shareit

Най-голямата фалшификация на Уилям Шекспир

| от |

През пролетта на 1795 г. куп лондонски знатни особи – учени, бъдещия епископ, английски поет-лауреат – отиват в дома на антиквар на име Самюъл Айрлънд. Те идват, за да видят документи, които 19-годишният син на Самюъл, Уилям-Хенри, твърди, че е намерил, докато рови в стар куфар. Изписани с избледняло мастило върху вече пожълтяла хартия, те включват писма, поезия и други текстове, очевидно написани и подписани от Шекспир. Досега нищо от собствените ръце на барда не е оцеляло, освен четири подписа на юридически документи. Най-удивителното от всичко е част от неизвестна пиеса.

Джеймс Босуел, уважавания биограф на Самюъл Джонсън, е един от посетителите. Седнал в кабинета на Айрлънд, Босуел държи листовете до лампата и дълго размишлява. Няколко пъти, спомня си Уилям-Хенри, големият мъж прекъсва проверката си, за да поеме глътка горещо бренди и вода. Накрая той остави документите на масата, наведе се и целуна най-горната страница. „Сега ще умра доволен – въздъхва той – тъй като доживях днешния ден.“ Той умира три месеца по-късно на 54-годишна възраст.

Houghton MS Hyde 60 (4) - William Henry Ireland - Copy

Много по-късно Уилям-Хенри ще казва, че е бил изумен от шумът, който предизвиква „откритието“. Това, което започва като шега, за да спечели уважението на своя мразовит баща (яростен фен на Шекспир) бързо се превръща в една от най-дръзките литературни измами в историята. В изблик на маниакална енергия през 1795 г. младежът написва порой от шекспирови фалшификации: писма, поезия, рисунки и най-дръзкото от всичко – пиеса, по-дълга от повечето известни творби на барда. Трудът му е прибързано извършени и силно неправдоподобен, но повечето хора, които ги разглеждат, са слепи за техните недостатъци. Франсис Уеб, секретар на Колежа Хералдс – организация, известна с компетенцията си в експертизата на стари документи – заявява, че новооткритата пиеса очевидно е дело на Уилям Шекспир. „Или идва от перото му“, пише той, „или от небето“.

Уилям-Хенри Айрлънд мечтае да бъде актьор, поет или може би драматург, но е слаб ученик, рядко заляга над уроците и редовно е наказван за лошо поведение. Един от неговите директори, спомня си момчето по-късно, казва на баща му „че съм толкова глупав, че съм позор за неговото училище“.

Дори родителите на момчето смятат, че е глупак. Самюъл, самонадеян и амбициозен писател, гравьор и колекционер, стигна дотам, че намеква, че Уилям-Хенри не е негов син. Майката на момчето не признава майчинството си – като любовница на Самюъл, тя отглежда Уилям-Хенри и двете му сестри, представяйки се за икономка на име на госпожа Фрийман. Самюъл намира на момчето непретенциозна работа като чирак на свой приятел адвокат, чийто офис се намира на няколко пресечки от дома им, в края на театралния квартал на Лондон. В адвокатските камари Уилям-Хенри прекарва дните си в голяма степен без надзор, заобиколен от вековни правни документи, които от време на време прелиства.

Той може би щеше да изживее дните си в неизвестност, ако не беше манията на баща му да събира антики. Дома на Айрлънд е пълен със всякакви неща – картини на Хогарт и Ван Дак, редки книги, парче от мантията на мумията и посребрен бокал, издълбан от дървото на черницата, за която Шекспир е казал, че е засадил в Стратфорд-на-Ейвън. „Често“, спомня си Уилям-Хенри през 1832 г., „баща ми казваше, че притежаването на един такъв остатък от живота на поета би се считало за скъпоценен камък извън всяка цена.“

Точно кога идеята за фалшификацията хрумва на Уилям-Хенри, не е ясно. Въпреки всичките си мечти да бъде писател, той създава едва шепа стихотворения. Малко преди Коледа през 1794 г. той решава да опита нещо ново. В една от книгите на баща си той забелязва подписа на Шекспир върху факсимиле от старо дело. Уилям-Хенри тихо взима книгата и започва да се упражнява подписа, докато не успя да го копира със затворени очи. На парче празен пергамент, което изрязва от стара ролка, той използва мастило, разредено с химикали, за да напише новите си произведения. Затъмнява мастилото, като държи пергамента близо до пламък, след което поставя восъчни печати.

