shareit

Афганистан – феноменът в цивилизацията, който засрами всички от Александър Македонски до СССР и САЩ

| от |

Наричат тази страна „Гробището на империите“, регионът, който никога не е бил покоряван – поне от няколко хилядолетия. Дивата му природа, липсата на централизирани сили и правото на всеки афганистанец да познава своята територия, кара мнозина да се замислят защо тази държава продължава да бъде толкова недостъпна. След като историята го доказва, нека хвърлим един поглед към първите опити за колонизиране или цивилизоване на Афганистан.

В сравнително модерно време британците започват  този процес през 1809 г. с помощта на Монстюарт Елфинстоун, който не само искал да посети красивата страна, но и да обясни на всички племена какви ще са основните ползи от една централизирана власт. Повечето старейшини слушали и дори се възхищавали на идеите, но когато се предлагала помощ за поставянето на точно такава в Афганистан, отговорът винаги бил един и същ:

„Имаме раздори, имаме и заплахи, напоени сме с кръв. Но никога няма да имаме господар.“

Звучи странно, но толкова години по-късно, Афганистан продължава да е разделен и не се отказва от основната си идея. Това е страна, която освен достатъчно ресурси и красива природа, притежава някои от най-свирепите и жестоки бойци. По време на Студената война и още много назад през вековете, всеки се е опитвал да покори тази територия. Племената нямат нищо против войната да бъде вечна, особено след като няма да преклонят глава пред  общ господар. Защо никой няма успех?

1280px-Nomads_in_Badghis_Province

През годините наблюдавахме позорния провал на руснаците да се справят с непокорните. Армията им няколко пъти се превъоръжаваше, разполагаше с всички най-модерни инструменти на войната, но и с една особена съпротива от страна на различните сиви официални и не толкова официални канали за въоръжаване на съпротивата. След това ще открием, че когато САЩ започна да упражнява някакво влияние, веднага се появиха други доброжелатели с достатъчно техника за водене на война.

Тук обаче няма значение дали ще се биете с прашка или автомат, истината е, че ако не сте подготвени за планинския стръмен терен, просто няма да оцелеете и дори няма да се налага да стрелят по вас. Планините могат да достигат небето, а след като тяхната корава прегръдка ви освободи, автоматично влизате в горещите пустини, в които капката вода може да се измерва в килограми злато. Пътищата за бягство са известни на местните, а те самите никога няма да хабят силите си за противник, който ще стане жертва на природата. Афганистанците са майстори на засадите, но рядко хабят сили.

Има и още една интересна подробност. Докато повечето население се разделя на кланове и региони, като често се стреми да лее своята собствена кръв за най-различни интереси, общата заплаха и общият господар, могат да ги обединяват с невероятна скорост. Очевидно е, че тук създаването на каквато и да било демокрация, просто се проваля с изключителна скорост. След като външните фактори не могат да се справят, какво може да се случи с едно правителство, което е обречено да спазва само своите правила. До днес най-голямото племе в Афганистан са пущуните, които не само не се провалят в своето местно управление, където традицията се превръща в свещен закон. Някога Уинстън Чърчил е имал възможност да наблюдава управлението им.

Описва ги като странни и понякога варварски  племена, които имат един важен закон – всеки се бие срещу всеки, но всички се бият срещу врага. Пущуните имат много качества: яростта на някои племена като Зулу, уменията за оцеляване на някои индиански племена и по-точни от африканските европейци – предимно холандци и германци от саваните. Чърчил разказва как един враг е бил прострелян от 1000 метра с най-обикновена пушка, не е ясно колко точно е пропътувал пострадалия, но докато наближавал следващия град на магарето си, бил настигнат от убиеца си и обезглавен с меч – най-вероятно патроните са свършили или просто е искал да бъде сигурен в убийството.

Какъв е изводът от тази история? Афганистанците и по-конкретно – пущуните, могат да се смятат за особено отмъстителни. Тук обаче има една голяма подробност. Афганистан успява да остане неподчинен, но никога не е успявал да задържа армии на границата. Винаги численото превъзходство е отваряло необятната територия пред следващия пълководец. След като няма точно установена система или контрол, да влезете в Афганистан, при това с армия, може да бъде точно толкова елементарно начинание, колкото и влизането в магазина.

