Най-великият бароков композитор, за когото не сте чували

| от chronicle.bg |

Като диригент през 70-те години на 19 век в Залцбург, Иносенц Ахлайтнер е виждал нотни листове в потресаващо състояние. Разпиляни по бюра и пода, натъпкани в чанти и папки, нашарени с лични бележки… Но до сега никога не е виждал с тях да се опаковат зеленчуци.

По онова време около 80% от хората могат да си напишат името, така че е възможно зарзаватчията на Ахлайтнер да не е разпознал какво има на хартията. Диригентът обаче знае и го убеждава да му даде всички листи от партитурата.

По този начин Ахлайтнер спасява „Missa Salisburgensis“ – най-мащабната композиция от бароковата ера. По-късно тя ще бъде наречена и едно от най-важните музикални произведения в историята, което ще бетонира композитора му като майстор в този стил… ако знаехме кой е. 

Произведението изисква 53 музиканта, разделени в 7 ансамбъла, които до голяма степен създават антифония като „говорят“ помежду си, а от време на време различни инструменти се групират в триота или дуети, за да създадат кратки импромптюта на по-големия мелодичен фон – както водовъртежи в река. Това комплексно наслагване е изключително напредничаво за времето си.

Salisburgensis-two-page

 

Обновен нотопис на част от „Missa Salisburgensis“, 1903

Ахлайтнер занася находката си при преподавателите от Университета „Моцартеум“. Той е основан едва преди няколко десетилетия от вдовицата на прочутия Волфганг Амадеус, за да съхранява музикалната история на Залцбург. В него работят най-добрите архиватори в района, които потвърждават, че това е произведение неизвестно досега и смятат за негов автор и година Орацио Беневоли и 1628.

За съжаление, след това „Salisburgensis“ отново изпада в забвение. Човек би могъл да поспори доколко музиката въобще е музика, ако не се свири. Много произведения просто седят по музеи в очакване на някои, който да инвестира в изпълнението им. Такава е и съдбата на „Salisburgensis“ в следващите 100 години. Докато доцент доктор Ърнест Хинтермайер не влиза в картинката – не за да представи произведението на Орацио Беневоли, а за докаже, че Моцартеума греши. 

„Missa Salisburgensis“ попада в полезрението на Хинтермайер за първи път през 1969, когато е публикувана в колекция произведения на Беневоли. Някъде из текста към произведението са и бележките на архиваторите от Моцартеума, в които пише, че оригиналът е написан на ръка от Орацио. Като музиколог, чието докторантско проучване се фокусира върху Залцбург, Ърнест не познава в детайл творчеството на Беневоли, но знае много добре библиотеката на Моцартеума – достатъчно добре, за да е сигурен, че авторът на „Salisburgensis“ не е италианеца.

Почеркът на оригиналната творба изглежда е на човек, известен просто като „Копир номер 3″ – книжник, който е отговорен за набирането на много други произведения, находящи се в залцбургските архиви. Това не потвърждава чуждо авторство и не отхвърля мозъкът зад музиката да е на Беневоли. Копир номер 3 обаче работи в града в края на 17 век – 50 години след като произведението е написано.

Междувременно второ безименно произведение, наречено „Missa Bruxellensis“, е намерено в Кралската библиотека на Белгия като то има същото оформление и изписване като „Missa Salisburgensis“. Двете композиции си приличат изключително много по стил и ръкопис затова белгийците решават, че „Missa Bruxellensis“ също е дело на Беневоли. След разкритията на Хинтермайер обаче аналогично се появяват съмнения и за неговото авторство.

Хинтермайер изследва и „Bruxellensis“, но този път не написаното на хартията, а самата хартия. По онова време производителите на хартия слагат характерен воден знак върху стоката си, за да се знае откъде идва. Въпреки че по някакъв начин „Bruxellensis“ се е озовава в Белгия, и двете произведения са написани на хартия, произведена в Ленгфелден близо до Залцбург.

При по-детайлно разглеждане на знака на „Salisburgensis“ се виждат инициалите на Франц Ворц, който ръководи фабриката за хартия в града от 1666 до 1696. На този върху „Bruxellensis“ пише Й. В. – за Йозеф Ворц, син на Франц, който пък ръководи фабриката след баща си от 1696 до 1702. Следователно „Salisburgensis“ може да е написана най-рано през 1666 – последните години на Беневоли. Но „Bruxellensis“ е чак след 1696, когато италианецът е мъртъв от почти четвърт век. Ако и двете произведения са на един автор, както всички смятат, Орацио Беневоли не е той.

