shareit

Музикални хроники: Да създадеш Pink Floyd и да се оттеглиш – блясъкът и лудостта на Сид Барет

| от Тодор Ковачев |

През пролетта на 1967 г. Pink Floyd вече се оформяли като лидери на психеделичния рок – непознат жанр, който скоростно си проправял път към популярната култура.

Фронтмен и основен композитор и текстописец на бандата бил странникът с безкрайно богат вътрешен свят Сид Барет, а оригиналната формация включвала още басиста Роджър Уотърс, барабаниста Ник Мейсън и клавириста Ричард Райт.

Хипнотизиращият дебютен сингъл на четворката Arnold Layne ги изстрелял в топ 20 на Великобритания, а концертите им били единствено по рода си изживяване с иновативна употреба на квадрофонична звукова система за обемен звук, заслепяващи светлинни ефекти и дори машина за мехури.

В онзи период творческата енергия на бандата се дължала на изобретателността на нейния фронтмен, добил култов статут с опияняващия глас, оригиналния китарен звук с богато внедрени китарни ефекти, и разбира се, с текстовете на песните. Тези загадъчни текстове, пропити с мистицизъм, с влияния от Шекспир до Едуард Лиър, и едновременно с това с прозираща неподправена детска наивност, повеждали слушателите към неизследвани до момента музикални територии.

gettyimages-593325439-594x594

Веднага си проличавало, че Сид Барет е човек, изпреварил времето си, но за съжаление днес той е запомнен не само като пионер на психеделичния рок и основател на легендарните Pink Floyd. Запомнен е и с потъването в тихата лудост и тоталното отцепничество през последните 30 години от своя живот, с усамотяването в градината и тихия си квартал, със загубата на интерес към музиката.

Сид бил второто най-малко от общо пет деца в своето уважавано семейство от средната класа. Неговият баща д-р Артър Макс Барет бил известен патолог, но Сид рано се насочил към изкуството и се захванал с рисуване и с актьорство в училищния състав. Запалил се и по емблематичния за бийт поколението роман „По пътя“ на Джак Керуак.

Същите увлечения, които го повели към великите му музикални търсения, за съжаление белязали и пропадането му към пълно усамотение и отделяне от останалите от Pink Floyd.

През 1965 г., тъкмо когато четворката намирала своя музикален стил, Барет вече бил открил стимулиращите ефекти на синтетичния наркотик LSD.

gettyimages-85510803-594x594

Употребата на еуфористични вещества била сред главните причини за промяната в насоката на групата. Pink Floyd (название, спонтанно измислено от Барет като комбинация от имената на двама блус музиканти, Пинк Андерсън и Флойд Каунсъл) постепенно се отдалечавали от свиренето на кавър версии на R&B песни, които още безброй много прохождащи групи имитирали. Експериментирането с непознати звуци и съчетаването им с текстовете на Барет (произлезли сякаш от безконечни алтернативни пространства под влиянието на LSD) бързо спечелило вниманието на публиката и на звукозаписните компании.

Но точно когато Pink Floyd били представяни като следващото голямо явление на британския рок, Сид Барет загубил крехката си връзка с реалността под влиянието на наркотиците.

Неговият стар приятел Дейвид Гилмор, който впоследствие го заменил в Pink Floyd, за да се превърне на свой ред в легенда от най-славните времена на групата, ясно забелязал „изключването“ на Сид. През май 1967 г., по време на записите на втория сингъл на бандата See Emily Play, Гилмор се отбил в студиото и заварил странна гледка.

“Сид изобщо не осъзнаваше, че съм там и просто гледаше с празен поглед. По-късно се научих да разпознавам този поглед много добре, но именно в онзи момент нещата се промениха. Беше шок, той беше различен човек”.

gettyimages-92951667-594x594

Покрай постоянните тревоги за здравето на техния приятел и творчески лидер, Pink Floyd всъщност процъфтявали, а See Emily Play станала по-голям хит и от Arnold Layne и стигнала номер 6 в британските класации. А Барет вече бил написал редица брилянтни песни за дебютния албум The Piper at the Gates of Dawn. Ту абсурдни, ту стъписващо задълбочени и интроспективни, текстовете му не спирали да поразяват, докато той самият потъвал безвъзвратно в собствения си вътрешен свят.