След вечеря няколко вечери по-късно, Уилям-Хенри влезе в хола при баща си, вади фалшификатите от палтото си и му ги дава като казва по-силно, отколкото възнамерява, почти като в предизвикателство: „Ето, господине! Какво мислите за това?“

Самюъл разгръща пергамента и го разглежда мълчаливо няколко минути като обръща специално внимание на печатите. Най-накрая отново свива пергамента и казва: „Със сигурност вярвам, че това е истинско дело“ с по-спокоен глас, отколкото се надяваше Уилям-Хенри.

Hasted Quintain Illustration 1798

Ако колекционерът не е напълно убеден, то съмненията му скоро изчезват. На следващата сутрин той показва свитъците на свой приятел, сър Фредерик Идън, експерт по стари печати. Идън не само ги обявява за автентични, но и идентифицира изображението, отпечатано на печата, непосредствено под подписа на Шекспир. Неясният Т-образен контур във восъка (който Уилям-Хенри дори не беше забелязал) представлява средновековно устройство, наречено квинела, обяснява Идън – въртяща се хоризонтална дъска, монтирана на стълб, която младите конници ще се опитват да уцелят с пиките си, когато се учат да се бият.

Що се отнася до това защо бардът избира за свой отличителен знак именно това устройство – защо, разбира се, това е предмет, при който ездачът „разклаща“ своето „копие“ (shake плюс spear образува shakespear – както името Shakespeare или Шекспир). Двамата мъже са въодушевени от откритието си. Как може подписът на Шекспир да не бъде автентичен, щом като е запечатан със собствения му отличителен знак?

От това Уилям-Хенри си вади важен урок: хората са склонни да виждат това, което искат да видят. Всичко, което фалшификаторът прави, е правдоподобна история; жертвите му сами попълват детайлите. Вестта бързо се разпространява, че нови текстове са намерени и още същата вечер малка група приятели и колекционери на Самюъл Джонсън се събират в хола му, за да ги обсъдят.

Уилям-Хенри продължава дава на баща си нови съкровища от куфара, а една пиесата дори е поставена. Рецензиите във вестниците обаче са плачевни като коментаторите я заклеймяват като „изфабрикувани глупости“.

За негова собствена изненада Уилям-Хенри е облекчен от този факт. Измама го бе довела до пълно изтощение. След коментарите на публиката той по-късно пише: „Оттеглих се в леглото с по-леко съзнание, отколкото имах от дълго време, тъй като натоварването, което ме потискаше, вече го няма.“ Дебатът за автентичността на шекспировите текстове продължава месеци наред – докато Уилям-Хенри признава, за учудване на мнозина, че ги е написал сам.

Неспособен да погледне баща си в очите, той казва на сестрите си, майка си и в крайна сметка на приятел антиквар на баща му. Но мъжът отказва да повярва, че неговият простодушен син е способен на такова литературно постижение. Уилям-Хенри, бесен, напуска дома си и в писмо го осмели да предложи награда „на всеки, който ще излезе и ще се закълне, че ми е помагал в писането“. И продължава: „Аз, сър, СИНЪТ ВИ съм този човек.“

Четири години по-късно Самюъл Айрлънд отива в гроба, уверен, че текстовете на Шекспир са истински. А Уилям-Хенри едвам се издържа като продава ръкописни копия от тях.

 
 
Коментарите са изключени