shareit

„Лебедова песен“ – един вековен израз с чудесна история

| от chronicle.bg |

Когато някой музикант свири или пее за последен път, казваме, че това е неговата „лебедова песен“. Което е малко странно като израз… Защо наричаме последното му изпълнение така?

Изразът идва от вярването, че когато умират, лебедите пеят красива песен. Това вярване е на над 2000 години и въпреки че технически не е вярно, има нещо правилно, но само в някои случаи. Например, пойният лебед, както името му предполага, издава характерни звуци, понякога и докато умира. Това се случва заради изключително дългия му трахеален контур, през който въздухът от последните му дихания минават малко преди кончината. Този звукът обаче се оприличава на „кларинет, свирен от неопитен дете“… Което не е точно красива песен.

endemic

Поен лебед

Този вид лебеди са характерни за Гърция, което буди предположения, че някой древен грък е чул стенанията на умиращото животно и е преувеличил ефекта и естетическите им качества, което от своя страна е започнало живота на израза.

Един от първите писмени споменавания на лебед, който пее докато умира, идва от 6 век пр. Хр. в една от басните на Езоп, „Лебедът, отмъкнат вместо гъска“: „Един богат човек отглеждал заедно гъска и лебед, разбира се, не с еднаква цел: гъската — за трапезата, лебеда — за гласа. Когато гъската трябвало да изтърпи това, заради което била хранена, било нощ, та времето не позволявало да се разпознаят двете птици. Вместо гъската бил отмъкнат лебедът. Той обаче запял някаква песен, преди да умре. Чрез песента си показал кой е и чрез песента избягнал смъртта. Баснята показва, че често музиката докарва отлагане на смъртта.“

В „Агамемнон“ на Есхил от 458 г. пр. Хр. също пише:

„Той падна тъй, а тя изпя последния

предсмъртен вопъл, както пее лебедът“

Aesop_pushkin01

Езоп

Въпреки че датите са значително различни, не се знае кое от двете е първо, защото много от басните на Езоп всъщност не са написани от него, тъй като всички копия на авторските му произведения са загубени. Поради това днес много басни, които не са негови, се приписват на Езоп, а други са изцяло пренаписани, за да изрази смисълът им по-ясно. Дори много от биографията на този популярен разказвач, която знаем, е най-вероятно грешна. Първият сборник с басни на Езоп се появява чак през 300 г. пр. Хр., изготвен от Деметрий Фалерски, който освен други неща, помага да се основе Александрийската библиотека. Но този сборник също изчезва. Първите запазени сборници с притчи са от 1-2 век. Сами разбирате, че това прави датирането на притчата за лебеда и гъската малко трудно.

Все пак от това време насам идеята за песента на умиращия лебед се споменава безброй пъти в класическата литература, поезията и музиката. Например, в диалога „Федон“ Платон твърди, че Сократ казва:

„Нима според вас нямам толкова умение да пророкувам, колкото лебедите, които усетят ли, че умрат, след като са пели през целия си живот, именно тогава пеят най-много и най-вече, понеже се радват, че им предстои да идат при Бог, на когото са служители. А хората поради своя страх от смъртта говорят за лебедите напълно неверни неща, твърдят, че оплаквали смъртта си и пеели от мъка, без да си дават сметка, че никоя птица не пее, докато изпитва глад, студ или някоя друга мъка – нито славеят, нито лястовицата, нито папунякът, за които птици хората твърдят, че от мъка пеели жално.“

pliny the elder

Плиний Стари

Горе-долу и от тогава много исторически личности са се опитвали да разбият мита за покойната песента на лебедите. Например, Плиний Стари през 1 век пише: „Наблюденията показват, че твърдението за лебедите, които пеят, докато умират, е грешно, съдейки от опита…“.

И въпреки това идеята остава. Един от по-известните случаи е от поемата „Птичия парламент“, в която Джефри Чосър пише: „Ревнивият лебед пееше преди смъртта си“. Интересно е да кажем, че именно в тази поема се прави първата връзка между Св. Валентин и любовта.

Дори Леонардо да Винчи отбелязва: „Лебедът е бял без петънце и пее сладко преди да умре.“

И, разбира се, Шекспир във „Венецианският търговец“: „Нека звучи музика, когато той прави своя избор; след това, ако загуби, краят му ще е като на лебед, стихващ с музиката.“

Кога изразът „лебедова песен“ добива този смисъл, който има днес? 

Franz_Schubert_by_Wilhelm_August_Rieder_1875

Франц Шуберт 

Най-вероятно, когато Франц Шуберт пише Schwanengesang (от немски – лебедова песен) през 1828, малко преди своята смърт на крехката възраст от 31 години. (Да не се бърка с поемата „Schwanengesang“ на Йохан Зен, за която Шуберт пише музика през 1822). Не Франц обаче кръщава колекцията си от песни така. Тобиас Хаслингер я публикува след смъртта на композитора и дава името й по вече вековния израз.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Слаймът завладява 1977

| от |

Слаймът на Mattel беше любимата играчка на всяко дете, привлечено от гаднички (но не прекалено гадни) неща. Той също така беше враг на всеки чист килим или стена. Но как тази пихтия от химикали става толкова популярна? Това е една история, която ще ни върне назад в неоновите дни от ерата на диското: 1976 г.