След като всичката информация се взима предвид, се появяват двама кандидати – Андреас Хофер и протежето му Хайнрих Игнац Франц Бибер. И двамата работят за принц архиепископ Максимилиан Гандолф през втората част на 17 век. Хофер става капелмайстор през 1666 и се свързва с младия цигулар Бибер, когато той пристига в града. Бибер става заместник капелмайстор през 1679 и двамата работят заедно до смъртта на Хофер 5 години по-късно.

И двамата творят професионално, когато произведенията са написани, и двамата имат габаритите да съберат достатъчно музиканти за изпълнението им, и за двамата се смята, че имат таланта да ги създадат. 

Самият Хинтермайер казва: „Нищо от творчеството на Хофер не е загубено, но почти всичко на Бибер е липсвало на някакъв етап. Общо 9 композиции на Хофер оцеляват без допълнителни документи, които да посочват заглавие или каталожен номер. От Бибер имаме 145 произведения, малки и големи, и доказателства за съществуването на още 100, които изчезват. Самият факт, че „Salisburgensis“ и „Bruxellensis“ са били изгубени действа в полза на Бибер.“

H.I.F.Biber

Хайнрих Игнац Франц Бибер

Бибер работи като музикант и личен камериер в град Кромержиж, Моравия, когато на 26-годишна възраст началникът му го праща на другия край на страната да купи цигулки от един определен майстор. Хайнрих никога не се връща. Той похарчва парите за пътуване до Залцбург, където се явява на прослушване при архиепископа. Негово височество най-вероятно не е наясно с маниера, по който Бибер напуска предишния си пост, но предвид огромния му талант, нищо чудно да знае, но да го наема въпреки това.

Креативността на Бибер се проявява веднага. През първите си години в Залцбург той посвещава колекция от 15 сонати на работодателя си. „Сонати на Тайнствата“ ще станат и най-популярната му работа след като, разбира се, първо се загубят, а след това се намерят и публикуват през 1905. В тях се използва техника наречена „скордатура“, при която инструмента нарочно се разстройва, за да могат да се свирят трудни или невъзможни акорди.

crossed-strings

Пример за скордатура

Хинтермайер оставя вртата отворена за предложения кой би могъл да е истинския автор на „Missa Salisburgensis“ и „Bruxellensis“, но от неговата намеса насам всички са съгласни, че правилният композитор е Бибер. Дори след стотици години неговият талант все още личи.

Той пише Пасакалия за цигулка 44 години преди Бах да напише своите сонати, като за да пресъздаде звуците на война, използва техниката пицикато на Барток (когато дърпаш струната така, че при пускане да се удари в инструмента) почти 250 години преди да бъде кръстена на Барток.

Дори майсторът на цигулки, при когото Бибер не отива, го описва като „невероятен виртуоз“, а първият му работодател му прощава, когато вижда, че е потърсил по-големи възможности за себе си.

Как изчезват загубените му творби – никой не знае. Хубаво е обаче, че продължават да се откриват.

 
 

Великите военни изцепки: Обсадата на Гюнс

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1532-ра. Изминали са три лета от паметната битка при Виена, в която Хабсбургите са оцелели на косъм срещу грамадната армия на Сюлейман Великолепни.

Османците са били победени, но не толкова от  стените на дунавската крепост или оръдията на австрийските войски, колкото от лошото време и проблемите със снабдяването. Някой друг владетел в онази епоха би размислил, би се отказал и би се захванал с нещо по-простичко. Но не и Сюлейман. Човекът, който сам титулува себе си „Повелител на хоризонтите“ няма как да приема факта, че е бил надигран от централноевропейските дъждове. Десетилетие след като се е възкачил на трона, Сюлейман все още не е познавал вкуса на истинското поражение и егото му не позволява някакво средно голямо градче, разположено в покрайнините на империята му да се изплъзва от неговата власт.

