shareit

Единственият протест на американски офицери срещу заповедите им през Втората световна война

| от |

Ан Флаум е едва на 7 години, когато родителите й я водят на популярна изложба на европейски картини в Института за изкуство на Минеаполис през 1948 г. Десетилетия по-късно споменът за посещението й е все още жив – библейските сцени на Рембранд по стените на галерията, както и златистата коса на „Венера“ на Ботичели, както и девойка с перлена огърлица, която гледа към осветен от слънцето прозорец в домашна сцена, рисувана от Вермеер. Но тези шедьоври, не са единственото, което остана в сузнанието на Ан. Тя си спомня придружаващите документални фотографии на американски войници, които изваждат тези произведения на изкуството от немска мина в края на Втората световна война, както и тълпите от посетители. „Беше приятно претъпкано“, каза Флаум. „Публиката изглеждаше доста смесена.“

Тя е един от 108 208 души, които виждат тази популярна „блокбъстърска“ изложба, озаглавена „Шедьоври от музеите на Берлин“, по време на краткото й двуседмично представяне в Института, а милиони други американци от цялата страна я виждат, докато е на гастрол из САЩ от 1948 г. до март 1949 г. Терминът „блокбъстър“ е въведен за първи път по време на Втората световна война, за да опише двутонна бомба, която буквално може да събори жилищен блок, и оттогава се развива до синоним за нещо много успешно, мегахит.

Schachtanlage Merkers

Мина с нацистко злато

Към края на войната американската армия открива произведения на изкуството от големите музеи в Берлин в немска солна мина (където нацистите ги прибират заедно с националния златен резерв, за да ги защитят от бомбардировки над Берлин). Войниците от Третата армия на генерал Джордж Патън чуват слухове, че значително количество злато е скрито в мина Kaiserroda, когато превземат Меркерс през април 1945 г. При влизането в изоставената мина те намират 100 тона злато на Райхсбанк, както и картини, 640 метра под земята. След това възстановените произведения са прехвърлени в колекционерски пункт във Висбаден, администриран от Пазители на наследството – специален корпус на американската армия, който има задачата да съхранява изкуство, разграбено от нацистите или по друг начин преместени по време на войната.

Но няколко месеца по-късно президентът Труман получава разузнавателна информация, че условията за съхранение във Висбаден са под минимума. Полковник Хари Макбрайд, висш военен представител, изпратен от Вашингтон (и администратор в Националната художествена галерия на Вашингтон), посещава събирателния пункт във Висбаден през ноември и се уверява, че информацията за условията е вярна. Наред с други неща, Макбрайд критикува влажните армейски одеяла, които висяха от вратите – начин, създаден от пазителите, за да добави влажността, необходима за запазване на произведенията. Планът му е да занесе в САЩ селекция от 202 картини от колекциите на берлинските музеи Кайзер-Фридрих и Националната галерия – без срок за връщането им.

За много от пазителите, както и за някои американски уредници и историци на изкуството, одобреният от Труман план на Макбрайд изглежда като разграбване на изкуството подобно на нацистите, което американската армия уж се стараеше да поправи. „Съдим германците като военни престъпници за това, което сега ни е заповядано да правим“, пише Уолтър Фармър, директор на Централния колекционерски пункт Висбаден, който лично има за задача да изпрати произведенията на изкуството до Съединените щати.

Berlin2008-Gemaeldegalerie2

Една от залите на Берлинска картинна галерия

Тези произведения отдавна са експонати на Кайзер-Фридрих – германска институция, която за първи път отваря публично през 1830 г. Както е описано по-късно в каталога на „Шедьоври от музеите на Берлин“ картините, пренесени в Съединените щати, „може да се каже, че представляват каймака на една от най-големите колекции в света на старите майстори“. До ден днешен много от произведенията, включени в тази колекция от 202 картини, са представени картини в Берлинска картинна галерия – следвоенната версия на музея.

Разкъсан между заповедите и съвестта си, Фармър събира 32 от колегите си Пазители, за да протестират срещу трансфера. Те описват настроенията си в документ, който наричат Манифестът на Висбаден – единственият акт на протест на армейски офицери срещу техните заповеди през цялата Втората световна война. „Никоя историческа печал няма да измъчва толкова дълго или да стане причина за толкова огорчение“, пише в манифеста, „като премахването по някаква причина на част от наследството на който и да е народ, дори това наследство да се тълкува като награда от война“. Фермер и неговите колеги смятат, че произведенията трябва да останат във Висбаден, преди евентуалното им завръщане в берлинските музеи.

Въпреки това картините прекосяват Атлантическия океан и се съхраняват в Националната галерия. „След безпрепятствено плаване, корабът [транспортиращ произведенията] преминава Статуята на свободата в 17:00. на 6 декември [1945 г.]“, припомня Макбрайд в списание National Geographic през 1948 г. „Въпреки че Америка все още е била пустиня, когато много от картините са създадени, те откриват тук удивително съзнаваща изкуството нация.“

 
 
Коментарите са изключени