shareit

Шекспир – един човек или много хора зад един псевдоним

| от |

От 400 години насам хората спорят дали Шекспир наистина е написал произведенията си или не. Добре де – хората всъщност спорят от поне 1785 г., когато Джеймс Уилмот може би изказва първата известна „антистратфордска теория“: идеята, че Уилям Шекспир, синът на търговец на ръкавици от Стратфорд на Ейвън, всъщност не пише пиесите и поезията си.

Wilmot

Джеймс Уилмот 

Уилмот е преподобен и литературен учен, а историята е, че през 1781 г., когато Шекспир е бил мъртъв вече близо 200 години, той се заема да напише обширна негова биография.

Уилмот направи всичко, което литературните биографи през 18 век правят, за да изследва дадена тема. Посещава родния град на Шекспир и всяка къща, която той може да е посетил в радиус от 80 километра. Обикаля и всички библиотеки из Стратфорд, в случай че някоя пази някаква кореспонденция.

Това, което намира, го изумява: Никъде няма документи, които да показват, че Уилям Шекспир от Стратфорд някога е чел книга или е написал писмо. По краищата на никоя книга няма шекспировия почерк, в края на никое писмо няма неговия подпис, няма надпис „собственост на Уилям Шекспир“ върху нито един том в никоя от библиотеките, няма абсолютно нищо.

Желаем цвят от свежите цветя,
за да живее вечно красотата.
И нека вехне розата, но тя
оставя свой наследник на земята.
А ти, пленен от свойта красота,
отдавайки й всеки жизнен сок,
богатството превръщаш в нищета,
свой собствен враг, безмилостно жесток?
Ти, с който тоя свят е украсен,
в нетрайното на пролетта съперник,
погребал в пъпка бъдещия ден,
еднакво си прахосник и скъперник.
От жажда за живот на смърт предаваш
това, което само предвещаваш.

Сонет 1, У. Ш.

Уилмот не можеше да приеме идеята, че изключително грамотните пиеси на Уилям Шекспир са написани от човек, който не е оставил никаква следа. Така той сам за себе си заключава, че Шекспир от Стратфорд не би могъл да напише пиесите на поета Шекспир. Най-достоверното му предположение е, че те са дело на вече високо образования Франсис Бейкън. Уилмот никога не е споделял идеята си публично, но неговият приятел Джеймс Кортън Коуел го прави в поредица от лекции през 1805г.

Но също така е много възможно и нищо от историята на Уилмот да не е вярно.

Лекциите не са открити до 1931 г., а специалистът по Шекспир, Джеймс Шапиро, убедително твърди, че най-вероятно те са били създадени през 20 век като отчаян опит да се засили теорията за Франсис Бейкън, когато е имало опасност тя да бъде засенчена от друга теория – че истинският Шекспир е граф Едуард де Вер от Оксфорд. Те използват език, който не се е ползвал в началото на 19 век, и се позовават на факти, които стават известни много след 1805 година.

Граф Едуард де Вер

Независимо дали Уилмот наистина е измислил антистратфордската теория, тя за пръв път става значително популярна през 1857 г., когато Делия Бейкън (няма връзка с Франсис) и Уилям Х. Смит, всеки отделно, публикуват книги, в които фигурира твърдението, че творбите на Шекспир най-вероятни са написани от Франсис Бейкън.

Двете книги стават сензация, особено тази на Делия Бейкън. Натаниел Хоторн написва увода към нея, а Марк Твен казва, че тя го убеждава напълно, че така нареченият „мъж от Стратфорд“ не би могъл да напише Шекспир.

Измъчен да блуждая, търся сън
в блажената прегръдка на леглото.
Но легна ли, отново литвам вън
в мечтите си по пътя на телото.
Мечтите ми навън политат пак,
към теб усърдно стотен път прииждат.
А моите очи покрива мрак,
какъвто само слепият е виждал.
И в мрака щом ликът ти заблести,
пред моя взор, лишен съвсем от зрение,
нощта изглежда приказна, а ти
си светло сякаш някое видение.
Тъй вечно в път се скитам, друже мой,
и ден, и нощ без отдих, без покой.

Сонет 27, У. Ш.

С течение на времето все повече знаменитости се застъпват за антистратфордската теория: Фройд, Уитман, Малкълм X, Хелън Келер, Орсън Уелс, сър Дерек Джакоби. И не е трудно да се види защо: Теорията е романтична, лъскава, вълнуваща и изпълнена с тайни конспирации. Според нея Уилям Шекспир е посредствен актьор, на когото се плаща от някой по-умен и по-богат, и по-добре образован, за да използва името му – някой като гениалния философ Франсис Бейкън. Или пък романтичния и трагичен Едуард де Вер, графа от Оксфорд. Или пък кралица Елизабет. Или пък конкуренцията на Шекспир – драматургът Кристофър Марлоу. (Според някои теории на конспирация Кристофър Марлоу дори е инсценирал смъртта си.)

Или пък Шекспир е цяла група хора! Може би са всички от изброените по-горе?

