shareit

Жената, която даде „Лолита“ на САЩ

| от |

През август 1958 г. се появява „Лолита“. Владимир Набоков прекарва доста сериозно време в създаването на това творение. Нещо повече, Набоков дава много храна за размисъл на критиците и с това се превръща в едно от най-обсъжданите пера на 20-и век. Три месеца по-късно Владимир кани своите приятели Уолтър Минтън (собственик на издателската къща),съпругата му Поли, както и Виктор Скалър (един от главните финансисти на издателската къща на Минтън). Очаква се всички чаши да са пълни, да летят усмивки, но въпреки това присъства сериозна доза напрежение, а негов автор е мадам Джойс Хабър. Според скандалната журналистка на Times, Набоков обещал автограф на една щастливка от хилядата пристигнали почитателки на литературата, но историята изобщо не била за него. Малко след ревютата, Джойс вече насочва гнева си към нова цел – танцьорка от латинския квартал с името Розмари Риджуел. Заслугата за пускането на книгата, според мнозина е именно литературната страст на тази читателка.

Именно латинската прелест успява да пошушне на Милтън, че съществува книга, чието ревю е прочела в списание „Анкър Ревю“. Уолтър прави всичко възможно, въпреки наличието на някои доста негативни критики. Какъв тогава е проблемът на Джойс? В онзи период от време и двете посещават спалнята на Милтън и бързо оформят една зловеща конкуренция.

Обществената тайна не е достигнала до ушите на Вера Набоков, както и до най-новата съпруга на Милтън – Поли. Младата жена очевидно е красива, но не се чувства особено щастлива и много скоро ще използва момента, за да сподели страданието си именно на съпругата на Владимир. Младата девойка виждала това произведение само като литературно страдание и една забранена любов. С появата на „Лолита“ е станало ясно за Поли, че в нейното легло има твърде много замесени. Вера послушала изповедта на (според нея) „Бедната Поли от малкия град, жадуваща за големи „културни“ подаръци, подвързани добре със скандална розова панделка“, а съдейки по статията – „изключително отвратително, вулгарна и нахакана млада женска“.

Вечерта става още по-интересна с появата на Дмитри и неговото спортно MG. Поли заявява, че иска да се повози и новодошлият я качва, докато Минтън и фамилия Набокови хваща такси. Издателят признава още в колата, че с тези две афери (танцьорката и журналистката) е успял да съсипе семейството си, но се кълнял, че всичко официално е приключило. На Поли била разкрита версията, че Розмари била куртизанка на повикване, която сега се опитвала да изкара колкото се може повече пари от „Лолита“. В хотела та става ясно, че Милтън ще получи още един шамар. Неговата млада съпруга не е пристигнала, Дмитри също не е наоколо. Няколко часа по-късно двамата се появяват, а младият Набоков споделя, че Поли пожелала да види апартамента му и затова минали за опознаване. Владимир Набоков като цяло се притеснявал, че синът му може да коства някой друг милион долара, след като преспива с жената на издателя си, но като цяло става ясно, че нищо не е толкова хубаво, колкото се рекламира в САЩ.

Vladimir_Nabokov_1973

Снимка: By Walter Mori (Mondadori Publishers) – http://www.gettyimages.co.uk/detail/news-photo/portrait-of-russian-born-american-writer-vladimir-nabokov-news-photo/141554708, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=41415270

Вера Набоков била леко отвратена от американския идеал се притеснявала, че книгата на мъжа ѝ може да бъде грешно разбрана и дори покварена. Формулата за успех на Уолтър е елементарна, той търси литературните произведения, които могат да донесат по-голям скандал на хоризонта. Така до нас достига и „Кръстникът“ на Марио Пузо. Впрочем докато Владимир Набоков търси издателство за американския пазар (отнема му близо година), Милтън се появява чак през следващото лято с оферта за публикуване, ако все още няма други желаещи. Издателят признава, че не е чувал за „Лолита“, докато не се появява Розмари Риджуел, която в този момент носела копие на книгата в себе си. Розмари търсела леко четиво, докато заминавала за Париж и понеже хората от „Анкър“ не били особено мили, танцьорката решила да даде шанс на нимфетката и учителя. Другата официална версия за публикуването на скандалната книга е с любезното съдействие на Хенри Екщайн. Той извадил едно от „зелените копия“ на „Лолита“ и го предал на Милтън.

