shareit

Свиркащият език от Канарските острови

| от |

За някои хора свиркането с уста е много повече от начин да повикаш кучето си. Езикът „силбо гомеро“, който все още се говори на Канарските острови, се свирка вместо да се изговаря по начина, по който вие четете този текст в главата си. Не само че е изключително интересен начин на комуникация, но и има доста голям обхват като позволява на разговарящите да се чуват над 3 километра без никакви помощни средства.

Силбо гомеро се използва от хиляди години на Канарските острови и е бил доста полезен преди мобилните телефони. В миналото с едно просто изсвиркване хората са могли да се разберат от двата края на острова или да се намерят в навалицата.

За нас езикът звучи като песен на птички. 

Demostración de silbo gomero, La Gomera, España, 2012-12-14, DD 01

Демонстрация на силбо гомеро в ресторант на остров Ла Гомера (един от седемте Канарски острови)

За да „говори“, един „силбадор“ (испанската дума за човек, който говори силбо гомеро) просто пъха пръст в устата си, с които ще променя тона на свирнята, докато с другата си ръка насочва посоката на звука. Езикът представлява свиркова форма на местният испански диалект. С помощта на 5 „гласни“ и 4 „съгласни“, силбадорът има на разположение над 4 000 думи. Трябва да се има предвид, че свиркането не е винаги много ясно и човек често трябва да се повтаря, както и да разчита до значителна степен на контекст.

Не се знае много за произхода на езика. Създаден е от местните на острова и след това е адаптиран за испанския след 16 век. Подобни подсвиркващи езици са забелязвани в Гърция, Турция, Китай и Мексико, но никой от тях не е толкова развит и комплексен колкото силбо гомеро.

La_Gomera_1

Пейзаж от остров Ла Гомера

Уви, в последните години езикът се използва все по-малко и по-малко, защото основното му предимство – далекобойността му – се надминава от мобилните телефони. Има, разбира се, опити това интересно и до голяма степен уникално културно наследство да бъде запазено, като се настоява децата да го изучават в училище.

И накрая – ако смятате, че ще ви разкажем за този език без да ви дадем пример, то вие сте в дълбока заблуда:

 
 
Коментарите са изключени

Далматинецът като най-добър приятел на пожарникаря

| от |

Едва ли има човек, който да не е гледал „101 далматинци“ на Дисни. Класическото детско филмче през годините се сдоби с няколко игрални филма и освен това накара децата през 90-те години да искат куче за домашен любимец. Историята на петнистите четириноги не започва и не свършва с участието им в киното. Родословието на този добър приятел е свързано с Хърватска, но освен като домашни любимци, тези животни са получавали сериозни задачи още от XVII-и век.

Може да сте чували, че далматинците често правили компания на пожарникарите и освен това носят титлата „Кучето на пожарникаря“. Отговорната позиция идва със сериозно количество задължения, но преди да бъдат първи приятели на огнеборците, тази порода е използвана за най-добрия приятел на керваните.

Отговорната позиция трябвало да бъде заемана от енергично и добро куче, което да се движи заедно с каруците и да предпазва конете от евентуални опасности. Преди няколко века са били много важна част от антуража на търговците. Покриването на сериозни разстояния изисквало и защита от дивата природа. Ако един кон се подплаши и бъде изпуснат от контрол, пътуващите могат да се подготвят за сериозни жертви. И така някои пътешественици започват да използват услугите на керванското куче. Никога не е съществувала адекватна порода, която гордо да заеме тази позиция. Чували сме, че керванът си върви, а кучетата лаят, но употребата на тази поговорка е малко изгубена от контекст. Керванското куче лае, за да плаши околните животни, следователно то не само създава благоприятна среда, но и успокоява конете.

New York Commemorates Eighth Anniversary Of September 11 Terror Attacks

Изискванията към четириногите приятели са били следните:
1. Да имат дълги крака и здраво тяло.
2. Да имат енергия за дългите пътища.
3. Да имат силите да тичат в едно темпо с впрегнатите животни.
4. Да бъдат достатъчно добри с конете.

И така идва историята на петнистите приятели на човека. Точно тази порода винаги е била достатъчно приятна за конете. Следователно потенциалните опасности от пътя винаги били редуцирани драстично, за да може всички да стигнат навреме в определено място.
Самите кервански придружители не се оплаквали, особено след като можели да тичат свободно, да се радват на добрата компания на хората.

