Кирино Кристиани – аржентинският Уолт Дисни, който умря в забрава

| от chronicle.bg |

Когато двамата новатори на анимационната индустрия най-накрая се срещат през 1941, единият – Уолт Дисни – вече е напът да стане легенда. Другият – Кирино Кристиани – е поел по същата траектория, само че в обратната посока.

Въпреки различните им животи, двамата са привлечени от филмите по еднакви начини. И Уолтър, и Кирино като малки са обожават да рисуват, а по време на Първата световна война правят политически карикатури. И двамата са перфекционисти, и двамата са иноватори, и двамата са експериментатори. Филмите и на двамата се харесват на публиката и им печелят симпатии.

Защо тогава Дисни е Дисни, а за Кирино почти никой не е чувал?

Кристиани има две по-големи достижения: той създава първия пълнометражен анимационен филм (1917) и прави първия предварително записан звук за анимационен филм (1931). Но въпреки това повечето му продукции завършват злополучно.

Кирино Кристиани е роден на 2 юли 1896 в град Санта Жилета, Италия, недалеч от Милано. Той е най-малкото от петте деца на Луиджи Кристиани (държавен служител) и Адел Мартиноти (шивачка). Луиджи е секретар на града, но скоро след раждането на Кирино той влиза в пререкания с градския съвет относно въпроси с инфраструктурата и в началото на 1900 е уволнен.

documentary_2_3_Santa_Giuletta

Санта Жилета, Италия

Луиджи разбира, че по това време в Аржентина има доста работа за вършене и пари за печелене и мести цялата фамилия там. Те са едва 7 човека от 5 милиона италианци, които мигрират в Аржентина през последната четвърт на 19 век. В Буенос Айрес той работи в администрацията на местна италианска болница и купува къща наблизо. Надява се най-малкият му син да се занимава с медицина, но Кирино е завладян от рисуването. Загрижен за привидно оскъдния кариерен път пред момчето, баща му го принуждава да чиракува при обущар, а след това и при застраховател. Кирино обаче ще се занимава с рисуване. Накрая родителите му се предават и му позволяват да постъпи в академия по изящни изкуства. След няколко месеца обаче Кирино напуска, за да се учи на рисуване сам. Той прекарва часове в наблюдаване на животните в зоологическата градина, за да придаде на рисунките си естествено чувство на движение.

За щастие Аржентина в началото на 20 век не е лошо място за млад художник с интерес към карикатурите. В държавата вече има развит политически хумор, към който се присъединява и Кирино като рисунките му се публикуват в списания и пресата от 1912 нататък. Тогава той е едва на 16, но издателите харесват куража му. Не след дълго работата на Кирино привлича вниманието на местния бизнесмен Федерико Вале.

documentary_13_10_Valle_2

Федерико Вале

Вале е иновативен режисьор и безстрашен приключенец, роден през 1880. Първоначално живее в Париж, където се занимава с фотография и филми, а през 1909 става първият човек, който снима от самолет. Това е толкова рано в зората на самолетите, че неговият пилот е Уилбър Райт – единия от братята Райт. През 1911/1912 Вале се установява в Буенос Айрес, където създава продуцентска къща. Той привлича Кирино да рисува карикатури за хумористичните му политически филми.

Скоро обаче Федерико и Кирино осъзнават, че статичните рисунки, колкото и хубави да са, не стоят добре редом с движещите се кадри. Трябва да има някаква алтернатива. Досега единствените инструменти на анимацията с книжките с рисунка на всяка страница, които трябва да прелистваш бързо, за да видиш как се движат, или така наречените зоотропи.

1024px-Zoetrope_NN

Зоотроп

Няколко режисьори във Франция, Русия и САЩ вече експериментират в тази посока. Вале показва на Кирино анимация от Емил Кол, в което Кол използва техника днес позната като стопмоушън – обектът се заснема, след това се помръдва малко, пак се заснема, пак се помръдва, пак се заснема… И така за всеки кадър при 16 кадъра в секунда. Кристиани гледа клипчето достатъчно пъти, за да разгадае как е направено и след това започва експерименти в опит да го пресъздаде. Работата е тежка и безумно досадна, но италианецът полага огромно старание и в крайна сметка резултатът е анимация, която се движи много по-гладко от тази на Кол.

