shareit

Орденът на окултната ръка – тайно общество на журналисти или шега, или и двете

| от |

Международна безкрайно дълга шега, предизвикателство, намигване срещу властта и (поне официално) социален клуб, Орденът на окултната ръка е съвсем реален, но въпреки името си няма нищо общо с никакви конспиративните теории и подобни глупости.

Членове на този клуб са журналисти, които успешно са прокарали безсмислената фраза „окултна ръка“ , слагайки я в свой материал, през редакторите си и тя е била отпечатана. 

Как започва всичко? Според двама от основателите, Джоузеф Фландърс и Р. Смит, през есента на 1965 група журналисти от Charlotte News, докато, предполага се, пият някакви алкохолни напитки и се наслаждават на ефекта им, критикуват скорошна статия на техен колега – на току-що споменатия Джоузеф Фландърс. В хода на сложна и заплетена история за някакво злодеяние, Фландърс е написал изречението: „Все едно окултна ръка посегна долу от небето и размести играчите сякаш са пешки върху някаква огромна дъска за шах.“

След това изречение един от присъстващите казва: „Ето това наричам аз проза.“

От този момент нататък Орденът на окултната ръка вече е формиран и колегите на Фландърс са страстно устремени да прокарат фразата в своята собствена работа. Според основателят Р. Смит „почти всички успяват“. С времето журналистите се местят да работят за други вестници и така Орденът се разпространява, заедно с условията за членство в него.

През 1967 Виктор Макилени, журналист от конкурентния на Charlotte News – Charlotte Observer – който знае много добре за Орденът, а може би е и член, се мести в Бостън, където фразата става толкова популярна, че дори я забраняват в местния The Boston Herald.

Един от най-ранните мисионери на Ордена е Джей Шарбът, който научава за него, докато е в Бостън, а става негов член през 1978 (когато написва фразата в статия, публикувана от Associated Press). Не след дълго той се мести в The Los Angeles Times и през 1983 споделя за Ордена с няколко репортери от новото си работно място.

Тези журналисти ще се окажат едни от най-успешните в прокарването на ключовата нищозначеща фраза „окултна ръка“ в публикациите и материалите си, като успяват множество пъти: през 1983, 1985, 1989 и 1994, както и общо осем пъти между 1996 и 1998. През 1999 влиза дори в материал за импийчмънта на президента Бил Клинтън.

„Ръката“ се появява също и в The New York Times, The Boston Globe (9 пъти между 1987 и 2000) и в The Washington Times (4 пъти между 1996 и 1998).

Поне 4 от отпечатванията в The Boston Globe са дело на Монти Монтгомъри. Eдин от най-изявените и дейни членове на Ордена на окултната ръка, Морти безпроблемно създава и публикува изречения като „Ако президентът на Харвард някога се намеси в нещо от рода на реклама или структурата на някой курс, това става с невидимите движения на окултна ръка.“

Как обаче днес знаем за това тайно общество? Информация за Ордена е била публикувана в различни издания през годините, в това число от бившия президент на American Journalism Review и декан на журналистическото училище към Университета в Мериленд, Рийс Клегхорн (който научава за Ордена, докато работи в Бостън през 70-те години). Клегхорн пише две колони за него и в резултат на това получава писма от Джоузеф Фландърс и Р. Смит, в които е описано точно какво се е случило и как е започнало всичко (това, което разказахме в началото).

В последните години Орденът е позагубил от популярността си, въпреки че фраза „окултна ръка“ продължава да се появява от време на време, включително и в прогнозата за времето (Марк Лейн в Daytona Beach News-Journal през 2006), в едиториъли за шоубизнеса (Дон Каплан в New York Daily News през 2013), политически текстове (Чейс Пурди в The Roanoke Times през 2013) и дори в отразяването на студентски спортни състезания (Майкъл Чейкен в периодиката на Университета в Чикаго – Chicago Maroon – през 2014).

