shareit

Робърт Мейпълторп: да възмутиш света и да превърнеш фотографията в изкуство

| от chronicle.bg |

„Не обичам да говоря за работата ми. Защото, знаете ли, ако казваш прекалено много, се губи част от онази мистерия, която е заложена в творчеството“.

Думите принадлежат на един от най-противоречивите творци не само във фотографията, а в изкуството като цяло. Робърт Мейпълторп е творец в пълния смисъл на тази дума. Творбите му смущават, отвращават, възбуждат, доставят естетическа наслада. Те са покана към зрителя. Покана да влезе в собственото си съзнание, ключ към което могат да бъдат най-различни неща. Бяла кала под светлината на прожектора. Двама мъже в садо-мазо постановка. Издути мъжки панталони. Пати Смит от времето преди да бъде звезда. Изабела Роселини, излъчваща едновременно италиански сексапил и шведска студенина. Робърт Мейпълторп е фотографът, който заснема с обектива си това, което мнозина никога не признават пред себе си, че притежават или желаят. И остава безсмъртен.

В своето творчество Мейпълторп се стреми към едно нещо в своята работа: красотата. Обектива му улавя стотици мускули, лъскава плът, кожа, коса, тъкани, цветя и фалоси и ги обгръща в блясъка на изкуството.

Началото

Робърт Мейпълторп е роден на 4 ноември 1946 г. в Куйнс, Ню Йорк в семейството на отдадени католици. Баща му е електроинженер, а майка му – домакиня. Има трима братя и две сестри. По-късно сестра му разказва, че децата са имали типичното детство през 50-те години. Скачат на въже, играят със съседските деца, след като бащата се прибере от работа всички сядат заедно за вечеря. Ваканциите в Кони Айлънд с бабата са най-вълнуващото време на година.

След като завършва гимназия, младият Робърт казва на родителите си, че иска да учи изкуство. В началото бащата е твърдо против, използвайки традиционния аргумент, че артист къща не храни, но по-късно се съгласява при едно условие. Синът му трябва да учи в института „Прат“, където самият той е завършил инженерство. Година по-късно Робърт, млад и пълен с мечти, заминава да учи и в този момент връзката му със семейството се променя окончателно. В остатъка от живота си той почти няма да поддържа връзка с тях. Това ще се промени в последните месеци от живота му.

Институтът „Прат“

Времето, в което Мейпълторп учи в института, е решаващо за целия му по-нататъшен живот. Това се случва в средата на 60-те години, когато Америка преживява революция в поп културата. Битниците са положили основите, на които сега стъпват хипитата и цялата контракултура на 60-те. От примерен католик, Мейпълторп става част от новата алтернативна среда. Запознава се с наркотиците и с дългогодишната си приятелка Пати Смит. По това време тя все още не е известна певица и между двамата се заформя много силно приятелство. Двамата имат толкова общи черти: идват от семейства, в които не са се чувствали на място, връстници са, не са убедени в сексуалността си и са обсебени от идеята за славата.

В края на 60-те и началото на 70-те се смята двамата имат връзка като се стига до там семейството на Мейпълторп да вярва, че двамата са женени. Такова нещо, разбира се, не е вярно, тъй като по това време бъдещият фотограф е наясно с факта, че е гей. Отписва се от университета в последната година и така и не завършва висшето си образование. Чакат го по-големи дела…

Малко по-късно, през 75-та, Мейпълторп ще фотографира Пати за обложката на нейния първи албум и това ще бъде началото на две големи кариери, всяка в своята област.

Първите си фотографии Робърт започва да снима в края на 60-те, използвайки фотоапарат „Полароид“, подарен му Джон Маккендри – един от първите му любовници. Той е куратор в отдела по фотография на музея „Метрополитън“ и освен любовни ласки, социални контакти и камера, дава на Мейпълторп достъп до скритите фотографски съкровища на отдела по фотография. Робърт има силно желание да познава всички важни фигури на деня и успява със своята общителност да се впише в арт средите на града.