Nickelodeon's 2019 Kids' Choice Awards - Show

Slime е представена за първи път от производителя на играчки Mattel през зимата на 1976 г. Зелена на цвят и мека на пипане, играчката прониква между пръстите ви и обхваща всичко, върху което попадне – ръце, други играчки и дори косата на малката ви сестра или брат, ако сте особено палави.

Изработена от гуарова гума (полизахарид) и боракс (натриев тетраборат), пихтията запазва полутвърдата си форма дълго време, стига да я съхраняваме добре в кутийката й. Ако ли не, след известно време на повърхността й ще се образува твърда коричка. През годините, в които е популярна, които завършват около 1990 г., към играчката се слагат в комплект най-различни каучукови насекоми, червеи и дори очни ябълки, което добавя към приятния гаден ефект и я поддържа близо до върха на списъка с предпочитани коледни играчки, особено в годината след като излиза – 1977. Mattel също така пуска и настолна игра Slime Monster в края на 70-те, в която играчите, докато се движат по дъската, трябва да не бъдат заловени от отвратителното зелено чудовище, което ще ги хване, ако попаднат на квадратчето под него.

Slime си колаборира с няколко световни франчайза. Първият от тях е Hordek’s Horde Slime Pit от франчайза на Masters of the Universe в началото на 80-те. Играта използва отлично пихтията, защото някой от играчите може да падне жертва и да бъде заклещен между ноктите на птица срещу стилизирана тухлена стена с червена арка с лицето на Hordak, издълбано в центъра й. Над жертвата пък има огромна глава на динозавър и когато се натисне бутон в задната й част, Слаймът потича от устата на динозавъра върху пленения и го задушава. Слаймът да тече от устата на чудовище е популярна тема сред тези колаборации.

Kenner е друга компания, която намира хубаво приложение на слайма. Този път той участва в играчката Real Ghostbusters. Анимационният филм „Real Ghostbusters“ включва героите от игралния екшън „Ghostbusters“ от 1984, както и от продължението му. През 1987 г., обаче, Kenner добавя лилав и розов слайм към играчка пак по анимацията, която се нарича Ecto-Plazm Play Gel. Идеята и е, че чудовище се прикрепя към преса, в която се слага Слаймът и при натискане на пресата, гадорията излиза през устата му. По-нататък те добавят и още цветове – червено, жълто и синьо.

Играчките на Playmate по франчайза Teenage Mutant Ninja Turtle са следващите, които използва Слайм. В този случай играчката се нарича Retromutagen Ooze (или просто Ooze). Това име подсказва за връзка с химикалите, които всъщност създават Костенурките (и които дават силите на Daredevil на Marvel, както се твърди в комикса). Подобно на оригинала, Retromutagen Ooze първоначално се предлага самостоятелно в своя кофичка, както е показано на снимката. Има обаче няколко играчки, които включват Ooze като част от комплект. Ето например, Retrocatapult е такава играчка. Както подсказва името, това е едноместен катапулт, на който Слаймът се слага и съответно се изстрелва (радост най-вече за родителите…). Flushomatic е друга играчка, която използва Ooze. Тя представлява пластмасова тоалетна на върха на арка с резервоар отдолу. Слаймът съответно се изсипва в тоалетната и пада в резервоара, където може да има друга фигурка. Относно фигурки – Mutagen Man е човече („човече“), което представлява живо контейнерче със слайм, което има ръце и крака. И накрая Oozey, което произнася се „Узи“, като оръжието. То представлява обаче не ръчно оръжие, както името предполага, а такова, което прилича на топ. Този топ съответно изстрелва кофи за боклук (от малките, цилиндричните), пълни със слайм. Понеже катапулта не стига…

Nickelodeon's 2019 Kids' Choice Awards - Show

Въпреки че популярността му, както казахме, приключва през 90-те, Слаймът преви завръщане. Той се прокрадва между пукнатините и отново стига до децата благодарение на Nickelodeon. Началото е в детското шоу от Канада “ You Can’t Do That On Television“, където Слаймът (наричан там Гак, Gak) се използва срещу всеки, който изрече думите „не знам“. Предаването става толкова популярно, че пихтията се лее (доста богато и разточително) и в други предавания на Nickelodeon – „Double Dare, Wild и Crazy Kids“ и „Figure It Out“. Нищо неподозиращи знаменитости пък може да бъдат засипани със неоново зелен слайм на събитието Nickelodeon Kid’s Choice Awards. И когато това стане, почти всеки път се приема като чест.

Всъщност играчката се поява по Nickelodeon TV още през 1979 и така добива популярността, която ще я направи най-желаната коледна играчка същата година.

Това беше историята на продукта на Mattel, наречен Slime.

