shareit

Замерянето с развалени домати – защо не го правим и днес

| от |

През 19 и 20 век е имало цял един бизнес, и то доста печеливш, в който клакьори освиркват опери и постановки, освен ако актьорите не им платят. Въпросът ни днес обаче е стигали ли са по-далеч от това.

Замерянето с (развалени) домати е класически троп за илюстриране на лошо сценично представяне – дотолкова, че един от водещите сайтове за филмова критика е кръстен на тях (Rotten Tomatoes). Иронията е, че хората са хвърляли почти всичко, освен домати. Например, зрителите от най-горните и съответно най-евтини места, често замеряли актьорите с фъстъци. Много преди това пък римляните замеряли гладиаторите с различни предмети, ако шоуто им не им допада. Понякога обаче и те са получавали подобно отношение – император Елагабал имал навика да хвърля кошници, пълни с островни змии, в публиката, за да я разпръсне. А понякога и за собствено забавление. Понякога обаче и императорите са получавали подобно отношение – Веспасиан при Хадрумет е бил замерян с ряпа.

The_Globe_Theatre,_Panorama_Innenraum,_London

Shakespeare’s Globe – реставрираният шекспиров театър Globe Theatre, Източник

По време на постановките на Шекспир е било обичайна практика замерянето с всякакви храни. Сред тях обаче почти сигурно не е имало домати – защото доматите са не се разпространяват във Великобритания до средата на 18 век. Технически този зарзават навлиза в Европа през 16 век, но се посреща със страх и слухове, че е отровен (подобно нещо се случва и с картофите), което значително спира разпространението му.

Ако не с домати – с какво? Популярен снаряд били яйцата, защото са лесни за хвърляне, евтини, миришат (ако са развалени), чистят се трудно и най-вече – когато уцелиш нещо, е изключително приятно. Затова и Шекспир гледал да сложи в по-сериозните си сцени хумор или насилие – за да държи аудиторията от по-евтините места доволна и така да не се прекъсва постановката.

Доматите като инструмент на неодобрение се появяват чак през 19 век и чак в Америка. И като такъв стават изключително популярни – публиката от това време е известна като една от най-буйните и не е изключено да се появи на постановка, носейки цели щайги с предмети за хвърляне, включително домати. Подобно на яйцата, те също били евтини (в някои райони), удобни за хвърляне и се размазвали приятно при удар. Когато пък щайгите свършили, американците чупели столове и хвърляли тях. Дори когато изпълнителите – били те актьори или певци – се справяли добре, безопасността им не била гарантирана, защото публиката може да поиска преизпълнение на нещо, което особено много им харесва, и това изискване трябва да се изпълни, защото иначе…

Първият известен документиран случай на замеряне с домати е от 1883 с участието на акробата Джон Ричи. New York Times описва случая така: „Джон Ричи направи дебюта си във Уашингтън Хол преди няколко дни. Първият номер на господин Ричи беше опит за салто – и той най-вероятно щеше да успее, ако към него не бе отправен дъжд от домати, който да наруши баланса му. След известно време и когато публиката вече се успокой, Джон продължи шоуто си с номер на трапеца. Когато се хвана за лоста, с лице към публиката, голям домат го удари в лицето, точно между очите, и той падна на земята точно в момента, в който го засипаха няколко развалени яйца. Опита се да напусне сцената, но врата беше заключена – затова се отправи към гишето за билети под нов дъжд от домати. Когато го достигна, това беше края на шоуто.“

Очевидно стадният инстинкт играе важна и основна роля в отношението на публиката към изпълнителите. На това се крепи и бизнесът, за който ви казахме в началото. В този контекст – „безучастната публика“ по представления всъщност е нещо скорошно. Преди хората са били насърчавани да реагират на представлението и дори понякога да участват в него. Как става този преход от пълен хаос към абсолютен ред?

Началото на този преход идва от промяна в поведението на актьорите – вместо да се отнасят към публиката, те играят все едно тя не съществува. Това създава така наречената „четвърта стена“ в театъра и от хората на сцената все повече се очаква да не я нарушават. Друг елемент, който помага в укротяването на публиката, е осветлението, което постепенно се съсредоточава върху сцената, а не върху цялата зала. Дизайнът на залите също се променя с времето от стандартната форма на подкова към днешната, в която всички гледат директно към сцената.

800px-George_Harrison_1974_edited

Джордж Харисън, Източник

И все пак замерянето на хората на сцената не е напълно изчезнало. Както Джордж Харисън от The Beatles ще потвърди: „… тази вечер бяхме абсолютно обсипани с желирани бонбони… На всичкото отгоре бяхме на кръгла сцена и затова ни замеряха от всяка страна. Представете си вълни от твърди куршуми валят върху вас от небето… Ако желиран бонбон лети с 50 мили в час и ви удари в окото, край с вас. Ослепявате, нали? Никога не ни е харесвало хората да хвърлят неща по нас. От време на време бонбон уцелваше струните на китарата ми и ще произвеждаше неприятен звук, докато се опитвам да свиря.“ Това се случва на концерт във Вашингтон и не е единственият случай. Друг концерт, в Сан Франциско, през 1964, е спиран два пъти заради летящи желирани бонбони. 

Нежелателно участие на публиката все още има и по спортните събития, където всички знаем какво може да стане. От хилядите възможности (хвърляне на бомбички, факли, бутилки, запалки, стотинки…) може би единствената забавна е, когато фен изтича на терена. Но тя потвърждава и че от времето на гръцките театри не сме се променили много като публика.

 
 
Коментарите са изключени