Един разказ за „Най-щастливото място на света“

| от chronicle.bg |

На 15 ноември 1965, около 2:00 часа следобед, в голямата бална зала на хотел Чери Плаза в Орландо, Флорида, губернаторът Хайдън Бърнс седи между Уолт и Рой – братята Дисни – на пресконференция. Част от встъпителните му думи са: „Уолт Дисни ще донесе цял нов свят на забавление, удоволствие и икономическо развитие на Флорида“.

Строежът на Магическото кралство ще отнеме 6 години, а креативният разум зад него, Уолт, ще бъде победен от рак на белите дробове преди портите да отворят. Но Световният курорт Уолт Дисни от 109 265 декара скоро ще стане световно известен като „Най-щастливото място на света“ и ще промени ваканциите на мнозина.

Vanessa Hudgens Celebrates Opening Of Black Tap Craft Burgers & Shakes At Disneyland Resort

За да разберем по-добре създаването на Света на Дисни, трябва да се преместим 10 години назад и 4000 километра в посока град Анахайм, Калифорния.

На 17 юли 1955 Уолт Дисни за първи път отваря вратите на лунапарка Дисниленд с думите: „На всички, които идват на това весело място: Добре дошли! Дисниленд е ваша земя. Тук възрастните създават приятни спомени, а младежта се наслаждава на предизвикателствата и мечтае за бъдещето. Дисниленд е посветен на идеалите, на мечтите и обстоятелствата, които създадоха Америка, с надеждата да бъде източник на удоволствие и вдъхновение за всички по света.“

Идеята за увеселителен парк за деца и възрастни хрумва на Уолтър, докато гледа дъщеря си на въртележка в парка Грифит в Лос Анджелис. През 1948 след семейно пътуване до Грийнфийлд Вилидж в Диърборн, Мичиган, което също включва увеселителен елемент, аниматорът пише писмо до продуктовия си дизайнер Дик Кесли, в което говори за парк с влакове, голяма зала, ресторанти, опера, кино, магазини и карнавална част. Това е първообразът на Дисниленд. 

От това писмо до официалното откриване минават само 7 години. Първоначално паркът трябва да е в Бърбанк, Калифорния, където и до днес е Disney Studios. Земята е била около 32 декара, но след като плановете за целия парк се развиват, става ясно, че това място ще е тясно за Мики Маус. Освен това градската управа на Бърбанк не иска „карнавална атмосфера“ в града си и през 1952 отказва да позволи строеж, ако плановете не се преработят изоснови. Затова и Уолт обръща поглед към Ориндж Каунти.

Дисни наема Харисън Прайс от Института за изследвания към Станфорд, който трябва да най-подходящото място за строеж в умерения климат на южна Калифорния. Прайс предлага Анахайм. Дисни купува 647 декара земя – предимно земеделска, с цитрусови и орехови насаждения. Строителните работи започват на 16 юли 1954.

Прайс ще стане легенда – той помага да се изберат над 150 от местата, на които Дисни ще строи, и е наеман по същите въпроси от SeaWorld, Six Flags и World’s Fairs. През 1999 списание Variety го нарича „Декан по икономика на развлеченията“. 

Строежът на първия Дисниленд струва $17 милиона ($151 милиона) и отнема точно година и 1 ден. Не много след отварянето на вратите обаче Дисни осъзнава, че е направил няколко грешки.

Маркетингово проучване показва, че много малък процент от посетителите идват от изток. Това не би било проблем, ако Уолт иска местен парк, но амбициите му са национални. По това време 75% от населението на държавата живее на изток. Също така, Дисни не купува земята около парка си, което отваря бизнес за собствениците на тази земя, някои от които нямат същите високи стандарти като него. Той вярва, че те свалят стойността на чудесния парк и че грешката за това е негова.

Така че през 1959 Уолт Дисни, окуражен от безспорния успех на Дисниленд, решава да открие още един парк, този път обаче с някои промени. Той ще бъде на изток, Дисни ще притежава земята около него, а паркът ще бъде най-големият в целия свят. 

