shareit

Не се надявам на нищо, от нищо не се страхувам, аз съм свободен

| от |

Има ли формула за правилното протичане на живота? Често откриваме, че животът върви в едни и същи рамки. Един човек се ражда, живее безгрижно и щастливо в детството си, започва да се оформя като човек, а след това продължава своя път като млад и амбициозен човек, отдава се на наука (като това не е задължително), обвързва се, има деца, строи дом и евентуално се подготвя да посрещне смъртта. През целият път има и много изненади – някои приятни, други не толкова. За мнозина общата линия не се променя.

Липсата на удовлетворение за цялото житие ще се инвестира в децата, а след това и във внуците, приятно е да оставаме с идеята, че някой друг ще изпълни нашите мечти, макар и това никога да не се случва. Ако сте прочели заглавието и сте имали честта да се срещнете с филма „Зорба гъркът“, най-вероятно сте се докосвали, поне до известна степен с Никос Казандзакис. Надписът в заглавието е посланието, което оставя на надгробния си камък. Впечатлява със сигурност, но зад неговото оформяне стои една дълга и мъчителна разходка по ръба на философията, придружена с редица критики и дори свирепа битка с Православната църква. За последната, писателят е острият камък в торбата, готов във всеки момент да разпилее всички вярвания и идеи, записани и поддържани от тази институция. Впечатление правят някои от сентенциите за живота, които трудно биха могли да се пренебрегнат:

1024px-Grabmal_von_Nikos_Kazantzakis-1

„Всичко е временно: любовта, изкуството, планетата Земя, вие, аз. Смъртта е толкова непредвидима, че успява да изненада всеки един от нас. Откъде може да знаеш дали този ден не е последният ти? Мислиш си, че ти остава време. И после изведнъж – край, изчезваш, твоето време е изтекло. Смъртта е единствената среща, която не е записана в органайзера ти.“

Самият Казандзакис е от онези специални породи, които остават без земя и територия, нямат граници, нямат имущество и са богати единствено на мисли, усещания и чувства. Те не могат да виреят в обществото на порядките и нормите. Точно по тази причина играят ролята на морски фар, опитващ се да привлече още житейски истини, които по-късно да оживеят на хартията. За него можем да разказваме много, щриховането на бездомния идеалист и странстващ духовник е като копие на птицата на Колийн Маккълоу, като отбелязваме, че преди да завърши последният си труд, Никос прави една дълга разходка и събира в себе си картини на онзи свят, който до този момент малцина са можели да видят. Как започва всичко това? Бъдещият писател се ражда на 18 февруари 1883 г. в бедно семейство на остров Крит.

Успява да завърши гимназия и винаги ще заявява, че баща му е примитивен и отруден селянин, който рядко говорил, но винаги знаел какво трябва да направи. Майка му, от друга страна, е абсолютната противоположност – мила, добра, състрадателна. Именно тя държи своя плащ над сина си, предпазвайки го от грозотата на живота.

800px-Nikos_Kazantzakis_1904

Развитието и желанието да бъде много повече от родителите си, мотивира Никос да се запише и да следва право в Атина. Завършва го през 1906 г., като по това време е успял да издаде и своите първи публикации под псевдоним. Като много млади хора след завършването на университета, Казандзакис трябва да намери своето призвание, материалите и есетата му се четат, но в този момент властва една особена болка, чието лекарство се крие само и единствено във философията.

Без да мисли много, младежът събира багажа си и заминава за Париж, за да следва философия – науката, която отваря много врати, но никога тази на дома. Именно там с помощта на своя преподавател Бергсон, Никос започва да общува с най-чистите мозъци на науката, запознава се с Ницше и другите велики автори, но преди всичко осъзнава, че животът има смисъл само тогава, когато започнем да вървим напред, без да очакваме нищо, без да искаме възнаграждение и отплата. Отказвайки се от тези ниски страсти, можем да се наричаме свободни. Има време да изгради и идеята за Бог – една антиентропична жизнена сила, която организира елементарната материя (тук влизат и хората), позволяваща създаването на по-висши и напреднали форми на съществуване и знание. И целият живот, според Никос, е едно дълго пътешествие, в което трябва да открием своето място, като тази условност не е посочена във времето.

„Бог променя външния си вид във всяка секунда. Блажен е човекът, който може да го разпознае във всичките му маски.“ 

С други думи, може да е необходима само една минута и секунда, за да бъдем на правилното място и правилното време, за да изпълняваме вселенските и божии предписания. А като човек окрилен от тази идея и върл противник на надеждата, писателят скоро решава да напише около 33 333 реда на „Одисей“, като неговата гледна точка посочва, че най-накрая авантюристът тръгва на един много дълъг път и умира някъде в Антарктида.