800px-Belagerung_von_Güns
Обсадата на Гюнс. Снимка: Wikipedia

След като е подсигурил останалите си фронтове и е изчакал подходящ момент, Сюлейман заповядва нов поход. По стара османска традиция, подготовката започва още през ноември, 1531 г. Призиви са изпратени надлъж и нашир из империята. Случващото се напомня на сцена от фентъзи роман – пищно облечени велможи, яхнали дорести жребци препускат по пътищата на огромната империя, понесли заповедите на падишаха. Призивите се четат санджак след санджак в цялата държава на падишаха. Спахиите от провинциите трябва да се отзоват на сбор в Тракия през пролетта на идната година. Всеки да носи своето снаряжение и да се придружава от необходимият брой джебелю – въоръжени спътници, издържани от всеки тимариот. Същевременно, призивът е отправен и към елита на османската армия – легендарните еничари. Агите започват да стягат войската в столичните орти, а ветерани пристигат от краищата на империята – брулените от степните ветрове гарнизони в Крим, изгаряните от слънцето пустини на Либия, Египет и Ирак, мрачните планини на Босна и Хърватия.

Ала не е мобилизирана само войската. Хиляди търговци и занаятчии започват да се събират, за да формират грамадния обоз, следван от постоянен, подвижен пазар, който да захранва огромното човешко множество. Ковачи, месари, хлебари и шивачи се оказват на едно място с колари, лихвари, проститутки, перачки и момчета за всичко. Следовниците на армията наброяват почти толкова, колкото и самата войска. Парите са добри и сигурни – хазната плаща всеки грош стока, която редовните войски изразходят, тимарите плащат от собствения си джоб, както и наемниците.

Последните се събират от всички краища на Балканите. Организират ги местни велможи и първенци. Отряди от по 10-20 или 100-200, тези наемнически части формират така нареченото „опълчение“, съставляващо около ¼ от цялата походна колона. Сред тях има представители на всички етноси – планинци от Босна и Албания, черногорци, сърби, българи, гърци, власи и турци от балканските поселения. Обещанието за богата плячка и бърза слава е достатъчно за да провокира лудите глави.

През юни, в Едирне (Одрин) са се събрали около 120 000 войници. Знамената на падишаха и великият везир се веят в челото на армията. Към сърцето на Европа поема най-голямата и добре организирана военна машина в тогавашният свят. По всичко личи, че валякът този път ще премаже Виена. Гордостта на Сюлейман не познава граници. Войските му достигат Белград в края на юни. Навлизайки във военната зона, Сюлейман започва да пише писма. „Здравей, Фердинанд. Днес достигнах в Осийек“ е приблизителното послание на едно от тях, написано на 12 юли, 1532г. „Нямам нищо против теб, но брат ти Карл  ме предизвика твърде много пъти и този поход е срещу него. Идвам за Виена“. Всеки следващ ден, Сюлейман праща нови и нови депеши, за да извести своя австрийски опонент до къде е достигнала неговата армия.

Хабсбургите са в ступор. Фердинанд заповядва на всички войски от Хърватия и Унгария да отстъпят към Виена за отбрана на града. Местното население трябва да се евакуира и да бяга на север. Слуховете за съдбата на онези, попаднали в османски ръце са страховити. Цели села и градове се превръщат в призраци.На запад, император Карл V впряга всички ресурси на грамадната си империя за да събере армия, достойна да срещне Сюлейман на бойното поле. Наемници се стичат от Кастилия, Арагон, Фландрия, Валония и Нидерландите, Италия, Бургундия и германските земи. „Мога да събера над 100 000 души“ уверява Карл своя брат, „само трябва да издържиш“. Лесно да се каже, трудно да се постигне.

В началото на август, 1532 г., османската армия достига до границата между Австрия и Хърватия. Всички крепости в околността са капитулирали без съпротива. Османските войски тъкмо се готвят да напреднат на север към Виена, когато пред тях се оказва, че има едно миниатюрно укрепление, което не се е предало – замъкът Кьосег, наричан на немски Гюнс.

Крепостта се ръководи от хърватския дипломат и военен Никола Юришич. С него има още 700 хърватски бойци, които са заявили, че няма да бягат. В първия момент, Ибрахим паша, великият везир на Османската империя не може да повярва. Докладите трябва да грешат, решава той. Този замък несъмнено трябва да има голям гарнизон – поне 5-6 000 души, за да може да се надява на някакви шансове. Без да провери повторно, Ибрахим заповядва крепостта да се обсади по всички правила на тогавашното военно изкуство.  Еничарите разполагат своите щурмови части и артилерия на предните линии и започват да копаят траншеи и подземни галерии за да сринат вражеските укрепления с огън от оръдията и залагане на погреби под стените. Никола Юришич, който наблюдава вражеските действия от върха на замъка, пише в дневника си „Цяло чудо ще е ако издържим и три дни“. Обсадата започва на 5-ти август.

