shareit

Кирино Кристиани – аржентинският Уолт Дисни, който умря в забрава

| от chronicle.bg |

Когато двамата новатори на анимационната индустрия най-накрая се срещат през 1941, единият – Уолт Дисни – вече е напът да стане легенда. Другият – Кирино Кристиани – е поел по същата траектория, само че в обратната посока.

Въпреки различните им животи, двамата са привлечени от филмите по еднакви начини. И Уолтър, и Кирино като малки са обожават да рисуват, а по време на Първата световна война правят политически карикатури. И двамата са перфекционисти, и двамата са иноватори, и двамата са експериментатори. Филмите и на двамата се харесват на публиката и им печелят симпатии.

Защо тогава Дисни е Дисни, а за Кирино почти никой не е чувал?

Кристиани има две по-големи достижения: той създава първия пълнометражен анимационен филм (1917) и прави първия предварително записан звук за анимационен филм (1931). Но въпреки това повечето му продукции завършват злополучно.

Кирино Кристиани е роден на 2 юли 1896 в град Санта Жилета, Италия, недалеч от Милано. Той е най-малкото от петте деца на Луиджи Кристиани (държавен служител) и Адел Мартиноти (шивачка). Луиджи е секретар на града, но скоро след раждането на Кирино той влиза в пререкания с градския съвет относно въпроси с инфраструктурата и в началото на 1900 е уволнен.

documentary_2_3_Santa_Giuletta

Санта Жилета, Италия

Луиджи разбира, че по това време в Аржентина има доста работа за вършене и пари за печелене и мести цялата фамилия там. Те са едва 7 човека от 5 милиона италианци, които мигрират в Аржентина през последната четвърт на 19 век. В Буенос Айрес той работи в администрацията на местна италианска болница и купува къща наблизо. Надява се най-малкият му син да се занимава с медицина, но Кирино е завладян от рисуването. Загрижен за привидно оскъдния кариерен път пред момчето, баща му го принуждава да чиракува при обущар, а след това и при застраховател. Кирино обаче ще се занимава с рисуване. Накрая родителите му се предават и му позволяват да постъпи в академия по изящни изкуства. След няколко месеца обаче Кирино напуска, за да се учи на рисуване сам. Той прекарва часове в наблюдаване на животните в зоологическата градина, за да придаде на рисунките си естествено чувство на движение.

За щастие Аржентина в началото на 20 век не е лошо място за млад художник с интерес към карикатурите. В държавата вече има развит политически хумор, към който се присъединява и Кирино като рисунките му се публикуват в списания и пресата от 1912 нататък. Тогава той е едва на 16, но издателите харесват куража му. Не след дълго работата на Кирино привлича вниманието на местния бизнесмен Федерико Вале.

documentary_13_10_Valle_2

Федерико Вале

Вале е иновативен режисьор и безстрашен приключенец, роден през 1880. Първоначално живее в Париж, където се занимава с фотография и филми, а през 1909 става първият човек, който снима от самолет. Това е толкова рано в зората на самолетите, че неговият пилот е Уилбър Райт – единия от братята Райт. През 1911/1912 Вале се установява в Буенос Айрес, където създава продуцентска къща. Той привлича Кирино да рисува карикатури за хумористичните му политически филми.

Скоро обаче Федерико и Кирино осъзнават, че статичните рисунки, колкото и хубави да са, не стоят добре редом с движещите се кадри. Трябва да има някаква алтернатива. Досега единствените инструменти на анимацията с книжките с рисунка на всяка страница, които трябва да прелистваш бързо, за да видиш как се движат, или така наречените зоотропи.

1024px-Zoetrope_NN

Зоотроп

Няколко режисьори във Франция, Русия и САЩ вече експериментират в тази посока. Вале показва на Кирино анимация от Емил Кол, в което Кол използва техника днес позната като стопмоушън – обектът се заснема, след това се помръдва малко, пак се заснема, пак се помръдва, пак се заснема… И така за всеки кадър при 16 кадъра в секунда. Кристиани гледа клипчето достатъчно пъти, за да разгадае как е направено и след това започва експерименти в опит да го пресъздаде. Работата е тежка и безумно досадна, но италианецът полага огромно старание и в крайна сметка резултатът е анимация, която се движи много по-гладко от тази на Кол.

Първата му сериозна продукция е от 1000 фрейма, което е около минута, и не е самостоятелна, а част от видео на Вале. Когато излиза пред публика обаче, то има страхотен успех. Дотолкова, че местният бизнесмен Гилермо Франчини, който освен друго притежава и няколко киносалона, предлага на Кирино и Вале спонсорство в замяна на пълнометражен анимационен филм на политическа тема. Те приемат.

И двамата знаят колко работа ги чака – затова Вале наема сценарист и още няколко човека, които да правят отделните елементи от анимацията. Снимат в студиото на Вале със специално осветление и правят макет на пристанищната улица в Буенос Айрес, дълъг 15 пресечки, с поне 80 лодки, който след това изгарят (нарочно) пред камера.

Резултатът се казва „El Apóstol“ („Апостолът“) – има 60 000 кадъра на 1700 метра лента и е създаден за 10 месеца през 1917 година. Тогава Кристиани е едва на 21 години.

Рискът от проекта не е само от технологично и иновативно естество. Политическата тема изисква актуалност, което не е много удобно предвид дългия период на създаване на филма. След многогодишно управление на аристокрацията, средната и работническата класа бавно, но сигурно, се обединява в подкрепа на Иполито Иригойен и партията му. Иполито е непредвидим, но харизматичен, и има многобройни и верни последователи, заради които печели убедително изборите през 2016.