SelfPortrait_3_gm_336210011
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation

Сам Уагстаф и възходът на един голям фотограф

През 1972 г. Джон Маккендри запознава Робърт с кураторът Сам Уагстаф. Вторият по това време е в 50-те си години, има изключително успешна кариера и си търси млад артист, когото да покровителства. При едно пътуване до рая за гей общността по онова време, Fire Island, Уагстаф вижда снимка, направена от Робърт и бързо намира това, което търси. До края на живота си, Уагстаф ще бъде до Мейпълторп, въпреки многобройните сексуални авантюри. Той му купува хубава фотографска техника и също така и апартамент в Манхатън, в който фотографът да работи и да живее.

Уагстаф е и човекът, който се заема да бъде ментор и мениджър на Мейпълторп и му помага да утвърди името си като фотограф. Запознава го с най-влиятелните личности от арт кръга на Ню Йорк и му помага да прави изложби. Първата си изложба Мейпълторп осъществява през 1973 г. Основният обект на фотографиите му са близки приятели, краткотрайни партньори и известни личности от американския хайлайф, на които той прави едни от най-запомнящите се портрети. През 70-те работата му добива популярност и буди много противоречия заради явното показване на гей ъндърграунд сцената в Ню Йорк. Мейпълторп я документира и участва активно в нея. Фотографиите му са силен удар в лицето на пуританизма на Америка. Няма забранени обекти, а фетишизмът е навсякъде. Мъже в кожени костюми, издути мъжки панталони, пениси на показ…

Почитателите му го харесват, защото бие контра на консерватизма, с който властта иска да обгърне обществото. Робърт Мейпълторп е абсолютен декадент и това се харесва на хората, които могат да помогнат на кариерата му. Той е паднал ангел, който снима брутални кадри, без те да са порнографията. Защото той знае как да наблегне на историята… кадър, светлина, детайл – всичко е в хармония.

Противниците му го ненавиждат, защото според тях той развращава поколенията и разпространява неморални ценности сред обществото. Фотографиите му са намирани за възмутителни и гнусни.

BDSM и секс с „хиляда мъже“

Огромният и ненаситен сексуален апетит обаче тласка Мейпълторп към онези части на града, в които няма забранени неща, а мъжките ласки се случват под формата на удар с камшик… в най-лекия им вариант. Според неговия биограф Патриша Морисроу, той има садомазохистични наклонности и харесва черни мускулести мъже, които често прибира в студиото си след питие в някой бар. Фотографиите са неговият дневник, в който той описва систематично сексуалните преживявания. Твърди се, че самият той се хвалел как е правил секс с поне хиляда мъже. В студиото му пристигат всякакви мъже, които често влизат и в определени роли.

Мейпълторп забелязва, че хомоеротичната фотография е прекалено рязка за публиката. Тя предпочита да гледа портретите на знаменитости като Принцеса Маргарет, Мик Джагър, принцеса Глория фон Турн и Таксис и други. Масовият му успех по-късно се дължи и на фотографиите на цветя: елегантни, студени и винаги със сексуални мотиви. И той, както Джорджия О’Кийф, е сред най-ярките имена в сексуализирането на цветето в изкуството. Хомоеротичният елемент присъства навсякъде в творчеството му, като значителна част от фотографиите му са автопортрети.

robert-mapplethorpe-retrospective-lacma-getty-4
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation

Около средата на 80-те години Мейпълторп разбира, че е болен от СПИН. По това време все още не се говори открито за заболяването и то дори не е изследвано подробно. Мнозина от приятелите и моделите му са покосени от същата съдба, включително и Уагстаф, който умира през 1987 г. Мейпълторп твърди, че се е заразил със СПИН след секс с афроамериканец. Последните две години от живота си, когато изходът е ясен и е въпрос на време да се стигне до него, Мейпълторп се посвещава на това да остави името си в историята. Организира изложби, прави редица автопортрети, на които се вижда през какви стадии минава тялото му и също така основава фондация на свое име, която днес се занимава с хуманитарна дейност, свързана с ХИВ и СПИН.

