shareit

Каква е тайната на Хотел Калифорния

| от |

 На 22-и февруари 1977-а година, групата „Eagles“ пуска сингъла „Hotel California“. Песента е истински фурор, но дори и днес, около 42 години по-късно е изключително лесно разпознаваема. Почитателите на групата преследват възможно най-качественото изпълнение, поради простата причина, че групата прави нещо ново на всеки концерт. Аудио производителите използват песента за представянето на висококачествената им продукция, а ако попитате испанските учени – това е една от последните качествени и емблематични песни, продуцирани някога.

Ако има една конспирация покрай тази песен, това е лириката. Дори и сега, докато четете тези редове, можете да попитате някого около вас, каква е точно историята, какво е хотел Калифорния. И до този момент градските легенди добавят съдържание по темата. За няколко години може да сте чували, че това е хотелът, където хората наемали стая, за да се самоубият. Друга версия твърди, че това е поправителен дом, където някога Ал Капоне е имал резервирано място. За някого е любовна история, за други е историята на ада и още много други, сякаш всеки може да използва текста за  своята цел и да придава допълнителна стойност.

The_Eagles_in_concert_-_2010_Australia

Снимка: By jeaneeem – https://www.flickr.com/photos/jeaneeem/5271507999/, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46835056

 

Разбира се, Дон Хейли отдавна е разкрил тайната, както много други и той не е подозирал колко версии ще излязат за тази песен. Още по-странното е, че дори след вдигането на мистерията, легенди и скрити значения продължават да се появяват в мрежата. Сякаш всеки иска да вярва в това, което му допада много. В следващите редове ще разкрием истинската история, ще вдигнем мистерията зад шифъра и ще разберем дали наистина съществува такъв хотел. ,

Пред Daily Mail, всички обясняват, че песента има за цел да начертае баланса между изкуството и комерсиалната музика. Работното заглавие е било „Мексиканско реге“ и най-вероятно сега щяхме да знаем много повече за Мексико от много други страни, вместо това познаваме по-добре х-л Калифорния. Вдъхновението за името идва от хотел Бевърли Хилс, нищо повече. Хитът получава награда Грами през 2016-а година, защото бандата не е присъствала на награждаването през 1977-а година.

Тайната лириките се крие във факта, че всички от бандата искали да напишат текст с множество значения, позволяващ на слушателя да даде пълна свобода на фантазията и да си мисли каквото пожелае. Ето защо и още в първите редове се появява двусмислието:

„On a dark desert highway
Cool wind in my hair
Warm smell of colitas
Rising up through the air“

Въпросните „colitas“ са пустинни растения, които имат забележителен аромат. Магистралите, преминаващи близо до пустините, много често носят това ухание. Според други, това е разговорният мексикански за аромат на изгаряща марихуана – също усещане,което не би могло да се обърка толкова трудно.

„Up ahead in the distance
I saw a shimmering light“

Една от утвърдените градски легенди е, че това е песен за наркотичната зависимост и по-конкретно – хероинът. За други е просто холивудската комбинация от всичко това, а истината е съвсем различна. Когато започват да пътуват по участия, Дон и приятели се транспортирали много често с автомобил. Съответно, след известно време шофиране по тъмните магистрали, хоризонтът започва да проблясва, зад някое друго възвишение се разкрива Лос Анджелис. Гледката кара шофьора да мисли за всичко случващо се там. Няма наркотици, просто един град, който изплува от пустинята.

„My head grew heavy and my sight grew dim
I had to stop for the night“

Комбинацията от ароматни растения, студеният бриз и мракът, са напълно достатъчни, за да изморят всеки шофьор, следователно песента се движи точно по тази ос.

„There she stood in the doorway
I heard the mission bell“

В редовете ще срещате присъствието на жена. За нея не се знае нищо, не се споменава име, тя просто е там, но къде е това там, отново трябва сами да прецените. Защо присъства и камбанен звън? Според различните църковни функции, символът тук насочва слушателя към идеята, че лирическият герой е призован да влезе. Обикновено камбаната се бие като пречистващ звук, но в този случай сякаш трябва да привлече героя в хотела.

„And I was thinking to myself
„This could be Heaven or this could be Hell“

Оригиналният замисъл продължава да прозира през редовете – шоубизнеса може да предложи райски изживявания за някого, но и дяволски мъчения.

„Then she lit up a candle
And she showed me the way“

Отново същата мистична дама, която въвежда. До края на песента няма да разберете коя е тя, но да приемем, че винаги зад всяка велика история има една жена. Да не забравяме, че ако действието циркулира и около наркотичните илюзии няма особена гаранция, че изобщо е видима за околните.