Дори Върховният съд се включва в спора. През 1987 г. съдиите Джон Пол Стивънс, Уилям Бренан и Хари Блекмун разиграват изкуствен съдебен спор по този въпрос. Бренан е в полза на това, че Шекспие е от Стратфорд, а Стивънс и Блекмун са против.

„Къде са книгите му? Не можеш да бъдеш учен с такава задълбоченост и да нямаш книги в дома си“, каза Стивънс. „Той освен това никога не е имал никаква кореспонденция със съвременниците си, никога не са намерени доказателства, че присъства на някое голямо събитие. Мисля, че доказателствата, че той не е авторът, са напълно достатъчни да се съмняваме.“

 

Професионалните шекспироведи обаче смятат, че антистратфордската теория е смешна – почти никой от тях не я приема сериозно. „Идеята има приблизително същата стойност, каквато тази за фалшифицираното кацане на Луната има сред астронавтите“, пише бившият професор Стивън Марке.

И действително има много причини да не я взимаме сериозно. Първо, въпреки предполагаемия потрес на Уилмот от липсата на следи от Уилям, „за Шекспир има повече материали, отколкото за повечето други от английския ренесансов театър“, пише ученият Ирвин Матус.

Имаме много писмени препратки към Уилям Шекспир, актьор, драматург и уважаван член на трупата, която първо се казва „Мъжете на Лорд шамбелана“, а след това и „Мъжете на краля“.

The Old Globe

Театърът The Globe, където трупата на Шекспир поставя

И имаме най-важното доказателство от всички: името на Шекспир всъщност е написано в пиесите му. Биха били необходими значително количество контрадоказателства, за да се опровергае това, а не само недостиг на кореспонденция и т.н.

Освен това, ако Шекспир е написан от някой от кандидатите на антистратфордистите, датите на пиесите му трябва да се променят. Например, Едуард де Вер умира през 1604 г. – същата година, в която Шекспир най-вероятно е написал „Крал Лир“ и много преди най-вероятно да е написал „Зимна приказка“ и „Бурята“.

Антистратфордистите манипулират креативно датите, за да заобиколят този проблем, но както Стивън Марк посочва, повечето от тях са тогавашният еквивалент на теория на конспирацията. „Не можеш да напишеш „Сън от лятната нощ“ преди да се е появила английска комедия.“

Бог Купидон почивал в сън дълбок.
Видели нимфи този рядък случай
и факела на дремещия бог
те потопили в пенестия ручей.
Потокът заклокочил с ясен звук.
Разплискал се, нагрял се до кипение…
И болните сега се стичат тук
от ручея да търсят изцеление.
Но Купидон, от погледа си той
доби искра за факела си смолест
и върху мен опита тоя зной…
И страдам аз сега от тежка болест.
Но ручей мен не ще ме излечи,
от този ад във твоите очи!

Сонет 153, У. Ш.

В основата на антистратфордската теория стоят социалните класи. Антистратфордистите посочват въпроса за образованието – как младо селянче би могло да напише пиеси от нивото на Шекспир. Къде научава френски, латински и гръцки? Не би ли трябвало пиесите да са написани от благородник с достъп до добро образование?

Но Шекспир най-вероятно се е образовал в гимназията в Стратфорд, където учебната програма обхваща по-голямата част от любимите източници на информация на поета и налага изучаването на гръцки, латински и други чужди езици. „Укротяване на опърничавата“, една от най-ранните му комедии, дори споменава същата книга по латинска граматика, която се използва в Стратфордското училище. Въпросът за образованието е прах в очите за истинския проблем за антистратфордистите: класата.

За антистратфордистите изглежда напълно невероятно, че „синът на майстор на ръкавици“, както казва Дерек Якоби в началото на „Anonymous“, с глас, капещ от снизхождение, би могъл да напише най-голямата литература в английския език. Това момче е толкова… обикновено. Израснало в бедност, от малък град и само с основно образование. Как можеше да постигне толкова много? Не е ли по-логично, ако пиесите са написани от благородник?

Това е вярата, която кара антистратфордистите да отхвърлят планините от доказателства и изследвания, които показват, че Шекспир от Стратфорд е истинския Шекспир.

 
 
Коментарите са изключени

Алоис Алцхаймер – 119 години в търсенето на лекарство

| от |

През 1864 г. в Маркбрайт се ражда човекът, чието име ще носи една от най-черните статистики в света през следващия век. Никой не е подозирал, че Алоис Алцхаймер ще отдаде живота си в изследване на едно от най-жестоките заболявания в света. В най-ранна възраст родителите му предричат бъдещето и го насочват към медицината. Местят се по-близо до Ашафенбург, за да може Алоис да учи в хуманитарна гимназия. След това пътят му минава през университета в Берлин, Тюбинген и този във Вюрцбург.