Историята на самата слуз обаче започва още в началото на 20-ти век. По това време науката обръща повече внимание на синтетичните полимери и при изследванията им се правят доста полезни открития. Основите им се полагат през 20-те години. Създаден е модел на молекулите им, който предполага, че те са в дълги, усукани, подобни на вериги формации. Тези модели по-късно се потвърждават и от двама учени, използващи рентгенови лъчи за изследване на естествен каучук (който, разбира се, също е полимер). Това е и горе-долу моментът, в който разработването на синтетични полимерни и пластмасови материали става сериозно и масово.

Компаниите от години произвеждат и предлагат продукти на базата на полимер, които приличат на слайм. Продават се различни пластелин и глина за моделиране, които са на такава основа. През 1943 г. Джеймс Райт се опитва да направи полимер от синтетичен каучук, който да се ползва при американските военни действия по време на Втората световна война. Не успява обаче да получи търсените от него свойства и след като се примирява с провала, отлага работата по проекта си. Няколко години по-късно, „провалът“ му попада у един служител на Dow Corning Corporation, който една вечер го показва на гостите си. Един от тях проявява интерес към нещото и усеща, че то има потенциал като нова играчка.

Silly putty dripping

Играчката Silly Putty в действие

След като е рекламирана в шоуто Howdy Doody през 1957 г., Silly Putty се превръща в национален феномен! През декември 1968 г. играчката дори отива до Луната, на борда на Аполо 8.

Освен от гуарова гума, слуз подобна на Slime и Silly Putty се прави и от поливинилов алкохол (PVA) и дори мляко. Но технологиите в тази посока постоянно се развиват и подобряват. Стив Спанглер дори прави от слузта изкуство.

Днес в интернет има безброй уроци как да си направим слайм сами и то с елементарни предмети и химикали от бита. Понеже знаем, че ще опитате – успех!

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Дядо Ильо Войвода – последният хайдутин

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

В началото на XIX век, Османската империя представлява една изправена на прага на колапса държава. Голяма част от нея се управлява от самоволните и непокорни аяни – местни първенци, които не признават централната власт и действат като самостоятелни владетели в своите околии. В тяхна служба или действайки сами за себе си, в различните части на империята безчинстват разбойнически групи, които атакуват села и градове и събират налози от местното население. В историографията, тази епоха е известна като Кърджалийските времена.

В това бурно и опасно време, местното население на много места организира свои собствени, доброволчески части, които да пазят хората от разбойниците. Българските земи в днешна Северна Македония не правят изключение. Богатите села по поречието на р. Струма има с какво да изкушат грабителите. В едно от тях, Берово, местното население е организирано от селският свещеник – поп Георги, който се сражава срещу разбойниците. Разбира се, османските власти не гледат с добро око на подобни самоорганизирали се отряди и четата на Георги действа нелегално, сражавайки се в района на Малашевската планина.

При едно сражение с бандити при село Пастух, поп Георги е убит. Кога се случва това историята мълчи, това, което знаем, е че след себе си той оставя син – Марко Попгеоргиев. За разлика от своя баща, Марко бил обикновен жител на Берово – занимавал се със земеделие. Скромното си имущество завещал на двамата си синове – Ильо и Станко. Запазените местни предания описват Станко като весел и жизнерадостен, докато брат му – Ильо бил висок, плещест, мургав, винаги мълчалив, както го е описал Антон Страшимиров.

Ilyo_Voyvoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5248683

Ильо бил роден на 28-ми май, 1805 г., именно в разгара на Кърджалийските времена. Дали дядо му поп Георги, от който наследил своите качества бил жив по онова време не е ясно. Около 1830 г., когато в Гърция тече кървавото въстание, а Русия е на прага на война с Портата, Ильо се спречква с местен турски първенец, който си позволил да задиря двете му сестри. Верен на семейната чест, Ильо се опълчва на турчина и съдейки по факта че бързо заминава за Рилския манастир, вероятно го е наранил сериозно.

През следващите осемнадесет години, Ильо се препитава като пандурин в Рилския манастир. Пандурите били мъже със специален статут, които имали право да носят оръжие и действали като легална охрана на църковните средища. Названието означавало също и специална категория стражари, охраняващи пътищата, но към 1830 г., османските власти се заели да премахнат привилегированите категории от християнското население, така че пандурите останали само като отделни служители в манастирската охрана. По време на престоят си в Рилския манастир, Ильо (наричан и Кара Ильо или Ильо Беровски) се запознал с Неофит Рилски и множество други културни дейци на Българското Възраждане от първата половина на XIX век, които били чести посетители в манастира.

През 1848 г., вероятно след смъртта на баща си, тридесет и три годишният Ильо Марков се прибира в родното Берово. Като наследство на своята служба, той запазва оръжията си, с които продължава да се разхожда свободно. Въпреки това, след 18 години служба и немалко сблъсъци с разбойници и дерибеи, Ильо решава да окачи пушката на стената, да се задоми и да създаде семейство. Жени се за местната красавица Цона, от която му се раждат три деца – дъщеря Велика (р. ок. 1848 г.) и синове Никола (р. ок. 1850 г.) и Иван (р. ок. 1852 г.). За съжаление, съдбата е решила друго за Ильо Марков.