Това, което следва може да се разглежда по два начина. Единият е, битката да се класира сред най-героичните отпори в човешката история. Другият – да се прати в графата колосални военни изцепки. При съотношение 1:170, османците би следвало просто да залеят крепостта като зерги в Star Craft. Битката, както е написал Юришич, би следвало да приключи на 8-ми август,а на 14-ти, Сюлейман да обсажда Виена. Живият живот обаче не е Star Craft. По-голямата част от армията се разполага на гигантски лагер и изчаква обсадата. За самите военни действия са заделени около 10 000 души, повечето от тях еничари. Елитната пехота е специализирана в превземане на всякакви крепости. В тази битка грамадната кавалерия няма да играе никаква роля. Ще говорят пушките, стрелите и оръдията.

През следващите 25 дни, османската армия извършва 19 последователни щурма срещу Гюнс. Крепостта е засипана със снаряди от многочислената артилерия. Сапьори подкопават стените, макар твърдата скала под тях да прави поставянето на взривове трудно достижимо. В укреплението са отворени няколко пробива. Еничарите се хвърлят в атака. Защитниците ги спират с огън от упор и упорит ръкопашен бой. Ден след ден, Гюнс устоява. Нервите на Сюлейман са изопнати до краен предел. Армията му вече отдавна трябва да е на път за Виена. Ибрахим паша хвърля силите в нови атаки за да успокои падишаха и да запази главата си. Османците стигат до там, че зарязват съвременните обсадни достижения и започват да строят кули „като едно време“ за да атакуват стените. Защитниците успяват да подпалят и кулите. На 27-ми август, султанът заповядва щурм със всички налични сили.

 

Kőszeg-vár3
Замъкът на Никола Юришич днес. Снимка: Wikipedia

Отчаяните бранители се бият до изнемогване и издържат. В хранилището са останали 3 бурета барут и почти никакви куршуми. На 28-ми август сутринта, Юришич прави преглед на войниците си. Останали са само 200, повечето тежко ранени. Краят изглежда е дошъл. Привечер, към портите се приближава османски пратеник, който кани капитан Юришич на преговори. Хърватинът е стъписан. Оставяйки мъжете си на позиция, той влиза в османския лагер, преминавайки през грамадната армия. Падишахът е получил донесения, които Юришич няма как да знае – Карл V е събрал армия, която започва да се придвижва на изток. Същевременно, в Централна Европа започва дъждовният сезон. Османската армия е на път да се окаже в същата ситуация, в която се намира през 1529 г. Сюлейман не може да допусне да загуби, затова неговите хора предлагат на Юришич да предаде крепостта символично – малък корпус еничари ще влязат и ще развеят османското знаме с конските опашки над крепостта, след което армията ще се изтегли обратно, оставяйки Гюнс в ръцете на хърватите.

Този последен акт на символична победа цели да премахне позора от реномето на падишаха, който не може да си тръгне повторно от Австрия без да е превзел всички крепости, които е поставил под обсада. За да спаси хората си, капитанът приема.

На 29-ти август, османците развяват флага на най-високата крепостна кула, след което напускат Гюнс. В 11 часа, вражеската армия потегля обратно, а камбаните на градчето известяват победата. От тогава, всяка година на 29 август, в 11 часа, камбаните на Гюнс бият. Сюлейман пропуска своя шанс да застане под стените на Виена – друг няма да му се отдаде. Владетелят, наричан Великолепни, ще води още много походи, но нито веднъж няма да може да доближи столицата на Хабсбургите. Виена и Австрия са спасени с цената на 500 хърватски живота и чрез героизма на Никола Юришич и неговите мъже.

 
 

Най-опасната професия: да те изстрелят с оръдие

| от chronicle.bg |

Когато някъде се публикува списък с най-опасните професии на света, те винаги са дървосекачи, металурзи, електротехници, рибари по по-затънтените кътчета на планетата и подобни. Нито едно от тези занимания обаче не е толкова опасно, колкото да те изстрелят от оръдие. Според статистика на Бюрото по труда в САЩ, дървосекачите са номер едно със 127,8 смърти на 100 000. Сега ще видим обаче, че това количество е нищо в сравнение с хората гюлета.

human-cannonball

Човешките гюлета за първи път са представени в публичното пространство в края на 19 век. През 1871 англичанин на има Джордж Фарини създава механизъм, който нарича „тласкач“. Направен е от дебели пружини и индийска гума върху тях. Първоначално не изглежда като оръдие, но тласкачът е могъл да изстрелва хора (или каквото се сложи върху него).