Последният завършва окончателно пътуването в медицината и получаването на докторската степен. Имайки предвид първите плахи стъпки в опознаването на човешката душа, Алоис може да се смята за пионер. Повечето лекари биха взели далеч по-престижна работа, но той предпочита да изследва хора с психични заболявания във Франкфурт. Едно от основните занимания е в патологията. Там често анализирал мозъчната кора на здрав пациент с тази на душевно болен. Много скоро лудницата във Франкфурт ще срещне Алоис с Емил Крепелин. Двамата ще обединят сили в търсенето на разумно обяснение на неотговорните човешки процеси. Емил ще бъде ментор и наставник Алоис и през следващите години ще търсят причините за възникването на лудостта.

gettyimages-615291032-594x594

Когато през 1903 г. Емил е поканен да замине за Мюнхен взима със себе си и Алцхаймер. Никой не подозира, че двамата ще бъдат в заглавията на вестниците и много често ще трябва да обясняват защо имат нужда от тялото на починал пациент, което от друга страна се ангажира с допълнителна бюрокрация и още повече проблеми. И въпреки всички перипети, една пациентка разкрива мрачната истина за овековечаване на името Алцхаймер. Аугусте Детер е много по-различна от останалите пациенти на лудницата във Франкфурт. През 1890 г. започва да развива симптоми на дименция, загуба на паметта, различни халюцинации и дори краткотрайни вегетативни стадии.

Съпругът ѝ си спомня, че Детер често обикаля къщата, влачейки чаршафите с викове в малките часове на нощта. Нейният съпруг работел в железницата и нямал достатъчно пари, за да осигури адекватно лечение. Оплакванията на съседите също не помогнали и Детер била изпратена в лудницата. Алцхаймер очаквал такива предизвикателства и щом се запознал с  Детер, лично поема случая. Отначало задавал колкото се може повече въпроси с надеждата, че паметта на Детер не се е изгубила. Когато се опитвала да отговори, забравяла мисълта си и се налагало да повтаря следните думи „изгубих се“. Алцхаймер я поставя в изолирана стая, за да може да я предпази от самата себе си.

Planning Time Concept

Веднъж освободена, жената започнала да тича и да крещи „Няма да ме нарежете, няма да ме нарежете!“. Постепенно лекуващият лекар ще напише, че неговата пациентка няма никаква представа за фактори като времето, рядко може да запомни детайли, а мозъкът ѝ генерира отговори, които нямат нищо общо с въпросите. Настроенията се сменяли изключително бързо; от щастлива, до раздразнена и изплашена, както и плачеща. Никой не можел да я пусне с останалите пациенти, агресивното ѝ поведение щяло да предизвика сбиване с останалите. Алоис и друг път попадал на такива пациенти, но никога не били на такава възраст.

С всеки следващ ден състоянието на Детер се влошавало, а самият Алоис се постарал да проследи и опише новите симптоми. Междувременно съпругът ѝ изпитвал финансови затруднения и не можел да плаща всички такси. Правил няколко молби за прехвърляне в по-евтина болница, но именно Алцхаймер не одобрил желанията на съпруга. Той вече притежавал правата върху медицинския ѝ картон, а след смъртта ѝ е готов да направи обстоен преглед и на мозъка. На 8 април 1906 г. г-жа Детер умира, а Алцхаймер нарежда тялото да бъде изпратено в Мюнхен. Когато правят обстойна аутопсия, за първи път наблюдават и настъпилите деформации върху мозъчната кора. Тази болест ще остане в историята като болестта на Алцхаймер. За жалост ще мине доста време, преди да бъде разпозната като тих убиец.

На 3 ноември 1906 г. Алцхаймер излиза на сцената на Тюбингенската среща на лекарите и говори за дебнещата опасност. По една или друга причина се оказва, че публиката не проявява никакъв интерес. Липсата се крие във факта, че следващата тема била много по-интересна – натрапчивата мастурбация. Това може би е първият и последен опит на Алцхаймер да представи новооткритото заболяване в света на медицината. В последствие неговият колега ще го включи в своята книга за псхиатрията и едва през 1911 година ще задължи лекарите да я признаят. Във времето, в което Алцхаймер проследява това заболяване, американецът Соломон Картър Фулър също описва подобна тенденция сред своите пациенти. Оказва се, че в разстояние от 5 месеца, двамата лекари наблюдават една и съща болест.

Concept Of Memory Loss

Говорим за Алцхаймер, защото германецът има малко по-точна теория от американската. Двамата откриватели така и не успяват да коментират и разискат по-обстойно мозъчните деформации и деменции. През 1912 година Алцхаймер заболява тежко във влака на път за университета във Вроцлав и никога не се възстановява. Умира на 19 декември 1915 г. и е погребан във Франкфурт. Откритиетo му ще продължи своята кървава статистика и според Световната Здравна организация до 2015 г. жертвите на тази болест в глобален мащаб са 29.8 милиона души. Само за 2015 г. починалите са 1.9 милиона. Официално липсва лечение и медикаменти, които да стабилизират състоянието на човека. Повечето фармацефтични компании предлагат временни решения, които могат само да забавят влошаването и имат различна ефективност върху индивидуалните пациенти.

От 1984 г. насам се допуска, че една от основните причини за влошаване е обвързана с два вида протеини в мозъка – амилоиди и тау. Една от водещите тези е, че когато започне заболяването на Алцхаймер, човешкият мозък просто не може да ги контролира. Амилоидите най-често формират полепи по мозъка, които бавно и сигурно го унищожават. Въпреки редицата експерименти, учените не успяват да разработят лекарство, което да контролира протеините, да унищожава прекомерното синтезирано количество или евентуално да го блокира в самото начало.