Първата му сериозна продукция е от 1000 фрейма, което е около минута, и не е самостоятелна, а част от видео на Вале. Когато излиза пред публика обаче, то има страхотен успех. Дотолкова, че местният бизнесмен Гилермо Франчини, който освен друго притежава и няколко киносалона, предлага на Кирино и Вале спонсорство в замяна на пълнометражен анимационен филм на политическа тема. Те приемат.

И двамата знаят колко работа ги чака – затова Вале наема сценарист и още няколко човека, които да правят отделните елементи от анимацията. Снимат в студиото на Вале със специално осветление и правят макет на пристанищната улица в Буенос Айрес, дълъг 15 пресечки, с поне 80 лодки, който след това изгарят (нарочно) пред камера.

Резултатът се казва „El Apóstol“ („Апостолът“) – има 60 000 кадъра на 1700 метра лента и е създаден за 10 месеца през 1917 година. Тогава Кристиани е едва на 21 години. 

Рискът от проекта не е само от технологично и иновативно естество. Политическата тема изисква актуалност, което не е много удобно предвид дългия период на създаване на филма. След многогодишно управление на аристокрацията, средната и работническата класа бавно, но сигурно, се обединява в подкрепа на Иполито Иригойен и партията му. Иполито е непредвидим, но харизматичен, и има многобройни и верни последователи, заради които печели убедително изборите през 2016.

MV5BOGJhNTIzMGMtN2UzYy00YjAzLWE2NDMtNDZmZmU2MWJjMTZmL2ltYWdlXkEyXkFqcGdeQXVyNjcyNzA4Mjk@._V1_

Плакатът на „El Apóstol“

Премиерата на филма е на 9 ноември 1917 година, а билетите струват 2 песос ($90 днешни пари). И успехът му е невероятен! Критиците го обожават, а зрителите – дори повече. Киното го прожектира по 7 пъти на ден в продължение на над 6 месеца. Франчини е безумно щастлив, но реакция от самият Апостол, Иполито Иригойен , няма – предполага се, че е безразличен.

Единственият недоволен май е самият Кристиани. Той смята, че Вале не му плаща особено добре за работата и не показва името му във финалните надписи, както подобава. Затова и защото много повече предпочита да работи сам, скоро двамата се разделят. 2017 все пак е добра година за аниматора – той се жени за Селина Кордара, която среща на фестивал и с която скоро ще имат двама сина.

documentary_32_36_ad_for_Sin_dejar_rastro

Плакат на „Sin dejar rastro“ („Без следа“)

Вторият филм на Кристиани е за мистериозно потопения аржентински кораб Монте Протегидо близо до бреговете на Великобритания. Инцидентът възбужда страхотен политически скандал и това кара властите да конфискуват провокативния филм още на следващия ден след премиерата.

Кристиани обаче продължава да произвежда карикатури и кратки клипчета и да рисува за различни списания през 20-те години на 20 век. Той прави и така наречения „Publi-Cinema“ – подвижен киносалон, вместен в камион, където безплатно се прожектират анимации, както и реклами. Проектът обаче се проваля, защото градската управа го определя като нарушаващ обществения ред и трафика в града. Което до голяма степен е вярно. На всичкото отгоре, през 1926 лентата на „El Apóstol“, в който има кадри на изгарящия Буенос Айрес, е загубена при пожар…

Кристиани обаче се справя добре – през 1927 става арт директор на рекламната агенция на Metro Goldwyn Mayer в Аржентина, а на следващата година отваря собствено студио „Estudios Cristiani“. 

documentary_41_18_Cristiani_Studios

Estudios Cristiani

Време е към анимациите да се добави звук – американците вече го направиха с един много известен мишок. Време е обаче и към политическата ситуация в страната да се добави малко огън и жупел. Новият проект на Кристиани е „Peludópolis“ („Град Пелюдо“ – El Peludo е прякор на Иполито, който означава животното броненосец, но думата се използва и пренебрежително, означавайки глупав човек). Докато филмът е на 3/4 готов обаче, на 5 септември 1930, Иполито Иригойен ляга болен и се налага да бъде заместен от вицепрезидента си Енрике Мартинес. Още на следващият ден в Аржентина се случва военен преврат, воден от генерал Хосе Феликс Урибуру, за когото скоро ще стане ясно, че е неприкрит симпатизант на фашистите. В резултат на това Енрике и болният Иполито се озовават в затвора.