Скоро след като албумът изникнал по рафтовете на музикалните магазини в началото на август 1967 г., състоянието на Барет започнало да причинява непреодолими главоболия на другите от бандата. Pink Floyd трябвало да откажат участието си на Националния фестивал по джаз и блус поради „нервно изтощение“ на фронтмена.

През есента Floyd поели на първото си американско турне, но публичните появи на Барет представлявали огромен проблем. По време на концерт в Сан Франциско той просто стоял на сцената и разстройвал струните на китарата си. В няколко телевизионни участия единствено се взирал кататонично във водещите. Притеснени, мениджърите на групата прекратили турнето, за да избегнат повече срамни случки. В същия период от Барет се очаквало и да напише по-успешен следващ сингъл от See Emily Play.

gettyimages-74798482-594x594

Scream Thy Last Scream и Vegetable Man били счетени за твърде мрачни, за да бъдат издадени като сингли и в крайна сметка Apples and Oranges била избрана в средата на ноември, но не била толкова запомняща се като предните песни и не стигнала до чартовете.

Горе-долу по това време Pink Floyd поели на турне из Великобритания, но Сид Барет продължавал да внася напрежение, като дори отказвал да излезе от буса на групата или си тръгвал преди началото на концертите. След един провален коледен концерт, бандата се свързала с Дейвид Гилмор, който тогава бил фронтмен на друга група, Joker’s Wild.

Китаристът и певец получил предложението да стане пети член на Pink Floyd. Надеждите на останалите, че случващото се с Барет ще е просто фаза, която ще премине, оставали напразни и те трябвало да взимат радикални решения.

Първоначално искали да задържат Сид в бандата и той единствено да пише песните, без да бъде част от активния концертен живот. Но и това нямало как да сработи. През март 1968 г. Барет вече бил изключен от групата, която създал и чийто уникален облик оформил.

В рамките на няколко години Pink Floyd, възпламенени от композициите на Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор, се превърнали във величия на рок музиката с безпрецедентен статут и до днес. Предстояла им дълга и все толкова заплетена история на триумфи и конфликти – но вече без участието на Барет.

gettyimages-109767872-594x594

Самият Сид Барет започнал кратка самостоятелна кариера и издал два албума, но в началото на 70-те прекратил музикалните си занимания, завърнал се в родния Кеймбридж и там се отдал на другите си любими дейности, градинарство и рисуване.

Гилмор до последно продължил да свири заедно с него на някои от участията му след раздялата с Floyd, а после се грижел и полагащите се постъпления на бандата от авторски права да достигат до Барет (падали му се около 200 хил. долара годишно).

Докато бившият фронтмен водел своя отшелнически живот, групата написала своя девети студиен албум Wish You Were Here специално за него. По време на записите Барет изненадващо посетил студиото на Floyd и чул вдъхновената от живота му песен Shine On You Crazy Diamond.

Тогава 29-годишният Барет, напълнял, гологлав и с изцяло обръснати вежди, бил неузнаваем и първоначално останалите дори не го познали. С изключение на една съвсем кратка среща между него и Уотърс няколко години по-късно, това бил последният път, когато Сид Барет се срещнал с който и да е от Pink Floyd.

gettyimages-51156063-594x594

Пионерът на психеделичния рок продължил усамотението си, а през 2006 г. почина от рак на панкреаса. За феновете той ще остане нереализираният гений от златната епоха на рока и човекът, запалил искрата на Pink Floyd, само за да пропадне в бездната, сякаш издълбана от собствената му поглъщаща музика.

Такава се оказа странната съдба на Сид Барет – да вдъхнови за десетилетия напред може би най-великата банда в историята, но не и да изживее успеха й.

 
 
Коментарите са изключени