През 2018 година са инвестирани близо 1.9 милиарда долара за изследвания и създаване на лекарство против Алцхаймер и по статистически данни провалът може да се оцени на 99%. Бавно и сигурно тази основна хипотеза започва да се гледа по-критично. Проучванията показват, че има хора на 90-годишна възраст с подобни полепи, но мозъкът им функционира напълно нормално и животът им е свободен от дименция. Точно това кара Брус Висел от университета в Сидни да заключи, че ако протеините не са причината за дименция, то тогава каква точно е тяхната функция? Според него въпросните образувания са защитен механизъм на мозъка от бактерии. При инжектирането на такива в мозъка на мишки, само за една вечер се наблюдават амилоиди, които обграждат чуждото тяло.

Memory Lane

Някои изследователи активно изследват теорията около Porphyromonas gingivalis – бактерия причиняваща инфекция на венците. Тя да стигне до мозъчната кора и се смята за причинител на болестта на Алцхаймер. Търсят се ѝ корелаци между лошата устна хигиена и присъствието на деменция. След обзорен анализ достигат до заключението, че по-възрастни пациенти, които обикновено страдат от едното заболяване, най-вероятно отключват и другото.

Новата хипотеза звучи разумно и логично, но все още е само хипотеза. Човешкият мозъкът изгражда много добра кръвна бариера, но Porphyromonas gingivalis напада белите кръвни телца и веднъж щом пристигне до финалната дестинация, започва да атакува мозъчната кора. Защитната реакция е отделянето на амилоиди, те от своя страна покриват атакуваната зона, но същевременно високата им концентрация започва да унищожава неврони. Според учените именно това е причината за така добре познатите деформации – защитата най-накрая се превръща в жестоко нападение. И ако тази бактерия е склонна да създава възпаление върху венците, които в повечето случаи са много по-защитени, можем да си представим какъв ефект има върху мозъка.

Asian elder lost memory from dementia or alzheimer disease concept

Висел напомня, че това е комплексна болест, чийто произход трудно може да се обясни с един симптом – най-вероятно има цяла верига от действия. Кейси Линч от института Кортексим смята, че именно блокърите на въпросната бактерия ще могат да предотвратят и в бъдеще дори да неутрализират самото заболяване. При проведените тестове върху мишки, инжектирането на въпросните блокъри позволява значителното неутрализира мозъчната инфекция и задържа отделянето на въпросните защитни протеини.

Лекарството е преминало своите първоначални тестове и най-вероятно ще навлезе в по-дълги и сериозни експерименти през следващата година. Учени от Мелбърн, подкрепящи точно тази идея са решили да разработят ваксина против въпросната бактерия с надеждата, че с неутрализирането ще се намали значително и процентът на заболелите. Описаните данни са публикувани в NewsScince още миналата година. Все още няма допълнителна информация какво наистина се случва в тази жестока битка, но ако вярваме на тези хипотези, науката много скоро може да отговори на всички въпроси, които някога са вълнували Алоис Алцхаймер.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Да създадеш Pink Floyd и да се оттеглиш – блясъкът и лудостта на Сид Барет

| от Тодор Ковачев |

През пролетта на 1967 г. Pink Floyd вече се оформяли като лидери на психеделичния рок – непознат жанр, който скоростно си проправял път към популярната култура.

Фронтмен и основен композитор и текстописец на бандата бил странникът с безкрайно богат вътрешен свят Сид Барет, а оригиналната формация включвала още басиста Роджър Уотърс, барабаниста Ник Мейсън и клавириста Ричард Райт.

Хипнотизиращият дебютен сингъл на четворката Arnold Layne ги изстрелял в топ 20 на Великобритания, а концертите им били единствено по рода си изживяване с иновативна употреба на квадрофонична звукова система за обемен звук, заслепяващи светлинни ефекти и дори машина за мехури.

В онзи период творческата енергия на бандата се дължала на изобретателността на нейния фронтмен, добил култов статут с опияняващия глас, оригиналния китарен звук с богато внедрени китарни ефекти, и разбира се, с текстовете на песните. Тези загадъчни текстове, пропити с мистицизъм, с влияния от Шекспир до Едуард Лиър, и едновременно с това с прозираща неподправена детска наивност, повеждали слушателите към неизследвани до момента музикални територии.

gettyimages-593325439-594x594

Веднага си проличавало, че Сид Барет е човек, изпреварил времето си, но за съжаление днес той е запомнен не само като пионер на психеделичния рок и основател на легендарните Pink Floyd. Запомнен е и с потъването в тихата лудост и тоталното отцепничество през последните 30 години от своя живот, с усамотяването в градината и тихия си квартал, със загубата на интерес към музиката.