Проблемът бил, че Уолтър изобщо не обърнал внимание и едва няколко седмици по-късно вече решил да хвърли едно око. След 3 часа четене от кора до кора, той знаел, че това е следващият голям хит. Не трябва да забравяме, че издателската къща предлага 10% от авторските права през първата година, както и още 10% от спомагателните права за следващите две години, но само ако някой предложи истински потенциален бестселър. Розмари Риджуел трябвало да започне своя живот с комисионна от 20 000 долара като начало. Набоков все пак напомня, че по договор подобни плащания не трябва да излизат от неговия джоб и е прав, издателската къща поема всички разходи.

The Odessa American (Texas), 18_11_53_ROSEMARYThe Odessa American (Texas), 18_11_53_ROSEMARY Wed, Nov 18, 1953 – 16 · The Odessa American (Odessa, Texas) · Newspapers.com

Отношенията на младата откривателка приключват много по-скоро, отколкото се очаква. В една сексуална разходка Милтън остава в Париж, докато тя се прибира след поредната луда вечер с него и с нов приятел. Според други критици, младата откривателка на този литературен шедьовър е имала друг таргет – Владимир Набоков. Откъде идва тази млада дама? Минеаполис. Родена през 1931 г. Розмари е дете на Ърнест и Ещер Риджеул. След като майка ѝ умира през 1943 г., бащата се жени повторно, а Розмари е готова да напусне семейния дом и на 21 години се озовава в Ню Йорк.
Мечтата на вече изрусена фурия е да стане оперна певица. Ходи на уроци, организира концерти, дори посещава Метрополитън, когато има възможност като посетител.

В една малка роля, в която трябва да бъде тиха, дамата преценява, че ще пее с хора. Мъдрото решение е подплатено и с уволнение. И така през 50-те години на миналия век младата Розмари стига до нивото на служителка/танцьорка в заведение в  латинския квартал без много дрехи. Гардеробиерката предлага по-провокативни одежди и Розмари влиза в новото си амплоа. Тя е красива, но така и не успява да стигне нивото на Грейс Кели или онази скандална русокоска Мерлин Монро. Изкусителката все пак намира спонсори пътува често до Куба, пише в дневника си, че попълва колекцията от бижута, а палтата може да си купува сама. Скандалната личност понякога дори е смятана за компаньонката на Бил О’Дуаър (бивш кмет на Ню Йорк). Макар и Риджуел да прекарва известно време в Мексико с него, животът ѝ продължава да се върти около заведението, в което работи. Поне докато не си купува копие на „Лолита“ в Париж.

Откритието ѝ носи слава, а с това идва и оставката от клуба. Мечтата за операта отново започва да напира в младата красавица. Проблемът е, че въпреки всички музикални уроци, един критик пише, че притежава уникален глас, но не за операта, а за спалнята. Когато парите започнали драстично да намаляват, красавицата летяла няколко пъти до Лондон с надеждата, че ще открие друг наследник в стил „Лолита“.
Приходите от издателската къща се бавели, а дамата споделила, че е взела само 5500 долара. Следват някои разправии, но 6-7 месеца по-късно става ясно, че агенцията е изплатила 22 000 долара (няма информация за други плащания).

Скандалната откривателка изчезва с времето и публичните ѝ изяви рязко намаляват. В следващите 10 години се появяват доста малко клюкарски заглавия по неин адрес, а малко по-късно става ясно, че ще се омъжва за театралния продуцент Реймънд Дахда. Надеждите на Розмари за богат и охолен живот траят само 2 години, нейният нов съпруг банкрутира. Любовта към операта се заменя с любовта към алкохола. И все по-често скандалната дама е снимана с питие в ръка. Един ден препива и пада в дома си. В болницата поставят диагноза „Мозъчен кръвоизлив“. Розмари се прибира в дома си, но главоболието не преминава. Умира в съня си на 12 юли 1979 г. на 48 години. Не открива друг литературен бестселър. Лиз Смит пише отново историята на жената, която открива „Лолита“, но този път без злоба, а само с благодарност.