Перфектният момент

Робърт Мейпълторп умира на 9 март 1989 г. Историята му обаче, далеч не свършва тук.

През лятото същата година самостоятелната пътуваща изложба, озаглавена „Робърт Мейпълторп: Перфектният момент“ трябва да бъде показана във Вашингтон. В нея са показани едни от най-провокативните фотографии от серията „Х“. За да се проведе мероприятието, Фондът за изкуствата на САЩ отпуска средства на Галерия „Коркоран“. Четири месеца след смъртта на Мейпълторп сенатор Джес Хелмс завежда дело срещу Фонда за изкуствата. Скандалът е огромен и мнозина се изказват в подкрепа на Хелмс. Но и мнозина не са съгласни със забраната да бъдат финансирани от държавата всякакви творби на изкуството, показващи хомоеротика, садо-мазо и „субекти, извършващи сексуални дейности“. Изложбата е отменена и в последствие проведена в друга галерия, финансирана с частни средства. През годините работата на Мейпълторп многократно е била атакувана от религиозни организации и такива в закрила на семейните ценности. Но скандалът от 89-та предизвиква огромен публичен дебат, защото в него е намесена и държавната политика по финансиране на изкуствата. Според някои това е предпазване от деградиране на обществото, според други – нарушаване на свободата на изразяване.

Днес, 30 години по-късно, би трябвало да е ясно, коя от двете страни има повече право. Дори да не е, един факт е достатъчно красноречи. През цялата 2019 година в музея Гугенхайм в Ню Йорк ще има изложба, включваща цялото творчество на фотографа в чест на 30 години от смъртта му. А стойността на творбите му днес възлиза на над 40 млн. долара.

VYON562TMFDMDEYNPAAZWPJL7Y
Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation

Мнозина биографи и изкуствоведи са на мнение,че хомоеротичните, садомазохистични фотографии са върхът в творчеството на Мейпълторп и неговият най-голям принос към фотографията. Дали е така, не е сигурно, предвид автопортретите и цветята, които са също знаков елемент от работата му.

Каквито и противоречия да е пораждало творчеството на Мейпълторп през годините именно той е един от фотографите, убедили търговците на творби на изкуството, че фотографията има същата стойност като живописта, скулптурата и всички останали жанрове. Именно той остава като едно от най-ярките имена във фотографията от ХХ век, което продължава да бъде обект на възхищение.

 
 
Коментарите са изключени

Първата документирана еротика идва от 13-и век

| от |

Средновековието е от онези периоди на човешката история, където рицарите се борят за сърцето на принцеси, водят походи, организират се турнири и като цяло се прилагат още много други силови дисциплини. Някъде там се появяват и така наречените бартове, поети и други интелектуалци, водещи битка не с меч, а с перо. Имайки предвид, че средностатистическият рицар е с много нисък коефициент на интелигентност, не трябва да го разглеждате като нищо повече от едър човек, готов да убива в името на повече земя и власт. Последното, което бихте могли да очаквате от рицар е създаването на текст с някаква стойност.

Тази работа е била аутсорсфана на всеки, който има достатъчно разум и възможност да пише. А да не говорим, че архивите за сексуална култура са доста слаби и не толкова впечатляващи. Въпреки това ги има. Смитсонкият институт разглежда една сатирична работа, озаглавена „Трънът на розата“ или „Der Rosendorn“. Според анализ на въпросния текст, най-вероятно е бил писан някъде през 13-и век. Тема на този научен труд е „Дали мъжът харесва повече жената като цяло или фокусът пада само върху нейната вулва“. Фрагментът от този текст, очевидно не е цял или завършен, е открит в манастира Мелк, Австралия.