Фарини получава патент за изобретението си на 13 юни 1871. Две години по-късно то дебютира пред американска публика (не е ясно дали го показвал пред англичани) на популярния Бродуей в Ню Йорк.

Заради габаритите си Фарини не е бил изстрелван във въздуха. Вместо него „Лулу“, кльощав млад мъж, облечен като жена, който Джордж е обучил предварително, е бил гюлето. Фарини само управлявал тласкача като махал резето на пружините, в резултат на което Лулу рязко се озовавал на 10 метра във въздуха, където се хващал за трапец. Тълпата полудявала! Джордж и Лулу стават хит и тръгват на турне. През 1875 Лулу вече е известна като Кралицата на трапеца. Но коронният им номер ще попадне в сянката на една иновация на бизнеса с изстрелване на хора във въздуха.

Спорно е кой е първият човек изстрелян с оръдие: Ела Зуила и Джордж Лоял от „The Australian Marvels“ или  14-годишната Роса Матилда Ричър още известна като Зазел. Според сайта circushistory.org австралийското дуо първо представило номера в Сидни през 1872 като Джордж се изстрелвал от оръдието, а Ела го хващала, докато висяла от трапеца.

zazel-shot-from-a-cannon

Според други източници обаче Зазел става първият човек-гюле, когато изпълнява каскадата пред жива публика в Лондон през 1877. Ако датите са верни, Зазел изглежда е втора. 

Както и да е – в крайна сметка изстрелите на жива плът завладяват публиката. Опасността, вълнението и смелостта грабват всеки зрител. Най-добрите циркове по онова време, като PT Barnum’s и Yankee Robinson Circus (където Зуила и Лоял изпълняват номера си, докато са в Америка), виждат ефекта от каскадата и веднага разбират, че тя вече е коронна за програмата им.

Механизма на изстрелване на човек от оръдие не е никак сложен. За начало, оръдието дори не е оръдие – за целта никога не е използван барут, въпреки че понякога, за драматичен ефект, се е използвал барут извън оръдието, който да произведе гръм и да вдигне пушек.

За изстрелването на снаряда са се използвали най-вече компресиран въздух и малко по-рядко бънджи въже. Както с всяко сценично изкуство, изпълнителите често не издават тайната си, но устройствата, които ползват, работят повече на принципа на катапулта. Някои влиза в дулото, стъпва на платформа и компресираният въздух го изстрелва, бутайки платформата с от 200 до 400 атмосфери.

Скоростта на човека гюле може да достигне до 110 км/ч като рекордът е 120, 057 км/ч. Така той може да бъде изстрелян на около 60 метра от оръдието и на височина до 22 метра. Често има случаи, в които човек губи съзнание по средата на полета, заради силното ускорение, което достигало до 9g. Приземяването, разбира се, е най-опасно от целия процес.

Имало е мрежи, които трябва да поемат летящия. Те обаче били с размери 7 на 15 метра и често не били достатъчно големи. Преди публиката да пристигне, екипът е тествал тези мрежи с кукли (със същата тежест като каскадьора) и ги нагласявал както трябва. Ако тестовете били успешни, всичко продължавало по обичайния начин. Ако не – номерът се отменял от програмата. Тези тестове обаче не винаги показвали всички опасности.

Британският историк А. Х. Кокс калкулира, че от 50-те човека, които правят номера, 30 умират, изпълнявайки го, като повечето пропускат мишената. 

Имало е и тежко ранени. Роса Матилда Ричър, 14-годишното момиче, чупи гръбнака си, докато работи за PT Barnum, защото не уцелва мрежата. На 8 юни 1987, докато прави номера в цирк Barnum & Bailey, Елвин Бейл прехвърля мрежата, защото куклата, която се използва при тестовете, е била мокра и следователно по-тежка. Той остава с два парализирани крака. Други обаче нямат този късмет. През 2011 пред 2000 души публика Мат Кранч прави каскадата за първи път в живота си. Той се изстрелва на височина около 12 метра, но когато среща мрежата по пътя надолу, конструкцията пропада и той умира на място.