През 1850 г., през лятото, Ильо се спречква с местния турски дерибей Мехмед Байрактар. Отмъстителният турчин му устройва засада. Това което следва е епизод, предаден по различен начин от изследователите. Според популярната версия, турски куршум ранява брат му Станко и Ильо преследва Мехмед Байрактар и неговия съучастник и ги убива. Според версията, предадена от Антон Страшимиров в „Македонските воеводи“, куршумът убива невръстният син на Ильо – Никола, а брат му Станко е убит при последвалото спречкване с турците. Липсата на информация относно съдбата на децата на Ильо пречи да се установи какво точно се случва – единственият проблем във версията на Страшимиров е, че там не се споменава за дъщерята на Ильо – Велика, която вече трябва да е била родена през 1850 г. Каквото и да се случва точно , Мехмед Байрактар е убит, а Ильо е принуден да се скрие в Малашевската планина, в която преди се подвизава дядо му поп Георги. Заедно с него тръгва и сестра му Мария Маркова, която става знаменосец на четата, която събира.

През следващите три години, около него се създава чета, която достига до 70 души и раздава правосъдие на местните турци според заслугите им. Към нея се присъединяват не само доброволци, но и други хайдути, трупали опит в борба срещу властите. Ильо Марков се налага като безспорен командир. Четата става известна на османските власти и те се опитват да я неутрализират но без никакъв успех. През 1854 г., заради зачестилите хайдушки акции по течението на Струма, турците в Дупница решават да отмъстят на местното българско население, вероятно подозирайки че сред българите има помощници на хайдутите. От свои хора в града, Ильо войвода научава за плана на властите и изпраща съобщение до турските първенци, че ще изравни тяхната махала със земята ако понечат да приведат плановете си в действие. Разколебани, турците прекратяват подготовката си, притеснени и от размера на Ильовата чета. До края на войната, опитите на властите да заловят Ильо минават без всякакъв успех.

Благоевград_2682

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

През 1856 г., в Париж е подписан мирният договор, сложил край на Кримската война (1853-56г.). Подкрепата на Великобритания, Австрия и Франция за Османската империя не оставя никакво съмнение, че Портата ще получи пълна свобода за справяне с хайдутите в България, които пряко или косвено са съдействали на руската армия. Макар и неук, Ильо е човек, надарен с бистър ум и ясна преценка. Когато в същата година османските власти му предлагат да разпусне четата в замяна на опрощение, той правилно преценява, че за в бъдеще поддържането на голям отряд като неговия ще е невъзможно.

Въпреки това, Ильо добре познава нравите на местните османски сановници и изчаква докато най-сетне чак от Истанбул не е се изпраща официален декрет, подписан от правителството, с който се дава опрощение за Ильо войвода. За този декрет важна роля изиграва застъпничеството на кюстендилският митрополит Авксентий Велешки. Ильо и част от четата му влизат тържествено в Кюстендил и се помиряват с властите, а Ильо получава право да запази оръжието си. Но и този път не му било писано да прекара остатъка от дните си в мир.

Скоро след като се прибрал при семейството си в Берово, срещу него е организиран заговор от приятели на убития Мехмед Байрактар. Ильо и неговият другар Нико Камбера изпреварват заговорниците, издебват ги и ги убиват след което отново хващат планината. Османските власти ги погват, а 12 от старите му четници са изловени, въпреки обещанията за опрощение. Осем от тях са обесени в Ниш, а четирима в Кюстендил. Кога точно се случват тези събития не е съвсем ясно, но вероятно става дума за 1859 г., три години след завръщането на Ильо войвода в Берово.

След като не успяват да заловят легендарният хайдутин, османските власти разграбват и събарят къщата му и изселват жена му и децата му в Кюстендил, където ги държат под строго наблюдение, с идеята че той ще се върне да ги потърси. Вместо това, Ильо, отново следван от сестра си Мария, бяга към Солун и Света Гора, където се укрива няколко месеца. След това отново потегля на север, събира част от старата си чета и през 1860 г. се прехвърля в Сърбия.

Тук той е посрещнат радушно от Георги Раковски, който тепърва организира своята Първа българска легия с помощта на сръбските власти. Ильо войвода се включва в делото, става заместник на Раковски и започва да отговаря за военната подготовка на „легионерите“. През 1862г., по време на краткотрайния конфликт между Сърбия и Османската империя в контекста на Херцеговското въстание (1852-1862г.), българската Легия участва активно във военните действия срещу османския гарнизон в Белград.