През 17-и век са били изключителна атракция и са получавали много добро отношение. А най-важното е, че никога не са гладували. Разумният търговец избирал далматинците, а те изобщо не били евтини. В замяна на закрилата, той предлага добра храна. Легендата разказва, че с колкото повече кучета пътува един търговец или благородник, толкова по-богат е.

Тайният трик за обвързване с конете бил доста лесен. Малките кученца били пускани в конюшната от много малки, понякога дори женската била изпраща да ражда там, за да може животните да свикнат. Стопаните ги възпитават да бъдат агресивни спрямо други коне и ездачи. Отговорността за евентуална защита била на хората, които трябвало да предупреждават напред останалите участници от движението, че минава керван и ездачите трябва да го пропуснат, ако не искат да бъдат нападнати от кучетата.

С появата на първите железници започнало да става ясно, че верните помощници трябва да си търсят нова работа. За щастие имало една отворена позиция при пожарникарите. И те много скоро останали очаровани от тези черно-бели приятели. За пореден път човекът избрал това куче  за една от най-тежките битки с огъня. В края 17-и век водата за гасене се пренасяла именно с коне. Проблемът обаче е, че всяко животно се плаши изключително от пламъци – истинктът не може да се контролира толкова лесно.

New York City Fire Fighters Commemorate 10th Anniversary Of Sept. 11th Attacks

Далматинците обаче нямали този проблем. Затова придружавали своите приятели до бедствието, а след това били винаги близо до конете, позволявайки на  да си вършат работата. След потушаването на огъня, кучетата се връщат обратно на работното място или почиват в конюшната при своите приятели.

В зората на първите двигатели с вътрешно горене, кучетата и конете били изместени. Огнеборците може и да са били склонни в даването на конете, но категорично отказвали да се разделят с кучетата си. Обществото също ги харесвало. Животните се забелязвали много добре до големите ярки червени резервоари с вода.

От ХХ век нататък ще променят своята квалификация, но отново ще бъдат част от пожарната команда, особено в САЩ и Англия. Новите занимания на животните били да пазят всичко в склада, да правят компания на своите смели стопани, да се возят в камиона с всички останали и също така да бъдат талисмана на огнеборците. Новото им аплоа се харесвало на обществото. Учениците, които трябвало да видят от първа ръка правилата за безопасност ги изпълнявали именно с кучета. С времето станало ясно, че далматинците започнали да губят позиции. Колегите им решили да се доверяват и на други породи. Без значение каква порода животно е избрано на финала, тези кучета винаги ще бъдат първия и най-специален избор. Днес се използват и като кучета-душачи. Не очаквайте да душат хора, а да душат въздуха за наличието на вредни газове, които са способни да се възпламеняват. Силното обоняние продължава да е от полза в неравната битка с огъня.

 
 
Коментарите са изключени

„Библиотека с неща“ е една прекрасна идея

Какво е „Библиотека с неща“? Веднага даваме пример: „Библиотеката“ в Сакраменто, Калифорния, дава назаем всякакви неща, от които хората биха имали нужда от време на време, но не притежават и няма смисъл да си купуват. Инициатива е на Публичната библиотека в Сакраменто и има за цел да разшири предлаганите от това романтично звено на държавата услуги. Сред въпросните „неща“ има всичко – машина за ламиниране, музикални инструменти, цифрови фотоапарати, шевни машини и всякакви други уреди, технологии, машини и предмети

„Рядко се случва държавно предприятие с много ясна насоченост – книги – да има шанс да експериментира с нещо подобно“, казва Лори Истървуд от Публична библиотека в Сакраменто

Още през 70-те години в Съединените щати започват да се появяват подобни библиотеки, но само за инструменти – на снимката горе можете да видите едно подобно място. Днес има 40 библиотеки в цялата страна. В Колумб, Охайо, библиотеката с инструменти на RTCO разполага с близо 5000 инструмента, които се дават на заем на физически лица и организации с нестопанска цел.

Има и много с инструменти за дърводелство, дървообработване, градинарство, водопровод, електротехнически работи и зидария. Финансирането идва от общините, държавата, организации с нестопанска цел и частни дарители.

Има и библиотеки за семена – те се разпространяват и извън САЩ. И тъй като връщането на семена е невъзможно, библиотеките приемат вместо това семена от растения, които са поникнали от вече взетите семена.

