shareit

Откъде идва смешката с подхлъзването на бананова обелка

| от chronicle.bg |

Има някои неща на този свят, които просто са смешни: торта в лицето, цигара, която гърми, коте, което изглежда, че свири на пиано – това са само няколко по-ярки примера. Но нищо не е толкова емблематично за физическия хумор, колкото подхлъзването на бананова кора.

Физическият хумор – когато смешното идва от физически акт като странна походка, физиономии или просто непохватност, а не от думи – е най-старата форма на хумор. Тя датира поне от 2500 пр. Хр. в древен Египет и по характер е малко злорада като разчита, че нещастието на човек ще предизвика удоволствие у останалите.

Клоуните и мимовете от гръцките и римски времена често използват тази техника, за да развеселят публиката си. Особено клоуните, които, разбира се, не без предпазни средства (и малко лудост), се удрят, бутат и падат за удоволствие на зрителите, които са доволни, че не са на тяхно място. Понякога клоуните използвали и тънка пръчка, която при удар произвежда характерния за тънките пръчки плясък, за да направят програмата си още по-смешна.

Музикалните шоа в Америка отпреди Гражданската война включват физическата комедия като вид пропаганда, с която представят афроамериканците като непохватни, мързеливи и глупави. През 19 век тънката пръчка поемат американските и английските водевили, който продължават да изстискват дойната крава на физическия хумор, а публиката продължава да му се радва. Следва нямото кино, където този хумор се прехвърля по нужда, а негови най-ярки практици са Бъстър Кийтън и Чарли Чаплин.

8fc49f0146f58b31c8f672221aa45ff4

Бъстър и Чарли, 1918

През 1866 мъж на име Карл Б. Франк внася продълговат, жълт плод в Ню Йорк от Панама. Това не е първият път, в който бананите стигат до Северна Америка. В началото на 19 век моряците, които се връщат от Южна Америка, се зареждат с банани в опит да ги продадат и да припечелят нещо. Франк обаче започва внос с по-индустриални размери.

Начинанието му е успешно. На първото Световно изложение, проведено в САЩ, банани, опаковани в метално фолио, се продават за 10 цента на бройка на любопитни клиенти. За няколко години те стават любим плод и често срещана храна.

(Трябва да отбележим, че бананът от началото на 20 век не е от сорта Кавендиш, който ядем днес, а от Грос Мишел, който е издържал много по-дълго на в магазина, бил е по-голям, а някои твърдят, че е бил и по-вкусен, на което се дължи и популярността му. За съжаление обаче той е почти изчезва от лицето на Земята по време на банановата криза, което е абсолютно възможно да се случи и с Кавендиш.)

Заради широкото потребление и липсата на кошчета за боклук по улиците, банановите обелки често се озовават на земята. А колкото по-развалена е една обелка, толкова по-хлъзгава става.

През 1879 известното списание Harper’s Weekly разкритикува всички, които рискуват да причинят травма някому като си изхвърлят така безотговорно обелките: „който си изхвърля обелката от банана на улицата, прави страхотна пакост на обществото и е доста вероятно да причини нечие счупване на крайник“. И това не са измислици – няколко източника сочат, че действително е имало инциденти със счупвания, някои от които толкова лоши, че се е налагала ампутация. В един момент това става такъв проблем, че през 1909 градската управа в Сейнт Луис прави изхвърлянето на обелки незаконно.

Някои историци твърдят, че „бананови обелки“ всъщност е евфемизъм за друг отпадък. По това време главният начин за придвижване е бил чрез коне. В някои градове има наети хора, които да чистят след тях. Но в други няма – и там нещата на конете си седели по улицата, така че ако някой не внимава къде ходи, може лесно да попадне в едно от тях, както и да се подхлъзне на него. Това, разбира се, освен кошмарно за невнимаващия, било и в различна степен смешно за страничните наблюдатели. 

Теорията е, че такива инциденти, по естествени причини, не са много приятни за пресъздаване на сцена и затова изпълнителите използват по-благоуханната алтернатива – обелки от банани. Като допълнителен ефект жълтият им цвят ти откроявал на сцената. Та докато хората на сцената се подхлъзвали на банановите обелки, хората в публиката се забавлявали и много добре знаели за какво всъщност е алюзия това. 

kgrhqjioe3rbtpcwbokzfdykq0_3

Били Уотсън

Първият човек, за когото се знае, че използва обелката в комедийната си програма, е Били Уотсън. Известен със своите динамичните си излизания на сцена, той е бил един от най-успешните и богати водевили за времето си. Един ден той вижда на улицата как човек се подхлъзва на бананова обелка и намира това за толкова забавно, че го вкарва в репертоара си. 

Друг комик, Кал Стюард, пък използва банани в комедийните си монолози. 

За първи път плодът разсмива от големия екран във филма на Чарли Чаплин „By the Sea“. Отново в добре познатата си роля на Скитника, той изяжда един банан и хвърля обелката му неглиже на земята, но малко по-късно се подхлъзва на нея.

Harold Lloyd with Bebe Daniels circa 1919 ** I.V.

 

Харолд Лойд и Бейб Даниелс

Скоро различни версии на шегата стават част от всички нями филми. В „The Flirt“ на Харолд Лойд, където Бейб Даниелс е обекта на любовта му, Лойд внимателно обелва банан и хвърля обелката на земята. Малко по-късно груб сервитьор се подхлъзва на нея и се изсипва на пода.

Бъстър Кийтън вдига нещата на следващото ниво в „High Step“ от 1921. Той ходи по улицата, стъпва на бананова обелка и безгласно й се подиграва за жалкия й опит да го изиграе. След това обаче прави още една крачка и съвсем успешно се подхлъзва на друга обелка, която не е видял.

Шегата продължава да радва зрителите и до днес. От „Sleeper“ на Уди Алън през 1973 до „Billy Madison“ с Адам Сандлър от 1995. Следващият път, когато я видите, сетете се за Чарли и Бъстър, както и за всички други, които не веднъж се пързолиха на обелка по пътя си към върха на комедията.

 
 
Коментарите са изключени