От друга страна, много от членовете на Ордена вече гледат към нови предизвикателства. Носителят на Пулицър Пол Грийнбърг, шесткратен член на Ордена, пише през 2006, че заради разкритието на цялата тема и „по-мързеливите колеги, които пробутват магическата фраза в текстовете си по безвкусен и неартистичен начин [и така]… съсипаха цялата конспирация“ вече е готов фразата да се смени с друга не толкова известна.

Критерият, разбира се, остава новата фраза „да е достатъчно ужасна, че да се забележи от по-запознатите текстовата стилистика, но все пак не толкова фрапираща, за да не се забележи от обикновения читател“, група членове на Ордена размишляват върху и явно отхвърлят предложения като „подобно мек, топъл, странен бриз, духащ безцелно през палмите“ и „виси над ситуацията като саван“.

Все пак нова фраза е установена, но тя, разбира се, не е известна. Към 2006 има 11 потвърдени членове на новия таен журналистически Орден. 

 
 
Коментарите са изключени

Катерина Лирой – военният коресподент на Виетнам

| от |

Появата на фотоапарата замени много от тогаващните скици и карикатури в печатните медии. Очакваният фурор беше забелязан някъде през Втората Световна война и много скоро имаше само едно единствено място за картинки – последната страница за хумор. Фотографията променя изцяло света и запечатването на мигове във фотолентата е променило много исторически събития, както се досещате. Според LA Times повече от 70 американски жени са участвали в отразяването на Виетнамската война. Техните снимки са публикувани и могат да се видят и до днес, но войната не прави разлика между журналисти и много често стават жертва на конфликта.

Френската фотографка Катерина Лирой е една от оцелелите и нейните кадри печелят награди като „Джордж Полк“ за снимка на годината. Изобреженията са доста смущаващи и обрисуват войници от двете страни. Историята на фотографката е забавна. Отгледана от католическо семейство, Кати искала да стане музикант, но след като се мести във Виетнам още на 21 години, започва да използва камерата си за разкриването на човешката страна на конфликта. Кадрите ѝ тогава се продават по 15 долара на снимка в агенции като ssociated Press и United Press International. За постиженията си е смятана за един от пионерите при отразяването на събития. Както се досещате, кадрите са направени с Leica – един от най-добрите фотоапарати за времето си. Въпреки честите случаи на престрелки и поводите за гняв, дамата признава, че никога не е снимала агресията на войната и не си е позволявала да изразява мнението си. Нейната основна мисия, още със слизането от самолета, е да представи хората, страданието и унищожението на войната. С подобни мотиви е трудно да не се оцени нейния труд. Ето защо и New York Times пишат по неин адрес следното:

„Можем да я считаме за един от най-дръзките фотограви във Виетнам. Сигурни сме, че прекарва времето си на бойното поле.“
До някаква степен са прави, защото фотографката често пише на майка си писма, в които споделя къде се намира. В едно от тях споделя:
„Не съм далече от границата с Лаос. Води се кървава битка между морските пехотинци и войниците от Северен Виетнам. Вървим нагоре по планината, където се очаква нападение на възвишението. Има сериозна съпротива и често сме заливани от куршуми. Виетнамците се крият в много добре направени бункери.“

Hill Fights from Jacques Menasche on Vimeo.

 

Имайки предвид липсата на мотивация, придружена с усещането, че тази война се води с глупави решения на политици, повечето американски войници изглеждат изключително объркани и изгубени в този военен конфликт. Трудно е да се опишат емоциите, които хората преживяват, докато гледат издъхващите си приятели на земята. Нейните кадри успяват да уловят точно този момент. Дали от колегиална завист или от липсата на материали за дамата, но повечето колеги пускат фалшиви слухове за нея. Един такъв е, че французойката трябвало да преспи с един от капитаните, за да може да скочи с парашут по време на операцията Junction City през 1967 година. Слуховете успяват да стигнат до медиите и отново New York Times разпространяват тази лъжа. Истината е, че Кати е била завършен парашутист и много добре знаела как да скача и какво да правина земята. Като дете има зад гърба си повече от 80 скока. Скокът в гореща точка носи и своите рискове. Шрапнел от снаряд се забива в гърдите, но по-късно става ясно, че нейният фотоапарат успява да попречи на горещото желязо да разкъса жизнено важни органи. През 1968 година е заловена от войници на Северен Виетнам.