Сид бил второто най-малко от общо пет деца в своето уважавано семейство от средната класа. Неговият баща д-р Артър Макс Барет бил известен патолог, но Сид рано се насочил към изкуството и се захванал с рисуване и с актьорство в училищния състав. Запалил се и по емблематичния за бийт поколението роман „По пътя“ на Джак Керуак.

Същите увлечения, които го повели към великите му музикални търсения, за съжаление белязали и пропадането му към пълно усамотение и отделяне от останалите от Pink Floyd.

През 1965 г., тъкмо когато четворката намирала своя музикален стил, Барет вече бил открил стимулиращите ефекти на синтетичния наркотик LSD.

gettyimages-85510803-594x594

Употребата на еуфористични вещества била сред главните причини за промяната в насоката на групата. Pink Floyd (название, спонтанно измислено от Барет като комбинация от имената на двама блус музиканти, Пинк Андерсън и Флойд Каунсъл) постепенно се отдалечавали от свиренето на кавър версии на R&B песни, които още безброй много прохождащи групи имитирали. Експериментирането с непознати звуци и съчетаването им с текстовете на Барет (произлезли сякаш от безконечни алтернативни пространства под влиянието на LSD) бързо спечелило вниманието на публиката и на звукозаписните компании.

Но точно когато Pink Floyd били представяни като следващото голямо явление на британския рок, Сид Барет загубил крехката си връзка с реалността под влиянието на наркотиците.

Неговият стар приятел Дейвид Гилмор, който впоследствие го заменил в Pink Floyd, за да се превърне на свой ред в легенда от най-славните времена на групата, ясно забелязал „изключването“ на Сид. През май 1967 г., по време на записите на втория сингъл на бандата See Emily Play, Гилмор се отбил в студиото и заварил странна гледка.

“Сид изобщо не осъзнаваше, че съм там и просто гледаше с празен поглед. По-късно се научих да разпознавам този поглед много добре, но именно в онзи момент нещата се промениха. Беше шок, той беше различен човек”.

gettyimages-92951667-594x594

Покрай постоянните тревоги за здравето на техния приятел и творчески лидер, Pink Floyd всъщност процъфтявали, а See Emily Play станала по-голям хит и от Arnold Layne и стигнала номер 6 в британските класации. А Барет вече бил написал редица брилянтни песни за дебютния албум The Piper at the Gates of Dawn. Ту абсурдни, ту стъписващо задълбочени и интроспективни, текстовете му не спирали да поразяват, докато той самият потъвал безвъзвратно в собствения си вътрешен свят.

Скоро след като албумът изникнал по рафтовете на музикалните магазини в началото на август 1967 г., състоянието на Барет започнало да причинява непреодолими главоболия на другите от бандата. Pink Floyd трябвало да откажат участието си на Националния фестивал по джаз и блус поради „нервно изтощение“ на фронтмена.

През есента Floyd поели на първото си американско турне, но публичните появи на Барет представлявали огромен проблем. По време на концерт в Сан Франциско той просто стоял на сцената и разстройвал струните на китарата си. В няколко телевизионни участия единствено се взирал кататонично във водещите. Притеснени, мениджърите на групата прекратили турнето, за да избегнат повече срамни случки. В същия период от Барет се очаквало и да напише по-успешен следващ сингъл от See Emily Play.

gettyimages-74798482-594x594

Scream Thy Last Scream и Vegetable Man били счетени за твърде мрачни, за да бъдат издадени като сингли и в крайна сметка Apples and Oranges била избрана в средата на ноември, но не била толкова запомняща се като предните песни и не стигнала до чартовете.

Горе-долу по това време Pink Floyd поели на турне из Великобритания, но Сид Барет продължавал да внася напрежение, като дори отказвал да излезе от буса на групата или си тръгвал преди началото на концертите. След един провален коледен концерт, бандата се свързала с Дейвид Гилмор, който тогава бил фронтмен на друга група, Joker’s Wild.

Китаристът и певец получил предложението да стане пети член на Pink Floyd. Надеждите на останалите, че случващото се с Барет ще е просто фаза, която ще премине, оставали напразни и те трябвало да взимат радикални решения.

Първоначално искали да задържат Сид в бандата и той единствено да пише песните, без да бъде част от активния концертен живот. Но и това нямало как да сработи. През март 1968 г. Барет вече бил изключен от групата, която създал и чийто уникален облик оформил.

В рамките на няколко години Pink Floyd, възпламенени от композициите на Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор, се превърнали във величия на рок музиката с безпрецедентен статут и до днес. Предстояла им дълга и все толкова заплетена история на триумфи и конфликти – но вече без участието на Барет.

gettyimages-109767872-594x594

Самият Сид Барет започнал кратка самостоятелна кариера и издал два албума, но в началото на 70-те прекратил музикалните си занимания, завърнал се в родния Кеймбридж и там се отдал на другите си любими дейности, градинарство и рисуване.

Гилмор до последно продължил да свири заедно с него на някои от участията му след раздялата с Floyd, а после се грижел и полагащите се постъпления на бандата от авторски права да достигат до Барет (падали му се около 200 хил. долара годишно).