Преди да се спре на Орландо, има няколко други кандидата. Сред тях са Сейнт Луис, Ню Джърси и канадската страна на Ниагарския водопад. По различни причини той отхвърля всички тях – климат, недостатъчно земя, силна конкуренция. „Не харесвам океанските курорти заради плажуващите, а и океанът ограничава достъпа на хора. Както забелязвате, Дисниленд в Анахайм е заобиколен от магистрали. Предпочитам парковете ми да са по-навътре.“ Причинта да избере Орландо е, че местната управа е склонна да пази в тайна плановете му. От части заради практичност, от части заради параноя и от части заради пестене на пари.

disney-2692578_1920

Дисни и колегите му започват оглед на земята и откриват, че тя е пълна с борови гори, ранчота, цитрусови горички и блата. Той обаче много я харесва заради комуникативността й – заобиколена е от магистрали и е близо до Военновъздушната база Маккой , която по-късно ще стане международно летище.

Наемат се агенти за недвижими имоти, които нямат идея кой е клиента им, да говорят с различните собственици на земята и да я купят. Оказва се, че земята не е много скъпа и някои искат по едва $25 на декар. В тона на цялата тайнственост и анонимност се основават и подставени фирми като Latin-American Development and Management Corporation и Reedy Creek Ranch Corporation, през които минава покупката на земята – общо 109 265 декара, два пъти площта на Манхатан – за $5 милиона или средно по $45 на декар. 

Скоро хората започват да забелязват, че нещо се случва, но никой не знае какво точно и кой го прави. Дори местният вестник Orlando Sentinel пише материал със заглавие „Знаем, че ще получим нещо, но не знаем какво“. Плъзват слухове, че проектът е на НАСА, семейство Рокфелер и дори на Хауърд Хюджис (пионер в авиацията). В крайна сметка обаче Orlando Sentinel успява да научи истина, което дава повод за други слухове – че самият Уолтър се е свързал с вестника и ги е молил, убеждавал и дори подкупил, за да не го разкрият. Той изтъква, че ако се разчуе, това ще попречи на проекта и ще лиши централна Флорида от потенциален туристически бум.

Все пак истината започва да излиза наяве. На 20 май 1965 Sentinel пише, че „земята е купена, за да се направи втори Дисниленд“, но моментално подчертава, че Дисни отрича всичко. Години по-късно, през 1993, същият весник, в материал за историята на региона, ще напише „Дисни хладнокръвно лъже медиите като казва, че ще инвестира $50 милиона за разширяването на единствения тогава парк и няма интерес за нов такъв.“

На финала вече си личи прекалено много какво става на строителната площадка. Sentinel пише „Твърдим, че зад мистерията е Дисни“ и с одобрението на аниматора губернаторът Бърнс потвърждава това на 25 октомври 1965. Три седмици по-късно Бърнс ще седне между Уолтър и Рой на пресконференцията, с която започна разказа ни.

Roy_E._Disney

Рой Дисни в Швейцария, за да представи „Малката русалка“

На 2 ноември 1966, Уолтър Дисни е диагностициран с рак на белите дробове заради години страстно пушене. Болестта е в толкова напреднал стадии, че той почива само след 45 дни. И никога не вижда Светът на Дисни завършен. Рой, брат му и изпълнителен директор на Disney Studios, отлага пенсионирането си, за да наблюдава строителството. Паркът официално е посветен на Уолтър на 25 октомври 1971 и се казва Световния курорт Уолт Дисни.

На церемонията по посвещаването (а както пише и на специалния плакет на входа на Магическото кралство), Рой казва: „Светът на Уолт Дисни е възпоменание за философията и живота на Уолтър Елиас Дисни… и на талантите, всеотдайността и лоялността на цялата организация Дисни, която сбъдна мечтата на Уолтър. Нека Светът на Уолт Дисни донесе радост и вдъхновение, и нови знания на всички, които идват на това щастливо място… Магическо кралство, младите по сърце на всякаква възраст могат да се смеят и да играят, и да учат – заедно.“

 
 

Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън: Времето така и не им стигна

| от Вучето |

Понеже никой не получава при раждането си наръчник за употреба на живота, впоследствие става така, че той протича различно за всеки. Някои, например, не успяват и веднъж за целия си живот да се оженят, а други го правят два, три, четири и дори повече пъти.

Нашите двама герои са се женили общо 13 пъти, от които два пъти един за друг.

