Най-великият бароков композитор, за когото не сте чували

| от chronicle.bg |

Като диригент през 70-те години на 19 век в Залцбург, Иносенц Ахлайтнер е виждал нотни листове в потресаващо състояние. Разпиляни по бюра и пода, натъпкани в чанти и папки, нашарени с лични бележки… Но до сега никога не е виждал с тях да се опаковат зеленчуци.

По онова време около 80% от хората могат да си напишат името, така че е възможно зарзаватчията на Ахлайтнер да не е разпознал какво има на хартията. Диригентът обаче знае и го убеждава да му даде всички листи от партитурата.

По този начин Ахлайтнер спасява „Missa Salisburgensis“ – най-мащабната композиция от бароковата ера. По-късно тя ще бъде наречена и едно от най-важните музикални произведения в историята, което ще бетонира композитора му като майстор в този стил… ако знаехме кой е.

Произведението изисква 53 музиканта, разделени в 7 ансамбъла, които до голяма степен създават антифония като „говорят“ помежду си, а от време на време различни инструменти се групират в триота или дуети, за да създадат кратки импромптюта на по-големия мелодичен фон – както водовъртежи в река. Това комплексно наслагване е изключително напредничаво за времето си.

Salisburgensis-two-page

Обновен нотопис на част от „Missa Salisburgensis“, 1903

Ахлайтнер занася находката си при преподавателите от Университета „Моцартеум“. Той е основан едва преди няколко десетилетия от вдовицата на прочутия Волфганг Амадеус, за да съхранява музикалната история на Залцбург. В него работят най-добрите архиватори в района, които потвърждават, че това е произведение неизвестно досега и смятат за негов автор и година Орацио Беневоли и 1628.

За съжаление, след това „Salisburgensis“ отново изпада в забвение. Човек би могъл да поспори доколко музиката въобще е музика, ако не се свири. Много произведения просто седят по музеи в очакване на някои, който да инвестира в изпълнението им. Такава е и съдбата на „Salisburgensis“ в следващите 100 години. Докато доцент доктор Ърнест Хинтермайер не влиза в картинката – не за да представи произведението на Орацио Беневоли, а за докаже, че Моцартеума греши.

„Missa Salisburgensis“ попада в полезрението на Хинтермайер за първи път през 1969, когато е публикувана в колекция произведения на Беневоли. Някъде из текста към произведението са и бележките на архиваторите от Моцартеума, в които пише, че оригиналът е написан на ръка от Орацио. Като музиколог, чието докторантско проучване се фокусира върху Залцбург, Ърнест не познава в детайл творчеството на Беневоли, но знае много добре библиотеката на Моцартеума – достатъчно добре, за да е сигурен, че авторът на „Salisburgensis“ не е италианеца.

Почеркът на оригиналната творба изглежда е на човек, известен просто като „Копир номер 3“ – книжник, който е отговорен за набирането на много други произведения, находящи се в залцбургските архиви. Това не потвърждава чуждо авторство и не отхвърля мозъкът зад музиката да е на Беневоли. Копир номер 3 обаче работи в града в края на 17 век – 50 години след като произведението е написано.

Междувременно второ безименно произведение, наречено „Missa Bruxellensis“, е намерено в Кралската библиотека на Белгия като то има същото оформление и изписване като „Missa Salisburgensis“. Двете композиции си приличат изключително много по стил и ръкопис затова белгийците решават, че „Missa Bruxellensis“ също е дело на Беневоли. След разкритията на Хинтермайер обаче аналогично се появяват съмнения и за неговото авторство.

Хинтермайер изследва и „Bruxellensis“, но този път не написаното на хартията, а самата хартия. По онова време производителите на хартия слагат характерен воден знак върху стоката си, за да се знае откъде идва. Въпреки че по някакъв начин „Bruxellensis“ се е озовава в Белгия, и двете произведения са написани на хартия, произведена в Ленгфелден близо до Залцбург.

При по-детайлно разглеждане на знака на „Salisburgensis“ се виждат инициалите на Франц Ворц, който ръководи фабриката за хартия в града от 1666 до 1696. На този върху „Bruxellensis“ пише Й. В. – за Йозеф Ворц, син на Франц, който пък ръководи фабриката след баща си от 1696 до 1702. Следователно „Salisburgensis“ може да е написана най-рано през 1666 – последните години на Беневоли. Но „Bruxellensis“ е чак след 1696, когато италианецът е мъртъв от почти четвърт век. Ако и двете произведения са на един автор, както всички смятат, Орацио Беневоли не е той.

След като всичката информация се взима предвид, се появяват двама кандидати – Андреас Хофер и протежето му Хайнрих Игнац Франц Бибер. И двамата работят за принц архиепископ Максимилиан Гандолф през втората част на 17 век. Хофер става капелмайстор през 1666 и се свързва с младия цигулар Бибер, когато той пристига в града. Бибер става заместник капелмайстор през 1679 и двамата работят заедно до смъртта на Хофер 5 години по-късно.

И двамата творят професионално, когато произведенията са написани, и двамата имат габаритите да съберат достатъчно музиканти за изпълнението им, и за двамата се смята, че имат таланта да ги създадат.

Самият Хинтермайер казва: „Нищо от творчеството на Хофер не е загубено, но почти всичко на Бибер е липсвало на някакъв етап. Общо 9 композиции на Хофер оцеляват без допълнителни документи, които да посочват заглавие или каталожен номер. От Бибер имаме 145 произведения, малки и големи, и доказателства за съществуването на още 100, които изчезват. Самият факт, че „Salisburgensis“ и „Bruxellensis“ са били изгубени действа в полза на Бибер.“

H.I.F.Biber

Хайнрих Игнац Франц Бибер

Бибер работи като музикант и личен камериер в град Кромержиж, Моравия, когато на 26-годишна възраст началникът му го праща на другия край на страната да купи цигулки от един определен майстор. Хайнрих никога не се връща. Той похарчва парите за пътуване до Залцбург, където се явява на прослушване при архиепископа. Негово височество най-вероятно не е наясно с маниера, по който Бибер напуска предишния си пост, но предвид огромния му талант, нищо чудно да знае, но да го наема въпреки това.

Креативността на Бибер се проявява веднага. През първите си години в Залцбург той посвещава колекция от 15 сонати на работодателя си. „Сонати на Тайнствата“ ще станат и най-популярната му работа след като, разбира се, първо се загубят, а след това се намерят и публикуват през 1905. В тях се използва техника наречена „скордатура“, при която инструмента нарочно се разстройва, за да могат да се свирят трудни или невъзможни акорди.

crossed-strings

Пример за скордатура

Хинтермайер оставя вртата отворена за предложения кой би могъл да е истинския автор на „Missa Salisburgensis“ и „Bruxellensis“, но от неговата намеса насам всички са съгласни, че правилният композитор е Бибер. Дори след стотици години неговият талант все още личи.

Той пише Пасакалия за цигулка 44 години преди Бах да напише своите сонати, като за да пресъздаде звуците на война, използва техниката пицикато на Барток (когато дърпаш струната така, че при пускане да се удари в инструмента) почти 250 години преди да бъде кръстена на Барток.

Дори майсторът на цигулки, при когото Бибер не отива, го описва като „невероятен виртуоз“, а първият му работодател му прощава, когато вижда, че е потърсил по-големи възможности за себе си.

Как изчезват загубените му творби – никой не знае. Хубаво е обаче, че продължават да се откриват.

 
 
Коментарите са изключени за Най-великият бароков композитор, за когото не сте чували

Повече информация Виж всички