Don_Henley

Снимка: By Steve Alexander – originally posted to Flickr as Don Henley, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6757299

Ако  се доверяваме на оригиналната идея на авторите, можем да разглеждаме картината и под друг ъгъл – агентката пали свещ, тоест посочва пътя на таланта и го води към охолния живот, сякаш изпълнителят се е доказал и сега ще мине по въпросната пътека.

„There were voices down the corridor
I thought I heard them say“

Изкушението за групата е било да се преместят в Калифорния и да започнат да правят музика. Гласовете по коридора могат да бъдат различни студиа, където точно в този момент се записват песни.
Във втория куплет отново се появява жена, чието съзнание е изкривено от лъскавите бижута, затова в лириката се използва терминът „Tiffany-twisted“. Заможната дама (не тази, която води героя, а друга в бара на хотела) вече е качена много по-високо в йерархията, очевидно е на повече години от така наречените „момчета“, които танцуват около нея, но всички са впити по-скоро в парите, вместо в нейната красота.

„So I called up the Captain
„Please bring me my wine“
He said, „We haven’t had that spirit here since 1969″

Макар и „spirit“ да е синоним на много тежко алкохолно питие, Дон Хейли признава, че за тази лирика ще съжалява цял живот и вече е изморен от обяснения. Истината в този случай е, че барманът е бил впечатлен от доброто отношение на клиента към себе си, а не се оправдава с липсата на алкохол.

„Mirrors on the ceiling
The pink champagne on ice
And she said: „We are all just prisoners here
Of our own device““

Целият куплет е перфектна илюстрация на холивудския живот. Папараците снимат всичко, следователно се крият зад огледалата, розовото шампанско в леда е прикрит синоним на тоновете наркотици, консумирани в Холивуд, а онази мнима приятелка, която в началото посреща, признава, че всички са затворници. Няма бягство от този живот и щом веднъж творецът стане разпознаваем, никога повече няма да намери покой. А завършекът на песента, в който героят бяга и го посреща друг протагонист, който му заявява, че никога няма да може да напусне, практически описва живота на звезда – всеки може да спре участията, но винаги ще бъде разпознаван.

The_Eagles_in_Concert_2010_-_Hotel_California

Снимка: By Linc-o – https://www.flickr.com/photos/lincnesh/4596803323, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=46831107

Съчетанието между пируващите хора и опита да се избяга от тях, описват с хирургическа точност всички позитиви и негативи в живота на една звезда. Както забелязвате, никъде героят не потърси  пари, той беше посрещнат, настанен, участващ в забавлението и по-късно  разбра, че вече не може да напусне и винаги ще е част от гостите, винаги ще е поканен и ще има своята стая. На финалът можем да кажем, че това просто е протест на творците срещу постоянното монетаризиране на таланта. 42 години по-късно сте забелязали, че всички песни си приличат, при това твърде много.

 
 
Коментарите са изключени

Свиркащият език от Канарските острови

| от |

За някои хора свиркането с уста е много повече от начин да повикаш кучето си. Езикът „силбо гомеро“, който все още се говори на Канарските острови, се свирка вместо да се изговаря по начина, по който вие четете този текст в главата си. Не само че е изключително интересен начин на комуникация, но и има доста голям обхват като позволява на разговарящите да се чуват над 3 километра без никакви помощни средства.

Силбо гомеро се използва от хиляди години на Канарските острови и е бил доста полезен преди мобилните телефони. В миналото с едно просто изсвиркване хората са могли да се разберат от двата края на острова или да се намерят в навалицата.

За нас езикът звучи като песен на птички. 

Demostración de silbo gomero, La Gomera, España, 2012-12-14, DD 01

Демонстрация на силбо гомеро в ресторант на остров Ла Гомера (един от седемте Канарски острови)

За да „говори“, един „силбадор“ (испанската дума за човек, който говори силбо гомеро) просто пъха пръст в устата си, с които ще променя тона на свирнята, докато с другата си ръка насочва посоката на звука. Езикът представлява свиркова форма на местният испански диалект. С помощта на 5 „гласни“ и 4 „съгласни“, силбадорът има на разположение над 4 000 думи. Трябва да се има предвид, че свиркането не е винаги много ясно и човек често трябва да се повтаря, както и да разчита до значителна степен на контекст.

Не се знае много за произхода на езика. Създаден е от местните на острова и след това е адаптиран за испанския след 16 век. Подобни подсвиркващи езици са забелязвани в Гърция, Турция, Китай и Мексико, но никой от тях не е толкова развит и комплексен колкото силбо гомеро.

La_Gomera_1

Пейзаж от остров Ла Гомера

Уви, в последните години езикът се използва все по-малко и по-малко, защото основното му предимство – далекобойността му – се надминава от мобилните телефони. Има, разбира се, опити това интересно и до голяма степен уникално културно наследство да бъде запазено, като се настоява децата да го изучават в училище.