Въпреки опасностите, има и много успешни и известни изпълнения на вече иконичния номер. Семейство Закини, което обикновено работи с цирк Ringling, е емблематично име що се отнася до топовните стрелби на хора през по-голямата част на 20 век. През 20-те години 5 от 7-те братя изпълняват каскадата, а различни членове на цялата фамилия ще продължат традицията до 90-те години. Братята Виктор  и Хюго дори създават оръдие с две дула и се изстрелват заедно. А Марио веднъж прелита над 2 виенски колела.

Днес най-големите имена сред човешките гюлета са семейство Смит, основно Дейвид Гюлето Смит и сина му, Дейвид Куршума Смит. Всъщност Дейвид Старши държи световния рекорд за най-дълъг прелет до май 2011, когато синът му го чупи. Което е за предпочитане пред всичките други неща, които човек може да счупи при тази каскада.

 
 

Лошите момичета на историята: Виетнамската Жана д’Арк – Ба Чиеу

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Покрита с гъсти екваториални гори, зависима от сезонните настроения на мусоните, най-източната точка на полуостров Индокитай е била апетитна хапка за по-силните си съседи през всички векове на своето съществуване. В древността е била наричана Ванланг, а днес – Виетнам. След 111 пр. Хр. държавата се намира е под властта на Китайската империя. Това подтисничество продължава цяло хилядолетие, през което виетнамците се стремят да запазят своите традиции и идентичност и се опитват да отблъснат чуждата власт с оръжие. Тези времена раждат множество герои, чиито имена остават запечатани в паметта и летописите на виетнамската държава. Едно от тези имена е на Ба Чиеу – полуобожествената водачка на бунтове от III в. сл. Хр, която дори Конфуцианското учение за по-низшестоящото място на жената не успява да изтрие от страниците на историята.

Легендата за зараждането на Виетнам се губи в полите на митологията и разказът за брака между лорд Куан и принцеса У Коо, който завършва, когато един ден съпругът обявява, че е дракон, а тя фея и вече не могат да съжителстват заедно. Той взима 50 от децата си и ги повежда към морето, а тя – останалите 50 и отива в планините. Най-смелият от синовете им става родоначалник на първата виетнамска династия – Хонгбанг. Тази първа държава просъществува до 111 г. пр. Хр, когато представителите на китайската династия Хан поетапно завземат всички виетнамски територии и ги превръщат в провинция – Зяоти. Започва политика на политическа и културна асимилация – налагане на конфуцианската идеология, китайските традиции и йероглифи. Династия Хан определя тежки данъци, монопол над плодородните земи и си присвоява всеки ценен метал, камък или стока, които се добиват във Виетнам. Натискът е жесток и води до постоянно недоволство и опити за бунт от страна на виетнамците, които костват хиляди човешки животи.

Една от най-известните личности, повели виетнамския народ на бунт срещу китайците, е дама от знатен произход. За нея черпим сведения само от виетнамските летописи и фолклор.

Китайските извори описват подробно бунтовете и сраженията, но никъде не споменават името на предводителя им. Учените отдават това на влиянието на конфуцианството и срамът, който са изпитвали от това, че жена ги е побеждавала в битки. Самото й име е обвито в мистика, което се дължи на начина на именуване през този период и на особеностите на древния виетнамски език. Не се знае какво е било истинското й име, но става известна като Ба Чиеу/ Чиеу Тхи Чин и Дамата Чиеу.

Древните историци я наричат – дама на милиони, вероятно, защото е била много млада, но същевременно е предвождала хиляди мъже.

Ба Чиеу е родена през 225 г., но отрано остава сирак. Отгледана е от брат си – Чиеу Клокх Зат, знатен водач от Северен Виетнам. Ба Чиеу се е чувствала потисната в неговия дом и е била в изключително обтегнати отношения с жестоката му съпруга. Смята се, че когато навършва 19 години я убива и бяга в гората. Тези факти не са доказани, но това, което се знае за по-ранните й години е, че брат й е искал Ба Чиеу да води нормален и спокоен живот на домакиня и да се омъжи добре. На това тя отговаря: „Искам да обяздя бурите и вълните, да възвърна свободата на родината си и да отхвърля игото. Не искам да сведа глава и да се задоволя с живота на обикновена домакиня“. Дори това да не са били истинските й думи, Дамата Чиеу е била красноречива и успява да убеди брат си, че съдбата й е различна от тази на жените по онова време.