Съвместният им живот е по-интересен и драматичен от всички романи за любов, секс и страст на Сестрите Бронте, Даниел Стийл, Нора Робъртс и Сандра Браун взети накуп. Всъщност огромният обществен интерес към изпълнената с пикантерии тяхна връзка дава тласък през 60-те години на миналия век на вманиачаването по живота на известните.

Въпреки че отстрани погледната, връзката им се развива на принципа “тука има, тука няма” и прилича повече на клатеща се лодка сред бурните вълни, любовта им е дълбока и безкомпромисна. Любов, която е колкото красива, толкова и деструктивна. Ако все още бяха женени, тази година щяха да честват 55-тата си годишнина като двойка. Уви, няма как това да се случи, защото той, Ричард Бъртън, умира през 1984 г., а тя, Елизабет Тейлър, си отива 27 години по-късно.

В нас обаче няма и капчица съмнение, че въпреки многото си бракове, извънбрачни връзки и невинни забежки, Бъртън и Тейлър, известни повече като “Лиз и Дик”, продължават да се обичат силно и в отвъдното. А тук, на земята, тяхната любов протече ето така…

e526cc8fb89c1bc4df7f45fb3d777188

1962

Когато започват снимките на “Клеопатра”, никой не предполага, че това ще се превърне в най-касовата и скандална холивудска лента до този момент. Продукцията на филма поглъща впечатляващите 57.7 милиона долара (равняващи се днес на 472 млн.), но не бюджетът става повод за обществен скандал, а носещият се слух, че главните актьори, Бъртън и Тейлър, са започнали тайна връзка помежду си. Това нямаше да е такова чудо невиждано, защото става дума за холивудски звезди все пак, ако по онова време и двамата не са женени за други хора – Тейлър за съпруг номер 4, Еди Фишър (когото, между другото, безцеремонно открадва от колежката си Деби Рейнолдс), а Бъртън – за първата си съпруга Сибил Уилямс. Когато в таблоидите излиза папарашка снимка на актьорите да се пекат по бански на палубата на частна яхта, публиката направо откача и започва настървено да следи развитието на тази все още в зародиш скандална връзка.

1963

И хоп! двамата вече не се крият и с удоволствие позират на фотографите, които искат да ги щракнат по време на филмова премиера в Париж. Където и да се появят заедно, Лиз и Дик изглеждат погълнати един от друг като тийнейджъри, на които любовта им се случва за първи път. Въпреки че в сравнение с любимата си Бъртън е направо аматьор в семейните дела, той успява да се разведе по-бързо от нея и в края на годината вече е свободен мъж.

1964

Елизабет също не се двоуми много-много преди да сложи край на четвъртия си брак и само няколко дни след като официално са разведени с Еди Фишър, тя се врича във вечна-обич-и-любов на Ричард Бъртън. Брачната церемония, която се състои в хотел “Риц-Карлтън” в Монреал, пресата бърза да окачи с помпозния етикет “сватбата на века”.

Taylor-Burton Wedding

1965

Първите пукнатини върху иначе безупречната фасада на този брак започват да се появяват едва няколко месеца след сватбата. Лиз изпада в емоционални изблици и в тези моменти тя далеч не е приятната гледка от големия екран, а Дик започва да прекарва повече време, отколкото е здравословният максимум, в компанията на бутилките с алкохол. Актьорът обикновено започва деня като обръща няколко Блъди-Мерита, после минава на шампанско (две до три бутилки!), за да завърши накрая с големи брендита. Но и Лиз не е цвете за мирисане. От години тя прекалява със сънотворните и на два пъти почти смъртоносно предозира. Всъщност още в началото на връзката си и двамата знаят, че се обвързват с човек с проблеми. Техен приятел си спомня, че по време на една вечеря още преди да се съберат официално, Лиз положила глава на рамото на Бъртън,  казала: “Чудя се дали този мъж някога ще ми стане съпруг.” На което Бъртън отвърнал с усмивка: “Ако първо не се избием взаимно.”

Тези уж невинно изречени реплики след време ще се окажат пророчески.

1967

Въпреки, че страстта помежду им е все така силна, както в минутата, когато погледите им се срещат за първи път на снимачната площадка на “Клеопатра”, Лиз и Ричард постоянно се дърлят, а да не говорим, че Бъртън е хванат в изневяра с колежка. През юни идва неизбежният край и двойката се развежда.