Проблемът е, че силите на невидимата армия се концентрират изцяло в планините. Градовете остават фиктивна цел и всеки, който някога се е опитал да се справи с племената е бил обречен на провал. И не трябва да се изненадваме особено от факта, че първите, които са усетили този хлад, са персите, а последните известни остават САЩ, като днес, а и най-вероятно в бъдеще ще виждаме този провал. Списъкът с хора, които са искали да завладяват Афганистан също не е малък: Александър Велики, Чингис Хан, Великобритания, СССР и още много други. Някои са унищожавали много повече от други, но Афганистан е продължавал да съществува. Една от причините за това петно е, че мнозина са се опитвали да начертаят някакви граници и да смятат, че с покоряването на определена територия, покоряват и самата страна, а това не е така.

В началото на XIX век ще открием, че рисуването на картата няма нищо общо с реалността. През 1893 г. Мортимър Дюранд е натоварен със задачата да начертае границата между Британска Индия и Афганистан. Приема тази задача, защото може не само да ловува, но и да гледа еко системата, а това е била някаква особена слабост за пътешественика. Англичаните го карат да начертае територията така, че да вземе някои от много важните пътища и проходи в полза на британците. Единственият проблем е, че избраната територия минава предимно през пущуните. Ако се справи, той може да посочи с лекота и кои са точно централните местности и стратегически точки, като това ще даде предимството на британците при евентуален военен конфликт.

Forces_from_British_India_camping_at_Kandahar

Дюранд е успешен, но така или иначе осъзнава, че тази страна просто няма граници. Преди прокарването на неговата линия, Афганистан включва и територията на модерен Пакистан. Основаването на тази страна се е случило през 1947 г. и веднага с раждането ѝ ще открием, че новото правителство се е постарало да направи същите граници и да се отличи от племенните територии. Дори и с разделянето на територия, около 25 милиона пакистанци заявяват, че са културно, религиозно и етнически свързани с Афганистан. Персите първи посрещат лютата агресия на племената и още през 530 г. пр. Хр. ще опишат в своите архиви, че това е била една от най-кървавите битки с варварите, които някога се е случвала в тяхната история. Инвазията на Александър Македонски през 328 г. пр. Хр. започва с описанието и развитието на античен Афганистан.

Той преследва Дариус III, след това и местен владетел на име Безус – губернатор на северен Афганистан. Не успява да залови нито един от двамата и след като армията му няма никакви успехи, просто продължава на изток, отказвайки се от преследването на противника в планините. Желанието му да стигне до индусите също е охладено. Повечето гърци не познавали региона, а и климатът не работил в тяхна полза. Проливането на кръв се оказало много трудно занимание и мнозина остават без необходимите ресурси за по-дълги преходи.

При всеки опит дори да се доближи до основните врагове, или попада на тежката зимна обстановка в планините или се изправя срещу суровите пустини, които се превръщат в една от най-трудните задачи дори и за подготвените бойци. Александър прекарва повече от 3 години в това дяволско място, като не само съпротивата редуцира неговия персонал, зимата също е успяла да охлади бойните страсти. Смята се, че при напускането на Афганистан, владетелят е бил ранен и след дългото прекосяване на пустините, успява да стигне до Вавилон, където да умре на 32 години.

През 1220 г. Чингис Хан има друга стратегия. Вместо да преследват враговете, те имат желание да унищожат градовете и по този начин да привлекат основните опоненти, като в последствие да затвърдят владенията си. Първи падат Балх и Херат. Един китайски поклонник съобщава, че някога Балх е бил люлка на цивилизацията и можел да впечатли мнозина, а сега, когато преминавал оттам, той чувал само ръмженето на кучета. Логично е, че след това принц Джалал ад-Дин Мингбурну събира местните бойци и посреща монголците в Парван – северно от днешен Кабул.

Битката се води цели два дена, като афганистанските стрелци посипвали многобройната армия денонощно със стрели. Хората, които успяват да напуснат полесражението, са избити в планинските проходи. Това е единственото поражение на монголците в продължение на 80 години. При обсадата на град Бамян, любимият внук на хана е убит от стрела на противник. Монголците избиват абсолютно всичко живо, като дори посягат на кучетата и котките. Принцът успява да избяга, но монголците го преследват до планините на Източен Афганистан по поречието на Индуската река.

