shareit

Единственият филм, който остана пощаден от китайската цензура

| от |

Китай винаги изразява остро мнение срещу Холивуд и анимационните им герои. Поради изумителната прилика между Мечо Пух и Си Дзинпин, страната не може да се запознае с труда на А. А. Милн и някои любими детски герои. Забраната е само за анимационните серии и игралния филм, книгата все пак е пощадена.

Цензурата в страната обикновено отхвърля почти всяко едно холивудско заглавие. Преминалите първото сито трябва да се подготвят за рязане на сцени, премахване на диалози и още куп подробности, докато финалния резултат се отдалечи максимално от режисьорската идея. Много малко филми са успели да преминат тази свирепа бариера, докато не се появява анимирания филм „Коко“.
Според статистиката на китайския бокс офис, „Коко“ поставя нов рекорд за гледано анимационно филмче. С близо 136 милиона долара за първите три седмици, произведението на Лий Ънкрич успява да измести „Търсенето на Дори“ по приходи.

Любопитните факти не свършват до тук. Историята на филма проследява живота на малко момче, което иска да стане музикат и преминава в отвъдното, където среща свои прародители и разбира, че те също са били музиканти. Според мексиканските традиции, един дух можел да изчезне завинаги, ако живите спрат да си го спомнят. Тази теория се среща и сред някои китайски философи като Лао Дзъ и Джуандзъ. Компанията Pixar вади сериозен късмет, защото обикновено Китай не вярва в духове и забранява и на своите граждани да хранят съзнанието си с паранормални явления. Мотивите са, че духовете най-вероятно ще оронят престижа на комунистическата партия и затова е забранена професията „Екзорсист“. От друга страна, семейният елемент е бил и причината за филмчето да обиколи кината и да се превърне в истинска сензация. Партийната цензура вярва, че „Коко“ може да засили семейните отношения. Цифрите го доказват, защото печалбите от китайските кина са почти идентични с тези от американския – 138 милиона долара. Впрочем точно по тази причина и директорските студиа се опитват да пробият в страната. Забавното в този случай е, че това е първият

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Как Джими Хендрикс и Кийт Ричардс поделиха една китара и една жена  

| от |

Какво се случва, когато двама от най-прочутите и изтъкнати китаристи в историята се окажат в спор за една и съща китара и една и съща жена?

Особено в задимената лондонска блус сцена от средата на 60-те години?

И особено, когато става въпрос за 20-годишна манекенка, луда по блуса, и бял Fender Stratocaster – иконичния инструмент, който ще остане завинаги свързан с ненадминатото звучене на Джими Хендрикс?

Младата  и красива Линда Кийт, модел на Vogue, връчила китарата на тогава все още неизвестния чернокож американец Джими, който се опитвал да пробие на английската сцена.

Имало само един проблем. Единственият огорчен човек от този толкова мил жест бил собственикът на инструмента – китаристът на Rolling Stones Кийт Ричардс, тогавашен любовник на Линда.

По същото време той бил с групата си на турне в Щатите и не подозирал, че никога няма да си възвърне нито бялата китара, нито чернокосата приятелка. Защото Линда, популярно лице от нощния живот на Лондон тогава, вече приемала за своя мисия да изстреля кариерата на Джими нагоре.

gettyimages-612220576-594x594

А самата китара? По това време тази на Джими била в заложна къща, а той се нуждаел от инструмент, тъй като Линда била поканила Сиймор Стейн (човекът, открил Мадона години по-късно) да чуе Джими в един клуб.

Онази нощ той строши бяла китара на сцената„, разказва Линда. „Не бях на себе си от гняв. Бях му заела китарата на гаджето ми, а той троши такава на сцената! Бях бясна на Джими, за мен това е възможно най-отвратителната постъпка“.

Дали строшената тогава на сцената китара е била именно тази на Ричардс? Най-вероятно не, тъй като нейните следи се проследяват до февруари 1967-а, когато била открадната след друг концерт на Джими. Но сигурното е, че китаристът на Rolling Stones никога не си я получил обратно.