1975

Минават осем години, през които и Бъртън, и Тейлър неуморно се снимат, пият, друсат се с хапчета и правят секс с други хора. Обаче нищо и никой не може да ги държи прекалено дълго прекалено далеч един от друг. Един ден се срещат, уж за да обсъдят някои финансови дела, обаче накрая се озовават, плачейки в обятията си. Женят се отново, този път тайно, през октомври в националния парк “Чобе” в Ботсвана.

Boom!

1976

Въпреки първоначалната еуфория около втория брак, много скоро нещата отново започват да излизат извън контрол. Само след няколко месеца Бъртън скача в леглото на 27-годишна британка със закачливото име Сузи. Лиз научава за изневярата, но този път е твърдо решена да вложи всички сили, за да запази брака си. Тактиката й обаче е доста посредствена за жена от нейната величина. Отначало се опитва да го накара да ревнува като започва флирт с 37-годишния малтиец Питър, с когото се запознава в дискотека, близо до шатото на Бъртън в Швейцария. Но когато един ден Бъртън й се обажда и я моли да дойде в Ню Йорк, където играе в продукция на Бродуей, тя не се поколебава и за секунда и се качва на първия самолет, оставяйки по-младия си любовник в недоумение и без каквото и да е обяснение за случващото се.

Следва фаза номер 2 в плана на Лиз да си върне съпруга. В Ню Йорк тя се опитва да “подхлъзне” Ричард, който почти е станал въздържател покрай Сузи, настоявайки, че не може да пие сама. Въпреки че ангелите му са слаби, той успява да не се поддаде и отказва да се напива с нея. На това Лиз отвръща с насмешка: “Какво, за Бога, се е случило с теб!? Вече ИЗОБЩО не си забавен. “ На Бъртън обаче не му пука колко е забавен в очите на истерясалата си съпруга и подава молба за развод.

1982

Лиз Тейлър навършва 50 години и кани на партито Ричард, с когото, въпреки дрязгите, изневерите и цялата драма, са останали близки приятели. Бъртън, разбира се, уважава юбилея на бившата си, а с това тръгват и слуховете, че двамата имат намерение отново да се съберат.

1983

Бъртън и Тейлър за последно играят заедно в пиесата “Частни животи”. Отзивите на критиците за продукцията са толкова лоши, че преди първото представление след премиерата Лиз така се натрясква, че забравя да излезе на сцената. Злите езици твърдят, че актрисата се е съгласила да играе в пиесата не от любов към театъра, а само за да бъде близо до любимия си мъж. Последният обаче й е толкова бесен, задето е опропастила представлението с безотговорното си напиване, че в яда си преспива с асистентката си Сали (която по-късно става съпруга номер 4).

Richard Burton and Elizabeth Taylor in Private Lives

1984

На 5 август 58-годишният Ричард Бъртън умира от инсулт в швейцарския си дом. Дни преди смъртта си пише писмо на Лиз Тейлър, което пристига в дома й в Бел Еър малко след като тя се е върнала от погребението му. Години по-късно, вече прикована в инвалидна количка, Лиз го прочита през сълзи и го заключва в едно чекмедже. До края на живота си през 2011 г. тя отказва да разкрие съдържанието му. Спекулира се, че в писмото си нейният обичан Дик е изявявал желание да даде на връзката им още един шанс. В документалния филм от 2010 г. “Furious Love” (Бясна любов) Тейлър казва: “Внимателен и любящ – такъв беше Ричард. Още от онези първи моменти в Рим ние бяхме лудо, силно влюбени един в друг. Разполагахме с много време, но то така и не ни стигна.”

 
 

Великите военни изцепки: как четирима български войводи превзеха Кавала (1912г.)

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения. 

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Есента на 1912 г. е време на въодушевление и надежда за българския народ. Балканският съюз влиза във война с Османската империя, борейки се да освободи всички всички територии в Тракия, Беломорието, Македония, Албания и Косово от властта на султана. За балканските народи, това е борба за възмездие и справедливост. Сърби, гърци, българи и черногорци се надяват да реализират националните си идеали и да присъединят към земите си онези територии, за които вярват че им принадлежат по силата на историческото право и пропорциите на местното население.

??????????????

Български войски, 1912

Съгласно бойните планове, България трябва да срещне основните османски сили в Тракия около Одрин, а Гърция и Сърбия трябва да се разправят с войските на Полумесеца в Косово и Македония. Освен за настъпление в Тракия, българското командване заделя части за освобождаване на Родопите.

