Музикални хроники: Боб Дилън беше уморен от музиката и мислеше за отказване – тогава се роди най-великият му хит

На Боб Дилън не му отнема дълго, за да достигне статута на музикална звезда. Но са нужни няколко шеметни години, за да осъзнае американската фолк рок икона, че наистина прави нещо значимо и че държи под контрол кариерата и живота си.

Ако не беше един несвързан писателски изблик и един експеримент на пиано, довел до вечния хит Like a Rolling Stone, Дилън можеше да се запомни само като краткотрайна искра в музикалната история, вместо като един от най-влиятелните и енигматични артисти на всички времена.

За какво става въпрос ли?

Дилън тъкмо е отпразнувал 22-рия си рожден ден, когато вторият му албум The Freewheelin’ Bob Dylan излиза по магазините. Изданието е историческо постижение по ред причини и изстрелва изпълнителя от кварталните фолк клубове из Гринуич Вилидж до известност из цяла Америка.

Бардът с рождено име Робърт Цимерман налага свой непогрешим стил със силни  политически и социални послания в текстовете. Следват още успехи: нов голям студиен албум, значимо място в движението за граждански права и дори турне в Англия, което го превръща в звезда и на Стария континент.

Дилън обаче все още не се чувства удовлетворен. Парадоксално, музикантът е отчужден и от фолк сцената, и от социалните и политически страсти, които са толкова централни за оформилата се негова идентичност.

Макар и с няколко големи хита зад гърба си като Blowin’ in the Wind, The Times They Are a-Changin и Subterranean Homesick Blues, той даже не е сигурен дали иска да продължи по същата музикална траектория, донесла му първоначалната слава.

“Щях да се откажа от пеенето”, казва Дилън пред Плейбой в интервю от февруари 1966 г. „Бях изцеден и както вървяха нещата, ситуацията беше много тегава… свирех доста песни, които не исках да свиря. Пеех думи, които не исках да пея. Много е уморително други хора да ти казват колко те харесват, когато ти не харесваш самия себе си“.

Мислите за отказване връхлитат Боб Дилън през пролетта на 1965-та, когато той приключва английското си турне. Дори споделя тези намерения с мениджъра си. Новият му албум Bringing It All Back Home съдържа електрическа китара и е записан с цяла музикална банда, което сериозно отдалечава изпълнителя от първоначалния му стил на самостоятелни изпълнения с акустична китара и хармоника.

Албумът получава хладни рецензии и някои гневни реакции, което никак не помага на Дилън да повдигне духа си.

Когато се завръща от Острова, той се оттегля в градчето Уудсток в щата Ню Йорк, където се скрива от пресата и публичния живот и започва отново да пише текстове и музика. В прилив на вдъхновение нахвърля всичко, което е насъбрал в себе си през интензивния изминал период.

„Беше дълго 10 страници. Нямаше заглавие, беше просто нещо ритмическо на лист хартия за цялата ми омраза, която беше искрена и насочена в определена посока. В крайна сметка не беше омраза, а просто казвах на някого нещо, което той не знаеше, казвах му, че е късметлия. Отмъщение, това е по-добрата дума“, обяснява Боб Дилън.

В други интервюта твърди, че текстът е дълъг 20 страници, но независимо от дължината, този поток на съзнанието е трябвало да бъде начало на роман. Тогава идва едно по-различно вдъхновение.

Дилън не смята, че написаното става за текст на песен, докато един ден не сяда на пианото и не започва бавно да пее фразата How does it feel (“Какво е чувството”). Това е и началото на Like a Rolling Stone, която оттам нататък се оформя от дългите страници несвързан текст – по-късно Дилън ще определи като „пробив“ написването на песента, тъй като преди никога не е работил по този начин.

Новата композиция избистря неговите цели, неговата музикална страст и хода на кариерата му. „Внезапно осъзнах, че именно това трябва да правя. След като написах това, не ме интересуваше да пиша роман или пиеса. Исках да пиша песни“.

Like a Rolling Stone улавя гнева, цинизма и революционния дух на цяло едно поколение в края на 60-те. В четирите куплета текстът се обръща към някога охолно живееща и самоуверена жена, наричана от Дилън „Мис Самотна“, която се е сринала напълно и е изгубила всичко.

Авторът проявява немалко жлъч към героинята, но също и съчувствие. Той осъзнава и колко много свобода ѝ е донесла загубата на всичко ценно. „Когато нямаш нищо, нямаш нищо за губене / Вече си невидима, нямаш тайни за криене“, гласят финалните фрази от последния куплет.

През годините са правени опити да се установи коя е „Мис Самотна“, като всичко си остава единствено в сферата на спекулациите. Едната теория е, че Дилън пее за Еди Седжуик, актриса, модел и голяма муза на символа на поп арта Анди Уорхол. За един кратък период Седжуик се сближава с Дилън, за когото е известно, че никак не харесва Уорхол и обкръжението му в неговата „Фабрика“. А персонажите, описани в песента, определено приличат на хората в това легендарно арт пространство.

Но по-важен от конкретния първообраз е смисълът на текста, сравняващ изпадналия от буржоазията и загубил комфорта си индивид с търкалящ се камък. „Това е песен за загубата на невинността и за сблъсъка със суровата реалност“, пише един от биографите на Дилън, Робърт Шелтън.

Like a Rolling Stone се оказва същинска революция за времето си – със сериозна дължина от над шест минути, тя не прилича на останалите хитове в радиоефира. Но и до днес си остава комерсиално най-успешната песен на Дилън в неговата невероятна 60-годишна кариера. Сингълът достига до №2 в класацията на Billboard, но по-важното е, че променя цялата музикална история и съживява страстта към музиката на легендарния фолк изпълнител.

По-късно той говори за Like a Rolling Stone като за нещо мистериозно и възвишено. „Песен като тази все едно я е написал призрак. Дава ти песента и си отива, отива си. Ти не знаеш какво означава, освен че призракът те е избрал да напишеш песента“.