Докато бившият фронтмен водел своя отшелнически живот, групата написала своя девети студиен албум Wish You Were Here специално за него. По време на записите Барет изненадващо посетил студиото на Floyd и чул вдъхновената от живота му песен Shine On You Crazy Diamond.

Тогава 29-годишният Барет, напълнял, гологлав и с изцяло обръснати вежди, бил неузнаваем и първоначално останалите дори не го познали. С изключение на една съвсем кратка среща между него и Уотърс няколко години по-късно, това бил последният път, когато Сид Барет се срещнал с който и да е от Pink Floyd.

gettyimages-51156063-594x594

Пионерът на психеделичния рок продължил усамотението си, а през 2006 г. почина от рак на панкреаса. За феновете той ще остане нереализираният гений от златната епоха на рока и човекът, запалил искрата на Pink Floyd, само за да пропадне в бездната, сякаш издълбана от собствената му поглъщаща музика.

Такава се оказа странната съдба на Сид Барет – да вдъхнови за десетилетия напред може би най-великата банда в историята, но не и да изживее успеха й.

 
 
Коментарите са изключени

Изгарянето на книги – една човешка жестокост на хиляди години

Едно от най-ранните споменавания за умишленото горене на книга идва от Библията (Йеремия 36), в която Йоаким, царят на Юда и Ерусалим, изгаря един от свитъците на Йеремия. Това се случва през VII в. пр. н. е. Йеремия диктува на Барух, който записва на свитък и след това четеше в Господния храм. Речта беше опит да се убедят хората да се извърнат от нечестивите си пътища и да приемат Господа. Когато кралят чува за свитъка обаче:

Беше деветият месец и царят седеше в зимния апартамент, a в огнището пред него гореше огън. Всеки път, когато Йехуди прочетеше три или четири колони на свитъка, царят ги отрязваше с писарски нож и ги хвърляше в огнището, докато целият свитък не беше изгорен в огъня. Царят и всичките му придружители, които чуха тези думи, не показваха страх, нито разкъсваха дрехите си. Въпреки че Елтанан, Делая и Гемария призоваха царя да не изгаря свитъка, той не ги послуша. Вместо това заповяда на Йерахмеил, неговия син, Серея, син на Ариелов и на Шелемия, син на Абдеил, да арестуват писаря Барух и пророка Йеремия.

В отговор Господ каза на Йеремия да издиктува отново същите думи и така е създаден нов свитък.

Killing the Scholars, Burning the Books

Едно друго, също отдавнашно, но доста по-масово изгаряне на книги идва от правителството на Китай и се случва около 213 г. пр. н. е. Тогава се изгарят много книги, но главно такива на Конфуций – почти всяко копие на книгите му и свързаните с тях произведения, с изключение на едно копие от всяко, което се съхранява в Китайската държавна библиотека, така че информацията все пак да не бъде загубена. Причината за горенето е, че те просто съдържат опасно за обществото знание.

Предполага се, че заедно с изгарянето е имало и лов на конфуцианци в опит да се укрепне династията Цин. Вероятно книгите са счетени за неподходящи за обществеността поради изложените в тях политически и социални промени.

Император Цин Шъхуан дори стигна дотам да погребе живи много от учените, чиито книги изгаря, така че знанията им да не се появят отново. Това заличаване на знания в крайна сметка се оказва малко прекалено ефективно, защото когато столицата е нападната през 207 г. пр. н. е., голяма част от имперската библиотека е унищожена при пожар, което съответно води до страхотна загуба на информация и открития, включително и за историята на региона на днешен Китай.

William Tyndale

Уилям Тиндъл 

Самата Библия също е книга, която често е била изгаряна. Когато Уилям Тиндъл прави първия английски превод на Библията през 1526 г. и започва да разпространява копия от нея в цяла Англия, това разгневява лондонския епископ и той започва да издирва новите Библии и да ги унищожава. Скоро останали само две, а самият Тиндъл е изгорен на клада през 1536г.

На пръв поглед основният проблем, който има католическата църква с книгата, е, че на места преводът е неправилен, защото някои по-тънки значения се губят. Затова католическите служители вярват, че преводът на Тиндъл насърчава „еретичните“ и „антидуховните“ идеали. Разбира се, много по-сериозен проблем е, че на английски Библията вече е достъпна до обикновените хора, които (стига да са грамотни) няма да имат нужда църквата да им тълкува писанията. Наскоро църквата имаше подобен проблем, когато текста „95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенциите“ на Мартин Лутер беше преведен от латински и прочетен пред обществото, вместо да остане само за вътрешноцърковна консумация.

Bundesarchiv Bild 102-14597, Berlin, Opernplatz, Bücherverbrennung

Едно от най-големите изгаряния на книги се случва малко преди Втората световна война. На 10 май 1933 г. над 25 000 книги са изгорени от привържениците на нацистите, естествено с цел да създадат „чиста“ Германия, като се уверят, че „изкуството и културата“ следват целите на нацистката партия. Изгарянията се провеждат из цяла Германия и до голяма степен са водени от студенти. Малко над 30 германски университетски града взимат участие в „Действията срещу негерманския дух“, изгаряйки книги на Ърнест Хемингуей и Хелън Келър, наред с други.