Текстът е бил прибран между страниците на друга книга. Други две копия са открити в Дрезден и Карлсруе. Очевидно немското население се е вълнувало много по-рано от сексуалната революция, отколкото подозираме. Поемата започва с дебат между мъж и девственица, а основният въпрос е дали вулвата е по-важна от естествената женска красота. Кое наистина харесва мъжът повече? Дебатът между лирическите герои се опитва да разграничи половия орган от външната красота на жената.

monarch-4008633_1920

Търсят се положителните качества и двата случая, но на финала, както може би подозирате, мъжът е този, който смята, че жената е красива и не може да бъде отделена от своята вулва. Авторът е смятал, че през 13-и век, жената не може да бъде разглеждана като сексуален обект и нейната красота е цялостна и завършена, без значение от половите органи. Според Кристин Гласнър от Академията на науките и института по Средновековни изследвания, човек не може да бъде разделян от своята сексуалност и това се доказва точно с тези редове. За съжаление, целият текст не е цял, открити са само 60 реда.

С откриването на този литературен труд, учените напомнят, че последният документиран такъв е от 1748-а година във френската история „Le Chevalier Qui Faisot Parler Les Cons Et Les Culs“. Няма да използваме точния превод, а само ще намекнем, че става въпрос за рицар, който накарал вулвите и седалищните части да говорят. Литературният трън в този случай изпреварва всички и доказва, че сексът е бил тема много по-рано. Единственият проблем е, че няма достатъчно запазени архиви.

 
 
Коментарите са изключени

Филмовото наследство на Тони Скот

| от | |

На 19-и август 2012-а година, Тони Скот паркира автомобила си на моста „Винсънт Томас“. Режисьорът на редица култови холивудски заглавия оставя автомобила си, бележка и след това прекрачва перилата. Според очевидец, Тони не се поколебал да скочи. Малко по-късно и бреговата охрана на Лос Анджелис ще намери тялото, докато в колата ще открият прощално писмо, адресирано до семейството. Едва през октомври ще има яснота, че в тялото на холивудския гений се крият миртазапин и есзопиклон – двете са известни с причиняването на суицидни мисли. През ноември, братът Ридли Скот ще признае, че Тони се е борил с рак твърде дълго време, а неговото семейство предпочело да запази всичко това в тайна. Филмографията на Тони Скот е изключително богата – от филми като „Топ Гън“ до „Дни на грохот“, „Ченгето от Бевърли Хилс“, „Истински романс“ и още много други.

Възпитаникът на Кралския колеж по изкуства е успял да създаде изключителни творби през годините. От всички отличени ленти ще откриете филм, където почеркът на г-н Скот изглежда като визуална история, която никой друг не е посмял да направи.
През 1987-а година излиза филм с името „Мъж под прицел“. Макар и заглавието да е особено обещаващо, режисурата и актьорската игра са под такава критика, че най-вероятно и до днес можете да откриете правилния безплатен стрийм за бърза справка. Потенциален режисьор на лентата трябвало да бъде Тони Скот, но вместо да се занимава с „Мъж под прицел“, Тони решава да се занимава със снимките на „Топ Гън“ – освен това, никой не искал  да повери точно този  филм на младок без никакъв особен опит. Само 20 години по-късно, режисьорът ще получи втори шанс. Узрял допълнително и със сериозен поглед към киното, Скот започва да реди сложен пъзел, който днес също старее достатъчно добре в библиотеките на филмовите критици.

qwqwr

Макар и историята понякога да губи връзката или по днешните критерии да не изглежда чак толкова съвършена, трябва да отбележим едно друго качество – завладява бързо. Тайната зад успеха, въпреки печалбата от 130 милиона долара (за сметка на бюджет от 70 милиона долара) е фактът, че Тони Скот е работил с всички актьори и още по-важното, актьорите определено са обожавали да гледат как се случва магията. Дензъл  Уошингтън, Дакота Фанинг, Кристофър Уолкън и Мики Рурк са участвали с голямо удоволствие  в проектирането на съвършенството, дирижирано от този режисьор.