В опит да спаси фабулата във филма си, Кристиани добавя нови герои и променя края. Финалният резултат обаче е малко нехомогенен и въпреки симпатиите на критиците студиото губи $1,65 милиона.

documentary_54_56_cristiani_working_on_peludopolis

Кирино работи върху „Peludópolis“

Междувременно САЩ го настигат – през декември 1937, 20 години след този на Кристиани, Дисни пускат своя първи пълнометражен анимационен филм „Снежанка и седемте джуджета“. Той, разбира се, незабавно става хит. Дотолкова, че Вашингтон предлага на Уолтър да го прати из Латинска Америка, за да покаже постиженията и иновативността на САЩ. Първоначално аниматорът се дърпа, но след като му предлагат и малко допълнително финансиране, той заедно със съпругата си и 17 служители на студиото отива на турне.

Кристиани почита Дисни изключително много и с радост го приема в Буенос Айрес.

documentary_64_42_Disney_and_Cristiani

Дисни и Кристиани заедно

Докато Дисни превзема света, Кристиани малко по малко изпада в забрава. „El Apóstol“ изгоря в пожара, „Sin dejar rastro“ беше конфискуван от властите, което оставя само „Peludópolis“, но както внукът му Хектор разказва (за 1957 или 1958): „Живеехме врата до врата. Беше много горещ ден и към 8-9 вечерта се чу страхотна експлозия. След това дойде пожарна, но за жалост вече бяхме загубили всичко от „Peludópolis“ – всички кадри, негативите, копията.“

Втори подобен пожар през 1961 изпраща Кристиани в пенсия. Той продава студиото и се мести първо в къща на морето, а след това в дома на един от синовете си. В края на своя живот и кариера Кирино Кристиани остава без нищо, което да представи след дългогодишната си работа. Затова и през 60-те и 70-те години малцина му обръщат внимание.

През 1977 Аржентина празнува 80-годишнина на киноиндустрията си и диктаторът Хорхе Видела удостоява първият аржентински аниматор със солидна пенсия.

Той умира на 2 август 1984 година в Буенос Айрес. За щастие доживява да види Аржентина отново демократична след години военна диктатура. Това силно мотивира и културния живот на страната като от тогава (1983) Аржентина два пъти печели Оскар за чуждоезичен филм – „La historia oficial“ (1985) и “ El secreto de sus ojos“ (2009).

documentary_78_02_Fin_card

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Тамара – първата жена-цар на Грузия

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Наричат я „земя на вълци“, „страна на земеделци“ или „пределите, където се почита Св. Георги“, за местните това е Сакартвело (земята на картлианците), а по света е известна като Грузия. Сравнително малката държава граничи с големи световни сили като Русия и Турция, почти цялата й територия е планинска, като включва дори част от величествения Кавказ, а западните й предели се мият от вълните на Черно море. При изграждането на държавата и националната идентичност на грузинците особено голяма роля изиграват две жени, които впоследствие биват канонизирани: първата, св. Нина – ги покръства, а втората – св. Тамара ги превръща във велика сила през Средновековието.

TamariIcona

Св. Тамара

През XIII в. Грузия достига най-голямото си териториално разширение: от Черно до Каспийско море и от Спери до Дербенд, включвайки целия Кавказ до Хазария и Скития. Това е т.нар. „Златен век“ на грузинците. Тогава  търговията, културата и икономиката й са в разцвет и всичко това се дължи на грузинския еквивалент на цар Симеон –тъмнокоса, красива владетелка, която (както я изобразяват) е вдигнала дясната си ръка в знак на милост, а в лявата стиска меч. Тамара е правнучка на великия цар Давид IV Строителя, който консолидира държавата и е дъщеря на войнствения Георги III, който обичал да води военни кампании и да чупи капачките на колената на опонентите си. Името й идва от иврит и означава „палмово дърво“, a според описанията на съвременниците, точно като него тя излъчва едновременно нежност, сила и устойчивост.