 
 
Коментарите са изключени

Най-корумпираната футболна среща в историята на футбола

| от |

Футболната корупция е известна по цял свят. Във всеки един момент, когато националните отбори започнат играта с поведение на напълно непознати хора, които за първи път ще поритат пред публиката, човек може да се съмнява във всичко. И докато съчетанието на тези две думи – футбол и корупция – преобладава в днешните новини, предлагаме на аудиторията да не смята родният футбол за най-продажен. Историята познава много добре и някои вълнуващи срещи, които завършват с баскетболен резултат.

Прехвърляме се във втора дивизия на Индия, 15 години по-рано. В Гоа има много футболни страсти и много често отборите изгарят тревата от ритане. Противниците на дивизията Curtorim Gymkhana и Wilfred Leisure имат много сметки за уреждане и често се борят за първото място. Отборите имат равен точков актив, следователно конлфиктът трябва да бъде решен с голова разлика. Отборът на Wilfred трябва да има 7 гола повече от своя опонент. Последният мач от сезона за Wilfred се движи добре и още през първото полувреме са успели да отбележат 7 гола на опонента Dona Paula Sports Club. Междувременно Curtorim все още се борят сериозно с опонента си Sangolda Lightning. Спорът в края на първото полувреме завършва с минимален резултат и мнозина вече биха подготвяли медалите за Wilfred. И тогава започва голямото забавление!

На стадиона присъстват официални агенти на Goa Football Association, които наблюдават как треньорите успяват да стиснат ръцете, а след това да направят и исторически футболни сблъсъци.
Само минута след първата съдийска свирка и мрежата на Dona Paula е поразена. Всяко докосване на топката е буквално подарено на футболистите на Wilfred Leisure, а след като 2000 фена започват да освиркват свирепо вратаря, той напуска игрището и оставя един от защитниците да варди. Много скоро и играчите на Dona Paula спират нападенията и просто очакват всяко следващо попадение. До края на второто полувреме, футболистите на Wilfred завършват играта с 55-1.

„Никога не съм виждал нещо подобно, футболистите на Dona буквално подаваха топката на противника, а когато успяваха да вземат топка, бързаха да си вкарат автогол.“, споделя Антъни Маркъс – спортен журналист на стадиона. Впрочем не трябва да забравяме, че футболистите на Dona Paula вкарват и 4 автогола, за всеки случай. 3 пъти се сменя вратаря, но всеки следващ е само по-сакат от предишния. Онези играчи, които проклинали деня, в който започнали да играят футбол, бързо поискали да се „контузят“ и с това приключили унижението малко по-рано. Да не забравяме, че другият мач също завършва точно толкова вълнуващо – Curtorim Gymkhana побеждава Sangolda с 61-1. Играчите също са се борили достойно, но на финала само един гол не е достатъчен, за да вземат златото. FIFA кани представителите на отборите, както и ръководството на GFA на специална сесия. Препоръката е всички играчи да получат доживотна забрана за професионалния футбол. Допълнително наказание е и заплащането на 5000 рупи на всеки замесен отбор (победител и победен). Резултатът от двете футболни срещи ще бъде 0-0 и отборите ще трябва да играят отново за влизане в първата лига.

 
 
Коментарите са изключени

Охранителни системи за гробове

Викторианската епоха е известна с това, че обръща специално внимание на смъртта. Това, освен много други неща, поражда редица изобретения, проектирани около човешките гробове. „Безопасният ковчег“, например, е създаден заради популярния тогава страх човек да не бъде погребан жив. По-ранните и прости версии на този ковчег имат звънци, с които клетникът може да позвъни за помощ. Други версии имат тръби за дишане и скрити ключове, за да помогнат на хората да оцелеят и да избягат от ковчега.

Но на фона на тази нарастваща тревога да не би да бъдете погребан преждевременно, появява се нов престъпен отрасъл: краденето на тела. Известни още като „възкръсниците”, тези крадци ексхумират тела и ги продават на лекари, всякакви медицински лица и студенти, за да се правят изследвания върху тях.