MV5BOGJhNTIzMGMtN2UzYy00YjAzLWE2NDMtNDZmZmU2MWJjMTZmL2ltYWdlXkEyXkFqcGdeQXVyNjcyNzA4Mjk@._V1_

Плакатът на „El Apóstol“

Премиерата на филма е на 9 ноември 1917 година, а билетите струват 2 песос ($90 днешни пари). И успехът му е невероятен! Критиците го обожават, а зрителите – дори повече. Киното го прожектира по 7 пъти на ден в продължение на над 6 месеца. Франчини е безумно щастлив, но реакция от самият Апостол, Иполито Иригойен, няма – предполага се, че е безразличен.

Единственият недоволен май е самият Кристиани. Той смята, че Вале не му плаща особено добре за работата и не показва името му във финалните надписи, както подобава. Затова и защото много повече предпочита да работи сам, скоро двамата се разделят. 2017 все пак е добра година за аниматора – той се жени за Селина Кордара, която среща на фестивал и с която скоро ще имат двама сина.

documentary_32_36_ad_for_Sin_dejar_rastro

Плакат на „Sin dejar rastro“ („Без следа“)

Вторият филм на Кристиани е за мистериозно потопения аржентински кораб Монте Протегидо близо до бреговете на Великобритания. Инцидентът възбужда страхотен политически скандал и това кара властите да конфискуват провокативния филм още на следващия ден след премиерата.

Кристиани обаче продължава да произвежда карикатури и кратки клипчета и да рисува за различни списания през 20-те години на 20 век. Той прави и така наречения „Publi-Cinema“ – подвижен киносалон, вместен в камион, където безплатно се прожектират анимации, както и реклами. Проектът обаче се проваля, защото градската управа го определя като нарушаващ обществения ред и трафика в града. Което до голяма степен е вярно. На всичкото отгоре, през 1926 лентата на „El Apóstol“, в който има кадри на изгарящия Буенос Айрес, е загубена при пожар…

Кристиани обаче се справя добре – през 1927 става арт директор на рекламната агенция на Metro Goldwyn Mayer в Аржентина, а на следващата година отваря собствено студио „Estudios Cristiani“.

documentary_41_18_Cristiani_Studios

Estudios Cristiani

Време е към анимациите да се добави звук – американците вече го направиха с един много известен мишок. Време е обаче и към политическата ситуация в страната да се добави малко огън и жупел. Новият проект на Кристиани е „Peludópolis“ („Град Пелюдо“ – El Peludo е прякор на Иполито, който означава животното броненосец, но думата се използва и пренебрежително, означавайки глупав човек). Докато филмът е на 3/4 готов обаче, на 5 септември 1930, Иполито Иригойен ляга болен и се налага да бъде заместен от вицепрезидента си Енрике Мартинес. Още на следващият ден в Аржентина се случва военен преврат, воден от генерал Хосе Феликс Урибуру, за когото скоро ще стане ясно, че е неприкрит симпатизант на фашистите. В резултат на това Енрике и болният Иполито се озовават в затвора.

В опит да спаси фабулата във филма си, Кристиани добавя нови герои и променя края. Финалният резултат обаче е малко нехомогенен и въпреки симпатиите на критиците студиото губи $1,65 милиона.

documentary_54_56_cristiani_working_on_peludopolis

Кирино работи върху „Peludópolis“

Междувременно САЩ го настигат – през декември 1937, 20 години след този на Кристиани, Дисни пускат своя първи пълнометражен анимационен филм „Снежанка и седемте джуджета“. Той, разбира се, незабавно става хит. Дотолкова, че Вашингтон предлага на Уолтър да го прати из Латинска Америка, за да покаже постиженията и иновативността на САЩ. Първоначално аниматорът се дърпа, но след като му предлагат и малко допълнително финансиране, той заедно със съпругата си и 17 служители на студиото отива на турне.

Кристиани почита Дисни изключително много и с радост го приема в Буенос Айрес.

documentary_64_42_Disney_and_Cristiani

Дисни и Кристиани заедно

Докато Дисни превзема света, Кристиани малко по малко изпада в забрава. „El Apóstol“ изгоря в пожара, „Sin dejar rastro“ беше конфискуван от властите, което оставя само „Peludópolis“, но както внукът му Хектор разказва (за 1957 или 1958): „Живеехме врата до врата. Беше много горещ ден и към 8-9 вечерта се чу страхотна експлозия. След това дойде пожарна, но за жалост вече бяхме загубили всичко от „Peludópolis“ – всички кадри, негативите, копията.“

Втори подобен пожар през 1961 изпраща Кристиани в пенсия. Той продава студиото и се мести първо в къща на морето, а след това в дома на един от синовете си. В края на своя живот и кариера Кирино Кристиани остава без нищо, което да представи след дългогодишната си работа. Затова и през 60-те и 70-те години малцина му обръщат внимание.

През 1977 Аржентина празнува 80-годишнина на киноиндустрията си и диктаторът Хорхе Видела удостоява първият аржентински аниматор със солидна пенсия.

Той умира на 2 август 1984 година в Буенос Айрес. За щастие доживява да види Аржентина отново демократична след години военна диктатура. Това силно мотивира и културния живот на страната като от тогава (1983) Аржентина два пъти печели Оскар за чуждоезичен филм – „La historia oficial“ (1985) и “ El secreto de sus ojos“ (2009).

documentary_78_02_Fin_card

 
 
Коментарите са изключени