ига и Кога, където местното население е предимно селско. Представителите на движението Ига рю са били използвани като шпиони. Тяхната основна мисия за събиране на информация и употреба на експлозиви е документирана през XV и XVI век. Това знание било сериозна тайна и никой не я издавал. Другото име на тези специални наемници, защото нинджите били точно такива, е шиноби. Освен употребата на експлозиви, представителите са известни с акробатичните си умения и сурови тренировки, саботаж, внедряване в противниковия лагер, поръчкови убийства и партизанска война. Друга важна черта е, че в повечето случаи са наемани да извършат колкото се може повече щети на противниковия лагер и с това се справяли отлично.

Japanese NINJA concept. Samurai.

Историята показва, че нинджата е правилното лице, когато трябва да се взимат решения, противоречащи на японската философия. Ограниченията от бушидо изобщо не притеснявали нинджите. Макар и някои да са бивши самураи, бушидо нямал власт над тях, особено с възможността да прогледнат критично на своите бивши колеги. Нинджите са били виртуози в убийствата, но това е само върха на айсберга. Много често могат да разпространяват слухове, с които да развълнуват една скромна суб култура. Може да се допуска, че политиката в Япония за този период е била в ръцете изцяло на нинджите. Причините са ясни, когато на повърхността изплува сериозен противник, всеки използва услугите на наемника. Самураите също използвали тези лица за извършването на определена услуга. Разбира се, никой не знаел кога и как ще се случи делото, но всеки получавал точно това, за което плаща. Имайки предвид времето им на зараждане, нинджите били перфектния инструмент за периода си. По време на войните Набукучо (1336-1392), както и войните Онин (1460).

Издигането им в ранг успява да привлече вниманието дори на Ода Нобунага. Като един от най-важните благородници на страната, неговата основна мисия е да започне обединението на Япония. Основен проблем за него и неговите самураи е, че двете села на нинджите, съответно в Ига и Кога, може да се превърнат в истинско главоболие. Нещо повече, легендите за техните подвизи обикаляли страната и всявали сериозен смут и сред най-смелите бойци. Единственото решение, без значение дали е правилно или грешно, е премахването им. Битката в Кога дала особено самочувствие на самураите, които успели бързо и лесно да премахнат толкова „страшните“ нинджи.

Обучените в партизанска война не могат да се справят с изкуството на войната в отвореното бойно поле, тези умения липсват или просто не са били необходими до този момент. Самият Ода знаел много добре, че битката ще бъде люта, особено след като всеки в селото на нинджите е равен на другия, без значение колко по-високо или по-ниско е в ранг. Странното общество, способно да заличава императори, не можело да се мери с нищо друго до този момент в Япония. Най-важното за Ода е, че официалната власт получавала възможно най-сурово отношение, когато пребивава там и ако изобщо бъде допусната. А още по-страшното е, че в провинцията Ига имали сериозно намерение да се разправят с настоящата власт. Нобунага започнал своя поход и бързо успял да превземе двореца Маруяма. Окуражен от бързото развитие, той започнал да вярва, че нинджите не са чак толкова страшни, но практически още не е срещнал сериозен отпор. Никой не знаел, че обикновените работници, които някога са строили този дворец, практически били обучени нинджи.

Господата просто искали да опознаят много добре двореца и се възползвали от възможността си. Въоръжени с правилните познания, тайната формула на барута и изкуството да потъват в нощта като призраци, нинджите бързо и лесно запалили двореца, а самият Ода можел само да гледа какви красиви пламъци се разгръщат пред него. На сутринта се дава вълнуващата команда за нападение, което Ига нинджите очаквали с огромно нетърпение. Заедно с още 12 000 самурая, Ода тръгва към планините. Годината е 1579, а гостите дори не подозират какво им предстои. Влизайки в село Иседжи, самураите започнали да си мислят, че всички са се евакуирали.

Samurai in Japanese village

Грубата грешка е, че нинджите били там, просто чакали своя момент. Половината от домакините посрещнали самураите с фронтална атака, докато останалите преградили пътя за бягство. С необходимото прикритие, повечето маскирани бойци използвали огнестрелно оръжие (познанията на барута очевидно намирали нови и нови приложения през 16-и век), както и огнени стрели – комплимент от домакина. Когато станало ясно, че битката прераства в елементарна сеч, копията и мечовете започнали да влизат в употреба, демонстрирайки невероятната красота на нинджитсуто.