В отговор на зачестилите престъпления, на пазара излиза арсенал от устройства за защита на гробовете, включително „гробищния пистолет“. Зареден и разположен върху въртяща се основа в долната част на гроба, този пистолет, при стъпване върху предварително опънати корди, се завърта и стреля по крадеца. Тъй като набезите са главно към по-свежи трупове, семействата или приятелите на починалия могат да наемат такова оръжие за определен период и след това да ги върнат.

Разбира се, тези приспособления имат своите недостатъци, най-вече: бидейки над земята, могат лесно да бъдат забелязани и съответно избегнати или деактивирани. Така се ражда „торпедния ковчег“. Първоначално това били просто малки пушки, насочени нагоре и задействани при отварянето на капака на ковчега.

Рекламите на това устройство го хвалят: „Спи спокойно, скъпи ангеле, нека страхове от призраци не смущават почивката ти, защото над твоето тяло лежи торпедо, готово да направи на мляно месо всеки, който се опита да те вземе.“ Разработени са и други вариации на същата идея, включително с експлозиви, които разчитат по-малко на точност и повече на обхват.

Mortsafe at Logeriat Church1

Мортсейфове

Не е ясно колко успешни или широко разпространени са били тези различни оръжия в действителност, въпреки че за някои се знае, че успяват да осакатяват крадци. Освен тях се предлагат и други по-малко смъртоносни варианти като, например, „мортсейфовете“.

 
 
Коментарите са изключени

Ернесто Миранда и четенето на правата при арест

| от |

През 1966 във Върховния съд на САЩ се води едно знаменито дело – Миранда срещу Аризона – което ще изясни, че Конституцията изисква при арест полицията да предупреждава, че арестанта има право да мълчи, че всичко, което каже, може да се използва срещу него и че има право на адвокат дори да не може да си го позволи. Ние ще чуваме тези думи много пъти от филмите; за американците те са известни просто като „предупреждението на Миранда“. Но кой е Миранда и какво е направил?

Роден на 9 март 1941 в Кълъмбъс, Аризона, Ернесто Миранда явно изживява много проблемно детство. Има малко официална информация за Миранда, но шепа достоверни източници предлагат подробности, от които ще се опитаме да сглобим кратка биография на човека преди да видим по-добре документираната (от полицията и съда) част от живота му, довела до „предупреждението на Миранда“.

Майката на Миранда явно е починала, когато е бил много малък, на около 6-годишна възраст, а с останалата част от семейството си той никак не се е разбирал . Когато е в осми клас, вече има присъда за кражба. Година по-късно, след поредна присъда за взлом, той е пратен в превъзпитателно училище. Малко след като е освободен, пак е съден – този път за опит за изнасилване и нападение и отново се връща в училището.

Двугодишен затвор и вече на 17 години, Миранда се мести в Лос Анджелис, където пък е задържат по подозрения във въоръжен грабеж и сексуално посегателство (най-вероятно воайорство). След като навършва 18 се връща в Аризона, където се записва в армията. 15 месеца служба по-късно и Миранда е уволнен без почести; по време на службата си той прекарва известно време в карцера, защото многократно е отсъствал без позволение и отново заради воайорство. Армията му нарежда да отиде на психиатър, но той отива само на една сесия. Отново се завръща в Аризона и арестите и старата песен продължават.

През 1963 г. Миранда се премества със съпругата и дъщеря си в град Меса, Аризона, където изглежда се опитва да тръгне в правия път, намирайки си работа на товарен док във Финикс. И това ни довежда до много по-добре документираната част от живота му.

На 3 март 1963 18-годишно момиче си тръгва от работа в киносалон в центъра на Феникс. Докато върви, похитителят й я хваща в гръб, опира нож в гърлото й и й заповядва да не крещи като държи ръцете зад гърба й. Вкарва я на задната седалка на кола си и я завързва. Вместо да вика или да се опита да избяга по друг начин, тя прави това, което мнозина биха направили с нож до гърлото – замръзва. Карат около 20 минути, след което нападателят й я развързва и сваля дрехите си. Тя се опитва да го избута и крещи: „Моля те, недей“ и „Моля те, пусни ме“. В показанията си по-късно Миранда твърди, че момичето не се е съпротивлявало, докато я изнасилва, и че никога досега „не е имала отношения с мъж.“

След два часа разпити „служителите излязоха от стаята за разпит с писмено признание, подписано от Миранда“. В горната част на документа, голяма част от който е написан на ръка, има следният напечатан на машина текст:

Аз, Ернесто А. Миранда, се кълна, че правя това признание доброволно и по своя воля, без да съм заплашван, принуждаван или да ми е обещаван имунитет и с пълно познаване на законните ми права и разбирайки, че всяко мое изказване може да бъде използвано срещу мен.

