shareit

Александър Пичушкин – шахматният убиец и московското страшилище в парка

| от |

Една от най-големите грешки, които човек може да направи, е да скита с непознат в гората и да подозира, че нещо добро ще излезе от тази ситуация. Чували сме тази история много пъти, а и със сигурност в архивите ще открием редица истории за хора с психични отклонения, които ни показва тъмната страна на човешката душа. Точно това е и тайната на Александър Пичушкин. Той остава известен като руския Джак Изкормвача, както и един от най-профилираните серийни убийци, които някога са бродили из необятните руски територии. Висок, слаб с много дълбок глас и празно лице, в което някога се е крила някаква слаба душа, това е описанието, което мнозина биха дали, при срещата с този толкова странен човек.

Александър привлича жертвите си с някаква мистична харизма, неговият интелект може да работи като най-доброто оръжие и въпреки безизразното му лице, разговорите за любов, за света, за душата и за човешкото, скоро разкриват и омайват всяка една руския, която е готова да разбере какво наистина се крие зад завесата, а там има чудовище. Не си мислете, че всичко това не е игра, извергът често заявява, че колкото повече познава един човек, толкова по-голямо удоволствие изпитва, когато го убива. И така до лятото на 2006 г. Александър е помогнал на около 50 души да изчезнат без никаква следа. Полицията открива телата, прави скици на заподозрените, предупреждава за върлуването на убиец и въпреки това не открива абсолютно нищо. В негова защита, описанието му попада сред стотиците псуващи пияници на пейките с бутилка в ръка, колко често ги заглеждате и си мислите, че един от тях е убиец?

Същата година е арестуван и вече не е просто поредният луд, който ще видите в новините, той има световна слава. Няма медия, която да не говори за чудовището, вниманието е спечелено и всеки се надпреварва да разкаже за преследването на побеснелия звяр. По време на ареста е на 35 години и както мнозина подозират, той едва сега започва своята работа. Това, с което се различава е, че може да работи с огромен мащаб. Тед Бънди успява да убие 30 човека, Джефри едва 17, Джак Изкормвача записва около 5 убийства. Александър заковава цифрата на 48, но се подозират много повече, защото все още няма информация за някои случаи, които просто не могат да бъдат доказани. Когато полицията най-накрая разбива апартамента му, открива и шахматна дъска, на която човекът записва своите убийства. Ето защо го наричат и шахматния убиец.

Bitsevsky-park

Игралната му площадка и е Бицевкси парк, известен с огромни зелени площи, поточета и място за отдих, през зимата е дори място за тренировка на ски спортове. Александър разполага с интимното пространство на 10-11 декара, при това в сърцето на Москва. Около него живеят хиляди хора, но никой не разбира, че седмица след седмица умира по една жена. Проказата се е забила в градската джунгла и няма намерение да си тръгне скоро. Едва ли майката Наташа е подозирала какво прави, когато закупува 2-стаен апартамент, намиращ се само на няколко минути от северния вход на парка. Улицата, на която живее Александър, е кръстена на Никита Хрушчов. Чудовището никога не е сменило своята адресна регистрация и винаги е живяло с майка си у дома. Спял на дивана в хола, докато майка му обитавала другата спалня.

Бащата е напуснал семейството, докато Александър е бил на годинка, следователно липсвало каквото и да било възпитание. Освен тези двама обитатели, неговата полу-сестра също живеела в семейното жилище, при това със съпруга си и техният 6-годишен син. Липсата на пространство е била очевидна, но стандартът на живот в Москва може да се смята за доста висок и често няколко семейства споделят общото пространство. Любопитен факт е, че около 10 от жертвите на Александър са били негови съседи, живеещи в другите кооперации, а и не било трудно просто да излезете от едната и да влезете в другата сграда. Всички се познавали, всички знаели клюките, бабите винаги били на предна линия, децата играели футбол в дворовете и животът вървял нормално, поне така можем да подозираме. През 2001-2002 г. било времето за Александър да започне да върлува. Никой не забелязва. Първо изчезват пенсионери, след това и пияниците. Протоколът изисквал да се изчакат около три дена и едва тогава да се докладва на полицията, но същата рядко си мърдала пръста за пияници, обикновено ги откривали или припаднали, локализирани в изтрезвителя, а понякога и премръзнали по московските улици.