Критиците казват, че в този филм можете да видите личните демони на г-н Скот да се прокрадват по лентата. Всяка сцена изглежда не толкова съвършена, снимана под странен ъгъл, но съответно не можете да си обясните защо продължавате да гледате този филм. Запазената марка на Тони Скот е точно това – всичко започва леко и спокойно, сякаш кани зрителя да се настани по-удобно за слеващите няколко часа, в които ще мине през въртележката на чувствата си.

В случая с „Мъж под прицел“, някои сцени няма да имат връзка, поне не и на първо четене, но това е магията на киното – всяка една е просто част от по-голямата картина и едва на края ще може да се види завършена. Сякаш се рисува портрет, в началото не прилича на нищо, докато художникът не остави името си в долния десен ъгъл.

qq1

Това е историята на Тони Скот, за разлика от брат си, той никога не се е стремял да направи филмите за награда Оскар.Портфолиото на Тони с наградите е сякаш скромно, не е успял да продуциира лентата, която да накара света да скандира името му, за да получи златната статуетка, а сякаш не това е била целта. Фокусът е в създаването на изкуство, което да забавлява, впечатлява и приковава зрителя. Докато всички останали използват метода на третините, Скот работи със златното сечение на кинематографията. И щом човек като Брайън Хелгеланд започва скрипта, няма какво повече да очакваме. Впрочем, през същата година (1987-а), Брайън влиза във видеотеката (същата, в която някога работил Тарантино) и попитал кой е най-добрият филм. Касиерът го насочил към първата версия на „Мъж под прицел“.

20 години по-късно, човекът ще напише сценария за малко по-различен и много по-добър филм. Историята, колкото и тривиална да звучи за днешното време, ни пренася в обувките не бивш командос, нает за телохранител на малко момиченце. В книгата, от където се извлича съвсем нов филм, главният герой Крийси (Дензъл Уошингтън), трябва да показва своите свидни белези от войните, неприятните срещи с алкохола и тежката депресия. Пресъздаването на емоционално състояние е доста трудно, особено след като авторът на книгата преразказва историята по-скоро в главата на героя, където се случват много съдбоносни решения. Ето защо и началото на филма е бавно, сцените са размазани, понякога твърде безцветни, друг път прекалено осветени, мигове на черно-бяло кино и още много други. Свикнете с идеята, че Тони Скот ще оставя символи във всеки един момент.

Той запълва онези празнини в сценария и прави преход от сцена в сцена, без да форсира действията, усеща се плавно въведение в иначе бързите темпове на филма. Самият Дензъл е поканен да участва, докато чака пред кабинета на доктора. Там се срещат с Тони. Уошингтън признава, че е бил изморен от киното, вече не искал да снима филми, мисли за пенсиониране. Скот взима под наем точно тази апатия, за да създаде герой, който сякаш всички познаваме и виждаме. Алкохолизмът и отчаянието, изиграни тук, печелят Оскар около 8 години по-късно, когато Дензъл ще бъде пропадналият авиатор в един друг филм. Когато питат Тони, защо втората част във филма е толкова натъпкана с насилие, той отговаря „Помислих си какво бих направил, ако моите деца бъдат нападната и сцените се наредиха веднага.“.