Линда Кийт, която днес е на 73 г. и живее в Ню Орлиънс със съпруга си, музикалния продуцент Джон Портър, разкри доста години по-късно повече подробности за своето участие в кариерата на Хендрикс.

gettyimages-108304014-594x594

Тя за пръв път го видяла да свири в нюйоркския клуб Cheetah. „Не можех да повярвам, че никой още не се е заел да го наложи“, спомня си тя. „Беше удивителен. Настроенията, които предизвикваше с музиката си, умението му и присъствието му на сцената. Но никой не подскачаше от вълнение. Не можех да повярвам“.

Оценката на Линда за непознатия тогава китарист е оценка на истински ценител. Тя се наслаждавала на най-големите блусари по радио BBC и вече била слушала на живо американски емблеми на жанра като Сони Тери и Сони Бой Уилямсън.

А най-добрата й приятелка Шийла Клайн ходела с мениджъра на Rolling Stones Андрю Олдъм и било неизбежно и самата Линда да се запознае отблизо с групата. „Бях ги слушала по клубове. Бяха интересни, но нямаха с какво наистина да ме грабнат“, откровена е манекенката.

Да, Stones далеч не са били най-любимата група на Линда. Но Кийт Ричардс разказва в автобиографията си Life! как изтънчената и светска Линда го съблазнила на едно парти: „Бях напълно и тотално влюбен“.

Любовта към музиката ги свързвала силно, но по време на връзката им новата му приятелка не му позволявала да пуска Stones на грамофона й. „Знаеше, че не съм им голям фен. Много бях навътре в черната музика, а в сравнение с нея те звучаха бледичко“, обяснява тя.

gettyimages-114322870-594x594

Естествено, това не спирало Линда да ходи заедно с Rolling Stones по американските им турнета и именно така станала и срещата й с Джими Хендрикс. „Първата ми мисъл, естествено, беше, че Кийт трябва да го види“. Но скоро до Ричардс стигнали слухове, че любовницата му твърде често се движи с извънредно талантливия американец.

„Смятах, че е задължително той да бъде забелязан, да си намери кой да го издаде, и да отвърти главата на всички. Знаех, че притежава всичко необходимо и затова се впуснах“, разказва Линда.

Затова тя поканила мениджъра Андрю Олдъм на онази въпросна изява на Джими, в която свирил с китарата на Кийт Ричардс. Но вечерта не протекла особено успешно: „Джими беше разпилян в свиренето си и раздърпан на външен вид. Андрю също се държеше странно и не беше особено заинтригуван. Може да е знаел, че се движа с Джими. Може би е бил предупреден от Кийт. Кой знае? Но това много ме тревожеше“.

След това пристигнал и Сиймор Стейн, а Джими счупил китарата. Стейн усетил задаващия се скандал и побързал да си тръгне.

Но Линда Кийт все пак успяла в мисията си. Късметът й се усмихнал, когато тя поканила мениджъра и китарист на Animals Час Чандлър да чуе Джими.

„Посред бял ден влизаш в тъмно като пещера кафене. Тогава сцената светва и Джими забива първия акорд на Hey Joe. Беше помитащо и не съм изненадана, че закова Час от самото начало. Самата аз бях поразена, а уж знаех какво да очаквам“.

Не след дълго Хендрикс започнал да постига успехи с Чандлър като мениджър. Сформирал бандата си The Jimi Hendrix Experience, а Линда се оттеглила от живота му.

„Той си имаше мениджъри, приятелка и други хора, които да му казват какво да прави. Може би те са виждали моето влияние като някакъв вид заплаха. Може би са мислели, че ще се опитам да го завлека по-далеч от комерсиалното звучене и по-близо до чистия блус“.

gettyimages-156677041-594x594

Междувременно Ричардс алармирал бащата на Линда, че някогашната му приятелка си е намерила лоша компания и се е забъркала с наркотици (каквито, ако искате вярвайте, тогава китаристът на Rolling Stones все още не употребявал).