Може би един от по-ироничните и пророчески случаи на изгорените книги са тези на Хайнрих Хайне, който е автор на сентенцията: „Където се горят книги, скоро ще се горят и човешки същества“. Неговото изказване е доказано не само при нацистите Германия, но и в много други случаи преди това.

Днес изгарянето на книги все още е плашещо популярен начин да се покаже неприязън към определен текст, който може да засегне дори простата фантастика. Книгите за Хари Потър са честа цел за цензура, тъй като те изглежда учат малките деца как да превърнат хората в порове и да следват дявола…

Има поне шест по-мащабни изгаряния на Хари Потър в Съединените щати. Двама пастори в Мичиган, например, Т. Търнър-старши и Т. Търнър-младши, виждат как малко момиче се „опитва да изпълни магическо заклинание“ и това явно прелива чашата. Около 50 души се събират да ги гледат как горят книга на Потър пред църквата си през август 2003 г. По-младият Търнър признава, че никога не е чел книгите, което може би не изненадва никого.

От друга страна пък, някои хора обичат да вземат библийте от хотелските стаи и да ги горят, но с идеята, че те просто ще бъдат подменени с нови и по този начин печатарите на библии ще спечелят.

И всъщност това е доста интересен момент от изгарянето на книги в модерните времена – изгарянето на книгата всъщност не спира обществото да има достъп до съдържанието й, поне в развитите райони на света, а често води до отпечатването на повече копия от нея, най-малкото защото хората, които ги изгарят, трябва да отидат да купят копие, за да участват в изгарянето… Още повече, когато се прави в по-голям мащаб и горенето стигне до медиите, това предизвиква любопитство на други хора към самата книга.

Както Джордж Р. Р. Мартин казва: „Когато отрежете езика на някого, не доказвате, че е лъжец, а само показвате на света, че се страхувате какво може да каже“.

Joseph Brodsky 1988

Ще завършим с още един цитат – на прочутия руски есеист, поет и носител на Нобелова награда за литература, Йосиф Александрович Бродски, който между другото е изгонен от Съветския съюз през 1972 г. след като години наред е в конфликт с главните на държавата, а в един момент е обявен за „социален паразит“, тъй като писането на поезия не се счита от комунистическият режим за добър начин за принос към обществото. Затова той е заточен в арктическия регион Архангелск, където е бил подложен на тежък труд за известно време, преди присъдата му да бъде отменена след 18 месеца. Неговото мнение за изгарянето на книги:

Има по-тежки престъпления от изгарянето на книги. Един от тях е да не ги четем.

 
 
Коментарите са изключени

Хроники на високи обороти: Колин Макрей – първо място или никакъв финиш

През 1968 г. в Ланарк се ражда едно име, което много сериозно ще промени световния рали шампионат. Синът на Джими Макрей, Колин е запален по високите скорости от самото начало. Първоначално започва своята кариера с кросови мотори, а след това решава да заложи на четирите колела. Той наследява таланта на баща си, след като брат му предпочита да се занимава със спорт. Когато започва своята рали кариера през 1986 г. се налага да се изправи срещу родните виртуози в Шотландския шампионат. Само две години по-късно ще го спечели, а през 1987 г. вече прави своя дебют на световната сцена. Великобританският шампионат е спечелен през 1991 г. и 1992 г. и остава завинаги запомнен в опитите си да спечели рали Швеция, но накрая се оказва, че гумите не издържат на напрежението.

Следващата година пристига във Финландия – маршрутът на ралито е осеян с редица скокове и доста пилоти правят впечатляващи и опасни катастрофи. Колин праволинейно спазва правилата и полита като птица със своето Subaru. Прави тази грандиозна каскада още на тренировките. А седемкратното превъртане и до ден днешен може да се види в интернет.

Бедното Subaru Legacy трябва да бъде пенсионирано, а механиците подготвят резервния автомобил. Колин така и не осъзнава, че трети опит няма да има, но още на следващата тренировка успява да сцепи дърво на половина, прелитайки със своята машина. До някаква степен екипът не бил чак толкова ядосан, все пак всички знаели, че се изисква смелост, за да се натиска педала до ламарината, а и славата, че отборът му е един от най-скъпите в закупуването на резервни части е до някаква степен привилегия. Проблемът бил, че Колин просто не обича да слуша своя навигатор.

Colin McRae

Колкото и опитен човек да му изпратят, той винаги се стараел да го превърти няколко пъти с колата. Subaru знаели, че могат да опитомят шотландеца и да го превърнат в пилот, големият въпрос бил свързан с количеството автомобили, които са готови да похарчат. Отговорът  щял да бъде даден още през следващата година на ралито в Нова Зеландия. Там най-накрая печели и дава надежда на отбора. Изковаването на вниманието и кръщаването на неговото участие като „Мак Атаката“ го прави още по-труден за премахване.

Всеки отбор можел да намери достатъчно бърз пилот, но не всеки можел да си позволи Колин – лудият човек зад волана, който винаги кара на ръба на сериозните инциденти. През следващата година дори получава прякора Колин МакКраш. С шеги и закачки успява да вземе титлата през 1995 година зад волана на Subaru Impreza. Математически погледнато, това е годината, в коятко Колин печели само две ралита – Нова Зеландия и Великобритания.