И ако те са завладяващи, какво да говорим за музикалното оформление? Понякога чувате тиха, дори шепнеща испанска китара, друг път се прокрадва песен като „Clair de Lune“, преди да се разнесат писъците и екранът да се покрие отново с агресия. Използваме този филм за пример, защото в него можете да видите най-много и възможно най-доброто от Тони Скот. За още по-сериозна спекула, можем да съпоставим края на главния герой с края на режисьора.

wqrwrwq

 

И двамата ще минат по моста, но сякаш никога не слизат от него. Разбира се, ако сега решите да претърсите торентите и да откриете „Мъж под прицел“, препоръчваме да не се привързвате много към идеята – такива повече няма да има. Със загубата на този човек, губим и желанието за експериментиране – режисьорът е на 60 години, когато започва  да работи по този  проект – Холивуд сякаш използва много добре познатия модел и вече експериментите, опитите за нещо ново и дори рисковете, са минимализирани. Дисни прави римейк след римейк, дори не се опитва да създаде нов филм.  Компютърните ефекти са навсякъде, докато за заснемането на този  филм са търсени стари видео камери, които да придадат по-голяма автентичност. 7 години  по-късно, още не можем да открием еквивалент на  филм, направен с подобна класа. Холивуд измести рисковете и преследването на добрият филм за сметка на блокбъстърите,  сякаш  вече не е важно  каква история ще гледаме, стига да е напомпана с бензин, експлозии и няколко дебилни реплики. Тони  Скот беше друга филмова религия и за жалост – изгубена  такава.

 
 
Коментарите са изключени

Мафиотът, който беше приятел и враг на Кенеди

| от |

 

Една древна поговорка гласи, че организираната престъпност винаги е по-добра от неорганизираната. Съществуването на мафия и друг престъпни организации е довела до създаването на много вълнуващи легенди, които и до днес се филмират, но докато Ал Капоне и Джон Готи са толкова популярни, някои други сякаш остават в по-дълбоката сянка. Такава е историята на Сам Джианкана – човекът, който буквално спял с жените, минали някога през леглото на американския президент. Преди да стигнем до тази точка от историята, нека се запознаем със създаването на един от най-свирепите престъпници на САЩ.

Салваторе Джианкана е роден Гилормо Джианкана в Чикаго, през 1908-а година. Биографията на мафиота разказва за много тежко и брутално детство, предоставено с любезното съдействие на бащата. Антонио Джианкана не просто обичал да наказва сина си, той обожавал да го унижава. Завързван за дърво, малкият Джианкана трябвало да бъде бичуван, да поседи още няколко часа и ако татко се смили, най-вероятно ще го пусне да спи на пода в кухнята. Милостивата майка никога не е присъствала в живота на малкия Джианкана – тя умира много млада. Имайки предвид летящия старт, бъдещият мафиот изпълва душата си с толкова гняв, че няма нормално училище, което да го прибере. Изпратен в поправително на 10-годишна възраст.

Sam_Giancana

Снимка: By Unknown – ebay.com, front of photo, back of photo, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27819828

Вторият брак на бащата води и до изгонване от къщата, защото няма място за първородните синове. Останал без дом, нежелан от никого, Сам се присъединява към „Банда 42″. Въпросната групировка е била само от италиански момчета. Всички те предпочитали да обират възрастни и богати дами, понякога убивали, но много по-рядко. Първият арест е на 17-годишна възраст, а до 20-годишна възраст е вече познайник на властите. Още тогава е заподозрян в 3 убийства, но никой няма доказателства – в италианските квартали никой не обича свидетелите.

Издигането в криминалната кариера идва и със запознанството с Ал Капоне – тогава Сам е шофьор и главен логистик във вноса на алкохол. Повиквателната за фронта била отклонена, след като военната комисия го описва като „конституционен психопат“. През 1940-а година, докато е отново в затвора, бъдещият Салваторе се запознава с Еди Джоунс. Джоунс разказва за хазартната схема на афро-американското общество и как е успял да накара голяма част от нелегалните казина да си плащат. Осъзнал новата нисша за печелене на пари, Джианкана започва да трупа милиони, използвайки хазартните страсти на Чикаго.