Тя и още един неин колега са подготвени за убиване, но евентуално успяват да преговарят и да бъдат освободени. Фотографката дори успява да направи снимки на противника. Статията „Невероятен ден в Хюе: Противникът ми позволи да го снимам“ прави фурор в LA Times. За жалост, когато войната във Виетнам приключва, Кати бързо успява да намери следващата гореща точка – Сомалия. След това отразява военните действия в Афганистан, Ирак, Иран, Либия и Ливан. След посещенията на някои от най-опасните места на света, дамата решава да приключи кариерата си и да намери ново призвание – модната фотография. В сайта си Piece Unique предлага ретро дрехи и го поддържа добре до смъртта си през 2006 г. от рак на белия дроб. През целият си живот, дамата никога не е търсила рекламата и сензацията, което я прави напълно неизвестна за обществото на фотографите и журналистите. За много от колегите си, които я познават, тя е онзи тих герой, който показва високите качества на жените-кореспонденти. Примерът ѝ е последван и днес има достатъчно жени, които заснемат някои от най-опасните конфликти по света.

 
 
Коментарите са изключени

Андрей Романович Чикатило – най-дълго върлуващия сериен убиец в СССР

| от |

На 16 октомври 1936 година в Новочеркаск се ражда дете, което след 20-30 години ще се превърне в кошмар за местните жители. Андрей Романович Чикатило вече се изучава от криминолозите като пример за серийните убийства, а методиката му се отдалечава много от човешкия разум. Една древна поговорка гласи, че човек не се ражда убиец, помагат му околните. Андрей се ражда по време на великите гладове в Украйна, освен това страда от напикаване до 12-годишна възраст, за което е подиграван и малтретиран от майка си.

Детството също е очарователно, Андрей често бил затварян в дома си, а щом някога се налагало да излиза, родителите му напомняли, че може да бъде изяден от съседите си. Майка му вярва, че неговият брат вероятно е приключил житейския си път по този начин и с това допълнително стресирала детето си. Попитайте всеки психолог и ще разберете, че страхът не е най-добрият начин за възпитаването на едно дете. Неличимите психологични травми водят до сериозни щети, които рано или късно дават отражение, а в случая на Андрей Романович – скоро.

Историята на един от най-дълго върлуващите серийни убийци започва през 1978 година към Коледа. Неговата първа жертва е 9-годишно момиченце на име Елена. Полицията се насочва правилно към Андрей, но арестува Александър Кравченко, който след мъчения прави самопризнание и бързо след това е екзекутиран. Изборът на този човек не е случаен, защото по стечение на обстоятелствата той също лежи в затвора за изнасилване и убийство на малко момиче. Алибито му е потвърдено от съседи, приятели и жена му, но това няма никакво значение за полицията, необходим е виновник и властта иска да го намери максимално бързо.

Изненадващо за всички, убийствата продължават и ако Кравченко не е възкръснал да търси възмездие, липсва разумно обяснение за продълженията. Чикатило прекарва времето си в изчакване и проверка на възможностите на полицията. След 3 години се активира отново, осъзнал, че никой няма да го тормози и повишава нивото на жертви до осем души. Червеният кошмар, както го наричат в района, обича да дебне по автобусни и жп гари, там често открива младежите, избягали от дома.