В последствие семействата в този район започнали да говорят, да споделят как все по-често изчезват хора и никой не се опитва да разследва или да обръща внимание на фактите. Някои заявявали, че това е работата на чеченци, други смятали, че е мафия, но никой не подозирал Александър, все пак той е един от тях. В средата на 2003 г. вече било ясно, че бройката е от приблизително 30 души и връзката между всички тези хора била очевидна. Когато завесата пада и показва кървавите ръце на Пишчушкин, мнозина просто не могат да повярват. Те го познават, при това не могат да кажат нищо лошо, защото той е спокоен, добър и много възпитан. Защо това е неговият основен таргет? Александър обичал да чете книги за личностно развитие, искал да знае как работи манипулацията, как да влияе върху хората и в една от тях прочита, че най-големи успехи се достигат, ако има някакъв контакт.

Началото на едно ново приятелство ще дойде веднага и с предначертания край – някъде там в горите на огромния парк. Трябва да знаете, че чудовището има талант, той се крие пред погледа на всички, както се случва в края на лятото на 2003 г. Поредната жертва е човек, който просто седи на пейката, облечен е нормално, пуши цигара и пие бира, около него тичат деца, други играят шах и си говорят за футбол, но никой не забелязва, че именно той изчезва. Някои си мислят, че е отишъл до магазин, други просто подозират, че се е прибрал, все пак колко от вас се замислят къде отиват хората? Жертвата никога не пита защо се разхождат там и какво точно ще правят, Александър го баламосва с най-различни теми, докато не стигат до кладенеца, който се свързва с цялата градска мрежа.

След като няма много минувачи, оръжието веднага се появява в ръцете на изверга – обикновено е чук, който безпогрешно строшава черепа на жертвата. Един удар е обикновено напълно достатъчен. Ако жертвата не е мъртва, падането в кладенеца със сигурност ще го довърши. После телата излизат на около 10-на километра в пречиствателната станция, след като са плавали доста дълго в подземния град на канализацията и никой не може да разбере откъде точно идват. Представете си милионен град като Москва, опитите да свържете мрежата са непосилни дори и за най-големите професионалисти.

Пичушкин

Освен това ще открием и още една подробност, Александър рядко убива жени, неговите предпочитания са мъже, макар и да има около 3 жертви, които са жени. Съседите рядко виждали убиецът да проявява интерес към жени, никога не говори с тях, рядко обръщал внимание на любовните трепети и мнозина смятали, че е гей. Майката е на друго мнение и дори споделя, че синът ѝ скоро време мислил да вдига сватба, но очевидно е пропуснал тази възможност. В полицията правят профил и установяват, че страховият извършител никога не е имал влечения хомосексуални влечения. Мистерията остава – защо са необходими всички убийства. Какво наистина минава през главата на този човек, който пуши и пие, очевидно няма планове да живее повече от 50 години и като цяло няма никакво планове за бъдещето? Това никой не може да разбере. Ясно е само, че забавлението е убиването и в това отношение се справя повече от перфектно. Първата му жертва пада през 1992 г. Михаил Одичук е съученик на Александър и прави грешката да се разходи с него след училище в парка. Двамата си говорили, че спокойно можели да убият някой в парка и никога да не го открият.

Михаил  отказва и се превръща в жертва. След това чака около 9 години, за да види каква е развръзката, полицията го разпитва относно убийството, но младежът така и не повдига някакви подозрения. Тръпката от престъплението го държи с месеци. Има една легенда, че дори се е опитал да се предаде и да сподели, че е убиец в полицейското управление. Полицаите се посмели на неговата история, казали му, че е пиян и може да се прибира обратно у дома, което и направил. През май 2001 г. убива Евгени Пронин, а в следваните 8 седмици убива още 9 човека. През 2002 г. прави своята грешка, опитвайки се да бутне в кладенеца бременната Мария Виричева.

Тя оцелява и по някакво чудо успява да се изкачи обратно и дори да стигне до болницата. Полицаите я разпитват и най-накрая искат паспорта ѝ. Като един от многото жители, които идват и нямат право да работят в Москва, тя нямала такива. Униформените и казват, че ако не говори за атаката, те ще се постараят да забравят за проблема с паспорта. И така Мария си мълчи, докато Александър продължава своята кървава война. В следващите 2 седмици той убива още 3-ма души. И тогава идва срещата с Михаил Лобов. 13-годишният младеж не живеел в квартала на чудовището. Двамата най-вероятно се срещат близо до метрото и с бутилка водка тръгват на дълга разходка в парка. След няколко питиета идва и дежурният удар по главата. След като полита към кладенеца, якето му се закача за един от металните прътове.