376px-Giorgi_III_of_Georgia_(Kintsvisi_monastery_fresco)

Георги III, фреска от Кинцвиския манастир

В годината, в която се ражда легендарния разбойник Робин Худ на бял свят идва и Тамара. Тя е по-голямата от двете дъщери на Георги III. Баща й е доста суров владетел, който не търпи никакво неподчинение. Доказателство за това е начинът, по който потушава бунта срещу себе си, когато Демна, неговия племенник и бъдещ наследник, е арестуван, ослепен и кастриран. Колкото и да е жесток в методите си, той има добра проницателност като владетел и иска две неща от бъдещия управник – да е от неговия род и да има достатъчно време да го подготви за властта. Това, което прави след като лишава Демна от трона, поразява благородниците в двора му и дори предизвиква не малко отрицателни вълнения, защото през 1178 г. той провъзгласява своята 18-годишна дъщеря Тамара за съвладетел. Поразени от този избор и издигането на едно момиче на такъв пост знатните възнегодуват срещу решението, но Георги ги поставя на мястото им казвайки, че „Човек може да познае лъва по неговите нокти, а Тамара – по нейните действия“. Няма сведения дали само с това изречение или с цената на по-тежки наказания Георги постига своето, но е факт, че през следващите 6 години баща и дъщеря успешно си поделят властта в Грузия.

След смъртта му през 1184 г., едва на 24 години, Тамара става първата самостоятелно управляваща жена владетел в историята на Грузия, получавайки титлата „цар“, която на грузински е само в мъжки род. Все пак това са Средните векове и става дума за нежния пол, което неминуемо довежда до бунтове и размирици сред знатните родове. Те са възмутени как е възможно тя да управлява държавата, като някои дори се опитват да се отделят от границите на страната. Решението е веднага да й се намери съпруг и тук дворът се разделя на две фракции. Спечелила тази, подкрепяща княза на Велики Новгород – Юри, като най-достоен кандидат. По това време той е детрониран и прогонен от владенията си, затова и приема с охота предложената му брачна ръка.

Като неин съпруг Юри е поставен начело на военните сили на Грузия, които той води успешно в битки срещу селджуците. Но изглежда с това се изчерпват всичките му качества. Според запазените сведения той е арогантен, амбициозен, тежък алкохолик и има особени сексуални предпочитания, включващи содомия. Чашата за Тамара прелива, когато той публично я обвинява, че тя е причината да не се ражда наследник на трона. Действията, които тя предприема, са прецедент от религиозна гледна точка. Четири века по-късно един английски владетел ще поиска същото от Църквата, но то ще му бъде отказано, което ще доведе до религиозна революция в Англия. През XII в., в православна Грузия, Тамара успява да постигне своето с финес. Злоупотребите и поведението на княз Юри са така добре познати, че благодарение на своята интелигентност и разбира се власт, Тамара успява да се разведе със съпруга си.

Натрупала опит, тя отхвърля всякакви дворцови игри и сама посочва новата си половинка. Изборът й пада върху Давид Сослан, княз на Алания, който й е роднина по майчина линия. Вторият й брак е изключително успешен, както в личен, така и в политически план. Те се радват на двама сина, които впоследствие наследяват майка си и управляват разумно. Съпругът на Тамара приема своята позиция на принц-консорт и факта, че жена му е цар на Грузия. Той буквално става дясната й ръка – човекът, който води армиите й към славни победи. Според изворите той бил много красив, доблестен, силен, умел пълководец и напълно отдаден съпруг.

С подкрепата на Давид, Тамара успява да укрепи властта си, отблъсквайки вътрешните си врагове. След това тя насочва вниманието си към мащабна външна политика, която е продължение на делото на нейните предци. Според някои историци по този начин Тамара иска също така да отклони вниманието на определени представители на знатните родове от вътрешните неразбирателства и да насочи енергията им в друга посока, за да може да осъществи и останалите си идеи за развитието на страната. Един от основните й врагове са съседите мюсюлмани, в частност става дума за селджуките. Според преданията, когато Сюлейман II, султанът на Румския султанат, обявил война на Грузия написал в своето писмо, че „на жените не им достига здрав разум“ и вероятно е преувеличено, но дори й предложил да стане една от жените в харема му. Отговорът на Тамара е ясен – тя разбива армиите му и подчинява някои от териториите на селджуците. Едни от най-големите й победи са в битката при Шамкор (1195) и в тази при Басиани (1202), в които грузинците нанасят тежки поражения на селжуките.