„Каза на баща ми да дойде да си ме вземе. Щом той влезе в кафенето Au Go-Go, си казах „Боже, това изглежда е баща ми“. Той ме хвана за ръката и ме изведе оттам“.

Самият Ричардс я очаквал в Лондон. „Изглеждаше доста доволен. Казах му да се разкара. Кийт определено ми направи мръсотия, но той искрено си е мислел, че съм в опасност, от която ще ме спаси. И Бог да го благослови, може пък наистина да ме е спасил“.

С Хендрикс Линда изгубила връзка, но не напълно. „Все още се опираше на мен в критични моменти“, твърди тя. Отново я потърсил и малко преди смъртта си.

„Писа ми да ми каже, че е измислил песен за мен – See Me Linda, Hear Me, I’m Playing the Blues. Винаги съм обожавала как свири блус, повечето му песни са си блусарски“.

Хендрикс умира трагично през 1970 г. след предозиране с хапчета, но успява да остави вечно музикално наследство и все още да е смятан от мнозина за най-великия, който някога е хващал китарата.

gettyimages-108304087-594x594

Ролята на Линда в онази преходна и малко известна фаза от изгряването на суперзвездата е описана в игралния филм All is by My Side (2013), като режисьорът Джон Ридли признава, че е бил вдъхновен точно от въпросната загадъчна късна песен на Хендрикс, която остава под името Send My Love to Linda.

А както се оказва, манекенката получила и още една прекрасна песен за себе си – Ruby Tuesday.

Една от най-красивите балади на Rolling Stones е написана от Ричардс конкретно за тази явно специална жена – която по-късно той ще определи като „първата, разбила сърцето ми“.

 
 
Коментарите са изключени

Робът на Фернандо Магелан може би обикаля света преди него

| от |

Няма никакво съмнение, че Магелан е възнамерявал околосветското му пътешествие му да мине успешно, когато тръгва от Испания на 20 септември 1519 г. Той е планирал внимателно всичко, надявайки се да докаже, че хората могат да плават по целия свят, както и да стане първият, който го направя. Амбицията му беше вдъхновена от приключенията на предишни изследователи като Христофор Колумб и Васко Нунес де Балбоа – човекът, който премина през Панамския провлак и стигна до Тихия океан. Имаше малко съмнение в съзнанието на Магелан, че това може да се направи.

Пет кораба напускат Испания, но само три стигат до Тихия океан. Един от корабите е изгубен при опит за бунт, когато експедицията плаваше по Южна Америка; друг беше изоставен, когато минават през място, което днес ни е известно като Магеланов проток, тъй като им отнема месец, за да стигнат до Тихия океан и съответно губят всякаква надежда за успешен край на цялото пътуване.

Останалите три кораба плават в Тихия океан около три месеца, без да могат да се снабдят отново, преди да акостират в Гуам. Екипажът беше много близо до това да умре от глад, но гигантският океан вече беше зад тях и изглеждаше, че ще успеят да стигнат до островите Спайс и след това да завършат обиколката си.

Magellans death

Те пътуват през Филипините, които вече бяха картографирани, но тук Магелан срещна смъртта. Той се замесва в местна война и в крайна сметка е убит на бойното поле на 27 април 1521 г.

Енрике беше до Магелан още от 1511 г., когато Фернандо го приема като плячка от война и незабавно го преименува на Енрике от каквото и име да е имал преди това (и до ден днешен не знаем как се е казвал). И така, щом Магелан не е първият човек, който обикаля земното кълбо, кой е? Това подлежи на дебати.

Все пак тази чест може да е на личния роб на Магелан, Енрике от Малака, макар че не е съвсем ясно дали той е покрил и последните около 1000 мили, необходими, за да завърши официално пътуването, или ако го е направил, кога точно е станало това.