Друга още по-сериозно главоболие е, че в паниката, самураите започват да стават жертва на собствените си стрелци, а понеже мракът и мъглата не прощават, някои дори успяват да се изколят сами, без да търсят помощта на отбраняващите сили. Онези, които не успели да посрещнат нито един меч с гърди (приятелски или вражески), предпочели да спестят позора си и да извършат сепуко. Самият Ода успява да избяга. Когато се завръща обратно в дома си, баща му го кори, но казва и най-мъдрите слова, които един самурай може да чуе:

„Намери си нинджа. Само така можеш да си гарантираш победа.“

Разказите за сразената самурайска армия се разпрострели бързо. Мнозина очаквали ответен удар, но по-важното е, че в следващите 1-2 години кланът Нобунага ще има причина да се въздържа от действия.
На 1 октомври 1581 година Ода хвърля всички сили в разбиването на проклетия враг. 40 000 война тръгват в битка срещу 4 000 човека. Огромната армия нападала от всички възможни страни. Оцелелите войни от провинцията Кога се притекли на помощ, защитавайки последната точка, която съдбата им отредила за битката. Отчаяната защита обаче не може да даде отпор на огромната армия. В един момент нинджите се предават и се надяват, че е възможна някаква дипломация. Войните на Нобунага обаче още помнили стария срам и бързо изклали почти всички жители. Мнозина успели да избягат, но предпочели да се крият и живеят в изгнание, отколкото да се предадат. С това сякаш приключва и съществуването на тези бойци. Някои исторически факти показват, че делото им се забелязва слабо през XVII век, но като цяло техните умения остаряват и отстъпват. Нещо подобно се случва и със самураите след известно време.

Japanese Ninja Samurai on the roof of the castle

Едно е сигурно, нито един нинджа не е документирал своите умения и не е успял да ги запази. Знанията се предават от уста на уста. Възможно е да са преувеличени в следствие на легендите за тях, но и това не е сигурно. Важното в този момент е, че Япония и до днес открива документии договори, в които нинджа се кълне във вярност на своя господар и също така споделя, че няма да използва уменията си за кражба, освен ако не му е заповядано. Една от големите тайни на този японски наемник е в умението му да изпада в транс за дълги периоди от време. Когато са призовавани да убиват, нинджите често използвали дегизировка и истинската им идентичност била известна само на самите тях. Според някои японски историци, тайната на нинджите се криела в умението им да изпадат в транс, да медитират и също така да използват уменията на самохипноза. По тази причина се разказват легенди за нинджа, който прекарал няколко дни във водоем, очаквайки своята цел да се появи. Подобно състояние на духа може да бъде забелязано при будистките монаси, което за пореден път насочва погледа към Тибет и Индия. На финалът обаче не трябва да забравяме, че в скромният архив не може да даде много информация за едни от най-легендарните убийци на Япония.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Робърт Клайв – господарят на Индия

| от |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Средата на XVIII век е една от най-бурните епохи в човешката история. Успоредно с вихрещото се в Европа просвещение, силите на Стария свят се отправят през морета и океани за да коват грамадни колониални империи, чието съществуване завинаги променя курса на историята. Не съществува друга нация, която така да е повлияла на отвъд европейските земи в степен, съпоставима с постигнатото от британците.

Британската колониална империя започва като една несериозна авантюра през XVII век със създаването на няколко забравени от бога колонии в Северна Америка и придобиването на няколко пристанища в Мароко и Индия като зестра от Португалия в самото начало на XVIII век. От тук нататък, Лондон поема по пътя към величието, постлан с телата на милиони загинали, прекършените щикове на десетки вражески армии и отмъкнатите богатства на безброй земи. Това пътешествие към имперска слава е в повечето случаи продукт на личния хъс и амбиции на някои от най-безпардонните и безскрупулни авантюристи в историята. Твърде често те действат на своя глава, следвайки своите правила и своите амбиции. В този смисъл, Британската империя от XIX век е също толкова плод на частната инициатива, колкото и испанската два века по-рано.

Сред имената на завоевателите, авантюристите и откривателите, направили Великобритания най-голямата империя в историята (над 33 млн. кв. км площ), едно име блести с особена, собствена светлина – Робърт Клайв, първи барон Клайв.

