shareit

Истинските океански чудовища, вдъхновили романа „Моби Дик“

| от |

Първото от тях е кашалот албинос с дължина 20 метра, кръстен Мока Дик. Мока всъщност е кръстен така, защото е забелязан за първи път край бреговете на Чили близо до остров Мока. Смята се, че втората част – Дик – идва от практиката по това време китове, които причиняват много убийства и щети, да се кръщават с обичайни имена като Дик или Том. Ловците на китове, които за първи път го забелязват, се опитват да го убият, но той успява да оцелее.

През следващите 28 години Мока Дик си спечелва репутация на един от най-хитрите и коварни китове в океана. През този период той е нападан от поне 100 китоловни кораба, но успешно унищожава около 20 от тях и успява да избяга на останалите.

Според известния изследовател и писател Йеремия Н. Рейнолдс, Мока Дик среща края си, след като наблюдава как китоловци убиват майка кит и малкото й. Първоначално тя се опитва да дръпне детенцето си далеч от ловците, след като те успяват да го уцелят с харпун, в крайна сметка то обръща коремчето. Когато майката вижда, че малкото й е умряло, тя се опитва да унищожи кораба, но безуспешно. Вместо това, самата тя бива смъртно ранена.

Isla Mocha 1

Остров Мока

Наблюдавайки всичко това, Мока Дик решава да скочи на бой и също атакува кораба на ловците директно след майката. Той успешно унищожава една от по-малките китоловни лодки, но в процеса е ранен от харпун. Ето разказа за случилото се след това, според Рейнолдс, който събра историята от моряците на кораба, които най-накрая успяват да убият легендарния Мока Дик (текстът е преведен в стилистиката на епохата):

Той скочи към лодката и падна перпендикулярно надолу върху нея като удари предната й част, където беше кормчията. Нещастният моряк падна с главата напред точно върху кита и изчезна, когато водите го засмукаха сякаш беше перо. След като потъна на голяма дълбочина, както заключихме от времето, което той остана под водата, той изскочи задъхан и изтощен и беше завлечен на борда сред сърдечните поздравления на своите другари.

Омаломощенo от раните си и изтощенo от усилията и огромното налягане на водата над него, огромното създание беше принудено да се появи още веднъж на повърхността, за глътка свеж въздух. И то наистина изскочи с цялата си гигантска дължина над вълните, от инерцията на изкачването си. Мока Дик не беше предразположен да бездейства. Едвам успяхме да спасим лодката, когато той отново атакува, ми се стори зареден с нова енергия. За четвърт миля разцепвахме бурните води, сякаш те не оказваха повече съпротивление от въздуха. След това играта ни внезапно спря, когато чудовището застана сякаш парализирано – неговото масивно туловище трепереше от гърчове, сякаш под въздействието на някакво умопомрачение. Заповядах да се атакува и като се качихме на лодките, приближихме се до него и му забих харпуна два пъти, което без съмнение частично го лиши от енергията и сигурността му. Разтърсвайки се яростно, то отговори на това поздравление като направи отчаян опит да удари лодката. Бяхме толкова близо до него, че трябваше да избегнем атаката му с всяка практическа маневра, която владеехме. Но в критичния момент, когато очаквахме да бъдем смазани, силите му сякаш се изпариха. Фаталния харпун го беше запратил до ръба на живота. Силата му го напусна в средата на действието и той потъна тихо под нашия кил, докосвайки го. Междувременно получи отново няколко пръта от нас – от едната страна, от срещуположната страна – и умря.

„Дръжте, момчета, и нека да го надвием!“, извиках аз, защото видях, че духът му най-сетне бе сломен. Но копията и харпуните ни вече бяха излишни. Работата беше свършена. Умиращото животно се бореше във водовъртеж от кървава пяна, а океанът далеч наоколо беше оцветен в пурпур. „Стойте всички!“, извиках отново, докато той се въртеше в кръг, биеше вода с глава и с люспи и стискаше свирепо зъбите си със стряскащ звук в резки спазми на паника.

И чудовището, под конвулсивното влияние на последния си изблик, размята огромната си опашка във въздуха и  около минута шляпа водите от двете му страни с бързи и мощни удари, а звукът от сътресенията наподобяваше бързите залпове на артилерия. След това той се обърна бавно и тежко настрани и положи мъртвото си туловище върху морето, през което толкова дълго плуваше победоносен.

„Най-сетне той е свършен!“, изкрещях с целия си глас. „Ура! ура! ура!“ И грабвайки шапката си, запратих я нагоре, като в същото време скачах като луд.

Сега теглехме заедно безжизнената си плячка и аз сериозно се съмнявах дали смелият комодор, който пръв и толкова по-благородно нарушава очарованието на британската непобедимост, чрез превземането на Гериер, е почувствал по-топъл прилив на наслада, докато гледа националния си флаг да се развява в знак и доказателство на неговата победа, отколкото аз, когато скочих върху гърба на Дик, забодох тоягата си и видях малкото платнено флагче на нея да се развява, разказвайки толкова важна и удовлетворяваща приказка за успеха, който плава над моята трудно спечелена награда.“

Herman Melville by Joseph O Eaton

Херман Мелвил

Другият кит, който вдъхновява „Моби Дик“, беше огромен кашалот, който унищожава кораба Есекс през 1820 г. на около 3400 километра западно от Южна Америка. Херман Мелвил, авторът на романа, научава за тази история, когато китоловния кораб, на който плава, само на 160 километра от мястото, където Есекс е унищожен, се натъква на друг китоловен кораб, на който е синът на един от моряците на Есекс – Оуен Чейс.

След драматичните събития от 1820 г., екипажът от 21 човека успява да се спаси на три малки китоловни лодки като почти нямат ресурси. Изборът им в този момент е да се насочат към по-близките острови, на които обаче има канибали, на разстояние 2000 километра, или да се отправят към Южна Америка на 3400 километра, но заради ветровете пътят им ще се увеличи на 6500 километра. Въпреки това разстояние, те избират Южна Америка.

По ирония на съдбата, изборът им да избегнат канибалите, довежда до това, че някои от тях прибягват до канибализъм…

По време на пътуването си, в един момент се натъкват на остров. След като ресурсите му се изчерпват, те отново заминават, изоставяйки трима мъже на брега, за да спестят от храна. Тази жертва обаче не е достатъчна – по време на пътуването им постоянно умират хора от екипажа поради недохранване. В един момент те са принудени да да не изхвърлят труповете в морето, а вместо това да ги ядат и да пият кръвта им. В крайна сметка дори спират да чакат някой да умре, а теглят жребий кой да се жертва и да нахрани другите с тялото си.

95 дни след унищожаването на кораба им, екипажът на Есекс е спасен като от 21 души само 5 са останали живи. Като по чудо тримата, изоставени на острова, макар и намерени близо до смъртта, успяват да оцелеят.

 
 
Коментарите са изключени