shareit

Британските вдовици искаха мъже и не какви да е, а девери

| от |

По време на Първата Световна война, британците губят много мъжка сила и се оказва, че в страната настъпва един особен дисбаланс. С увеличаването на жените, семейните ценности започват да се оголват и за изненада на мнозина, в парламента постъпват редица запитвания дали е възможно вдовицата на убит войник да се омъжи за неговия брат – девер. Оказва се, че в хода на този акт има много разногласия и много откази. Според църквата към този момент, отношенията, каквито и да са те, биха могли да се класифицират сериозно като кръвосмешение. Прокарва се и цял закон, който обаче работи в другия паралел – сестрата на починалата съпруга. Същият се разглежда през 1907 г. и се оказва, че министър-председателят Лойд Джордж отказва да се намеси в него.

Като цяло връзките и отношенията не го вълнували толкова, колкото факта, че неговата кариера може да се застраши значително. За капак на всичко и сложната идея започва да се носи по ъглите на парламента, стискайки хиперлативи като „перверзия“. И докато там е тайна, в някой английски райони се говори директно за такава. В Йоркшир една жена ще се бори за справедливост и дори ще изисква правото си да сключи брак. Оказва се, че в някои издания дори се говори за закономерност в тези връзки и за единствен шанс. Все пак, когато единият брат отиде на фронта, той отправя последна молба към другия – да се осигури прехрана и покрив на неговата потенциална вдовица, както и на децата. Щом в едно семейство пристига официалната новина за загубата, деверът изпълнява този дълг, но често прекрачва границата и заема особена длъжност в съпружеските отношения.

Рано или късно се оформят по-силни чувства, които евентуално прерастват във връзка, а като такава, тя трябва да бъде легализирана. За вдовиците е ясен и мотивът – децата трябва да имат силно мъжко  присъствие до себе си у дома. Една от скърбящите дори попитала в местната община кой може да заеме тази роля по-добре от брата на нейния съпруг. Според издания като „Женския лидер“, броят на пострадали по това време е около 5000 жени или 2% от потенциалните 240 000 жени, които остават вдовици в Англия и Ирландия.

Виконтиня Астор получава между 200 и 300 съобщения по този наболял проблем. С нарастващото напрежение, повечето покрусени дами ще се обявят дори за жертви и ще обявят решенията на правителството – по-скоро липсата на такива – в бич за самотните майки. Въпросната страдалка заявила, че след четири години в лутане между законите и страстите, нейните шансове да се омъжи повторно били стопени – деверът просто си намерил друга половинка. А и след като правителството не позволявало на сформираното домакинство да живее под един покрив, шансовете да има нова рожба, както и да се появи необходимата силна и позната подкрепа до нея – рязко се стопяват.

Ако тази странна семейна симбиоза иска да продължи да съществува, отделните домове били едно от изискванията на закона. След войната всички страдат за мъжката ласка, но докато във Великобритания това се гледа малко по-подозрително, то в другите страни има много по-прогресивни идеи и там браковете не са никакъв проблем. Ето защо и англичанките са принудени да сключват брак извън страната. И щом всички са равни пред закона, други остават по-равни. Лорд Джордж Уесли успява да се омъжи за вдовицата на брат си Ричард, който умира на фронта. Той обаче не прави това в родната си страна, а пътува чак до Ню Йорк. Това не идва без наказания, лордът по-късно е изключен от кръга, в който най-често може да бъде забелязан.

За капак на всичко и самото правителство ще анулира съюза почти веднага, като всяко едно дете от подобна връзка ще се смята за нелегално и веднага ще се предоставя на дом за осиновяване. Има два варианта в целия казус – новите двойки да живеят в грях или просто да се крият от закона и да се правят, че нищо не се е случило – реално това е точно така. За съжаление има и една още по-лоша новина, ако някой се опита да декларира фалшива или никаква роднинска връзка с избраната съпруга, неговите действия ще се разглеждат като престъпление по закона за подправяне на документи от 1911 г.