Това е така наречения Родопски отряд в размер около 23 000 души, разделени в две бригади и четири полка от Втора пехотна тракийска дивизия. Към тях са придадени два артилерийски планински полка, един скорострелен артилерийски полк и един кавалерийски полк. В поредица от ожесточени боеве, водени през втората половина на октомври, 1912 г., българските части разбиват османските отряди, които отбраняват Родопите. Завзети са Доспат, Дьовлен и Пашмакли, а в последствие силите на Ковачев навлизат в Тракия и завземат Драма, където генералът разполага своя щаб.

За османците битката за Беломорието е предварително обречена кауза, но въпреки това те правят каквото могат, за да противодействат на българските части, надявайки се на подкрепа и от местното турско и помашко население.

Въпреки опитите за съпротива, численото превъзходство и устрема на българските атаки се оказват непреодолим фактор и силите на Портата са изтласкани все по-близо до крайбрежието на Егейско море. Османците се опитват да прегрупират силите си за отбрана на крайморските градове, което кара генерал Ковачев да бъде по-предпазлив в плановете си за по-нататъшно настъпление.

Едва що установил щаба си в Драма, при Ковачев пристига малка група войводи от македоно-одринското опълчение. Имената им са добре известни на всеки българин – Михаил Чаков, Пейо Яворов, Христо Чернопеев и Йонко Вапцаров.

Всеки един от тях има своя собствена чета, с която действа в подкрепа на основните български сили. Те пристигат при ген. Ковачев в с молба да насочи своя отряд към Кавала и да завърши освобождението на Беломорието. Ковачев е предпазлив и посочва, че донесенията му за концентрирането на вражеските османски части не му позволява да е прекалено дързък в действията си.

Mihail_chakov

Михаил Чаков

В този момент, войводите заявяват, че са готови сами да превземат Кавала. Те поискали няколко униформи, официален документ и четири коня. Ковачев не бил съвсем убеден, че войводите знаят какво правят, но дързостта им му допаднала и той се разпоредил интендантството да им осигури всичко необходимо.

На 27 октомври, 1912 г., четиримата, облечени във военни униформи, яхнали конете и се отправили към Кавала. Планът им бил да се представят за авангарда на българската армия, напредваща към града.

Това, което последвало може да се причисли или към най-дръзките военни операции в българската история или като една от най-сериозните изцепки в османската.

пейо яворов

Пейо Яворов

В спомените на Михаил Чаков се казва: „На 27 октомври ние се изправихме на височината, която обхваща като в клещи красивия град Кавала, проснал снага на беломорския бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола (помещение за стражарския пост), където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – тримата с подофицерски пагони.

- Не мърдайте или ще бъдете застреляни! – извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. – Вижте гората – той посочи към гората зад каракола – пълна е с български аскер! Стражарите стояха вцепенени…

556px-Hristo_Chernopeev_by_Dimitar_Karastoyanov

Христо Чернопеев 

По улиците на Кавала бързо плъзва мълвата че български парламентьори са пристигнали да преговарят с османското командване, а основните сили на Ковачев се намират на километри от града. За да подсилят ефекта от думите си, войводите отиват при гръцкия владика в неговия конак и настояват той също да предаде на османците, че в града за преговори са дошли български офицери. По улиците вали проливен дъжд, но дори октомврийския студ не успява да прогони любопитното население обратно по къщите.

Забавянето на гръцкия владика провокира нетърпението на Яворов и той предлага веднага да отидат в полицейския конак при каймакамина. Четиримата не губят повече време и влизат безцеремонно в „офиса“ на османския първенец, където местните големци са се сбрали на спешно заседание.

„ – Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим? Вие ли сте каймакам ефендието?
– Да – отговори с поклон каймакаминът. Той беше пребледнял като мъртвец.
– Ние, както ви е известно – продължи Яворов – сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без разлика на народност и вяра, ще бъдат запазени.“

Yonko_and_Nikola_Vapcarovi1

Йонко Вапцаров със сина си

Дързостта им е подложена на изпитание мигове по-късно, когато австро-унгарският консул изисква от четиримата да представят своите пълномощни и заявява че е абсурдно град с население 50 000 души и голям гарнизон редовни войници просто да се предаде на няколко души, вярвайки единствено на думите им. Българите запазват присъствие на духа и отговарят арогантно, че в случай на отказ от турска страна, българската армия оттегля всякаква отговорност за бъдещето на града, веднъж щом предполагаемата бомбардировка и последвалата я атака започнат. Отново разколебани, османските велможи продължават да се съветват разгорещено.