За да вземе бизнеса на Еди Джоунс, италианецът го отвлича пред погледите на жена му и секретарката. С откуп от 100 000 долара и обещанието, че рекетьорските занимания ще бъдат отстъпени, бившият вече приятел се оттегля и дава всичко на съкилийника си. До 50-те години на миналия век, Салваторе вече държи хазарта. Ал Капоне е починал преди близо 5 години, следователно е време за нов кръстник в американската мафия. Мнозина смятат, че познанството между Джон Кенеди и Сам Джианкана е случайност, но според различни източници, организираната престъпност е работила именно за издигането на Кенеди в американската политика.

sam-giancana-outside-court-closeup

До 1955-а година, мафиотът вече контролира хазарта и проституцията, трафикът на наркотици и почти всички останали нелегални занимания в града. Много по-късно ще стане ясно, че Чикаго просто е бил неговата крепост, но градове като Маями и Лос Анджелис също са били част от голямата империя.

Осъзнал, че ЦРУ иска да отстрани Фидел Кастро, Сам бързо решил да помогне. Неговите мотиви били далече от патриотичните, човекът просто си представял колко пари може да спечели от кубинските казина. Нови разсекретени файлове показват, че именно ЦРУ са потърсили агент на име Сам Голд, който да помогне за отстраняването на диктатора. Използвайки своето „патриотично прикритие“, босът заявил, че прави всичко безвъзмездно. Истината, както винаги е малко по-различна – Джианкана се надявал, че отстраняването на Кастро ще утвърди политическата кариера на Джон Кенеди, а Боби Кенеди, който се кандидатира за главен прокурор, ще остави мафията намира.

През 1962-а година, ЦРУ решава да замрази проекта за елиминирането на Кастро. Това мотивира мафията да засили натиска и опитите си. Амбицията била толкова голяма, че всеки провал бил по-комичен и безумен от предишния. Санто Трафиканте – ключова фигура на мафията в Маями – открива човек, който може да се внедри в кухнята и да отрови храната на диктатора. Единственият проблем е, че отровата не била толкова силна и Кастро оцелял. Освен това, Боби Кенеди вече водил чиста битка срещу престъпния свят в САЩ. След като мафията, освен факта, че печели милиони, се опитва да разчисти Кастро от политическата сцена и не получава дори една похвала, мерниците бързо се насочват в друга посока – целта е Джон Кенеди.

И до днес няма официална информация за извършителя на това престъпление, но много от разследващите смятат, че именно организацията на Сам е била поръчител за убийството на американския президент. След това примката започва да се затяга бавно и сигурно.

111

През 1965-а година, Сам е призован да свидетелства срещу организираната престъпност. Италианецът, задължаван от закона Омерта, запазва мълчание. Въпреки спазването на всички правила, мафиотът бързо е разжалван и остава без своята власт. Единственият избор е изгнание в Мексико и след това в Аржентина. Завръщането му за кратко през 1974-а година в САЩ пак не е за добро. ЦРУ иска да разпита Джианкана за опитите за убийство на Кастро.

Макар и омерта да продължава да важи, непознат човек влиза в собствения му дом и докато се разменят реплики, сякаш говорят добри приятели, гостът използва оръжие и ранява смъртоносно домакина си, а след това изчесва бързо. Никой не знае кой точно заглушава завинаги един от най-свирепите мафиоти по онова време в САЩ. Почти всяка организация има собствен мотив, както и потенциален извършител, но само толкова. Историята на италианеца е филмирана, но така или иначе заглавията не се превръщат в касови филми.

 
 
Коментарите са изключени

Паула Хитлер никога не разбрала брат си

| от |

През 1930-а година, виенска застрахователна компания решава да освободи една жена от поста ѝ като секретарка. Същата била работлива и кадърна, желаела да се труди и развива, ала въпреки това е освободена. Каква е причината? Фамилията на служителката е Паула Хидлер. Нейният брат променя своето име на Хитлер, а застрахователите изобщо не остават очаровани.