Подобно на така наречените банки или трезори за семена, тези библиотеки служат и за съхранение на различни сортове растения през времето, както и за поддържане на биоразнообразие. Много от библиотеките имат редки семена на местни растения.

Освен инструменти и семена, самите библиотеки също са ценен ресурс за обществото. Те служат не само за складове на прашни стари аналогови книги. Изследователските библиотекари, например, могат да помогнат на посетителите да намерят редки книги, да оценяват достоверността на източници и да осигурят достъп до специализирани бази данни.

В същото време много библиотеки и ръководителите им намират нови полезни услуги, които да вършат, и така да развиват дейността си. Бъдещето на библиотеката като институция е малко неясно, но пък пълно с потенциал.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Коледно пържено пиле в Япония

| от |

Какво е Коледа без богата трапеза, няколко вида сармички, постна храна и когато дойде време се свалят онези по-свидни суджуци, защото времето на постите започва бавно и сигурно да отлита. И щом всички тези кулинарни изпълнения започнат да се поливат с качествено червено вино, празникът официално започва да носи онези правилни топли вълни и настроение.

Това обаче няма как да се случи в Япония. Островната държава не празнува Рождество Христово, не очаква белобрадия старец и рядко може да видите коледно дърво в дома.
Японските жители са имунизирани от тези традиции и обикновено изпадат в екстаз, когато започнат да пътуват и опозноват коледните традиции. Търговците пускат промоции и се опитват да наложат декемврийския празник, но за съжаление в страната на изгряващото слънце не се огъва толкова лесно!

Можете ли да познаете какво вечерят японците на 25 декември? Не правят някакво много специално суши, не се занимават изобщо с традиционната си кухня. На Коледа всички отиват в ресторанта на полковника от Кентъки. Според изчисленията на ресторанта, повече от 3.6 милиона японци уважават пърженото пиле точно в този календарен ден. Може да звучи странно, но всичко започва през 70-те години на миналия век. Когато първият ресторант отваря врати в Япония, Такеши Оковара започва да мисли рекламна кампания, която да спечели аудиторията.

KFC Menu Items and Restaurant

И точно тогава се ражда идеята за парти кофа с крила. Самият Накатани признава, че чул чужденци, които се жалвали, че много им липсвала коледната пуйка. Неговият основен фокус бил да привлече туристите, които все пак се възползвали от коледните празници. И така започнало предлагането на коледна кофа с пилешко, макар и разликата между двете птици да е феноменална.

Съответно през декември забелязал наистина, че туристите оценили идеята, но освен това се появявали и някои по-редовни клиенти. До 1974 година, японската дивизия на ресторанта започнала да предлага Курисумасу ни ва Кентакки – Кентъки за Коледа. Интересното е, че точно тази кампания допринася за идигането до изпълнителен директор. Според различни маркетолози, кампанията е успяла да запълни една дупка, която просто липсва в японския календар. Рекламата показва щастливо японско семейство с кофа пилешко, торта и вино.

Промоцията е достатъчно добра и коства на японското семейство около 32 долара. Според статистиката, това меню е отговорно за една трета от печалбата на веригата за цялата година. Другата положителна страна е, че белият полковник получавал своята коледна премяна и имайки предвид, че възрастните хора са изключително уважавани в Япония, жителите бързо избрали правилната посока. Навсякъде по света ще обидите всички на масата, ако този празник бъде посрещнат с подобно меню, но Япония е място, което няма нищо общо с всичко останало по света. Официално знаете какво слага японеца на коледната трапеза.

 
 
Коментарите са изключени

Мирната Швейцария е обвързана с взривове

| от |

По протежение на Швейцарските Алпи с километри се простират груби бетонни издатини. Те се наричат шеговито, но подходящо „Тоблеронови линии“. Но имат и други имена като по-зловещото „драконови зъби“, което може би по-добре илюстрира първоначалната им функция: да отблъскват нахлуващи танкове и други вражески сили.

Тези линии са част от по-видимите елементи на отбранителната инфраструктура на страната, известна със своята традиционна неутралност (въпреки която винаги е добре подготвена за вражески атаки). Много други швейцарски отбранителни стратегии обаче са далеч по-малко забележими. Например, различни обекти от инфраструктурата на страната са внимателно подготвени да бъдат взривени.

