shareit

Да отричаш Холокоста: Делото Ървинг срещу Липщат

| от |

Ричард Дж. Еванс неведнъж се е виждал на екран в лицето на някой актьор. Това се случва след като през 2000 г. става основният експерт в дело за клевета, заведено от писателя Дейвид Ървинг срещу американската академичка Дебора Липщат и издателя й Penguin Books. В книгата си „Отричане на Холокоста: Нарастващото нападение срещу истината и паметта“, публикувана в Обединеното кралство през 1994 г., Липщат (сега професор в Университета Емори в САЩ) определя Ървинг за човек, който отрича, че Холокоста се е случил и по този начин фалшифицира историята. Той я съди за клевета като твърди, че написаното от нея е накърнило репутацията му на писател за нацистка Германия и Втората световна война.

Твърденията й се отразяват и на доходите му, тъй като репутацията му е изградена не само върху неговия пикантен и четлив стил на писане, но и върху твърдението му, че е открил още уникални източници и е по-точен и задълбочен от другите историци. Защитата в делото обаче решава да докаже, че твърденията на Липщат са фактически верни.

Тук се появява Ричард Еванс. Адвокатите го канят да прегледа писанията и речите на Ървинг, за да провери дали обвиненията на Липщат са верни. Заслужава да се отбележи, че Ричард има пълна свобода и не получава инструкции от защитата, а такса, която му се плаща е стандартната за вещи лица.

Фактите

В крайна сметка Еванс установява, че Ървинг наистина отрича Холокоста. Заедно с неговия екип от изследователи той открива огромен брой манипулации и фалшификации на исторически източници в неговата работа, с думи, вмъкнати или цитирани от документи, в които те не присъстват, грешни преводи, грешни описания, грешни дати и много други подобни.

И основният фактор е, че всички тези грешки подкрепят централното твърдение на Дейвид Ървинг: че няма масово изтребление на евреи, че Адолф Хитлер не е знаел за изтреблението им (или ако е знаел, се е опитал да го спре), че не е имало цялостно планиране на масовото им убийство и че повечето от доказателствата за него са били измислени след войната.

Ако Ървинг е просто небрежен, тогава неговите фактически грешки и цитати щяха да имат произволен ефект върху аргументите му – някои да ги потвърждават, други да ги отричат. Но ефектът им е всичко друго, но не и случаен, което показва, че грешките са умишлени, а не случайни.

Ървинг губи делото скоропостижно и му е наредено да заплати над 2 милиона британски лири за съдебни разноски, което довежда до фалита му. Резултатът от делото обаче не приключва публичния дебат за Холокоста. То става известно по цял свят и за него се пишат няколко книги. Всичко това има мощен образователен ефект, тъй като всички материали за делото в пресата съдържат подробности за фактическите аспекти на Холокоста, Аушвиц, газовите камери и ролята на Хитлер в унищожаването на евреите.

Интересът на медиите към случая не отслабва. Не след дълго Ридли Скот снима филм по него, възлагайки на драматурга Роналд Харууд да напише сценарий. Харууд току-що бе спечелил Оскар за „Пианистът“ и знае много за нацисткия период, който отразява в редица пиеси и филми.

Но Скот явно не е доволен от работата му, тъй като я предава на холивудския „сценарен доктор“ Никълъс Майер (автор на прекрасен кратък роман за Шерлок Холмс „7% разтвор“, в който Уотсън кара Холмс да бъде психоанализиран от Зигмунд Фройд, който като и големия детектив по това време експериментира с кокаин). Но дори писател като Майер изглежда не успява да преработи сценария достатъчно добре, че да се хареса на Скот и филмът така и не е реализиран.

Проблемът е, че е доста трудно да отразиш драмите в съдебната зала адекватно на големия екран. Делата са предимно досадни в екстремна степен като дългите периоди на остра скука се прекъсват само за кратко от някой случаен момент на драма. Те са много малко и доста нарядко в делото Ървинг срещу Липщат. Освен това няма индивидуална, лична история, на която да се закачи действието.

 
 
Коментарите са изключени