Chikatilo-mugshot

Снимка: By Rostov Police Department – Rostov Police Department photographic records., https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=2454134

Действайки на интервали Чикатило има способността да изчезва за определен период от време и отново да се активира. Това отчасти позволява на полицията да изгуби следата, докато той набелязва новите цели. Разследването работи брилянтно, първо се насочва върху познатите сексуални престъпници, а след това започва да издирва и душевноболните. Разпитват се повече от 150 000 души и нито един не е издирваният. Любов Бирюк го среща по пътя към дома, след като се връща от пазар.

За жалост Андрей и Любов са в една посока, а щом пътеките потъвали в гората, тя бива нападната, удушена и след това разсечена. Полицията потвърждава последното като констатира 22 прободни рани по тялото. Очите ѝ са извадени, а в следващите случаи това ще е основен белег, че един и същи човек извършва тези зверства. Следващата жертва получава 50 прободни рани, което е прекалено много за 10-годишно момиченце, но това не пречи на Червения кошмар да върлува. Полицията все пак установява един и същ белег, много голяма част от жертвите са забелязани най-вече на гари и спирки. През 1983 г. започва мащабно разследване, което дава впечатляващ резултат, разкриват се повече от 1000 престъпления, включително и 95 убийства, 140 нападения, 245 изнасилвания и нито едно от тези престъпления не е свързано с Андрей.

На 13 септември 1984 г. Чикатило се опитва да заговори млада жена на автобусната гара в Ростов. Двамата тръгват в неизвестна посока, без да подозират, че полицаите са след тях. Андрей се опитва да се отърка в младата дама, но опитите приключват с арест и обиск. В чантата на бившия преподавател (Чикатило работи известно време като учител) се откриват въже, доста сериозен нож и бурканче с вазелин. Описанието на свидетели, които казват, че за последно са го забелязали да върви с Дмитри Птащинков е идентично, ала очевидно не достатъчно. Тук идва и фаталната грешка на полицията. Кръвната група на Андрей Романович е А, а семенната течност в тялото на жертвите е AB.

Не може да бъде обвинен за убийствата, но е обвинен за кражба от негов колега и лежи една година в затвора. На 8 октомври полицията официално оневинява всички задържани за убийствата и неофициално смята, че Андрей Чикатило е в основата на всички тези убийства. Гражданинът Х (друг прякор) е освободен официално през декември и готов за нови подвизи. Той чака до август на следващата година, когато пътува до Москва, за да убива и този път жертва е 18-годишната Наталия Покхлистова. Отново в уюта на гората е завързана и намушкана 38 пъти, след това е душена. Полицията проверява всички имена на пътници, които са летяли от Ростов до Москва, но пропускат да обърнат внимание на влаковете, а освен това става ясно, че такъв списък не съществува поради простата причина, че влаковете се разбиват много по-малко и няма нужда от такъв списък.

Ловът на изверга започва с пълна сила през 1985 г. и отново се завардват всички възможни гари. Нещо повече, полицията вече е вербувала и униформени представителки на властта, които под прикритие ще трябва да изкушават убиеца. Нито една дама не е била особено щастлива от идеята, че е на кукичката, която трябва да привлече един от най-опасните убийци в историята, а и най-вероятно по-голямата част от тях е виждала полицейските досиета. По нареждането на Виктор Бураков (главният разследващ), униформените търсят съдействието и на психиатъра д-р Александър Букановски.

Именно той започва да изследва обстойно психиката на убиеца и освен това прави първия психопрофил на издирвано лице в Съветския съюз. Според Букановски, издирваният човек е на възраст 45-50 години, преживял е тежко детство, затворен е и цял живот се е притеснявал от жените. В редовете си, докторът разкрива историята на звяра, прикривал се през всички тези години, той е убеден, че ножът замества половия му орган. И най-важното, убиецът най-вероятно пътува често и затова всички локации са близо до автобусни спирки. Вече има гласност по случая и все по-често вестниците предупреждават за върлуващата опасност. Сред читателите е и Чикатило, който успява да издържи цяла година от последното си похищение. Търпението се изчерпва на 23 юли, когато пътищата на Андрей Романович се преплитат за кратко с Любов Головакха. Патологът ще преброи около 20 тежки прободни рани по тялото ѝ.