HenriqueofMalacca

Енрике от Малака

Той беше важен член на екипажа на експедицията. Антонио Пигафета, учен и един от двамата на борда, които си водят дневник (който по-късно е издаден със заглавието „First Voyage Around the World“), пише, че робът е една от причините Магелан да успее да убеди испанския крал да финансира експедицията. Освен всичко друго, кралят беше очарован от цвета на кожата на Енрике и способността му да говори свободно няколко различни езика.

Има значителни доказателства, че Енрике е бил или от Малака (както е посочено в завещанието на Магелан), или от остров много близо до Малака, Суматра. Това се подкрепя и от факта, че Енрике е бил преводач на екипажа в района на Индонезия. В такъв случай робът всъщност е изключително близо до завършване на обиколката на земното кълбо, когато се връща отново в този регион след експедицията, много преди останалите европейски изследователи да бъдат дори близо до Испания.

8 Maravedís de Felipe III (1607) Acuñada en Segovia

 

Не се знае само дали действително е успял да се прибере вкъщи, тъй като изчезва от експедицията, не защото умира, а защото (и на пръв поглед с право) предава екипажа си. Според завещанието на Магелан, след смъртта му, Енрике трябва да бъде освободен и да му се дадат 10 000 мараведи (испански монети) от имението на Магелан, за да се издържа. Капитанът на Сантяго Хуан Серано обаче решава да игнорира завещанието и казва на Енрике, че ще остане роб. Най-вероятно той е взел това решение, просто защото експедицията се нуждаеше от преводач и тъй като наближаваха дома на Енрике, той може би щеше да напусне, ако му бъде предоставена свободата.

Капитанът обаче скоро ще плати с живота си за задържането на Енрике като роб.

Четири дни след смъртта на Магелан, докато е на остров Себу, Пигафета твърди, че Енрике, докато превежда, казва на началника на Субтут, Раджа Хумабон, че европейците ще се опитат да поробят него и хората му, както направиха със самия роб. Хумабон след това кани на вечеря няколко от офицерите и екипажа. Самият Пигафета казва, че остава на кораба заради рана, която е получил няколко дни по-рано. В крайна сметка няколко члена на екипажа се връщат и казват, че местните се държат странно. По-късно писарят пише:

Едва бяха изрекли тези думи, когато чухме силни викове и рев. Веднага вдигнахме котва и се приближихме близо до брега. След като стреляхме няколко пъти, видяхме Джон Серано ранен да ни вика да не стреляме повече, защото местните ще да го убият. Попитахме го дали всички останали са мъртви. Той каза, че всички са мъртви, с изключение на преводача. Той ни помоли сериозно да компенсираме Енрике с част от стоката преди да го освободим, но Йохан Карвайо, неговият придружител [както и други хора], не искаха да позволят кораба да стига до брега, за да остане под наше влияние. Но въпреки че Серано плачеше и ни молеше да не плаваме толкова бързо, защото ще го убият, ние веднага отплавахме. Не знам дали е жив или мъртъв.

Действително, Енрике успешно си отмъсти на Серано, който му отказа свободата, както бе предвидено в завещанието на Магелан. Независимо дали Енрике наистина предава своите или не, той вече е свободен човек и очевидно невредим и без намерение да се връща на кораба, тъй като не се споменава, че моли да дойдат да го вземат, както Серано. Така че историците смятат, че вероятно той е бил приятел с местните жители, макар че тук той изчезва от историята и затова не можем да бъдем сигурни какво точно става с него.

Ако е останал жив и в добри отношения с местните жители, за да се върне у дома му бяха нужни месец или два и той би най-вероятно е наясно с това. Ако тръгва за вкъщи това доста скоро след бягството си, той определено щеше да стигне преди европейците, тъй като беше оставен на Себу на 1 май 1521 г., около 15 месеца преди експедицията да се върне в Испания.

Няма обаче документирани доказателства, така че не можем да бъдем сигурни.