Ilyo-voyvoda-monument.Kyustendil

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

Ильо войвода се прославя по време на щурма на Калемегдан. Въпреки упоритите действия на българите, сърбите са принудени да подпишат мир с Портата и като част от условията по него, кабинетът на Гарашанин разпуска и забранява българската Легия. През следващите две години Ильо и част от четата му се настаняват в Крагуевац, а през 1864/5 г., той се връща в Белград, където за заслугите си е награден с орден за храброст и пожизнена пенсия от сръбския княз Михаил Обренович. По същото време, семейството му е интернирано в Скопие от османските власти, научили за действията  му в Сърбия. От тежката им съдба ги спасява намесата на Найден Геров, тогава руски вицеконсул в Пловдив.

Ильо остава да живее в Сърбия до 1876 г. Вече 71-годишен, той се включва активно в започналата Сръбско-турска война (1876г.) Организира нова чета и я повежда в района на Кула. Според някои изследователи, четата му наброява 300 души. Тя  води активни боеве с османците, а според някои източници, в нея участват и синовете на Ильо – Никола и Иван. Тази версия обаче е възможна само в случай, че отхвърлим написаното от Антон Страшимиров. В. В самия край на войната, край Делиград, Ильо войвода, наричан тогава с уважение от останалите български доброволци Дядо Ильо, се спречква със сръбски офицер, който го прострелва в гърдите. Куршумът засяга тежко гръдния му кош и парализира дясната му ръка. В опит да потулят инцидента, сръбските власти му осигуряват лечение и му дават втори орден за храброст.

Още не оздравял от получената рана, през пролетта на 1877 г., Дядо Ильо войвода събира нова чета и се включва в Освободителната война, като част от многобройните четнически отряди, подпомагащи напредването на руските войски. Четата му действа в дн. Северозападна България, а през зимата се включва в Софийският отряд на генерал Гурко. Лично Гурко го награждава с орден за храброст „Св. Георги“ и го зачислява към един улански полк, изпратен след победите при София да освободи Радомир.

Ильо Войвода изпраща писмо до каймакамът на Кюстендил, известявайки го че четата му е авангард на голяма руска войска. Блъфът на Ильо сработва и кюстендилският османски отряд се предава и е разоръжен от българските четници, след което в града действително пристигат и руски части. Следва настъпление на юг към Малашевската планина и в края на януари, 1878г., Ильо войвода се справя с местните башибозушки банди и съдейства за назначаване на селски съвети в селищата южно от Кюстендил, които да се самоуправляват до окончателното прокарване на границите.

В средата на февруари, (нов стил началото на м. март), Ильо Войвода пристига в Сан Стефано като един от представителите на българския народ. Тук е удостоен с нов орен за храброст. Радостта от победата трае кратко и през юли, Малашевския район, заедно с родното му Берово е върнато в пределите на Османската империя. Ильо Войвода и семейството му най-сетне се събират и заживяват в Кюстендил, където построяват своя нов дом (дн. къща-музей). Седемдесет и три годишният ветеран заживява със своята скромна сръбска пенсия. Ала съдбата още не е изрекла последната си дума.

През 1885 г., България и източна Румелия обявяват своето Съединение. Еуфорията бързо е заменена от изумлението пред обявената от Сърбия война. Макар да е прекарал близо двадесет години в Сърбия, Ильо Марков не се колебае. Осемдесет годишен, той събира нова чета, от около 300 души и се заема да пресрещне настъпващите сръбски части в района на Брезник. Четата му е присъединена към т.нар. Радомирски отряд и се командва от племенника на Ильо – Димитър Попгеоргиев Беровски. Заедно с отряда, четниците се сражават последователно при Брезник, Сливница и Враня. В края на войната, научавайки че Ильо Войвода се сражава срещу тях, сърбите му отнемат пенсията, изплащана до тогава.

800px-Ilio_voivoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5488431

През 1886 г., по настояване на Стефан Стамболов, Народното Събрание му гласува пенсия от 200 лева, с която да се издържа. Престарелият Ильо Войвода продължава да съветва младите революционери, които идват при него и сме смята за вдъхновител на ВМОРО. През 1896 г., след падането на Стамболов, българският Парламент извършва едно позорно дело, предадено най-ясно чрез думите на самия Дядо Ильо (запазен оригиналния текст):

„Господине председателю!

Господа народни представители!

Като че ли дългогодишните ми борби, мъки и страдания, придружени с непрестанни преследвания и гонения от турците, не са още свършили. Като че ли и след Освобождението на милото ми отечество, за свободата на което толкова много съм се борил и толкова много съм страдал, има да се изплащат още бащини и майчини грехове, и то в престаряла възраст, с разбито от неприятелски куршуми и ятагани тело и със сакати ръце или, по-добре казано, без ръце, с разстроено здраве, а при това и със стара, болна, немощна, телесно разстроена и схваната, на едно место лежаща съпруга, едничката моя поддръжка в тежките дни на страданията ми. Като че ли всичко това не беше достатъчно, та от 1 юли 1896 г. Пенсионната комисия ми отне половината от кървавата ми 200 лева месечна пенсия!

Господин председателю!

Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и да разбера защо става това нещо? Защо ми се отнема кървавият залък от устата, залък, половината от които аз употребявах да прехранвам нещастната си съпруга! Може би това се прави за икономия?! Не, в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго, за да се подкрепи от моята кървава пенсия, требва да се откъсне, та да излезне от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мене, всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава дайте да съберем всичко, щото имаме, да го превърнеме в пари и да избавиме отечеството от пропаст. Ето где е спасението!

Това е хиляди пъти предпочително и похвално, а при това и патриотично, отколкото да се отнемат кървавите пенсии на старите, изнемощелите и за нищо неспособните днес некогашни борци за свободата на народа и отечеството, заслугите на които никой не може да успорява.

Пред вид на това подписаний се обръщам към г. г. народни представители и ги моля най-убедително да ми възстановят пенсията от 200 лева, ако не и да ми я увеличат, за да мога да прекарам останалите дни от моя нещастен живот, с още по-нещастната ми съпруга.

Уверен, господине председателю, че молбата ми ще да се уважи, оставам с пълна надежда за удовлетворение.

С почитание – Илия (Илю) Марков, Стар войвода

Две години по-късно, на 17-ти април, 1898 г., Дядо Ильо войвода умира в Кюстендил, ненавършил 93 години. По повод кончината му, Централното поборническо опълченско дружество публикува във вестник „Юнак“, в броя от 18 април 1898 г. „Скръбно известие“. В него се посочва следното: „С неизказана душевна скръб и с дълбоко съкрушено сърце съобщаваме на всички роднини, приятели, познайници и другари по оръжие, че на 17 т.м. сутринта се помина в Кюстендил старият и всеизвестен борец за българската свобода, защитника на угнетените си братя, македонски българи, бичът на азиатския варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода.“ Погребан е с почести и е изпроводен от множеството към сетния си път.

 

 
 
Коментарите са изключени

Математикът, който отказа своя медал и награда от 1 милион долара

| от |

Как се става легенда? Направете нещо уникално и невъзможно по рода си, а след това изчезнете. Хората ще свършат всички останало. Мнозина са направили точно това през годините. Може би сте чували за шампиона по шах Боби Фишър, който през 1972 г. става шампион с победата си над Борис Спаски. Целият свят е прикован да гледа тази невероятна игра и до тогава още няма толкова вълнуващ шампионат. Боби печели титлата и само 3 години по-късно отказва да я защити.

През 1992 г. се появява за неофициален мач срещу Спаски в Югославия и точно там получава заповед за арест от САЩ. Живее известно време в Япония, а след това получава и паспорт за гражданство в Исландия, където остава до края на дните си. Защо някой се отказва точно на върха на своята кариера, не можем да знаем. Точно тази дупка на информация е перфектното място за създаването на истинска история и още много вълнуващи възможности.

Шахът не е единствената сфера, в която човек може да направи впечатление. Григорий Перелман е един от хората в модерната история, които успяват да решат един от належащите математически проблеми на новото хилядолетие. Постижение от този вид често се награждава с крупни суми от 1 милион долара. На 24 май 2000 г. сред всички проблеми за решаване се появява и хипотезата на Поанкаре. Анри Поанкаре пише следното:
„Всяко тримерно затворено едносвързано многообразие е хомеофорно на 3-мерна сфера.“

Теорията е ключова за науката топология. Този специален раздел от математиката се занимава с явленията на непрекъснатост, които остават непроменени при деформация. Интерес е промяната на фигурите, които се деформират, но без да променят основните си елементи. Според тази наука, чашата за кафе и поничката са един и същи предмет, след като имат само една дупка и могат да се наредят една върху друга, защото не се налага да бъдат разкъсвани или променяни по един или друг начин. Ако завършете шал върху сферично тяло и се опитате да стегнете възела, тогава най-вероятно ще успеете. Ако обаче направите същото с предмет като поничката, автоматично може да я разкъсате. До 60-те години на миналия век са доказани всички измерения, с изключение на третото. Казусът с четвъртото измерение е решен през 1982 г. от Майкъл Фридман и остава само едно.

Употребата на топология позволява премахването на проблемни области в хирургията, където е трудно да се докаже, че има нараняване. Именно по тази причина математиката може да даде много сериозни отговори в толкова критични ситуации и по тази причина трудът на Поанкаре се смята за толкова важен.

Perelman,_Grigori_(1966)

Снимка: By George Bergman – Mathematisches Institut Oberwolfach (MFO), GFDL, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11511619

В началото на 2002 г. се появява мистичният руснак Григорий Перелман. Той публикува няколко материала по темата в сайт с име arXiv. Неговият труд е забелязан от Ричард Хамилтън, който започва сериозно да доризвава теоремата. Само 4 години по-късно редица математици споделят, че доказателството е вярно, с което автоматично го номинират за Филдсов медал – еквивалентът на Нобелова награда в математиката. Постижението е сериозно, особено след като само веднъж на 4 години се събират всички математически гении, за да определят постиженията от този вид.

