shareit

Жените, които не искаха жените да получават право на глас

| от |

На 27 февруари 1909 г. The Times публикува статия в която пише: „Избирателното право на жените е опасен скок в тъмното поради огромния растеж на Империята (Британската), огромното нарастване на имперските отговорности на Англия и с това нарасналата сложност и риск от проблемите, които стоят пред нашите държавници.“ Тези проблеми, продължава авторът, може да бъдат разрешени само чрез „труда и специалните знания на мъжете и там, където мъжете, които носят бремето, трябва да бъдат оставени без препятствия от политическата неопитност на жените“.

Това е само още един от много аргументи, изразен от този автор в годините на протести срещу правото на глас на жените. Идеята, че физическите и емоционални различия между половете правят жените напълно неподходящи за политика, ръководи творчеството на редица подобни автори, които дори формират организация срещу избирателното право на дамите и държат публични речи за това как ролята на жената трябва да бъде в „домашната сфера“, докато се опитват да игнорират подигравките от суфражистките в публиката.

Онези, които се борят за правото на глас, очакват подобна риторика и противопоставяне на тяхната кауза от женоненавистни хора с анахронични нагласи. Но авторът на статията в The Times е жена: Мери Аугуста Уорд, която по някакъв начин хем агитира за социална реформа, хем е и една от големия брой жени антисуфражистки, които искат сами да се държат далеч от избирателните секции.

Но защо някои жени се противопоставят на движението за избирателно право?

От гледна точка на 21 век, повече от 100 години от даването на глас на жените, изглежда несъвместимо жени като Уорд да се противопоставят на избирателното движение. Независимо от това, стотици хиляди подписват петиции в края на 19 и началото на 20 век, и то не по толкова нелепи причини, колкото можем да си представим.

Факт e, че по това време представата за интелектуалното превъзходство на мъжете е дълбоко проникнала в обществото толкова силно, че има жени, които сами вярват в това и предпочитат да запазят статуквото. Объркването на тази установен ред би означавало сеизмична йерархична промяна, което улеснява мнозинството да се придържа към аргумента, че жените нямат нито склонност, нито способност да поемат отговорността при гласуването. Твърде чувствителни и импулсивни, те формират некомпетентен електорат, който, както се казва в една брошура срещу избирателното право, би „понижил качеството на нашето законодателство“ и би увеличил „капризните, емоционални, натрапчиви закони“.

Притесненията на обществото са толкова дълбоки, че антисуфражистите успяват да разпространят и други страхове като заплахата за семейния живот. Разширяването на избирателното право неизбежно би довело до кавги между съпрузите и съпругите заради политическа лоялност и, ако жените станат по-малко фокусирани върху здравето и щастието на домa, това би било вредно за децата им. Подобни аргументи, които предизвикват страх, се оказват успешни в убеждаването и някои жени се противопоставят на правото на вот. Но това е само половината история.

Много антисуфражисти – или просто „антита“, както ги наричат – гласно вярват, че мястото на жените в обществото трябва да се промени. Горна или средна класа, както и образовани, те са част от дебатите още през викторианската епоха за промяна на представите за гражданството и очакванията от половете и стигат до заключението, че жените играят съществена роля в социалната реформа и проектите, ориентирани към общността, които обаче не се нуждаят от гласуване. „Ние вярваме, че мъжете и жените са различни, а не сходни същества с таланти, които се допълват, а не са еднакви“, каза Виолет Маркъм в кампания за облекчаване на бедността и безработицата при жените.

„Политиката напред“ насърчава мястото на жената в „домашната сфера“, където те могат най-добре да използват естествените си качества на грижи, а не в политиката. Въпреки това местната власт все пак трябва да бъде отворена към жените, за да подобри работата си.

Още през 1889 г. антитата твърди, че „Жените ще бъдат по-ценни граждани, ще допринесат с по-ценни елементи в националния живот по-скоро без гласуване, отколкото с него.“ Освен това мълчаливото мнозинство от британските жени така или иначе е „известно с безразличието си“ към гласуването.

Този по-позитивен подход има в ядрото си добри намерения – макар че е трудно да го разглеждаме като нещо друго освен погрешен, водени от днешните си стандарти – и привлича публична подкрепа.

 
 
Коментарите са изключени