Технически Тамара никога не е начело на армията на бойното поле, това е работа на съпруга й Давид, но тя участва в изработването на стратегията и придружава войската. Според преданията преди едно от нападенията срещу Сюлейман, тя се явява боса пред войниците си, застава на един от балконите на църква и отправя към тях призив да победят мюсюлманите.

Войските на Тамара това и правят – поразяват враговете и разширяват границите на държавата. През 1204 г. с нейна подкрепа е създадена Трапезундската империя, която става васал на Грузия. Силата на Тамара обаче не се ограничава само с военни победи и териториално разширение. Тя закриля грузинските манастири в Светите земи, водейки активна дипломатическа политика. По това време нови търговски центрове разцъфват в грузинските територии, а търговията пълни държавната хазна. Културата също изживява разцвет. През „Златния век“ е създаден националният епос на Грузия „Витязът в тигрова кожа“, който е дело на поета Шота Руставели. Това произведение е толкова знаково за грузинската литература, че до началото на XX в. е било част от зестрата на всяка булка. Според запазените сведения Тамара е вдъхновение за Руставели и неспособен да получи нейната любов, той се оттегля в манастир.

През 1207 г. умира съпругът й Давид, което слага край на успешния им дует. Тамара не се омъжва след това. Само 7 години по-късно тя го последва покосена от коварна болест, както се съобщава в изворите. Тя оставя Грузия на върха на нейната мощ, включваща обширни територии, водеща активна търговия и радваща се на културен разцвет. Управлението на жената-цар е най-успешното в историята на страната. Никога след това тези успехи не се повтарят. Само няколко десетилетия по-късно Грузия пода под властта на монголите.

Заради изключителните си успехи и умерена политика Тамара е канонизирана за светица и нейният празник се чества всяка година на 14 май. В житията й са включени някои религиозни хиперболи като факта, че ражда един от синовете си след като е докосната от слънчев лъч. В религиозния й образ са преплетени и езически вярвания, тъй като за нея се твърди, че влияе на времето и дори се асоциира с богинята на медицината и плодовитостта. Някои писатели като Михаил Лермонтов, се опитват да очернят името й. В неговата поема „Демон“ Тамара е представена като един сладострастен тиранин, който се радва на компанията на много мъже, чиято участ след като прекарат една нощ с нея е да бъдат бутнати в пропаст.

tamara podpis

Подписът на жената-цар Тамара

Ако оставим черните краски настрана, които преследват всяка ярка личност, тя си остава един от най-успешните владетели на Грузия. Дори в шестото издание на известната видео игра „Цивилизацията“ за първи път е включена Грузия като една от великите древни нации, а един от новите герои е именно Тамара. Както е описана в местния фолклор: тя е като супергерой – идеалният цар и светица във всяко едно отношение.

 

 
 
Коментарите са изключени

Дуелът на фустите

| от chronicle.bg |

Като класически метод за решаване на спорове, дуелът е цяла институция в Европа по време на Средновековието. Въпреки че за мнозина става демоде с началото на Ренесанса, дуелът е популярен похват за решаване на спорове между европейските благородници до 19 век.

Повечето подобни схватки са изпълнявани от мъже, но от време на време дамите също ще решат да уредят спора с двубой – така се появява т. нар. „дуел на фустите“.

José_de_Ribera_026

Диамбра де Петинела и Изабела де Карази 

Един от най-ранните такива дуели е между Диамбра де Петинела и Изабела де Карази в Непал през 1552, а причината е, че двете не могли да решат на кого принадлежи сърцето на Фабио де Цересола. Не се знае коя е спечелила, но битката им е запаметена в картината на Хосе де Рибера, Duela de Mujeres (1636).