Най-вероятно Чиеу Клокх Зат е подготвял бунтовници в горите, където взима със себе си и сестра си. Там тя усвоява бойни изкуства и техники. Скоро към тях започват да се присъединяват и други мъже, желаещи да отхвърлят властта на китайците. Брат й повежда въстание в областта Куу Чан. Уменията и силата на Ба Чиеу в битката са толкова въздействащи, че тя печели уважението и възхищението на въстаниците. Брат й загива във въпросното сражение и те провъзгласяват Ба Чиеу за свой нов водач.

Описанието на нейният външен вид също е спорно по две причини – недостатъчно извори и намесата на митологията в историята. Във времена, когато виетнамската култура е била силно повлияна от китайската, за да се даде обяснение за постиженията и победите на една жена, тя е трябвало да бъде надарена с нечовешка сила. Така от смъртен войн, Ба Чиеу се превръща в богиня, чийто образ се смесва с този на богинята-майка и на богинята на войната.

Според сведенията тя е силна, смела и умна. В битка винаги е най-отпред, яздеща слон с меч във всяка ръка, облечена в златна роба. Легендите добавят към този образ описания за неземната й красота и за това как тя всява ужас и страх у враговете. Гласът й е толкова мощен, че е отеквал като камбана на храм. Китайците са побягвали щом я видят, защото е „било по-лесно да се изправиш срещу тигър, отколкото да застанеш лице в лице с Дамата Чиеу в битка“. Във фолклора е описано как красивата й снага се извисява на 3 метра височина, а гърдите й били дълги един метър и е трябвало да ги замята над рамо по време на сраженията. Липсват обяснения как е успявала да постигне това, при положение, че е била облечена в доспехи, но съгласно легендите Дамата Чиеу е изглеждала като Бриен от „Игра на тронове“, но с нежната красота на опасната Жен Ю от „Тигър и Дракон“.

След бойното си кръщение и вече в ролята на командир на въстаниците, през 248 г. Ба Чиеу води над 30 сражения срещу армиите на Китайската империя. Смята се, че се е само провъзгласила за „Дамата-генерал в златна роба“.

Китайските местни управници не могат да овладеят сами положението и молят за подкрепление. Кралят на Ву се отзовава и изпраща един от най-добрите си генерали – Лу Ин и 8000 войници. Освен военната подкрепа, се раздават и множество подкупи на местното население, за да могат да предадат въстаниците.

Ба Чиеу успява да устои около 5-6 месеца срещу превъзхождащата я числено китайска войска. Изтощени от сраженията, без достатъчно провизии, някои от воините й бягат. В последната битка китайските войски притискат въстаниците. Без надежда за обрат в сражението, Ба Чиеу решава да се удави, за да не попадне жива в ръцете на китайците и умира едва 23 годишна. Смята се, че до края на живота си Лу Ин, генералът на китайската армия, е бил преследван от духа й и е имал постоянни кошмари как тя успява да се добере до него и да го погуби. Духът й сигурно не е намерил никакъв покой, защото до освобождението от китайска власт, голям брой командири на въстаници са били спохождани от него и са получавали ценните й съвети за бойното поле.

Образът на Дамата Чиеу не загива в планината Тунг. Тя се превръща в символ на смелостта и борбата за свобода на виетнамския народ. По време на ранните владетели от династията Ли, през VI в., крал Нам Дъ решава да почете живота й като издига храм в нейна чест. Той й дава най-високата титла „Най-благородна и смела девица “. През XV в., под влияние на конфуцианството, се прави опит да се заличат всички следи от съществуването на Ба Чиеу. Въпреки това, подобно на съдбата на Хатшепсуп, чийто доведен син също иска да я заличи от аналите на историята, истината за победите и смелостта на Дамата Чиеу успява да достигне до нас.