По-добре документирани са действията на малкото останал екипаж на кораба Виктория и нейния нов капитан Хуан Себастиан Елкано. Този кораб беше единственият от експедицията (изобразен на картината най-горе), който се завръща в Испания след обиколката на света. Той пристига на 6 септември 1522 г. – около три години след като отплава – като само 18 мъже са били на борда от първоначалните 241 (или повече).

Въпреки че Магелан не е завършил пътешествието си и няма основание да се нарича „първият човек, който обикаля земното кълбо“, той е първият човек, планирал успешна експедиция. Преди смъртта си той също допринася за „епохата на откритията“, като намери път към Тихия океан от запад.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появяват езиците

| от |

На практика, разбира се, изглежда силно невъзможно да знаем кой е първият език, но това не означава, че лингвистите не са се пробвали да разберат. Пред учените има обаче един основен проблем – те смятат, че езикът вероятно се е появил преди около 100 000-200 000 години. Това е приблизително, когато съвременните хора, Homo sapiens, са се развили със същата структура на черепа – заради което се предполага, че са имали и същата мозъчна функционалност – и с подобна гласова структура като хората днес.

Като изключим нечленоразделните звуци на праисторическия човек, произходът на съвременния език все още е до голяма степен мистерия. Първият език може да е подобен на този, който говорим днес или пък да се е променил толкова много, че да нямат прилика с никой от известните ни езици, а може и изобщо да не включва произнасяне, ами да разчита на жестове или подсвиркване, както е, например, при езика силбо гомеро.

Има няколко критерия, които трябва да изпълнява един език, за да е „първия“. Един от начините, по които хората определят първия известен език, е като поглеждат кой е най-стария писмен език. Той се случва да бъде египетският или шумерският. Има и египетски, и шумерски текстове, датиращи от около 3200 г. пр. н. е. Разбира се, имаше много други езици, които се говорят по това време по целия свят – просто тези две общности изглежда първо са разработили писмен език или поне са написали думите си на материал, който е бил в състояние да устои на неуморните, вечни удари на времето. Тези текстове са най-старите истински писмени доказателства за език и единственото нещо, с което лингвистите разполагат.

Pieter Bruegel the Elder - The Tower of Babel (Vienna) - Google Art Project - edited

Вавилонската кула

Що се отнася до говоримия език, през годините се появяват много, много най-различни теории. Ние ще разгледаме ситуацията с полигенизма и моногенизма – тоест, дали много езици се развиват независимо един от друг в различни части на света едновременно или всички произхождат от един общ протоезик. Има само един първи език, ако вярвате в моногенизма. Но ако вярвате в полигенизма, има много различни „първи езици“, които се развиха по едно и също време.

И двете теории разчитат на много предположения. С моногенизма лингвистите проследяват корените много назад в историята, но нещата бързо стават мъгляви. Има и изследвания, базирани на генетиката; съществува корелация между генетичната диверсификация и диверсификацията на езиците, които се говорят в света. Това би означавало, че когато човешката популация е била още оскъдна, може би е имало само един език. Различните изследвания стигат до различни изводи за това колко надежден е този метод за определяне произхода на езиците, което го прави донякъде противоречив.

Моногенизмът до голяма степен не се счита за валидна теория през 19 и 20 век, когато се развива полигенизма. В езиково отношение полигенезата зависи от идеята, че всички езици се развиват независимо един от друг въз основа на средата и обстоятелствата, в които се намират хората. Моногенизмът твърди, че това е малко вероятно, още повече, че много езици могат да бъдат проследени до други „майчини“ езици.

Това, което лингвистите могат да докажат, е, че по-голямата част от 5000 езика, които се говорят днес на Земята, могат да бъдат групирани в клонове. Така испанските и италианските са групирани заедно с френски и румънски и се наричат ​​“романски езици“. Английският език, заедно с немски и холандски, са „германски езици“. А романските и германските езици заедно с келтския, гръцкия и индийския език (както и други) се наричат с общото название „индоевропейски езици“. Що се отнася до историята, позната ни до момента, индоевропейските езици са най-старото познато семейство от езици, датиращо от около 20-19 век пр. н. е. Някои твърдят, че афроазиатското семейство от езици може да е още по-старо, но най-ранните доказателства в тази посока са едва от 16 век пр. н. е.