Според един от полицаите този текст е бил прочетен на Миранда, но чак след като той вече е направил устно признание.

В крайна сметка Ернесто е осъден на 20 до 30 години затвор за отвличане и изнасилване (както и по отделно обвинение за грабеж) до голяма степен благодарение на този документ. Той обжалва и оспорва достоверността на му, за което твърди, че нарушава конституцията, „тъй като Върховният съд на Съединените щати казва, че човекът има право на адвокат при ареста си“.

При обжалване пред съда, присъдата на Миранда, както и тези на трима други, се счита за противоконституционна. По отношение на Миранда, съдът казва:

Ясно е, че Миранда по никакъв начин не е бил известен за правото си да се консултира с адвокат, нито е било правото му да не бъде принуждаван да се инкриминира ефективно защитено по какъвто и да е друг начин. Без тези предупреждения признанието му е недопустимо. Фактът, че подписва лист, който съдържа напечатана клауза, в която се посочва, че е напълно наясно с правата си, не означава, че ги знае и че прави информиран отказ от тях.

Това решение на съда провокира популярното четене на права при арест, което виждаме толкова често по филмите.

Mesa-City of Mesa Cemetery-Ernesto Arturo Miranda

Що се отнася до Миранда – присъдата му се отменя, но през 1966 е съден отново, жена му свидетелства срещу него и в крайна сметка получава същата присъда 20 до 30 години затвор. На 31 януари 1976 той е намушкан по време на бой в бар и умира.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Бринкли създаде най-мощното американско радио с помощта на кози тестикули

| от |

Преди телевизията да убие радиото, както се пее в една много популярна песен, музиката направи своя преход от радио вълните през дигитализацията, конвертирането ѝ в MP3-ка, а след това и затварянето и в сървари, откъдето всекидневно стриймваме милиони песни на ден. Преди много години, радио приемниците все пак не бяха особено добри в ловенето и всеки любител се опитваше да намери колкото се може по-добра антена, за да слуша свободно и не толкова свободно новините по света и да открива подходящите парчета. Има едно радио, локализирано близо до границата на Мексико, което предава с невероятна сила близо до град Сиудад Акуня.

Още през 30-те години тази станция има изключително мощен сигнал от мегаватна антена, която да изпраща сигнал до почти всяка радио станция в САЩ. Всеки можел да слуша станция XER. Някои фермери споделят, че хващали станцията, когато допират антената на радиото си върху бодливата тел – точно толкова мощен бил сигналът. Кой има нужда от такъв сигнал през 30-те години? Отговорникът се казва Джон Бринкли. Неговата империя била използвана за един много странен бизнес: имплантирането на тестиси от козел в мъже и жени.

Ще изчакаме известно време, за да прочетете отново последното и да разберете, че не се шегуваме. Джон Бринкли е отворил първата клиника в Милфорд, Канзас и притежава медицинска диплома (какво като е от фалшив университет), който няма никакво покритие и предлага завършване на всяка специалност в замяна на конкретна сума. Джон станал лекар, след като през 1918 г. успял да изцери редица хора от великата грипна епидемия. Тогава още не подозирал, че само след година ще се занимава с болестите на половата система.

First_Goat-Gland_Baby

Снимка: By Unknown – Arizona Republican. (Phoenix, Ariz.), 20 Feb. 1920. Chronicling America: Historic American Newspapers. Library of Congress. <http://chroniclingamerica.loc.gov/lccn/sn84020558/1920-02-20/ed-1/seq-14/>, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=58866324

Историята става още по-безумна, затова ще се опитаме да стоим в територията на фактите и няма да добавяме никакви допълнителни литературни украшения в този материал. Бринкли трябвало да излекува импотентен пациент и докато търсел решение на проблема, видял големият и впечатляващ скротум на близкия козел. Срещу сумата от 150 долара, той поставил тестисите на козата и само след две години, пациентът не само подобрил сексуалния си живот, но успял да забремени жена си, която по-късно ражда момиченце. Няма научни доказателства и никой не е виждал пациента, както се досещате.
Преди да решите, че нито един американец не е толкова глупав, че да повярва на тези абсурди, припомняме отново далечните 30 години от миналия век.