През годините женски дуели е имало между актриси, които не харесват творчеството една на друга, между жени, които не могат да решат коя да е първа на някакво събитие, както и между Мис Шелби и Мадам Асти Дьо Валсари, чийто спор бил дали американските или френските лекари са по-добри. Както пише Le Petit Parisien на 17 март 1886: „Мадам Асти Дьо Валсари, която е известна авторка на няколко книги, тъкмо се върна от Ватерло, където участва в саблен дуел с американката Мис Шелби. По време на дебат относно превъзходството на френските жени доктори над американските жени доктори, тя хвърли ръкавицата си в лицето на Мис Шелби. Франция побеждава. По време на втория сблъсък американката е леко ранена в ръката. Свидетели казват, че всичко е станало по правилата.“

Бой до кръв (а не до смърт или до болка) е по-често срещан сред дамите. Например, през 1792 след като госпожа Елфинстън намеква, че лейди Алмерия Брадок е значително по-възрастна от нея, двете излизат на дуел първо с пистолети, а после и с мечове в лондонския Хайд Парк. Резултатът? Пистолетите пропускат целта, но след нанасяне на лека рана върху ръката на Елфинстън от мечът на Алмерия, госпожата склонява да напише на лейди официално извинение.

Pauline_Sándor,_Princess_Metternich,_by_Franz_Xavier_Winterhalter

Принцеса Паулин Метерних

Може би най-известният „дуел на фустите“ от всички дуели между жени се провежда без горнища. И този двубой първоначално би трябвало да се води до първа кръв, но явно заради сериозността на конфликта и ожесточеността на борбата и двете дами понасят наранявания.

pVAs3rB

Графиня Анастасия Киелмензег

Всичко започва през лятото на 1892, когато две австрийски благороднички – принцеса Паулин Метерних и графиня Анастасия Киелмензег – се скарват относно флоралната украса на предстоящата Музикална театрална изложба във Виена (принцесата е почетен президент на събитието, а графинята е президент на женския комитет).

Двете решават, че единственият почтен начин спорът им да се реши е посредством регламентираното насилие на дуела и двете заминават за Вадуц на швейцарската граница, където да се изправят една срещу друга.

Преди двубоя двете махат горната част на тоалетите си, защото платът може да проникне в евентуална рана и да направи сепсис – нещо, което се е случвало в дуели. 

Metternich-vs-Kielmannsegg-featured

Също така предварително всички присъстващи мъже (само от прислугата) са изпратени да стоят надалеч с гръб към жените. След като дуелът започнал, кратко размахване на шпаги довело до рана върху носа на Анастасия. При вида на първа кръв, както може би и заради шока, принцесата свалила гарда си. Вместо да спре боя, графинята се възползвала от момента и я намушкала в ръката.

Секундантките и на двете дами припаднали от гледката, a стенанията им бързо привлекли местни кавалери. 

И понеже принцесата първа ранява, повечето хора смятат именно нея за победител в двубоя, докато други отсъждат обратното заради това, че раната на ръката е по-сериозна. В крайна сметка обаче дуелът си свършва работата и дамите се сдобряват.

 
 
Коментарите са изключени

Защо носим черно, когато сме в траур

| от chronicle.bg |

Погребалните ритуали датират отпреди зората на цивилизацията. Например, за неандерталците се знае, че целенасочено са погребвали умрелите още преди 130 000 години. Ние, хората, се погребваме от поне 100 000 години.

Носенето на конкретен цвят дрехи по време на погребението, а и след това, обаче изглежда датира от по-скоро (въпреки че и то е от древността). Още в Библията пише как след като синът му умира Яков носи вретище – неудобен, груб плат от козина на коза: „И Яков раздра дрехите си, сложи вретище около кръста си и оплаква сина си дълго време.“

Относно черния цвят – първите, които го използват в траурен контекст, поне първите, за които има оцелели исторически извори, са древните римляни, чиято цивилизация може да се проследи до 753 пр. н. е. Те са носили специална тъмна, вълнена тога, наречена „toga pulla“ (вместо стандартната бяла „toga virillis“, която всички знам), по време на траур. А понякога и като знак на протест, например, срещу някое решение на сенатора.

По-познати форми на облекло в Западния свят се появяват в Европа през средновековието. В общество със стриктна йерархия, облеклото следва този строй и по време на траур само най-високопоставените хора могат да си позволят скъпия черен или бял креп често с дълга качулка и пелерини. По-обикновените хора носели и по-обикновени тъмни дрехи. Горе-долу по това време вдовиците започват да носят характерния воал и вдовишко облекло.