Паула е родена на 21-и януари, 1896-а година. Тя е най-малкото дете в семейството на митничарят Алоис и съпругата му Клара. Родословието на фюрера показва, че Клара е и последната семейна роднина, макар и бащата да има още две деца от друг брак. На 6-годишна възраст, семейството остава без баща. След като финансите са непосилни, майката продава хубавата им къща в Леондинг и ги мести в малко скромно апартаментче в Линз. Семейството живее кротко и икономично, всички се изхранват с пенсията на бащата.

Паула_Гитлер

Снимка: By Неизвестен – http://www.auschwitz.dk/Paula.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9485667

Майката Клара се занимава с децата и се стреми да осигурява хубав живот. За съжаление, само 5 години по-късно, Клара също умира. Няколко години по-рано не е обърнала внимание на странна бучка в гърдата си и съответно ракът на гърдата се оказва непосилен за нейния организъм. Тъжният момент е, че лекарят не съобщава това на своята пациентка, а вика малкия Хитлер, който трябва да сподели лошата новина. На 18-годишна възраст, Адолф вече трябва да се грижи за своята 11-годишна сестра. След смъртта на Клара, Адолф заминава за Виена, където се надява да стане добър художник. Неговата сестра остава да живее в семейното жилище. През 20-те години на миналия век, сестрата също се мести във Виена. За разлика от брат си и шумните кампании около него, Паула решава да живее доста по-тихо и скромно.

Почасовата ѝ работа като прислужница и допадала, а понякога дори работила в еврейско общежитие. След известно време започнала да си търси късмета и на позицията за секретарка. Политическите влечения на сестрата са малко известни, но за трупаният трудов стаж в общежитието, никой не можел да си я спомни като човек, отвращаваш се от клиентите и гостите. Паула никога не става и част от партията на брат си. Преди 14 години, изследователи откриват нещо доста интересно – връзката на Паула Хитлер и нейният годеник Ървин Жекелиус. Според архивите, Ървин бил офицер на Третия Райх и един от командващите, изпратили около 4000 човека в газовите камери. Очевидно е имало сериозни интереси, защото Самият Хитлер забранява брака и изпраща годеника на сестра му на източния фронт, където го оставя да умре като военнопленник. Историята за отношенията между Адолф и Паула също са интересни. Жената винаги е знаела какво прави брат ѝ с немския народ, никога не е харесвала политическата му кариера, но въпреки това го обичала.

paulpic2

След преместването на Хитлер във Виена, двамата не се виждали толкова често, но си комуникирали чрез писма. След като е заловена от американската армия през 1946-а година, тя твърди, че няма как да повярва, че родният й брат е дал нареждане за избиването на милиони хора. Командата просто не кореспондира с брата, който някога е имала Паула. Според психолозите, след като родителите умират, Хитлер остава отговорен за живота на сестра си. Както неговият баща го е биел и наказвал, така и той започнал да прилага същото върху сестра си. Оказва се, че все пак, Адолф не е бил изродът, познат на историята днес, той държал много сериозно на дисциплината и по тази причина понякога използвал научените методи на баща си. Резултатът е, че сестра му е получила добро образование. Преди политическата си кариера, Хитлер никога не е проявявал интерес към пенсията на баща си. Впрочем, след като сестра му е уволнена заради роднинската връзка, той продължава да й изпраща пари.

След войната, Паула била задържана от американското разузнаване. Тя споделила, че е обичала брат си и е получавала пари от него, но го виждала по един или два пъти в година за последното десетилетие. Срещата й с Ева Браун е била само един път, когато се запознавали. След освобождаването й, Паула сменя името си от Хитлер на Волф. Работи малко във Виена и след това се мести в Берхтесгаден. Според непотвърдени данни, когато се преместила в Германия, дамата била наблюдавана и пазена от последните оцелели агенти на СС. След войната избягва всякакви контакти с хората. Прекарва останалите си години под радара. Единственото направено интервю е през 1959-а година. Паула умира през 1960-а година на 64-годишна възраст. С нейната смърт приключва и фамилната линия на Хитлер. Неговите полу-роднини също не продължават рода.

 
 
Коментарите са изключени