Shah_'Alam_conveying_the_grant_of_the_Diwani_to_Lord_Clive

Снимка: By Benjamin West – British Library https://www.theguardian.com/world/2015/mar/04/east-india-company-original-corporate-raiders, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19121878

Робърт Клайв е роден в имението Стич Хол, графство Шропшър на 29 септември, 1725 г. Семейството му е част от дребната аристокрация, т.нар. джентри и заема редица постове в администрацията на Англия още от времето на Хенри VII. Баща му, който също се наричал Робърт, бил адвокат и член на Парламента. Семейство Клайв имали общо 13 деца, от които седем дъщери и шестима синове. Робърт бил най-големия, а шест от братята и сестрите му така и не доживели пълнолетие. Младият Робърт има трудно детство – семейството не е особено заможно и за да се прехранва, децата са изпратени за отглеждане при роднини. Робърт израства в Манчестър при леля си, след което отново се връща у дома в Стич Хол. Всички спомени на свидетели подсказват, че е бил побойник и главатар на местна банда, която рекетирала търговците, заплашвайки ги с вандализиране на магазини, работилници и отмъкване на стоки. Учението му е пълен провал – преди да навърши 12 вече е сменил три училища, без да придобие базовите за онова време умения и познания. Това, което пропуска като образование наваксва с добър усет, природна интелигентност и чудовищна амбиция.

Когато става на 19, баща му издейства за Робърт позиция на агент на Източноиндийската търговска компания (ИТК). Той заминава за Бомбай (дн. Мумбай), но по пътя корабът му се отбива през Бразилия, където прекарва девет месеца за необходими тежки ремонтни дейности. През това време, Клайв научава да говори португалски от местните моряци, докато обикаля пристанищните забележителности. В крайна сметка младежът пристига в Мадрас (дн. Чаннай) и прекарва следващите две години като помощник в различни търговски обекти на ИТК. По това време си осигурява достъп до библиотеката на местния британски губернатор и започва да чете огромни количества литература, наваксвайки сам с образованието, което пропуска като дете. Относително монотонното му ежедневие е нарушено от пристигането на френски войски, които обсаждат Мадрас.

В хода на Войната за Австрийското наследство (1740-48г.), Франция и Великобритания водят военни действия в Индия, където французите се опитват да завземат британските позиции в югоизточните части на Субконтинента. Мадрас е превзет в началото на септември, 1746 г. Жителите му са принудени да се закълнат във вярност на Франция, но Робърт Клайв не е от хората, които превива коляно. Отказва публично, след което бяга от затвора и успява да достигне до най-близкия форт на ИТК, където се отказва от по-престижния пост на „фактор“ и се записва като редови войник. През следващите две години се сражава храбро срещу французите и участва в обсадата на Пондишери, за което си представяне е повишен в чин младши лейтенант. Няколко месеца по-късно, британците организират експедиция срещу местен раджа. Клайв, вече повишен в лейтенант, се записва доброволец и отново се прочува, повеждайки лично един отряд от около 200 души през придошла от дъждовете река. Макар силите му да са обкръжени, те успяват да задържат позициите си няколко часа до идване на подкрепления. Самият Клайв получава няколко рано но не спира да се сражава и да командва. Въпреки храбростта му обаче, ИКТ решава да направи съкращения във военния бюджет и той така и не получава чин капитан, на който се надява. От друга страна, негови покровители му издействат назначаване като интендантски офицер в един от фронтовете на ИКТ – доста доходоносна позиция, с оглед възможността за допълнително прибиране на суми „под масата“.

Cleve_at_the_siege_of_Arcot_(1751)

Снимка: By Ernest Wallcousins (1883-1976) – https://archive.org/details/pioneersinindia00johniala, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68346013