Там избиват остатъците от армията му, но най-важният човек все пак успява да избяга. Един от най-славните монголски лидери умира малко след това. Следващият наследник е Тимур Ленк, който разширява империята от Москва до Делхи. По това време Афганистан се възражда отново – има твърде много артисти, които объркват посоката, докато се опитват да избягат от монголската напаст. По време на този период, както и следващия, страната се възстановява и отново събира армия. През XVIII век започват най-накрая да използват и създават собствено огнестрелно оръжие. Успехите им изобщо не са малко, защото комбинират и двата варианта на нападение – хладно и огнестрелно оръжие на едно място.

По това време жителите вече са се превърнали в наемници на Персия и безчинствали в Индия, нямали нищо против да показват на какво са способни, особено след като правят всичко под шапката на Исляма. През 1747 г. се случват две неща – първо на трона се появява Ахмад Шах Дур – рани и създава една добра коалиция между племената, а след това разбираме, че Европа е приключила епохата на мореплаване и вече се стреми да завзема нови територии. След като пътят на коприната минава и през Афганистан, не е трудно да се забележи, че търговията може да започне и да се развива. Ахмад не успява да остави наследници или да направи правителство, това не е неговата задача. Самите племена се регулирали сами, за да има изобщо нужда от неговата намеса. По това време коалицията с Русия и опитите за превземане на Индия през Афганистан ще мотивира британците не само да завземат територията, но и да наложат своя начин на живот.

1280px-Afgan1987_Gardez_UAZ469

Окупират се Кандахар и Кабул. На първо четене всичко изглежда изключително красиво и спокойно, но скоро бунтовниците започват да се разправят с новия заселник. В Кандахар ще забележим, че британците са обградени и принудени да се борят от всички страни с противника, докато в Кабул ще имат малко по-добър успех и ще спрат прииждащите бунтовници още пред портите на града. Самите заселници никога не протягат ръка към местните жители, те не дават образование, не дават медицина или правилата на едно законодателство, до някаква степен не е било сигурно дали изобщо го искат. След като линията с провизии е прекъсната, повечето хора са принудени да си тръгнат, като дори се гарантира безопасен маршрут. 4500 войника, заедно с още 12 хиляди цивилни тръгват към Индия.

От тях оцеляват малцина. Обещаният мир така и не успява да се случи. Истината е, че в историята ще видим няколко опита на короната за намеса, но без никакви успехи. Последният им опит е през 1919 г. с желанието на Афганистан да върне територията на пущуните. Не успяват по една единствена причина – по това време авиацията е станала достатъчно силна и бомбардира без проблеми Кабул. По това време повечето местни жители все пак смятат, че това  е варварско действие.

И докато човек си мисли, че светът най-накрая е успял да спре това безумие и просто да остави необятната територия да се контролира сама. През декември 1979 г. СССР влиза с идеята да прави социалистическа революция. В началото е логично да видим повторение на сценария, руските войници успяват да влязат, не срещат съпротива, а и мнозина очакват да има някакво развитие в близко бъдеще. Необходимо е малко време, за да стане ясно, че градовете никога не са били особена ценност.

Jamiat_e-Islami_in_Shultan_Valley_1987_with_Dashaka

Партизанската война на афганистанците е пословична и ако Финландия се е струвала нещо безумно, то необятната природа на тази страна е един буден кошмар. Този път помощ имало от Китай и Пакистан, след това от Саудитска Арабия и дори САЩ. Предоставеното оръжие се отразило по един особено традиционен начин – милиони жертви и бежанци се опитват да избягат от този ад. През 1986 г. американците носят добрите стари ракети Stinger и позволяват свалянето на близо 200 съветски изтребителя през следващата година. Никой не успява да неутрализира лагерите в Пакистан, където са налични провизиите и мястото за почивка. След напускането им през 1987 г., СССР оставя всичко в разруха и дава повод за една гражданска война.

Вече всеки е въоръжен и може бързо да решава някои от основните конфликти. И точно това ни създава един специален феномен в историята на цивилизацията. Имаме племена, всяко с различни интереси, имаме подялба на територията, заключено традиционно влияние, омраза между всички и безцеремонно обединение срещу външните врагове. Как ще продължи историята? Не можем да бъдем сигурни, но след като и самите американци се провалиха, едва ли има причина или начин някой да се справи с едно от най-проблемните деца в света.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени за Афганистан – феноменът в цивилизацията, който засрами всички от Александър Македонски до СССР и САЩ

Повече информация Виж всички