Разбира се, има и много други клонове езици: японски, американски, палеосибирски – дълъг списък. Обикновено езиците могат да бъдат проследени до различните им клонове, но големият въпрос е да дали те споделят един общ предшественик, или „ствол“, така да се каже, който би ни дал първия език, или не споделят такова нещо.

Днес езиците се променят и нарастват непрекъснато и това е нещо съвсем нормално, което всички езиковеди могат да потвърдят. С новите думи се появяват непрекъснато, не е трудно да се види как езикът се е променил за никакво време – например, като отидем в някоя антикварна книжарница (и дори на място като битака) можем да намерим книги дори на царски български.

 
 
Коментарите са изключени

Смелата Нели Блай и приключението й в лудницата

| от |

Днес ще научим за подвига на Нели Блай – жената, която по собствена воля постъпи в лудница, за да може да разкрие ужасните неща, които се случва вътре.

Елизабет Кокран Сийман е родена през 1864 г. и е смятана за най-непокорната от петнайсетте деца в семейството си. Фамилията й изпада в сериозни финансови затруднения след като баща й умира, когато тя е само на 6 годинки. По това време не се очаква жените да работят кой знае какво и затова беше трудно на майка й да си намери достатъчно доходоносна работа, за да издържа всички.

Nellie Bly3

Елизабет Кокран Сийман

Когато Елизабет е на 15 години, решава да отиде да учи за учителка. За съжаление обаче няма достатъчно пари, за да продължи след първия семестър и се връща у дома при майка си в Питсбърг. Нямаше много опции и там – тя помага на ръководството на пансион, но работа на пълен работен ден е трудно да се намери.

Не след дълго Елизабет прочете поредица от статии от Тихия Наблюдател („Quiet Observer“) – псевдоним на Еразъм Уилсън, един от най-известните журналисти в Питсбърг. Мъжът беше тихо наблюдавал, че мястото на жените е вкъщи, разбира се боси, бременни и готвещи вечеря на съпрузите си, като междувременно масажират краката им и им носят бира… Еразъм казва, че жените да работят е „чудовищност“. Елизабет е разгневена от мнението му, тъй като знаеше, че тя и много други момичета трябва да работят, за да поддържат някакво качество на живот за себе си и семействата си.

Вероятно проявявайки онази „непокорна“ жилка, която родителите й бяха открили в нея като дете, Елизабет пише писмо до вестника относно обидните статии. Редакцията всъщност харесва пищната природа и качеството на писане, показани в писмото й и я наемат като автор, давайки й псевдонима „Нели Блай“.

Първата й статия е за трудностите, с които се сблъскват бедните работещи жени, но вестникът настоява да се съсредоточи върху по-женски теми. Нели обаче не се интересува да пише за модата и скоро се отказва от писането и се отправи към Ню Йорк, където ще направи и големия си пробив.

На 22 септември 1887 г. New York World влиза в контакт с нея, за да напише статия за вътрешното функциониране на печално прословутия дом за психично болни на остров Блакуел.

Те искаха да знаят какво се случва зад вратите на зданието и усмивките на облечени в бяло медицински сестри и Нели споделя това любопитство. Редакторът й не успява да й предложил особено солиден план как ще я изкара от институцията, след като наблюденията й приключат, но обещава, че това все пак ще стане по някакъв начин. Задачата на Нели е проста: „Напиши нещата така, както ги завариш, добри или лоши.“

Nellie Bly-Mad-House-07

Нели Блай, преглеждана от психиатър

Но първо, Нели трябваше да бъде приета, което означаваше, че трябваше да се прави на психично болна. Тя реши да се представи като бедно момиче под името Нели Браун, което търси работа във „Временния дом за жени“. Там започна да се държи като „луда“ в опит да я приемат. Тя каза, че се страхува от другите жени, говори неясно и прекара първата си нощ, вперила поглед в една стена. Блай казва, че друга жена от дома сънува кошмар, че луда Нели тръгва към нея с нож – планът й явно работеше.