Mourning_ring

 

Траурен пръстен

По време на социалната революция през 18 век, въпреки че едрите търговци в Америка и Европа все още заемат и по-високи нива в обществото, инвестирането в специални и често скъпи дрехи специално за траур от хората от по-ниските прослойки става нормално. Някои дори си позволяват цели черни гардероби (и им се налага). Върхът на тоалета са траурните бижута – аксесоари като брошки, пръстени, гердани и други.

Queen-Victoria

Кралица Виктория, облечена в траур

Така в средата на 19 век, когато британският принц Албърт почива (1861), кралица Виктория облича иконичните си траурни одежди от тежък креп, а обществото я следва като някои хора продължават да носят траура си дори след обявения период, първо, като уважение към принца и второ, за да изкарат малко вече от специалните си дрехи, които иначе не могат да бъдат използвани в ежедневието.

Във Викторианската епоха също така се установява колко време да се носи един траур. Въпреки че това време често не се изпълнява точно или направо се пренебрегва, очаква се една вдовица да тъгува (видимо) в продължение на една година след смъртта на съпруга й – това включва носене единствено на тъмни дрехи и воал, когато е навън, както и да избягва „балове и забавления“. В годината след това тя трябва да е в „полутраур“ като може да носи цветове като лилаво и виолетово, както и малко стандартни бижута.

Родителите и децата на покойника се очаква да носят черно 2 години. Вдовците от своя страна се обличат в черен костюм и черни ръкавици в продължение на година. От братята и сестрите се очаква да тъгуват тежко едва 6 месеца, а след това да носят предимно сиви, черни или бели дрехи. След като съответните срокове преминат, прието е преходът към по-цветно облекло да става постепенно,  а не изведнъж.

Викторианските норми, които рефлектират в протестантските традиции, не са последвани от католиците през 19 век като техните правила са малко по-задължителни. Например, католическите вдовици и вдовци се очаква да само черно в продължение на една година – период на дълбок траур. След това идва периодът на полутраур, който е 6 месеца и продължава да е тежък цветово за вдовиците – те трябва да носят черни дрехи с малко бяло или бели дрехи с нещо черно. Последният период е на лек траур, когато вече са им разрешени приглушени цветове на сиво, лавандулово и лилаво. За католическите вдовци е важи същото като те обаче няма период на полутраур.

На децата католици (под 12-годишна възраст) може да носят сиво през зимата и бяло през лятото. За тях официалното тъгуване е разделено на 6 месеца тежък траур, 6 месеца полутраур и 3 месеца лек траур.

Всичко това може да изглежда прекалено, но облеклото поне сигнализирало на другите положението, в което се намира човек, и така предполага към него да се отнасят с повече разбиране и съчувствие.

От друга страна, такъв гардероб често струвал доста пари, което за бедните хора означавало отново късата клечка, както пише и в „Магьосникът от Оз“: „Най-голямото ми желание сега е — добави тя — да се върна в Канзас, защото леля Ем сигурно мисли, че ми се е случило нещо много страшно, и затова ще си сложи жалейни дрехи. А пък ако жътвата тази година не е по-добра от миналата, сигурна съм, че чичо Хенри няма да може да си го позволи.“

С времето тези правила са очевидно са се смекчили значително, основно заради Първата световна война, когато траурът обзема значителен процент от населението. Но дори през 60-те години някои от старите традиции все още се практикуват от мнозина. Например, избягването на балове, партита и подобни е нормално да се избягва около година и въпреки че спортовете са очаквано занимание, човек отново трябва да се облече по съответния начин.

Днес, всякакви правила са според опечалените. Етикетът на самото погребение обаче все още е конкретен и се спазва, освен ако не се спомене друго – например, любимия цвят на починали или ако той е искал нещо конкретно приживе.

 
 
Коментарите са изключени

Защо има торта и свещички на рождените ни дни

| от chronicle.bg |

През по-голямата част от историята, за обикновените хора рожденият ден не е бил някакъв особен празник. Дори в древния свят, ако не си част от елита, рожденият ни ден имал значение само по астрологични причини, но е и като повод за празненство.

Едно от често цитираните като първи споменавания на празник за рожден ден е от Битие 40:20-22:

20 След три дни, на рождения си ден, Фараон направи угощение на всичките си слуги; и издигна главата на началника на виночерпците и главата на началника на хлебарите между слугите си:

21 Началника на виночерпците възстанови на служба и той подаваше чашата във Фараоновата ръка;

22 а началника на хлебарите обеси, според, както Йосиф бе изтълкувал сънищата им.

