shareit

Музикални хроники: Боб Дилън осъществи една от най-великите трансформации в музикалната история – и беше освиркан

| от Тодор Ковачев |

Измежду всички велики събития, случили се в рок музиката през 1965 г., има едно, което си остава толкова значимо и полемично, че всеки аспект от него все още се анализира и дебатира.

Едно е сигурно: на 25 юли 1965-а легендарният Боб Дилън се сбогува със своите фолк корени, хваща електрическата китара и засвирва суров рокендрол на прочутия фолк фестивал в Нюпорт.

За пръв път изпълнител се появява с електрическа китара на този фестивал и това се оказва повратна точка в историята на музиката – но решението на винаги непредвидимия Дилън идва твърде изненадващо на аудиторията.

Тълпата наброява около 20 000 души, отишли да слушат акустичен концерт, и поне една част от тях започва да освирква Дилън. Но колко точно са освиркванията и каква е истинската причина за тях? Тези въпроси така и не са получили своя категоричен отговор.

Боб Дилън е дебютирал на този фестивал две години по-рано и се е превърнал в любим поет с китара във фолк общността, както и в глас против социалните неправди с песни като Blowin’ in the Wind и Only a Pawn in Their Game.

Когато обаче се завръща в Нюпорт през 1965-а, той вече е претърпял сериозно развитие и се е отдалечил от първоначалните теми в музиката си.

gettyimages-517292968-594x594

Част от албума му Bringing It All Back Home е записана заедно с рок банда от сесийни музиканти, а втората част е продължение на акустичните му корени.

Седмица преди участието си на фестивала, Дилън издава епохалната песен Like a Rolling Stone, която разбива редица установени закони в популярната музика, за да се превърне в тотален хит. Фолк сцената обаче все още очаква в Нюпорт да получи познатия от преди Дилън.

Музикантът решава да изненада публиката и без да предупреди който и да е, наема банда за участието си.

Настава объркване, когато идва техният ред, те включват инструментите си и избухват с песента Maggie’s Farm, но в доста по-шумен и бърз вариант от албумната версия.

Групата изпълнява още две песни, Like a Rolling Stone и Phantom Engineer (втората по-късно получава името It Takes a Lot to Laugh, It Takes a Train to Cry), преди Дилън да каже на останалите „Хайде да си вървим, това беше“.

Как точно реагира публиката? Зависи кого питате. Някои твърдят, че няма много недоволство, други казват, че освиркванията преобладават.

На наличното аудио от концерта се чуват смесени реакции. Причината за освиркванията също не е съвсем ясна. Дали наистина е защото Дилън е „предал“ фолк музиката?

Популярна алтернативна теория предполага, че хората негодуват заради лошото озвучение на концерта и тук идва моментът, в който се намесва друг прочут фолк изпълнител, Пит Сийгър.

През годините се разказва следната легенда: Сийгър е толкова вбесен, че Боб Дилън свири рок, че нахлува зад сцената в търсене на брадва, с която да среже кабелите на групата.

След години самият Сийгър твърди, че нямал възражения относно музиката, но чувал толкова голямо изкривяване на звука, че срязването на кабелите било единственото решение. Разбира се, мнозина се съмняват в твърденията му и смятат, че той е променил версията си за събитията, когато осъзнал, че с мнението си за рокендрола просто е от грешната страна на историята.

gettyimages-150430525-594x594

Тогавашният органист в групата на Дилън Ал Купър има своя версия – че освиркванията са дошли, защото са били изсвирени само три песни: „Всички други свириха между 45 минути и един час, Боб свири 15 минути. А той беше хедлайнер на цялото нещо. Затова хората бяха ядосани.“

Когато Дилън е помолен да се завърне на сцената, той се съгласява да довърши сета си с две самостоятелни акустични песни, It’s All Over Now, Baby Blue и Mr. Tambourine Man.

Месец по-късно, на концерт във Форест Хилс в Ню Йорк, реакцията е далеч по-еднозначна.

Боб Дилън стартира участието самостоятелно с акустичната си китара и е добре приет, но после отново завършва с цяла група и това се посреща с дюдюкане и викове „Искаме си стария Дилън“.

Изпълнителят на свой ред не скрива чувствата си и нарича тълпата „груба“ и „незряла“. Той не пропуска да отбележи и че Like a Rolling Stone, която по това време вече е хит, е посрещната добре, за разлика от по-непознатите песни. „Очевидно враждебността им се насочва само към нещата, които не познават“, язвително подхвърля той.

Сблъсъците му с аудиторията продължават през следващата година. Публиката продължава да го аплодира, докато е сам с китарата и да освирква рок изпълненията с групата му.

Пет месеца след Нюпорт, Дилън признава, че е бил изненадан от случилото се на фестивала. „Направих нещо лудо, не знаех какво ще стане, но те определено освиркваха. Чуваше се навсякъде. Сигурно са много богати, че да могат да си позволят да отидат някъде и да освиркват. Ако бях на тяхно място, нямаше да мога да си го позволя“.

gettyimages-74269586-594x594

Кулминацията настъпва на 17 май 1966 в концертна зала в Манчестър. След Ballad of a Thin Man, някой в залата изкрещява „Юда!“, а Дилън му отвръща „Не ти вярвам. Ти си лъжец!“. После казва на групата си „Изсвирете го силно, по дяволите“, барабанистът Мики Джоунс заглушава всякакви викове от тълпата с барабаните си и бандата засвирва Like a Rolling Stone.

След турнето Дилън претърпява сериозен инцидент с мотор и решава да си почине от публичния живот. Връща се към турнетата едва през 1974-а, когато вече е посрещнат с овации, тъй като светът е узрял за това, което той има да предложи.

Днес американецът остава в историята като един от най-смелите и разнообразни артисти, претърпял множество трансформации, но винаги останал верен на това, което иска да бъде.

А случаят в Нюпорт е толкова легендарен, че преди 7 години китарата, използвана от Дилън там, е продадена за 965 000 долара.

Инструментът символизира велик музикален момент и нищо чудно, че това си остава една най-високите цени, плащани на търг за китара.

 
 
Коментарите са изключени