Colin McRae manouvers his Subaru Impreza through S

През останалото време просто се забавлява зад волана и не преследва победи. Във Великобритания показва, че няма да остави титлата в ръцете на своя колега и пришпорва до предела своя японски звяр. Печели с 5 точки разлика. Това е и годината, в която японците печелят 1-во и 2-ро място при шофьорите, както и първо място при конструкторите.

Шотландецът става и първият човек от острова, който печели титлата. Макрей има заслуги за сериозния пробив на Subaru във Великобритания, той е лицето, което показва, че тази марка може да предложи сериозни качества и в резултат на това се представя повече от брилянтно. През следващите две години ще завършва на втора позиция, но за него самия това не е от особено значение. През 1997 година ще спечели повече състезания от всеки друг и само за една точка се разминава с титлата. От 1999 година започва да мисли къде да продължи с предизвикателствата, след като Subaru не носи това мечтано удоволствие.

World Rally Championship X

Шотланденцът се позиционира зад волана на Ford Focus през следващия сезон и с това започва голямото ходене по мъките. Возилото не е изчистено от грешки, Макрей финишира първи само на две ралита – Кения и Португалия. През следващата година прави същото в Испания и Акропол. Резултатите са доста интересни. Новият пилот иска да постигне невероятни успехи, но за жалост Focus-ът е с характер, а и Макрей изобщо не прощава грешките и от време на време успява да превърне поверената машина в скрап.

Появяват се и игри неговото име и до днес са еталон за качество, шотланденцът вече е готов да хвърли кърпата и просто да се откаже от американския бранд. Тази саможертва е доста сериозна, особено след като е работил усилено с механиците за разработването на конкурентна машина. На последното състезание изпуска линията с 15 сантиметра и прави поредната впечатляваща катастрофа. През 2002 година американският отбор вече се отказва и прекратява договора му – облекчение и за двете страни.

Colin McRae of Great Britain drives his Citroen Xsara

Не може да бъде особено пожален, след като по слухове се твърди, че годишната му заплата е била около 5 милиона паунда. Това обяснява и защо шотландецът толкова е искал да остане в екипа, но спекулациите не могат да бъдат потвърдени. Денят, в който Ford отписват Колин, Citroen подписват. Французите идват с огромни планове за победа и в началото на 2003 г. заявяват, че са събрали мечтания отбор. Сайнц, Льоб и Макрей ще бъдат зад волана на новото поколение Citroen, компанията представя невероятни бъдещи и планове и всичко това в името на френския флаг.

В Монте Карло стратегията заработва. Citroen финишира 1-2-3 място и всички са на крака. Друг финиш за шотландеца няма да има. В края на сезона е на далечното 7-мо място. Правилата се променят и много скоро се забранява на един отбор да притежава толкова звезди под крилото си и от три коли, Citroen са принудени да използват само две. Колин е помолен да напусне.

gettyimages-2384645-594x594

Приказката приключва някъде през 2003 година с последният му шампионат. Опитите му да се върне обратно в Subaru отново нямат успех – компанията е предпочела да наеме млади пилоти. Следващите ангажименти са няколко участия в ралито Париж-Дакар и там отново има прояви и каскади, но пък в Льо Ман се справя добре зад волана на Ferrari 550-GTS Maranello.

След кратка пауза от ралитата се появява чешкият отбор на Skoda. Господата искат да направят фурор на пистата, но за жалост имат нужда от водач и  г-н Маккраш е свободен. Проблемът, както обикновено, се оказва във връзката между колата и пилота. Шотланденцът много добре знае как да спечели ралита, но за жалост не получава правилните инструменти. В Австралия дълго време се бори за второто място, когато съединителят на колата се чупи.

Wales Rally GB

През 2006 година, докато стяга багажа за новия сезон с Fabia вече няма пари. Все пак получава възможност да се състезава отново за френския Citroen. Положението там не е особено розово, но след като Льоб е в болницата с пукнато рамо, Колин трябва да спечели колкото се може повече точки за отбора Kronos. Тичането с неудобни обувки е точно толкова приятно за Колин, колкото и битката с френски автомобил. Мисията му е да спечели колкото се може повече точки, неговата Xsara се предава заради дефектен алтернатор и обвиненията политат. Тогава става ясно, че ралитата може би няма да бъдат в неговото портфолио.

Вместо това насочва вниманието си към по-сериозните преходи като Дакар, но за жалост идва 15 септември 2007 година. Последният ден на Колин Макрей приключва с хеликоптер, вместо кола. Автомобилният състезател губи контрола над летателния апарат и се разбива на километър и половина от своя дом. Дори и да не печели много титли, нито да достига успехите на Льоб, Колин може да се похвали като един от най-агресивните пилоти, готов на всичко, за да спечели или просто да счупи автомобила си. Макрей загива на 39 години, очаквайки завръщането си в Париж-Дакар.

 
 
Коментарите са изключени