Andrei_Romanovich_Chikatilo_Trial_1992

Снимка: By Source (WP:NFCC#4), Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=36640551

Сагата приключва след близо 12 години и повече от 56 жертви. Не е сигурно за колко си е спомнил, колко са успели да се разложат в следващите години и т.н. Последната жертва е 22-годишната Светлана Коростик. Следвайки традиционния мотив, Андрей я завлича в гората, убива я и след това се връща да чака влака, за да се прибере у дома. За жалост там го очаква полицай, който записва данните и се съмнява сериозно в алибити му. Убиецът заявява, че е ходил за гъби, но облеклото му (твърде формално) не е присъщо за такива разходки. След като полицай Игор Рибяков се прибира в управлението и пуска доклад на задържаните е необходимо малко време на администрацията да си припомни това име.

Появата на Чикатило в списъка мотивира пълно и щателно разследване на близката гора до Донлесхоз. Проверката на всички рапорти от последните години показват, че тази личност по една или друга причина е била спирана за разпит и някои си го спомнят, други – не. В повечето случаи обаче описанието е идентично: голяма чанта, странно изражение и излъчването на особена подозрителност. На 14 ноември е пуснат под наблюдение и сякаш 65-те страници на психиатъра се материализират в отдавна издирвания. Този човек постоянно се опитва да заговаря деца и млади жени, когато те прекъснат разговора, изчаква няколко минути и след това се мести на следващата седалка. Същото прави и в парковете, а в деня на ареста си, след като не успява да привлече вниманието на никого, отива до близкото кафене за бира. На излизане е задържан.

В районното започва старата песен. Чикатило твърде, че вече е арестуван по този случай и оправдан. Обстоен преглед показва, че по един от пръстите има нараняване, причинено от ухапване на много млада захапка. Разпитът започва и трябва да продължи точно десет дена, а ако след това липсва самопризнание, той трябва да бъде освободен. Според направените експертизи, кръвната група на Чикатило е „А“, докато семенната му течност е „AB“. Според някои по-модерни изследвания, подобни мутации могат да се случат, ала само в редки случаи и най-често при трансплантанцията на костен мозък. Такава процедура не е правена на убиеца. Освен това през следващите години редица учени ще отхвърлят тази възможност.

Разпитът започва и въпреки опитите за пречупване на Чикатило, той се съпротивлява яростно. В следващите дни бившият учител/убиец/канибал/педофил пише няколко страници с показания, където липсват самопризнания, все пак разкрива болната си душа, с което подсказва, че някой друг може да го пречупи много лесно. Едва на 9-я ден се намесва и психиатъра, който не прави нищо особено, а само започва да чете своя обстоен анализ за потенциалния извършител на всички престъпления. Очевидно е свършил достатъчно добра работа, защото след два часа Чикатило избухва в сълзи. На 14 април 1992 г. е обвинен за 53 убийства и още 5 случая на сексуално нападение над малолетни. Делото е доста дълго, но финалната присъда е смърт и още 86 години за всички престъпления. Същата е издадена на 15 октомври – само един ден преди рождения му ден. На 14 февруари 1994 г. след неуспешните обжалвания Чикатило е изведен от килията си и екзекутиран с един куршум в главата.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки – Битката при ридовете Ал Рашад (2017г.)

| от Александър Бояджиев |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 2017-та. В Ирак вече от над петдесет месеца се води кървава борба за оцеляване между правителствените сили и кюрдите от една страна и зловещата джихадистка организация „Ислямска държава“ от друга. Ситуацията е доста оспорвана и проблематична за местните сили. Джихадистите разполагат с множество опитни бойци, въоръжени с модерни автомати, хитро измайсторени самоделни миномети и гаубици и разбира се страховитите им атентатори-самоубийци, чийто действия отварят огромни пробойни в редиците на иракските сили за сигурност.