Има и едно много сериозно условие, всеки участник трябва да е на възраст над 40 години. В деня на церемонията, Григорий не излиза и официално отказва своята парична награда – не се интересувал от славата и парите. Не желаел да бъде показван като животно в зоопарк и също така смята, че единствената награда може да бъде факта, че е доказал теоремата. Историята не спира с това. Макар и мнозина да са изненадани от решението, други различни институти продължават с опитите да го надрадят. През 2010 година комитет Millennium Prize официално обявява, че Перелман може да получи награда, но само няколко месеца по-късно Гриша ги облива със студена вода, заявявайки, че неговото постижение не е по-голямо от това на Хамилтън. Но кой е толкова инатият човек, който не е съгласен да получи награда, нито слава?

Историята започва през далечната 1955 г. в Санкт Петербург. Григорий се ражда в семейството на електротехник и математичка. Талантът му бързо се забелязва и започва да учи в училище, специализирано за математика и физика. През 1982 г. е част от руския отбор на Съветския съюз по математика на международната олимпиада. Печели златен медал за постигането на перфектен резултат. На 16-годишна възраст влиза в институт и става доктор на науките през 1990 г. Получава оферта за работа в Ню Йорк и я приема, но изобщо не харесва САЩ като страна и прекарва много малко време. През 1993 г. започва да работи в университета в Калифорния по програма за изследвания, където доказва една от теоремите на Римановата геометрия. През 1995 г. се завръща в Санкт Петербург, където получава малка заплата, но поне е щастлив.

През 2006 г. става ясно, че Григорий изчезва. Напуска работата си и потъва в неизвестност. През прекараното време в САЩ е успял да задели достатъчно пари и според някои източници е бил жертва на нападение. Оказва се, че дори в математиката има агресия и много често някои математици се опитват да откраднат нечия идея. В този случай говорим за Ксай Пинг Жу и Хуао-Донг Цао. Двамата твърдели, че са успели да направят по-добра версия от тази на Григорий, но той самият не можел да бъде открит за коментар. Освен това математическата общост доказва многократно, че двамата гении не са направили нищо по-добро от преписването на теоремата. Григорий повече не се занимава с математика и не се смята за професионалист, докато негов колега на име Михаил Громов споделя, че истинският учен се вълнува от науката и нищо друго. Сигурно може да го откриете и днес на работното си място, но човекът е достатъчно скромен, за да откаже коментар по темата.

 
 
Коментарите са изключени

Трагичният живот на сестрата на Джон Кенеди

| от |

На 20 януари 1961 г. новоизбраният президент на САЩ Джон Ф. Кенеди при встъпването си в длъжност казва на всеобщия американски народ: „Не питайте какво може да направи държавата за вас, питайте какво може да направите вие за държавата“. На 1000 километра от него, в Джеферсън, Уисконсин, в училище за специални деца „Св. Колета“ живееше 43-годишна жена, която може би слуша речта по радиото. Тя се казва Розмари Кенеди и е малката сестра на президента.

Никой не знае точно защо Роуз Мари има проблеми, но те са очевидни от много ранна възраст. Както сега знаем, може да има няколко фактора за нарушеното й развитие – генетични, инфекциозни, излагане на токсини от околната среда, както и други. Майката на Розмари, например, няколко пъти казва, че медицинските сестри, поради закъснението на лекаря, се опитват да спрат раждането й и в процеса нараняват бебето. Дори в ранна възраст, за Розмари се твърди, че „по-бавно започва да пълзи, по-бавно започва да ходи и да говори, отколкото двамата й интелигентни братя“. Тя трудно „се храни с лъжица и управлява шейната си“, а в първи клас изпитва трудности с ученето.

В известната си книга „The Kennedy Women: The Saga of an American Family“ Лорънс Лиймър пише, че Розмари беше „красива млада жена, снежна принцеса със зачервени бузи, блестяща усмивка, плътна фигура и със сладко привлекателен маниер към  почти всеки, който срещне.“

Coat of Arms of John F. Kennedy

Гербът на семейство Кенеди

Розмари си води дневник, който е показан чак през 1995 г. Смята се, че обхваща годините от 1936 до 1938, когато Розмари е на възраст 18-20. Този  дневник е написан в проста, кратка проза и не се различава от това, което бихме прочели в дневника на една обикновена тийнейджърката:

Бяхме на обяд в балната зала на Белия дом. Джеймс Рузвелт ни заведе да видим баща му, президента Рузвелт. Той ни каза: „Време беше да дойдете. Как мога да прегърна всички ви? Кой е най-голям? Всички изглеждате толкова големи.“

Този дневник кара някои историци и биографи на семейството да смятат, че Розмари може и да не е била болна или поне не толкова тежко, колкото се твърди. Съществуват теории, че тя просто е имала дислексия (на база на определени белези в писането й) или депресия.

През 1941 г. обаче типичната добронамереност на Розмари изчезва. В мемоарите си майка й, Роуз Кенеди,  пише за „забележима регресия в умствените й способности, които тя (Розмари) работи толкова усилено да развие“ и „обичайната й кротка природа залязваше все повече за сметка на напрежение и раздразнителност“.