Мнозина дори не са подозирали, че такъв закон е приет и бързо трябва да заплатят глоби, както и отново да анулират брака си. Малко след това подобни дела започват да се разглеждат в съда, за да може да се изпрати ясно послание до всички мераклийки – деверът остава неприкосновена зона, както за дома на вдовицата, така и за нейното легло. Ако се чудите къде свършва църковната и политическата етика, то отговорът винаги се крие след глобалните конфликти. Вдовиците остават без твърдото рамо на мъжа, а без него се лишават и от добри приходи, следователно всички тръгват към социалните грижи, за да поискат ветеранската пенсия от хазната.

Сумата за нея расталя значително и най-накрая властите преценили, че след като има кой да издържа опечалените дами, то няма смисъл да се играе ролята на светец. Този път картата се обръща в тяхна полза, защото държавата е готова да даде и еднократна помощ за подобен съюз. В началото на войната, всяка една вдовица, която се омъжи за втори път – тогава деверът все още е незаконен – получава заплатата на своя мъж за период от две години. През 1917 г. това се редуцира на една година. А през 1920 г., когато вече има зелена светлина за подобни съюзи, помощта е само от една заплата. По този начин са спестени около 180 000 паунда на година. Разбира се, не са и малко неразбралите в този момент, но когато до ушите им достига слуха за финансова помощ, бързат да се регистрират и да официализират сделката или бракът – това остава на вас да прецените.

Ето защо и в общините, когато подписите се поставят и администрацията обърне внимание, че двете страни носят една и съща  фамилия преди сватбата, някой ще се прокрадне и ще бутне един чек в ръцете на булката или младоженеца. Това била  формата на симпатия, която била отказва от тези невинни събирания, както и утеха за страданието на дамата, принудена дълго време да седи без любов и опора в своя живот. Не са малко и завистниците – без тях просто не може да се мине. Един от служителите в община Пекхам ще забележи, че кандидатстващата вдовица за помощи по линия на брака, е живяла един перфектен живот и дори е качила килограми, но няма нищо против да се омъжи за своя девер, който към този момент е еднокрак. Чиновникът смятал, че това е опит да се вземат допълнителни финанси. При нея номерът не минал, но при много други се оказал повече от перфектен.

Друга вдовица на прага на втория си брак – логично с девера – заявила, че не прави нищо нередно, защото нейният първи съпруг е изпълнил дълга си към страната, като дори е дал живота си. Същевременно нейният патриотизъм излетял веднага, след като разбрала, че няма да получи сумата за две години от неговата военна пенсия, а само еднократна месечна помощ. С леки изцепки от страна на сребролюбките, всички останали демонстрирали особено щастие и дори се радвали, че вече могат да имат половинка, която да помага и дори да разшири броя на членовете в семейството.

Статистиката показва, че само 900 вдовици са били принудени да върнат получените средства, след като не са успели да запазят брака си, но какво са 900 на фона на 18 000? През 1921 г. ирландските вдовици също се радват на реформа, която им позволява да сключат брак в католическа църква, избирайки отново девера – този човек се оказва златен за острова. Междувременно Британският парламент най-накрая ще стигне до заключението, че няма как да избяга от промяна на този закоон и на 28 юли 1921 г. официално слага край на недоразумението, като оставя всеки да действа свободно, да се жени и развежда, както и да има деца, които да се гледат под един покрив.

Да не забравяме, че преди самият закон да се въведе, всеки емигрант от мъжки пол се смятал за по-ценен от злато, особено ако няма против да гледа някое друго дете, получавайки финансова подкрепа от държавата под формата на репарации на войната, както и гражданство от своята нова съпруга и преди това – вдовица.

 
 
Коментарите са изключени за Британските вдовици искаха мъже и не какви да е, а девери

Повече информация Виж всички