Най-тежките часове на правителството в Багдад са отминали с офанзивите от 2014 г., когато ИДИЛ почти успяват да достигнат столицата. В рамките на по-малко от две седмици, джихадистите извършват светкавична кампания в дълбочина от близо хиляда километра и без проблеми завземат някои от най-големите градове в Ирак – Мосул, Тикрит, Самара, Фалуджа и Рамади. Над 30% от територията на страната попада в техни ръце, а изглежда скоро и самият Багдад може да падне.

Колапсът на иракското правителство предизвиква намесата на водена от САЩ международна коалиция. Коалиционните сили, използвайки чести и масирани бомбардировки, успяват да спрат настъплението на ИДИЛ. Въпреки това, през 2015-та и 2016 г., джихадистите в основни линии запазват главните си позиции, а битките с тях коства живота на хиляди убити и ранени военни, полицаи и цивилни. През октомври, 2016 г., иракската армия започва своята най-голяма офанзива до тогава – битката за Мосул. В нея са ангажирани над 40 000 иракски войници, още около 10 000 чуждестранни военнослужещи, целия ВВС потенциал на Ирак, както и силите на Коалицията, а отделно от тях се мобилизират и кюрдските сили в Иракски Кюрдистан.

20160208054949!Wildschein,_Nähe_Pulverstampftor_(cropped)

Снимки: By Valentin Panzirsch – File:Wildschein, Nähe Pulverstampftor.jpg, CC BY-SA 3.0 at, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46902117

Кампанията срещу Мосул се очаква да продължи няколко седмици. Оказва се, че в щабовете на анти-джихадистките сили са сбъркали – битката трае до юли 2017 г. През това време, освен основните джихадистки сили около и в Мосул, в тила на коалицията и иракските части действат други отряди на ИДИЛ, които атакуват конвои и снабдителни части. Борбата се оказва дълга и кървава, а изходът й – не така сигурен.

През април, 2017 г., иракските сили вече са затворили обръча около Мосул и са го изолирали от останалите владения на ИДИЛ. Въпреки това, в тила на основните части, джихадистите продължават да разгръщат своята мрежа от местни клетки и атентатори, с която постоянно тероризират цивилното население и пречат на снабдяването. В териториите, все още контролирани от групировката, се прилагат жестоки закони и ограничения. Всеки опит за бягство се наказва със смърт, а ултра консервативните изисквания към населението носят след себе си заплахи, глоби и публично линчуване.

В тази напрегната обстановка, в пограничните зони между позициите на ИД и кюрдите около Киркук, се води една непрекъсната партизанска борба. Освен джихадисти и пешмерга, в сраженията участват и местните арабски племена, част от които подкрепят ИД, а другите – Коалицията. За да сплашат своите подопечни, ИД извършват постоянни публични екзекуции на хора, обвинени в дезертьорство – както сред цивилните, така и от собствените им редици. При една подобна показна акция в средата на април, 25 души са разстреляни в областта около град Хауиджа – една от крепостите на ИД в централен Ирак.

Няколко дни по-късно, вероятно на 20-21 април, Ислямска държава изпраща свой ударен отряд в засада срещу кюрдските части. Подобни ударни звена са с размера на стандартно отделение – ок. 8-10 души. Снабдени са с огнестрелно оръжие, експлозиви и РПГ-та. Целта им е да заемат стратегически удобни позиции край ключови снабдителни пътища и да ликвидират противникови конвои с припаси и оръжие. При подобни светкавични атаки, джихадистите се стремят да ударят тила и челото на конвоя, да блокират движението му и да заграбят каквото могат от доставките, избивайки възможно най-много врагове. Следва бързо оттегляне в планини, пещери и скрити бази, за които знаят само джихадистите. Плячката в последствие се преразпределя по специално изготвена мрежа от скрити снабдителни депа. На базата на тази изпитана система, „Ислямска държава“ успява да се снабдява адекватно с муниции, оръжие и гориво в продължение на месеци, особено в зони, където установяването на директен териториален контрол е невъзможно.