И накрая – ако смятате, че ще ви разкажем за този език без да ви дадем пример, то вие сте в дълбока заблуда:

 
 
Коментарите са изключени

А ние си мислехме, че кафето на морето е скъпо

Ценителите на кафето са известни със склонността си да набиват големи суми пари за висококачествени сортове от любимото си кафе. Луксозните зърна като тези от рода Кона или Сините планини са известни с изключително високата си стойност на пазара. Но над тях е Копи Лувак – най-скъпото кафе в света. Цената му може да варира, но Копи Лувак (което се превежда като „кафе от цибетка“) може да достигне цифри от $50 за 100 грама.

Това не е никак изненадващо като се има предвид, че на година се произвеждат едва 225 килограма за целия свят. 

Paradox hermaph 060924 ltn

Цибетка, наричана още Индокитайски мусанг

Изненадващ може да бъде обаче причината за рядкостта на това кафе. Не са точно растенията, които се срещат рядко, а отпадъците на цибетката. Кафените зърна не са Копи Лувак, докато не минат през храносмилателната система на животинка от вида paradoxurus hermaphroditus, или Азиатската палмова цибета.

CoffeeBerry

Плодовете на растението кафе

Палмовите цибетки са нощни животни с размерите на котка, които обитават дърветата на югоизточна Азия и индонезийските острови. Те много обичат черешките на растението кафе, които хапват цели, но храносмилат само външната част, а зърното в средата се изхвърля цяло. Хората, които произвеждат Копи Лувак, разказват, че въпреки непокътнатия външен вид на кафените зърна, отвътре те са преминали през трансформация, при прехода си през цибеткената система. Дали заради ефекта на храносмилателните ензими върху зърната, или заради това, че животинките избират само най-зрелите кафени плодове, преработените зърна, които оставят след себе си, имат уникален вкус.

В момента, по-голямата част от добива на това ценно кафе е продадена в Япония, въпреки че започва да се появява на пазарите в САЩ и Европа. Ограничеността на добива гарантира висока цена. Вкусът на Копи Лувак се описва като уникален, с комплексни карамелови нотки и земен или дивечов вкус.

Вече кафетата по летищата и морските курорти не ни се струват толкова скъпи.

 
 
Коментарите са изключени

Втората световна и създателят на Капитан Америка

Джак Кърби е един от умовете и четките за някои от най-големите комиксови герои, сред които Фантастичната четворка, Хълк, Х-мен и Капитан Америка. Малцина знаят, че подобно на най-патриотичния си герой, Кърби също прекарва известно време в борба с нацитата във Втората световна война.

Той е приет в арията през 1943, точно когато кариерата му в комиксите започва да става сериозна. В началото трябва да стане механик, но синът му Нийл твърди, че татко му няма никакви апетити към тънкостите на тази професия и прекарва по-голямата част от обучението си лежейки под един камион и от време на време удряйки го с гаечния ключ, за да звучи все едно прави нещо. 

След основното му обучение, той е пратен в Бирма, днешен Мианмар, където ще бъде обучен да стреля по самолети. В едно от упражненията, Кърби и екипът му трябва да стрелят по парче плат, което се развява на няколкостотин метра зад летящ самолет. И той, и останалите са толкова зле, че колегата им пилот се отказва от страх за живота си.

Не е изненада, когато Кърби е преразпределен – този път в пехотна дивизия в Източна Европа, където служи в 11-ти пехотен полк. Докато е там, полкът е нападнат 36 отделни пъти от немците, като в един от тях голям танк минава директно през защитата им, но за щастие е спрян от неизвестен войник, който стреля в процепа на танкиста, убивайки го и спасявайки Кърби, които е само на няколко метра от веригите на машината.

1_lnuGu4_AKDjvIbdYY7K6Gw

„Captain America“ брой 1, 28 март 1941 [Public domain]

Работата на художника в полка е да бъде разузнавач – това означава да върви напред в непознати територии и да прави карти на местността. „Ако някой иска да те убие, просто те прави разузнавач. Аз бях разузнавач.“ Той си изкарва тази служба един ден, когато лейтенанта му чува името Джак Кърби и го пита дали той е онзи Джак Кърби. „Да, сър. Аз нарисувах Капитан Америка“, казва Джак Кърби, очаквайки, че лейтенанта ще искат да му нарисува портрет или нещо подобно. Вместо това, лейтенантът го назначава разузнавач: „Отиди в тези градове, в които още не сме били, и виж дали има някой. Нарисувай карти и картини на това, което виждаш, и след това се върни и ни кажи ако намериш нещо.“ Освен доста, разбира се, напрегната, задачата му е и доста дашна откъм истории.