Образованието не било присъщо за американския народ и много скоро стотици мъже започват да пътуват до Канзас, за да получат тестисите на козел. Не просто да ги получат – да ги имплантират. Подлият лекар не чакал дълго време и вдигнал цената близо 4-и пъти. Третираните пациенти си тръгвали със смесени чувства, някои успявали да се възползват от ефекта „Плацебо“, докато други не разбирали къде бъркат. Самата манипулация представлявала абсорбирането на чужда тъкан, но най-вероятно е най-обикновен разтвор. След като разбрал, че глупавите хора се срещат на всеки километър, Джон решил да инвестира в радио реклама.

Станция KFKB се сторила най-подходяща и Джон платил за целодневна реклама, където покрай песните и предаванията да се прокрадват подробностите на козела и лекуването на импотентност.
Традиционният проблем е, че всяко начинание винаги привлича внимание и води журналистите – тези лоши хора. Репортер от радио Kansas City Star установява, че шарлатанинът е убил много повече хора (стотици), докато „лекува“. Ако това не е достатъчно, разследващият журналист дори проследил лекарската диплома – пристигнала от печатницата, а не от университет – установявайки с изненади, че е била отнета от властите. Ако фалшивият лекар изгуби фалшивата си диплома – бягайте бързо.

Хората в Канзас бързо се изморили от рекламите и изгонили Джони. Той, на свой ред, решил да се премести в Дел Рио, Тексас. Там успял да уреди документите за пускането на собствено радио и така се ражда XER. Тук идва положителната промяна в света на средностатистическия американец. Радиото не се отказвало от абсурдната си реклама за лекуване на импотентност, но с мощната си антена можело да предава музика из цяла Северна Америка, при това със завидно добър сигнал за разлика от останалите крехки станции. Джони привличал най-различни музиканти и изпълнители. Някои свирели добре и ставали известни благодарение на XERN, други просто изчезвали от хоризонта. Щом средностатистическият мъж можел да слуша популярни парчета, животинските тестиси може ли да се преглътнат, а и водещият/лекар/мениджър имал добър музикален вкус и се стремял да открие нови и още по-талантливи изпълнители. Американското правителство отново не било очаровано.

Operating_room_at_the_Brinkley_Hospital

Снимка: By Unknown – The Goat-Gland Transplantation (Chicago: New Thought Book Department, 1921) by Sydney B. Flower: https://archive.org/details/goatglandtranspl00flow, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=58865940

Те искали радиото да бъде замразено и не само заради фалшивата реклама, а и заради облъчването над другите предавателни честоти. Именно властите забранили на Джон да минава границата с Мексико. Това го накарало да пусне телефонна линия от дома си до радиото. Така успявал да говори в ефир, когато му се налагало, а през останалото време плащал на радио оператора да пуска различни парчета и да води предаванията. След като забранили да използва телефон, започнал да записва всичко на алуминиеви дискове. Понеже границата била затворена, докторът наел шофьор, който да кара цялата радио програма до ефира. Джон пак не можел да пропуска възможността да рекламира своите най-различни операции. Свирепата битка така или иначе стига до мексиканските власти, които се намесват и за кратко време спират XER.

Това все пак не пречи на бившия собственик отново да се договори с новия мексикански представител и да продължи излъчването за редицата нови и още по-вълнуващи операции. За съжаление след проверка на данъчните, Бринкли се оказва без пари и приходите от безценните операции потъват в гърлото на чичо Сам. Героят умира през 1942 г. без една стотинка. Идеята обаче продължила (не тази за тестисите) и много любители започнали да търсят всякакви варианти за разпространяването на музиката. Пиратските радио станции започнали да прекарват рок музиката в най-различни суб култури. Понякога едно зло може да роди много други добрини, макар и мнозина все още да помнят процедурите на г-н Бринкли.

 
 
Коментарите са изключени