Wild_Boar_Habbitat_2

Снимки: By Richard Bartz, Munich Makro Freak – Own work, CC BY-SA 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2142197

Като избрана позиция, джихадисткият отряд избира ридовете Ал Рашад, разположени на ок. 88 км южно от Киркук. Пресеченият терен е идеален за прикриване движението на групата, а в равнинната местност, северно от ридовете минават няколко важни снабдителни маршрута на пешмергите. Освен височините, провинцията е заета и от обширни царевични насаждения. Избрали мястото, джихадистите преминават през нивите и заемат позиция в близост до пътя. Операцията се развива безпроблемно с изключение на няколко подплашени от бойците глигана, които се скриват в гъсталаците.

Привечер, вероятно на 21ви или 22ри април, 2017 г., всичко изглежда спокойно на позицията на ИД. Бойците са изпълнили успешно началната фаза от операцията, а идващите дни обещават да са благодатни за атаки срещу кюрдите. Бойците се приготвят за сън, оставени са и часовои. Тогава, изневиделица връхлита враг, който бойците на ИД не са очаквали.

От околните царевични полета, срещу джихадистите се надига вълна от…глигани. Дивите прасета са се събрали на голямо стадо, вероятно провокирани от подплашването на техните побратими няколко часа по-рано. Глиганите лесно улавят дирята на джихадистите и открили позицията им се хвърлят за разплата. На пръв поглед нищо твърде сериозно за хора с автомати. На практика, както би ви казал всеки ловджия, глиганът хич не е лесен за убиване, а освен това е и доста бърз и свиреп.

Хванати неподготвени и полузаспали, бойците на ИД нямат време за реакция и са пометени от вълната козина и бивни, която прегазва бивака им като валяк. Всички осмина бойци на групировката са тежко ранени, но за трима срещата се оказва фатална. Докато другарите им се опитват да се измъкнат, трима от бойците на ИД са подхванати от глиганите, които ги разкъсват почти до неузнаваемост с бивните си. В рамките на няколко кървави минути, невъзпятата битка за ридовете Рашад приключва с категорична и пълна победа на дивите прасета. Иронията разбира се е пълна – кълнящите се че са най-праведни мюсюлмани джихадисти, са позорно избити от едно от най-нечистите животни в ислямската традиция.

Мнозина европейци възприемат случката като забавен куриоз, но за местното население тя има и силно символично значение. Фактът че именно диви прасета надделяват над джихадистите само доказва абсурдността и неправоверността на тяхната кауза в очите на мюсюлманите от района. Позорната случка и до сега се използва в анти-джихадистките проповеди на мюсюлманските духовници в Близкия Изток и служи като анекдотичен пример, че неправомерното позоваване на божията воля за извършване на човеконенавистни дела, рано или късно води до възмездие, често доста неочаквано.

 
 
Коментарите са изключени

Ернесто Миранда и четенето на правата при арест

През 1966 във Върховния съд на САЩ се води едно знаменито дело – Миранда срещу Аризона – което ще изясни, че Конституцията изисква при арест полицията да предупреждава, че арестанта има право да мълчи, че всичко, което каже, може да се използва срещу него и че има право на адвокат дори да не може да си го позволи. Ние ще чуваме тези думи много пъти от филмите; за американците те са известни просто като „предупреждението на Миранда“. Но кой е Миранда и какво е направил?

Роден на 9 март 1941 в Кълъмбъс, Аризона, Ернесто Миранда явно изживява много проблемно детство. Има малко официална информация за Миранда, но шепа достоверни източници предлагат подробности, от които ще се опитаме да сглобим кратка биография на човека преди да видим по-добре документираната (от полицията и съда) част от живота му, довела до „предупреждението на Миранда“.