„Повечето американци си мислят, че войната се води от внимателно планирани операции, изпълнявани от професионални бойци, които се изправят срещу други професионални бойци, и всичко е стегнато и подредено. Ами нека ви кажа само, че мъжете са си мъже. Псувахме се, обиждахме се на всякакви езици – английски, немски, френски, иврит. Прибрах се с огромен речник. Дори и да не се стреляме, пак се обиждахме и ругахме. Но никой никога не споменаваше майката на никого, освен ако не искаше да го гръмнат.“

Военната кариера на Джак Кърби приключва, когато краката му измръзват в непростимата европейска зима. „И не бяха само безчувствени – бяха си измръзнали. Отне ми година, докато си върнат нормалния цвят.“ След като прекарва въпросната година във възстановяване и едвам-едвам избягвайки ампутация, Кърби е изпратен да си ходи вкъщи.

Джак обаче изпуска кораба, който трябва да го закара, защото се разболява. Затова трябва да пътува до Щатите в по-малко медицинско корабче вместо 3 дни – 9 дни. На всичкото отгоре през цялото време има безобразна морска болест, заради която седи гладен, защото не може да задържи нищо в стомаха си. Но не се оплаква: „Много мъже загубиха крайници, някои и част от лицата си. Видях хора без половин лице; можеше да видиш в главите им. Видях и много хора, които са дълбоко обезпокоени по други начини. Вижте, аз бях окей в сравнение повечето други.“

„Няма нищо, което би нарекъл романтично, във войната. Разбира се, във филмите и по телевизията показват красивата картинка на братството, което създава. Виждал съм войната да сближава хората, но трябва да ви кажа, че цената на това е изключително голяма: не само що се отнася до човешки животи, но и до човешкия дух. Мисля, че войната отнема от стойността ни като хора; характерът на човешката раса намалява с всяка война, която допускаме. Хитлер трябваше да бъде унищожен, нямаше друг избор и се радвам, че дадох своя принос със службата си – но ако имаше друг начин да го свалим, бих предпочел другия начин.“

След като се завръща, Джак продължава с кариерата си в комиксите от там, откъдето я е оставил, като работата му ще преобърне Marvel и всички нови художници следват неговия почерк и философия в бранша.

 
 
Коментарите са изключени

Непробиваемата (почти) защита на Франция

| от |

След Първата световна война Франция съвсем разбираемо се притеснява от ново нападение. Те претърпяват множество щети и загуби през тази Първа световна и искат да предотвратят ново поражение от враговете си. Затова решават да построят защитна стена – така се ражда линията „Мажино“. Кръстена на военния министър на Франция генерал Андре Мажино, тя представлява серия укрепления по границата на Франция с Германия и Италия, около 400 км. от Белфор до Лонгюйон.

Самата Линия е манифестация на модерните отбранителни технологии по онова време. Вместо една масивна стена, тази Линия представлява над 500 сгради – някои като замъци, други като бункери – като основната цел на всички е да спрат нападението на врага. Бункерите били масивни, някои достигали 6 етажа надолу в земята, и имали всички необходими условия за живот плюс болници и влакови линии, с които да се осигурява придвижването от бункер до бункер. Самото въоръжение пък е съвсем друго нещо. Ако следващата война отново зависи от окопите, както през Първата световна, то французите са в готовност.

И все пак на 10 май 1940 Германия напада Франция и след 2 месеца Франция се предава. Какво се обърква?

Първата грешка на франсетата е, че разчитат прекалено много на линията „Мажино“ и нямат достатъчно мобилни части. След ПСВ се изразяват две основни логики по отношение на защитата на държавата: мнозина си научават урока от безкрайните битки в окопите. Затова ако държавата попадне в нова подобна война, тя много по-добре ще е в състояние да се защити благодарение на Линията. Няколко хора, като например Шарл дьо Гол, твърдят, че има нужда от още мобилни единици като танкове и самолети. Гласовете им обаче са пренебрегнати и така Франция се озовава в безизходица пред немския блицкриг.

Frahan JPG01

Гледка към Ардените 

Вторият и много по-значителен проблем е пренебрегването на защитата около Ардените и Белгия. Французите смятат, че през гората не могат да минат танкове и съответно няма нужда да се строят бункери. По време на изграждането на Линията, Франция и Белгия са съюзници, така че Белгия също остава незащитена в това отношение. За нещастие на Франция, Германия успява да влезе в страната през Белгия, Холандия и най-дяволито през горите на Ардените. Така немците стигат до ядрото на държавата без въобще да се изправят пред основната й защита – линията „Мажино“.

За мнозина линията „Мажино“ остава най-яркият символ на хюбрис – построяването на стена самостоятелно не може да защити цялата държава от заплаха като Германия. И все пак трябва да се отбележи, че тя изпълнява основната си задача да успява да забави италианската армия, докато не идват нацистите, и дори след идването им, тя не бива пленена, а просто трябва да се предаде заедно с цяла Франция.

 
 
Коментарите са изключени