През 1751 г., след като прекарва известно време на рехабилитация в Бенгал (през 1749-50 г., получава нервно разстройство), Клайв се завръща в бойните редици и отново блясва с дързостта си. Подкрепяния от Франция владетел на Карнатака атакува позициите на ИТК в югоизточна Индия. Клайв повежда малък отряд от 500 души в тила на врага и завзема столицата Аркот. Решен да върне основната си позиция, владетелят (науаб) Чанда Сахиб повежда ок. 7 500 души, сред които и френски части срещу Крайв и отряда му. В поредица от изненадващи нощни рейдове, Робърт Клайв успява да нанесе няколко последователни поражения на индийските войски. Обсадата продължава почти два месеца, а гарнизонът губи половината си бойци, най-вече от разразилите се в блокираната крепост болести. Въпреки това, Клайв не се предава. По време на финалния щурм на крепостта на 14 ноември, 1751 г., англичаните избиват над 400 вражески войници, губейки едва 5 души. Победата е последвана от още две години напрегната кампания, в крайна сметка доведена до успешен край от британците, които поставят свой човек на трона на Аркот. След този успех, Клайв получава широко признати във Великобритания. Самият премиер Уилям Пит Младши хвали този „пратен от небесата, самоук пълководец“. В резултат от военните успехи, Клайв, който се връща в Англия през 1753 г., получава няколко последователни мандата в Парламента между 1754 и 1755 г.

Завръщането на Клайв в Индия съвпада с нова местна война, този път срещу Бенгал. Повишеният в чин подполковник Робърт Клайв поема командването на сухопътна експедиция, която паралелно с ескадра, водена от адмирал Джеймс Уотсън, трябва да възстанови контрола над британците над град Калкута, загубен през юли, 1756 г. Британците успяват да завземат града обратно, заедно с няколко крепости около него в края на 1756 г. Няколко седмици по-късно, бенгалският владетел пристига със силна армия – британците я описват като 100 000-на, но вероятно става дума за три пъти по-малко войски. Въпреки това, Клайв разполага с едва 2000, когато е блокиран от враговете. През нощта на 4 срещу 5 февруари, 1757 г., Клайв повежда войските си в ускорен марш право през вражеския лагер за да пробие блокадата и да се изтегли. Макар и да дава немалки жертви – 37 убити и около 150 ранени, британският контингент респектира бенгалските войски и няколко дни по-късно те връщат Калкута на ИКТ. Със своята дързост, Клайв отново постига наглед невъзможното.

Няколко месеца по-късно, в средата на месец юни, британците продължават опитите си да неутрализират Бенгал, подпомаган от Французите. Двете европейски сили отново са във война (т.нар. Седемгодишна война 1756-1763г.) и използват местните владетели като пионки в глобалната си игра. На 23 юни, около 60 000 бенгалски войници застават срещу 3 200 британски и местни съюзнически части. Клайв излиза на бойното поле и печели, но не в битка. Няколко дни по-рано, той се е договорил с един от водещите противникови генерали – Мир Джафар, който срещу обещание да получи трона на Бенгал, предава своя владетел и дезертира на страната на британците.  Бенгалската армия се дезинтегрира, а англичаните печелят почти безкръвна победа.  Седмица по-късно Мир Джафар взема трона, а Клайв си тръгва със злато, сребро и бижута на стойност 160 000 тогавашни лири (30 милиона в днешна валута). Джафар раздава половината съкровищница на Бенгал на ИТК и нейните служители, с което изпълнява обещанието си, дадено пред Клайв преди „битката“ при Пласи.

Clive

Снимка: By Francis Hayman – http://www.sterlingtimes.org/memorable_images56.htm (http://www.sterlingtimes.org/clive_of_india.jpg)NPG link: http://www.npg.org.uk/collections/search/portrait/mw01347/Robert-Clive-and-Mir-Jafar-after-the-Battle-of-Plassey-1757Current image source [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=565912

През следващите няколко години, Клайв се издига до командващ на британските сили в североизточна Индия. В тази си роля, той реформира местните наемнически корпуси – т.нар. сепои. Те биват прекарани през тежки тренировъчни програми, чиято цел е да ги доближат като качество до европейските войски. Междувременно, чрез подчинените си, Клайв успява да блокира опитите на Моголската империя да установи влиянието си по течението на р. Ганг и също така да контрира опитите на Нидерландия да възстанови изгубените си позиции в Източна Индия. Към 1760 г., когато се връща във Великобритания за втори път, личното богатство на Клайв се оценява на 300 000 паунда (ок. 55 500 000 паунда сегашни пари) и годишна рента от 27 000 паунда (5 000 000 в сегашни лири). Личното му обогатяване, както и цялостното изцеждане на ресурси от страна на ИТК, стават пряка причина за прочутия Бенгалски глад от 1770 г., в следствие на който, според различни оценки, загиват над 10 000 000 души.