Обаче според доктор Джеймс Хофмайър от Евангелска богословска школа Тринити това празненство най-вероятно не отбелязва буквалното рождение на безименния фараон, а по-скоро коронацията му, която отбелязва рождението му като бог. Каквато и да е истината, едва ли на това празненство е имало торта със свещички. Най-малкото като гледаме отношението към готвачите…

Малко по-детайлно документирана история е тази от гръцкия историк Херодот, според когото през 5 век пр. н. е. поне някои персийци са празнували рождените си дни, а най-вероятно са яли и някаква форма на подсладена пита, заради навика им да хапват „изобилие от десерти“: „От всички дни в годината, този, които празнуваха най-много, беше рождения им ден. Удачно е в такива дни да сложите софра по-богата от обикновено. Заможните персийци колеха говедо, кон, камила или магаре и го печаха цяло, докато по-бедните обикновено се гощаваха с по-дребен добитък. Като цяло те ядяха по-малко храна и повече сладкиши. Именно това ги кара да казват, че „гърците, когато ядат, си тръгват гладни, не им сервират нищо, което да си струва споменаване след месата, докато ако им сервират още, тя няма да спрат да ядат.“

Що се отнася до самите древни гърци, въпреки че не е свързано с рождените дни, знам че са приготвяли торта със свещи, за да почетат Артемида, богинята, която освен друго е и  покровителка на Луната. Заради това тортите не само били със същата форма, но имали и свещи, за да изглежда, че гори. Димът от свещите пък помагал на богинята да чуе по-добре молитвите на хората. 

Подобно на персийците, римляните (около 2 век пр. Хр. – 5 век сл. Хр.) също празнуват рождени дни, въпреки че празненствата не били толкова типични, колкото са днес. Когато някой по-заможен римлянин стигнел по-значим юбилей като например 50 години, роднините му организирали празненство, разбира се, гарнирано със сладка пита. Но въпреки че римляните познавали свещите от поне 5 век пр. Хр., изглежда не ги поставяли върху питата.

Китайците, по аналогичен начин, празнували рождени дни, само че участието на тортата идва съвсем скоро по пример на западния свят. Вместо това в Китай е традиция да се ядат „нудъли за дълголетие“.

През Средновековието в Западния свят рождените дни и торти не били много популярни, основно защото Католическата църква смятала празнуването на р. д. за езическа ерес. Това се променя (в известна степен) постепенно от 12 век насам, когато децата са се кръщавали с имена на светци, които да ги пазят и съответно започнало да се празнува денят на светеца.

Тортата отново навлиза в рождения ден благодарение на немските пекари около 15 век. Те започват да предлагат еднопластови торти за детски рождени дни, особено за първия такъв.

До края на 18 век, освен че Западният свят отново започва сравнително често да празнува рожден ден, германците вече установяват и тортата като част от празника, а по-богатите дори поръчват такава със специална глазура. Те също така вече поставят и свещи. Кой обаче дава идеята и защо традицията се запазва, не е ясно. Знае се само, че броят им се определял от годините на детето, като често се слагали и повече като надежда за дълъг живот.

Някои казват, че целта им е да символизират „лекотата в живота“. Други спекулират за езически произход като например, че свещите трябва да пазят детето от зли духове, а самите празненства са с цел хора да се съберат и заедно да се борят срещу тези въпросни зли духове, защото се вярва, че с всяка изминала година човек става все по-уязвим към тях.

От свещичките се възползват и големите. Например, през 1746 година граф Николаус Лудвиг фон Цинцендорф е имал „торта, голяма колкото най-голямата фурна, която можеше да я опече, и в нея имаше дупки, колкото години беше графа, като във всяка имаше свещ.“ Половин век по-късно, през 1801, принц Август Сакс-Кобург-Алтенбург, както казва Йохан Волфганг фон Гьоте, на 52-я си рожден ден имал „щедро голяма торта с цветни горящи свещи – на брой около 50 свещи – както е традицията с детските празници от този сорт.“

Та празнуването на рождени дни с торта и свещи е доста скорошна практика. Което от своя страна ни кара да се замислим – как ли ще се промени тя в бъдеще.

 
 
Коментарите са изключени