Оцетките – черната страна на Св. Валентин

Денят на влюбените е известен като време, в което хората си разменят любовни бележки с мили думи. Но по време на Викторианската епоха и началото на 20 век, 14 февруари е ден, в който хората могат да получат и „оцетни валентинки“ от свои тайни хейтъри.

Тези картички се продават в Съединените щати и Великобритания и съдържат илюстрация и кратка реплика или стихотворение, които вместо да засвидетелстват любов и обич, обижда получателя. Те са ползвани като удобен начин да се изкажат неща, които човек иначе не би посмял да каже лице в лице, защото, разбира се, може да са анонимни. Учения Анебела Полен, която е написала научна статия за оцетните валентинки, казва, че хората често я питат дали те не са някаква ранна форма шеговитите картички, които можем да видим и днес.

„Харесва ни да си мислим, че живеем в ужасни времена“, казва тя. „Но всъщност, ако погледнете историята на интимността, нещата не винаги са били толкова розови.“

Хората си разменят оценти валентинки (оцетки?) поне от 1840 г. Още тогава те са наричани „подигравателни“, „обидни“ или „комични“ валентинки – затова и „оцетни“ изглежда е сполучливо описание. Те са особено популярни през средата на 19 век, когато и в САЩ, и във Великобритания Свети Валентин започва да става популярен. „Пресата говореше много за това явление… Това бяха нови, умопомрачителни количества, милиони и милиони картички“.

Печатарите масово произвеждаха картички за Свети Валентин, които варират от скъпи, богато украсени и поетични до оцетките, който са по-евтин. „Те са проектирани да разширят този празник в нещо, което може да включва цяла гама от различни хора и цяла гама от различни емоции“, казва Полен.

Преди тези картички да започнат да се произвеждат масово, хората са правили своите валентинки ръчно – и сантименталните, и оцетните. Полен твърди, че въпреки производителите да не са измислили обидните валентинки, те са ги развили и популяризирали. В книгата на Бари Шенк за поздравителни картички и американската бизнес култура той пише, че оцетките „са били част от манията по празника от най-ранните му години“.

Оцетките могат да варират от леко дразнещи до наистина гадни като, например, да предлагат на получателя си да се самоубие. И много от тях са написани в множествено число – сякаш изразяват мнението на много хора. Една от тях казва, че „всички те смятат за невеж“. Някои се подиграват на хората, че пият твърде много, пускат газове или участват в прояви на обич с множество партньори. Има картички, в които се казва на жените, че са прекалено агресивни или обвиняват мъжете, че са прекалено покорни и кротки, които обиждат всяка професия, за която се сещате – художници, хирурзи, продавач и т.н.

Толкова специализирани са тези картички, особено тези, които се продават в САЩ, че всъщност „документират променящата се форма на средната класа“. През 19 и началото на 20 век мерникът им се насочва „от моряци, дърводелци и шивачи към полицаи, чиновници и секретари“.

И кой би могъл да ги обвинява? Точно както производителите на картички днес продават валентинки, насочени към братя и сестри, близки, баби и дядовци или домашни любимци, производителите по време на разцвета на празника виждат обидните съобщения като начин да спечелят пари и е ясно, че потребителите харесват това, което се продава. Според писателката Рут Уеб Лий до средата на 19 век оцетките представлявали около половината от всички продажби на валентинки в САЩ.

И все пак не всички са фенове на тези валентинки. През 1857 г. The Newcastle Weekly се оплаква, че „витрините на магазините са пълни, не с доста любовни pisma, а с мерзостни, грозни, неразбрани карикатури на мъже и жени, създадени в особена полза на онези, които по някаква случайност се представят са непопулярни в живота.“

Въпреки че учените не знаят колко от тях са изпратени на шега и колко са били предназначени да сериозно да навредят, ясно е, че някои хора приемат сериозно посланието им. През 1885 г. лондонският Pall Mall Gazette съобщава, че съпруг прострелва жена си в шията, след като получава оцетка, която е сигурен, че е от нея. Полен казва също, че е има сведения за това, че някой се е самоубил след получаване на обидна валентина – не е напълно изненадващо, като се има предвид, че е точно това, което някои от тях предлагат.

„Виждаме в Twitter и в други социални медии какво се случва, когато хората имат право да казват това, което им харесва, без да се страхуват от последствията“, казва тя. „Анонимните форми на комуникация улесняват определени видове поведение. Те не ги създават, но създават удобни възможности те да се проявят.“