Неприлично богат, безпардонен и на върха на славата си, Клайв се прибира във Великобритания. Използвайки своите ресурси, той си купува баронска титла в Ирландия, пожизнено място в Парламента като представител на град Шръсбъри в родното си графство Шропшър и става близък с Двора. Освен това, заделя средства за да си осигури докторска степен по право от университета в Оксфорд, въпреки че формално не е завършил дори основното си образование. Същевременно урежда своите роднини със щедри годишни субсидии и плаща за реставриране на семейното имение Стич Хол по последните стандарти на епохата. През 1765 г., Клайв заминава за Индия за последен път.

Като губернатор на Бенгал от името на ИТК, Клайв се заема да се справи с поредното надигане на местните владетели в опит да се справят с британците. Подчинените му командири печелят няколко важни победи, а Клайв затвърждава успехите с дипломатически триумф – в замяна на върнатите на моголите земи, Великият Могол – владетелят Шах Алам II, издава ферман, с който узаконява британските вадения в Източна Индия и създава легалната основа за по-късния Британски Радж. С този брилянтен дипломатически ход, Робърт Клайв на практика създава Британската империя в Индия, завършвайки своето завоевателно дело, започнато с обсадата на Акот.

След общо три години в Индия, Клайв се завръща в Британия през 1768 г. Срещу него са свикани няколко дела в Парламента, насочени към начина, по който придобива своето състояние в Индия. Собствените му думи, когато се защитава са доказателство за етиката в британските колониални служби и по-специално в ИТК – „Не направих нищо, което не беше обичайно за Източноиндийската компания. Нещо повече, предвид отворилите се пред мен възможности, аз сам съм удивен от собствената си скромност.“ В крайна сметка е оправдан по всички обвинения и дори е издигнат в рицар от Ордена на Банята.

През последните години от живота си страда от тежки проблеми със жлъчката, които го подтикват да използва опиум за да притъпи болката. В крайна сметка, на 22 ноември, 1774 г., Робърт Клайв умира от инфаркт, причинен от свръхдоза опиум. Така приключва жизнения път на един от най-безпардонните и безскрупулни колониални дейци в цялата история на Европа.

 
 
Коментарите са изключени

Ограда от пчели пази от слонове

По-големите слонове изискват стотици килограми храна на ден, което прави фермите на практика шведски маси за гигантските животни. За африканските фермери може да бъде много опасно да се опитват да изгонят слоновете, а поставянето на достатъчно ефективна стандартна ограда е доста скъпо. Съответно с течение на времето се разработват най-различни алтернативни решения, а най-сладкото от тях : използването на пчелни кошери.

Има гео-оградите, при които на слоновете се слагат GPS-и и когато те бъдат засечени в някакво определено пространство, пазачите получават съобщение по телефона и отиват да го изгонят. Електрическите огради и каменните стени могат също да свършат работа, но са скъпи. Засаждането на люти чушки около нивите може да отблъсне слоновете (и да осигури допълнителен доход). Но всички тези решения са частични и нито едно от тях не е перфектно.

Най-новото обаче в този дълъг списък в отбранителни стратегии е особено гениално, както в простотата си, така и със своите предимства.

Слоновете имат вродена отвращение към пчелите. Сега биолозите използват това, за да проектират система за ограждение с кошер. Когато слон мине през определено място, той дръпва тънка корда, която разлюлява кошерите. Това ядосва пчелни и те съответно нападат. Дебелата му кожа го защитава от ужилвания, но вътрешността на хоботите им е слабото им място: там кожата е мека. Благодарение на развитото отвращение на слоновете към пчелите, дори звукът им е достатъчен, за да ги уплаши и да си тръгнат.

За разлика от други „органични огради“ по света (като невенчета или урината от койот, които се ползват за отблъскване на по-малки животни като елени и зайчета), този подход решава нещо повече от проблем с вредители. Кошери се поставят на всеки 9 метра достатъчно, за да се създаде невидима бариера, която отблъсква слонските нахлувания. Пчелните колонии от своя страна помагат за опрашването на посевите във фермата. Те, разбира се, произвеждат мед, което увеличава и източниците на доходи за фермерите. Пчеларството вече е вкоренена традиция в много части на Африка, което прави интеграцията на огради от пчелен характер на много места по-естествена. В някои случаи това просто включва лека преорганизация на стопанства, които вече гледат пчелите.

 
 
Коментарите са изключени