Персоналът в крайна сметка вика полиция да отведат Нели. Тя е изправена пред съдия Дъфи, който вика лекар, който да я прегледа. Така Нели Блай беше обявена за луда. По-късно е прегледана от втори медицински експерт, който казва:

Определено е побъркана. Считам я за безнадежден случай. Тя трябва да бъде приета някъде, където някой да се погрижи за нея.

Тъй като приемането й привлече малко медийно внимание, едно от най-големите притеснения на Нели беше, че някой репортер ще дойде, за да разбере повече за нея, защото „ако има някой, който може да разгадае мистерия, това е репортер“.

Независимо от това, тя успя да стигне до острова неразкрита, а веднъж попаднала там Нели вижда най-напред как пациентите са водени при лекарите. Една жена просто има треска преди да я приемат в психиатричната институция и не беше по-луда от Нели. Друга жена беше германка и тъй като лекарите не можеха да я разберат, тя не получи шанс да им обясни какво й е. Когато дойде ред на Нели, й бяха зададени няколко въпроса, до голяма степен свързани със здравето й. Лекарят обаче бе много по-загрижен за медицинската сестра, с която флиртува.

Блай реши да спре да се преструва и да се държи нормално, веднага щом пристига на острова. Сестрите едва забелязват промяната. Тя отбеляза, че „колкото по-нормално говорех и се държах, за толкова по-лудa ме смятаха“.

Животът в лудницата, открива скоро Нели, не беше подходящ дори за наистина лудите. Тя е подложена на обливане с ледена вода, спане на студено, словесен и физически тормоз от медицинските сестри, изолация и страх да не избухне пожар, защото вратите се заключваха индивидуално, а прозорците бяха преградени, така че ако избухне пожар, вероятно повечето от пациентите ще умрат.

Блай прекара в „лечебното“ заведение само 10, но жестоки дни, след които казва:

Какво, освен изтезания, би накарало човек да полудее по-бързо от това лечение?… Вземете една идеално здрава жена, затворете я и я накарайте да седи от 6 сутринта до 8 вечерта на една пейка, не й позволявайте да говори или да се движи, не й позволявайте да чете и не й казвайте нищо за външния свят, давайте й лоша храна, дръжте се сурово с нея и вижте колко време ще й отнеме да полудее. Два месеца при тези условия биха я превърнали в психическа и физическа развалина.

Към края на престоя си Блай притиска лекарите да й дадат отговори. Как можеха да определят дали една жена е луда или не, ако не я изслушат? Тя настоя да й се направи пълен преглед, за да се убедят, че е здрава, но лекарите я пренебрегват, мислейки, че ги лъже. Блай по-късно пише: „заведението на остров Блекуел е човешки капан за плъхове – лесно е да влезеш, но веднъж там е невъзможно да излезеш“.

За нейно щастие, редакторът й спазва обещанието си да я измъкне и след 10 дни в лудницата тя вече е на път за Ню Йорк. Първата част от нейния материал за условията в Блекуел беше публикувана няколко дни по-късно. Читателите бяха ужасени, а Блай се превърна в знаменитост, хвалена за храбростта си по време на престоя си в лечебното заведение.

Лекарите и медицинските сестри, разбира се, бяха пълни с оправдания, които обаче не бяха взети под внимание. Историята на журналистката успява да наложи много промени – малко по-малко от 1 милион долара бяха дадени на Министерството на обществените благотворителни дейности и лечебни заведения (около 25 милиона долара днес) в резултат на нейното проучване, което позволи по-добри и по-безопасни условия и по-добро лечение на пациентите.

 
 
Коментарите са изключени