Moniz

Доктор Антонио Мониз

Същата година баща й, Джо Кенеди, се консултира с лекари в опит да помогне на дъщеря си (макар че някои спекулират, че той просто се притеснява Розмари да не излага семейството). Натъква се на „обещаваща“ нова процедура, разработена от португалския лекар Антонио Мониз, наречена „левкотомия“ или както я знаем ние с вас – лоботомия. Тогава на нея се гледа като последна надежда за страдащите от нелечими психически разстройства и се смята, че дава на пациента „надежда за удовлетворение“. Идеята на процедурата е чрез разкъсване на нервните връзки към и от челния лоб да се „оправят“ определени психични заболявания като депресия и множество нарушения в развитието. Разбира се, правейки това, потенциално се губи характерът на пациента и до известна степен интелекта му. По онова време обаче потенциалните ползи се виждат компенсиращи за потенциалните рискове поради липсата на алтернативни лечения на по-тежките психични болести. През 40-те години изпълнението на лоботомии освен това е било на границите на науката. Всъщност Мониз печели Нобелова награда през 1949 г. „за откриването на терапевтичната стойност на левкотомията при определени психози“.

Turning the Mind Inside Out Saturday Evening Post 24 May 1941 a detail 1

Доктор Уолтър Фрийман (ляво) и доктор Джеймс Уотс (дясно) изучават рентгенова снимка преди да изпълнят лоботомия на пациент

През ноември 1941 г. Розмари получава лоботомия в болница Джордж Вашингтон. Тя е извършена от д-р Джеймс Уотс и д-р Уолтър Фрийман, който е силен привърженик на процедурата и я нарича „хирургия на душата“. Джо дава съгласие без одобрението на дъщеря си; по-късно тя казва, че никога не е била питана. Що се отнася до самата процедура, един от хирурзите пояснява: „Минахме през горната част на главата… Тя беше под лека упойка. Направих хирургичен разрез в мозъка през черепа… Направихме само малък разрез, не повече от 3 сантиметра… Сложихме инструмент вътре…“ След което те правят разрези на мозъка й с инструмент, подобен на кухненски нож. В крайна сметка спират с унищожението на мозъка, когато тя става некомуникативна и спира да отговаря на въпросите им.

Операцията наистина я прави спокойна, но и я лишава от способността да говори, да ходи и въобще да общува по какъвто и да е начин. Тя също така вече е със значително занижен умствен капацитет. Розмари много по-късно в живота си ще успее да възстанови някои двигателни способности, като например да ходи с помощта на проходилка. Резултатът остава Джо Кенеди съкрушен. Процедурата, която трябваше да помогне на дъщеря му, в крайна сметка я прави напълно нефункционална.

След като прекарва 7 години в болница в Ню Йорк, тя е изпратена в „Св. Колета“ в Уисконсин, където „ще се чувства много по-добре като е на място, където може да бъде с хора с нейния умствен капацитет“.

Твърди се, че след като Розмари заминава за Уисконсин през 1949 г., Джо никога не я посещава, нито въобще я вижда отново. Той почива през 1969 г. Майка й, Роуз, я посещава веднъж годишно, както и някои от братята и сестрите й. Първоначално Джо и Роуз казват на медиите, че Розмари „преподава на изостанали деца в Уисконсин и иска да живее усамотен живот“. Роуз по-късно ще признае пред известната биографка Дорис Киърнс Гудуин, че никога не прощава на Джо за решението за операцията на Розмари, „Това е единственото нещо, с което някога ме е огорчавал“.

John F. Kennedy, White House color photo portrait

Що се отнася до отношенията между Джон Ф. Кенеди и сестра му – по време на предизборната му кампания поддържа твърдението, че тя е „твърде заета“ за публични изяви. Едва след избирането на Джон през 1961 г. семейството признава, че Розмари е „умствено изостанала“. На 31 октомври 1963 г. президентът подписва законопроект за работа в областта на психичното здраве, опитвайки се да предотврати пациентите да бъдат забравяни по лечебни заведения. Това е и последният законопроект, подписан някога от него.

Eunice-Kennedy

През 1962 г. Юнис Кенеди написва сърдечна и невероятно искрена статия за сестра си, която се публикува в няколко списания. Тя никога не споменава неуспешната лоботомия, но казва, че нейното семейство (имайки предвид най-вече майка й) е направило най-доброто, което е могло за Розмари. Тя я нарича мила, красива и говори за тъгата, която изпитват близките й за нея, признавайки, че действително е „умствено изостанала“ и че „грижите на изостанало дете у дома са много трудни“. Юнис продължава да говори за Розмари до края на живота си и създава Специалната олимпиада, посветена на на сестра й.

Розмари Кенеди живее до 86-годишна възраст и почива на 7 януари 2005 г. във Форт Аткинсън, Уисконсин.

 
 
Коментарите са изключени