Момчето успява да излезе, съобщава всичко на минаващ полицай, който го изпраща у дома. Само една седмица по-късно, Лобов е отново пред метрото и забелязва своя нападател. Александър му казва, че никой няма да повярва на 13-годишен пънкар с особена страст към алкохола, момчето започва да крещи хваща един полицай и му посочва нападателя си. Въпреки това, те изобщо не обръщат внимание и дори го оставят да си тръгне. Следват още четири години на убийства. През ноември 2005 г. бившият полицай Николай Захарченко е открит мъртъв. Неговото тяло е обезобразено и ударите са безпощадни.

Той е 41 жертва на Александър. Едва тогава става ясно, че 63-годишният мъж е жертва на сериен убиец, както и всички останали 40 души. Едва тогава започва по-сериозното разследване. Грешката, както казват експертите, е че Александър започнал  да не изхвърля телата, а да ги оставя така. Освен това вече ставало ясно, че мъжът иска да бъде разпознат за таланта си, тръпката от убийствата не носи същото удоволствие. В началото на 2006 г. е вече легенда. Хората постоянно говорят, че чуват викове в парка, крясъци и отказват да го посещават. На децата е забранено да излизат и дори да се доближават до красивата и необятна природа. По заповед на министерството, полицията изпраща полицаи, някои са облечени в униформи, други се разхождат в цивилни дрехи и чакат хищника да се издаде.

Примката се затяга и става все по-жестока и сурова. На финалът дори те не могат да го заловят. Александър успява да направи най-голямата глупост. Разхождайки се с колежка от работа, той си говори за какво ли не, ръцете го сърбят, но има и една много зловеща спирачка. Марина Москалева е споделила, че е оставила бележка у дома, че е излязала с него, повтаря го многократно. Александър знае, че не трябва да действа, но накрая тръпката го принуждава да действа. Синът ѝ седи у дома и гледа телевизия, когато по новините съобщават, че е открито тяло на жена. Момчето веднага телефонира на баща си, който звъни в полицията и разказва всичко. Камерите за наблюдение виждат как двамата влизат в парка и излиза само един човек – Александър. Полицаите отново идват пред вратата на чудовището, говорят си, разпитват го, но мъжът не се огъва. Когато най-накрая го питат дали той е убил Марина, отговорът е, че не я е виждал от два месеца.

Това е странно изказване, след като работи с нея всеки ден, тогава става ясно, че нищо казано не е истина и никога не е било. На 16 юли 2006 г. близо до полунощ, на вратата се почуква. Това е странна практика, особено след като всички използват звънците. Майката отваря, за да види отряд униформени, които влизат в техния коридор. Половината тръгват към хола, другата половина към малката спалня. Наташа си спомня, че полицаите заявили, че искат само да говорят с него за обири, които са се случили, но униформите, автоматите, палките и всички други пособия били твърде много. На излизане, инспекторът дава документи, с които обяснява за какво е задържан синът ѝ. В следващите часове, дамата не мърда и не знае какво да направи. Оказва се, че проклятието на квартала е именно нейният син, за когото се е притеснявала през последните години и умолявала да не ходи в парка.

В отговор, той ѝ отвръщал, че просто няма за какво да се притеснява. Андрей Супруненко води разпита и прекарва около месец в опити да пречупи своя опонент. На финалът остава без думи, защото никога не е подозирал колко точно човека са убити. В началото всички вярвали, че става въпрос за 13 жертви, след като започнал да говори, цифрата преминала числото от 60 души. Супруненко си спомня, че в един момент Александър искал да сподели всичко, всички маниаци искали да се похвалят и да покажат колко по-добри са от системата. А в този случай, същата била повече от грешна. Инспекторът трябва да играе една много важна роля – да бъде онзи човек, който се преструва, че го харесва, да се възхищава на гения и дори да споделя, че същият трябва да има филм и да бъде истински герой. Смята се, че най-вероятно е щял да спре до числото 64 – колкото са полетата в шахмата, но това също не е сигурно.

Убиецът никога нямало да се задоволи. Това е единствената тема, за която може да говори, не разбира нищо от изкуство, нищо от наука, нищо от идеите за света, единственото в неговата глава са убийствата и той ги обожава. На 24 октомври 2007 г. г-н Пичушкин е обвинен за убийството на 48 човека, той самият настоява, че жертвите са 63, но никой не може да потвърди това. Осъден е на доживотна присъда, защото Русия премахва смъртното наказание. Адвокатът се опитва да обжалва и да поиска по-лека присъда, но няма за какво. Няма как да се говори за лудост, защото неговият клиент е повече от нормален, просто страстите са обвързани с една много тъмна материя. Най-вероятно днес този човек се намира някъде в Урал, където се крият едни от най-тежките затвори на Русия.

 
 
Коментарите са изключени