Избегнала манипулациите на времето, Дамата Чиеу остава водачът на един от най-големите бунтове в историята на Виетнам. И днес храмът и гробницата й могат да се видят в провинция Тхан Хоа, а празникът му се отбелязва всяка година на 3 април. Името й носят множество улици във виетнамските градове, празници отбелязват постигнатото от нея, а във фолклора остава ролята й на закрилница или както се пее:

„Спи, спи сладко, мое дете,
За да мога да донеса вода и да измия седлото на слона,
Изкачи се на хълма ако искаш да видиш
Дамата Генерал Чиеу върху златното й седло.“

 
 

Как умря Хари Худини

| от chronicle.bg |

От всяко поколение едва единици успяват да се издигнат толкова високо в своя бранш, че да станат абсолютният номер 1. Но попитайте всеки човек кой е най-добрият фокусник в историята и те ще ви кажат „Худини“.

Славата на легендарния Худини продължава и дори се увеличава с времето. Днес обаче няма да говорим за живота му, а по-скоро за неговата смърт.

HarryHoudini1899

Хари Худини

Благодарение на изключително популярния (и до голяма степен недостоверен) филм от 1953 „Houdini“ с участието на Тони Къртис се появява един често срещан мит – че Худини се удавя, защото не успява да се освободи от веригите по време на едно от шоата си.

Истинската история е доста различна.

Когато магьосникът и антуражът му пристигат в театър Гарик в Детройт, Мичиган, на 24 октомври 1926, роденият в Унгария магьосник страда от треска и има температура 39 градуса. Два дни по-рано магьосникът седи в съблекалнята си преди шоу в Монреал, когато при него влиза студент на име Гордън Уайтхед. Трудно е да се каже точно какво става, тъй като свидетелите дават различни истории, но общо взето Уайтхед пита Худини дали слухът, че може да издържи всеки удар в корема е верен. Магьосникът казва, че е верен и му позволява да опита. Гордън обаче изненадва Хари и го удря няколко пъти в корема преди да е готов. Въпреки болката от ударите и тази от наскоро счупения му глезен, магьосникът не отлага шоуто си.

Докато пътува за Детройт обаче, състоянието му се влошава. Той има треска и отказва да отиде до болницата, но все пак е прегледан от лекар, който го диагностицира с възпаление на апендикса – апендицит – и препоръчва магьосникът мигом да се телепортира в болницата за операция. Той обаче отказва и излиза на сцената. 

weiss_with_mother_and_wifejpg

Хари с майка си (вляво) и съпругата си (вдясно)

Худини изкарва до средата на шоуто – прави няколко от популярните си изчезвания – но след това състоянието му се влошава и се налага асистентът му да довърши. След шоуто той тръгва към хотела, за да си почине, но съпругата му Бес вдига страшен скандал да отива моментално в болницата и втори докторски преглед препоръчва същото. Худини все още не иска да ходи, но когато се консултира с личния си лекар, доктор Уилям Стоун, по телефона, най-накрая постъпва в болница Грейс в Детройт, където да го оперират.

Веднъж в лечебното заведение, установява се, че той има перитонит (тежко възпалително заболяване на ципата, покриваща стените на коремната кухина и вътрешните органи) заради спукания апендикс. Заключението на застрахователната компания, която след това изплаща обезщетението, е че апендиксът му е спукан от ударите в корема. 

По онова време, това е разумно заключение, но днес се смята, че ударите нямат директна връзка с инцидента, защото подобни случаи са изключително редки. Смята се, че Худини е имал спукан апендикс още преди срещата си с Гордън Уайтхед. Подозира се обаче, че болката от ударите на Уайтхед е маскирала истинското заболяване и затова Худини не е искал да ходи в болница. Във времена без антибиотици, второто възпаление, заради спукания апендикс, било почти винаги фатално. Затова се смята и че ако ги нямаше ударите, магьосникът може би щеше да потърси медицинска помощ по-скоро. Това обаче подлежи на съмнение като имаме предвид, че дори след като състоянието му се влошава значително, той пак отказва да потърси помощ.

Докторите все пак правят операция, за да махнат апендикса му, но вече е късно. Хари Худини издържа около седмица в болница Грейс и накрая напуска този свят на 31 октомври 1926, на 52-годишна възраст. 

По принцип Худини вярва, че спиритуализма е страхотна глупост и не пропуска да го отбележи винаги когато може преди да почине. Той обаче все пак обещава на Бес, че ако може да комуникира с нея от отвъдното, ще направи така на десетата годишнина от смъртта си. Когато този момент идва, Бес се опитва да се свърже с него чрез сеанс на Хелоуин през 1936, но без никакъв успех. От тогава редица любители на паранормалното са се опитвали да се свържат с магьосника на Хелоуин, но отново безуспешно.