Майката на Миранда явно е починала, когато е бил много малък, на около 6-годишна възраст, а с останалата част от семейството си той никак не се е разбирал . Когато е в осми клас, вече има присъда за кражба. Година по-късно, след поредна присъда за взлом, той е пратен в превъзпитателно училище. Малко след като е освободен, пак е съден – този път за опит за изнасилване и нападение и отново се връща в училището.

Двугодишен затвор и вече на 17 години, Миранда се мести в Лос Анджелис, където пък е задържат по подозрения във въоръжен грабеж и сексуално посегателство (най-вероятно воайорство). След като навършва 18 се връща в Аризона, където се записва в армията. 15 месеца служба по-късно и Миранда е уволнен без почести; по време на службата си той прекарва известно време в карцера, защото многократно е отсъствал без позволение и отново заради воайорство. Армията му нарежда да отиде на психиатър, но той отива само на една сесия. Отново се завръща в Аризона и арестите и старата песен продължават.

През 1963 г. Миранда се премества със съпругата и дъщеря си в град Меса, Аризона, където изглежда се опитва да тръгне в правия път, намирайки си работа на товарен док във Финикс. И това ни довежда до много по-добре документираната част от живота му.

На 3 март 1963 18-годишно момиче си тръгва от работа в киносалон в центъра на Феникс. Докато върви, похитителят й я хваща в гръб, опира нож в гърлото й и й заповядва да не крещи като държи ръцете зад гърба й. Вкарва я на задната седалка на кола си и я завързва. Вместо да вика или да се опита да избяга по друг начин, тя прави това, което мнозина биха направили с нож до гърлото – замръзва. Карат около 20 минути, след което нападателят й я развързва и сваля дрехите си. Тя се опитва да го избута и крещи: „Моля те, недей“ и „Моля те, пусни ме“. В показанията си по-късно Миранда твърди, че момичето не се е съпротивлявало, докато я изнасилва, и че никога досега „не е имала отношения с мъж.“

След два часа разпити „служителите излязоха от стаята за разпит с писмено признание, подписано от Миранда“. В горната част на документа, голяма част от който е написан на ръка, има следният напечатан на машина текст:

Аз, Ернесто А. Миранда, се кълна, че правя това признание доброволно и по своя воля, без да съм заплашван, принуждаван или да ми е обещаван имунитет и с пълно познаване на законните ми права и разбирайки, че всяко мое изказване може да бъде използвано срещу мен.

Според един от полицаите този текст е бил прочетен на Миранда, но чак след като той вече е направил устно признание.

В крайна сметка Ернесто е осъден на 20 до 30 години затвор за отвличане и изнасилване (както и по отделно обвинение за грабеж) до голяма степен благодарение на този документ. Той обжалва и оспорва достоверността на му, за което твърди, че нарушава конституцията, „тъй като Върховният съд на Съединените щати казва, че човекът има право на адвокат при ареста си“.

При обжалване пред съда, присъдата на Миранда, както и тези на трима други, се счита за противоконституционна. По отношение на Миранда, съдът казва:

Ясно е, че Миранда по никакъв начин не е бил известен за правото си да се консултира с адвокат, нито е било правото му да не бъде принуждаван да се инкриминира ефективно защитено по какъвто и да е друг начин. Без тези предупреждения признанието му е недопустимо. Фактът, че подписва лист, който съдържа напечатана клауза, в която се посочва, че е напълно наясно с правата си, не означава, че ги знае и че прави информиран отказ от тях.

Това решение на съда провокира популярното четене на права при арест, което виждаме толкова често по филмите.

Mesa-City of Mesa Cemetery-Ernesto Arturo Miranda

Що се отнася до Миранда – присъдата му се отменя, но през 1966 е съден отново, жена му свидетелства срещу него и в крайна сметка получава същата присъда 20 до 30 години затвор. На 31 януари 1976 той е намушкан по време на бой в бар и умира.

 
 
Коментарите са изключени