Kazantzakisloggia

Версията на Казандзакис завършва с осъзнаването, че цялото пътешествие е било прибирането у дома, като смъртта е била прекрачването на прага. Писателят има още един враг – надеждата, наричайки я най-голямото изкушение. Нека не забравяме къде точно  е била  надеждата и откъде е излетяла. Не знаем колко пъти е изкушаван, но по примера на Одисей, той пътува много.

В своя активен период успява да посети, Великобритания, СССР, Китай, Япония, Испания, Казахстан и още много други. През ноември 1925 г. се озовава в СССР, където работи като журналист за някои атински издания. Първоначално одобрява идеята на новия социалистически режим, но след 2 години в разглеждане на южните граници на СССР, осъзнава, че Болшевишките идеи остават парализирани в своята основа и няма как да променят каквото и да било. Една година по-късно е на аудиенция при Бенито Мусолини, след това заминава за Египет и Синай.

Макар и да пише изключително добре, не взема много пари за труда си, предпочита да има билети за пътуванията, като от време на получава и приходи от книгите си. Дългото пътешествие винаги идва със сериозно количество книги и не случайно гръцкият писател е номиниран около 9 пъти за Нобелова награда по литература. Не печели нито един път, а на последната номинация губи  само с един глас по-малко. Носителят тогава – Албер Камю ще признае, че Казандзакис е бил стоп пъти по-достоен. Получава Ленинска награда за мир, а в последните си години работи за Юнеско.

Ако разгледаме малко архивите за номинациите за Нобелова награда на Балканите, можем да открием един особен проблем за  изкуството и науката. По една или друга причина във времето в България ще открием, че Джон Атанасов, Иван Вазов и дори Пенчо Славейков имат високи шансове за спечелването ѝ, но все нещо не стига. В първият случай бащата на компютъра дори не е номиниран от университета, във втория виждаме желанието за изчисляване на наградата във финикийски знаци, преди да бъде спечелена. Впрочем в България единственият човек с български паспорт и награда по литература e Елиас Канети, роден в Русе и точно като своя гръцки колега обикаля света, като дава наградата си на Австрия, защото точно там е творил. Никос Казандзакис умира на 26 октомври 1957 г. в Германия. Последното му желание да е да бъде върнат в родния си град Ираклион.

800px-Nikos_Kazantzakis_Statue_in_Heraklion

Погребан е извън християнското гробище, защото Православната църква отказва да постави тялото му, заклеймявайки го като неверник и противник на религията. Преди да приключим темата, искаме да насочим вниманието към Алексис Зорбас. Историята на този литературен герой е вдъхновение от Георгиос Зорбас. Очевидно писателят е пожелал да запази името, но ако искаме да открием иронията на съдбата, тогава нека разкажем историята на Георгиос. Официално е известен като гръцки революционер и един от дейците на гръцката въоръжена пропаганда в Македония. Някъде по пътя на цялата идея решава да се откаже от всичко и става монах, като забравя завинаги за революциите. Неговата любов към всичко, включително и животът в най-чисти форми, пленява завинаги творецът, който пише редовете  си за него особено свидно и не би  могъл да се предаде толкова лесно.

Среща се с Никос в Атон и двамата заминават за Мани, за да работят заедно като миньори. Книгата разказва преживяването между двамата. Никос я пише доста по-късно и Георгиос няма как да я прочете. За своя приятел, писателят споделя, че е от онези специфични личности, които могат да нахранят душата с мъдрост и бистър ум, способен да дойде от човек с различен поглед – неосквернен от науката. Точно по тази причина не е трудно на Зорбас да беснее и да се радва на живота в неговото най-чисто разгръщане. За съжаление Никос го среща твърде късно, както ще посочи в своята книга, но пък има някакво успокоение, че го е познавал. Макар и той самият да не би пожелал подобна титла, мнозина го определят като гръцкия Хемингуей, разхождащ се по компаса  на живота в търсенето на правилната посока, ако изобщо съществува такава, поне в неговия мироглед.

През 1999 г. първото издание на книгата му „Алексис Зорбас“ се продава за сумата от 4000 паунда, макар и очакванията са за суми от приблизително 250 паунда. Длъжни сме да отбележим и още няколко интересни факта на финала. Никос е причината да има дебат и съгласие между Православната и Католическата църква. Подобен феномен не се е случвал от 1054 г. и причината е книгата „Последното изкушение на Христос“, която трябвало да се постави в секцията със забранени книги на двете  църкви. След като многократно е преследван от Православната църква в Гърция и дори е заклеймяван за богохулник, Никос отговаря така:

„Вие ми дадохте проклятие, свети отци, аз ви давам благословия: нека вашата съвест бъде чиста като моята и да бъдете толкова морални и религиозни, колкото моята.“

Снимки: Wikipedia

 

 
 
Коментарите са изключени