Toblerone-line-Gland

Тоблеронови линии

През 2014 г. се появи новината, че от мост на швейцарско-германската граница са премахнати експлозивите. И това се оказва изненада за мнозина. Мостът Сакингер е построен над Рейн през 1272 г. и отдавна се смята за национален паметник на културата, но това очевидно не е спряло правителството да заложи динамит под него по време на Студената война. Подобни военни действия са част от един по-голям швейцарски плат за отбрана, който включва и изтегляне на силите и гражданите в планината. Идеята е след това изтегляне швейцарците да оставят след себе си развалини и разруха за врага, а не функционална инфраструктура.

Holzbrücke Bad Säckingen ↔ Stein AG, Schweizer Seite 2012

Сакингер

Днес швейцарските военни не коментират дали още има обекти с поставени взривове от съображения за сигурност.

През 80-те години носителят на Пулицър Джон Макфи написва книга за ролята на швейцарската армия в културния и физически пейзаж на страната. В „La Place de la Concorde Suisse“ той естествено засяга задължителната военна служба, но освен това и подробно описва как и застроените, и естествените площи на тази малка европейска нация са внимателно и силно въоръжени. Мостовете, например, не само могат да бъдат взривени, за да възпират атакуващия враг, но също така са обградени със скрити оръжия, за да спрат евентуалния ремонт от противника.

На известно количество от вътрешността на Алпите е издълбана, за да се направят бункери и складови помещения, а на известно количество от външните склонове са поставени взривове така, че да предизвикат свлачища. Железопътните и магистралните тунели също могат да бъдат унищожени бързо. Въобще през по-голямата част от 20-ти век швейцарските инфраструктурни инженери имаха двойна задача – освен да създават функционални и устойчиви конструкции, да инкорпорират в тях и методи за скорострелното им разрушаване.

Пътувайки из живописни пейзажи на планината, Макфи забелязва, че някои пътища имат малко подозрителни разклонения, които сякаш са задънени, и това го кара да си мисли, че може би водят към бункери. Дори някой по-голям камък може всъщност да е изкуствени и да прикрива някаква работа на военните. До 90-те години Министерството на отбраната на Швейцария отговаря за над 30 000 отбранителни структури и обекти, без да броим многобройните бункери в страната.

Подземните скривалища в Швейцария датират още от края на 19 век, но по-целенасочените усилия за укрепване на страната започват в края на 30-те години на 20 век, когато заплахата от международна война вече изглежда голяма. Всъщност старателната военна подготовка на Швейцария заедно с топография на Алпите вероятно са причините, които спират силите на Оста да нападнат страната през Втората световна война – те просто се страхуват от безкрайни битки по нейните непознати и въоръжени ширини. По-късно, през Студената война, швейцарците продължават да развиват отбраната си.

Швейцария в крайна сметка ще изгради достатъчно бункери, за да може да настани цялото население на страната и да им остане място – никоя друга страна не може да се похвали с такова нещо. Причината по думите на правителството е, че безопасността от ядрена атака е право на всеки гражданин. „Всеки жител трябва да има защита, до коqто може да се добере бързо от дома си“, пише в Швейцарския федерален закон за гражданска защита, а „собствениците на жилищни блокове са длъжни да построят убежища във всички нови сгради.“

И докато голяма част всичките тези усилия са скрити под земята или под разните постройки, архитектурата също играе важна роля в отбраната на Швейцария (то на този етап какво ли не играе). В цялата страна могат да се видят сгради, които привидно изглеждат като обикновени хамбари или къщи, но всъщност са места направени за съхранение на всякакви военни приспособления – от зенитни оръдия до хора. „Военните си вършеха работата си с швейцарска прецизност“, казва репортерът Анеке Бокерн. „Въпреки че планът е тези сгради да заблуждават врага, който е на над 20 метра от тях… те рисуватправят съвсем реалистични прозорци, перфектни имитации на дървесина и дори взимат под внимание положението на слънцето за добавяне на сенки.“

Вниманието на медиите и книгите, които излизат по темата на днешния ни текст, насочват общественото внимание към тези сгради през последните години, което от своя страна стимулира интереса към запазването им, въпреки че не изглежда, че ще се използват скоро. През последните няколко десетилетия много военни структури са разсекретени и продадени като домове, офиси и дори фабрики за сирене. Туристи могат да разгледат някои съоръжения, а в други дори да спят – сред културни артефакти, дълго време останали скрити под земята и зад фасадите на постоянната военна заплаха.

 
 
Коментарите са изключени