Чаков описва в детайли тези напрегнати минути:

„След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви:
– Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града! Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население.
Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце предаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност? … Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех …
Каймакам ефенди, поздравявам ви за благоразумното решение – заговори Яворов. – Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запазено. Моля, каймакам ефенди, заповядайте на господа офицерите да предадат оръжието си!“

Следващите часове преминават като в лента на Тарантино. Четиримата войводи застават на градския площад, палят по няколко цигари, а през това време цялата полиция и военния гарнизон предават оръжието си, струпвайки го на грамадна купчина в краката на българите. Привечер, българските войводи свалят османското знаме от пилона и развяват българско, а Яворов се обръща с възторжени думи към насъбралата се тълпа. В момента в който привършва словото си, в Кавала пристигат четниците на четиримата, заедно с четата на Димитър Ляпов – общо към 110 души. Българите набързо се захващат да поставят града под контрол и да поддържат жива заблудата за скоропостижното пристигане на силите на Ковачев. Двама конници са изпратени бързо към Драма за да известят генерал Ковачев за постигнатия успех. Два дни по-късно пристигат първите роти на Родопския отряд. Кавала е завзета без да гръмне нито една пушка.

Макар Османската империя да претърпява множество поражения в Първата Балканска война, няма никакво съмнение, че майсторският блъф на войводите Чернопеев, Яворов, Вапцаров и Чаков е най-сериозната изцепка, допусната от силите на султана.

 
 

Драсканиците на Пабло Пикасо

| от chronicle.bg |

Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос Сиприано де ла Сантисима Тринидад Клито Мартир Патрисио Руис и Пикасо е може би най-известният художник от модерни времена. 

Подобно на имената му, той има и много повече творения освен тези, за които всички знаем. Всъщност доста повече – хиляди рисунки, скулптури и други дребни произведения, като също така всичко се категоризирало и педантично запазвало. Абсолютно всичко. През 1998, след като една от многото любовници на художника, Дора Маар, умира, в дома й е намерено цяло съкровище от изкуството му. Освен големи и по-значими творби, неща като изографисани камъчета, малки хартиени кученца, направени от салфетки, и драсканици върху всякакви неща от пакети цигари до листа тоалетна хартия.

618x566

Пабло Пикасо и Дора Маар

Но защо въобще се пазят такива неща?

Противно на класическaта представа за гладуващия творец, Пабло Пикасо, въпреки че в началото на кариерата си и той изпитва някои трудности, този период при него е кратък, а след него художникът се радва на небивал успех, величие и богатство. С нарастване на известността му, Пикасо си дава сметка и колко точно е ценно всяко, дори най-малкото парченце негово творчество.

Има популярен (и най-вероятно измислен) анекдот по тази тема. Пикасо седи във френско заведение, когато е помолен от мениджъра вместо да плати за ястието си, да нарисува нещо. Художникът се съгласява, набързо надрасква нещо върху салфетка и му я подава. Мениджърът го пита дали може и да я подпише, на която Пикасо отговаря: „Искам само да платя сметката, не да купя ресторанта“.

Още една подобна ситуация (и с подобна съмнителна достоверност) се случва между Пабло и негов фен, който иска от него рисунка за спомен. Художникът отново надрасква нещо набързо и му го дава: „Ето, това са около $30 000″. Момчето учудено отвръща: „$30 000? Това отне 5 секунди“, на което Пикасо отговаря: „Не, това ми отне цял живот.“

Въпреки че тези истории са апокрифни, те не се раждат без повод, доколкото разказват приближени на художника. Например, дори да не е сигурно, че абсолютно същият разговор се е състоял между мениджъра и Пикасо, за него се знае, че често дава простички рисунки на персонала на заведението вместо да си плати сметката. Втората история също отразява реалността, но само до известна степен. Пабло като цяло е мил и естествен с феновете си като няма нищо против да нарисува по нещо на тези, които го заслужават. Както всеки човек обаче и той не е винаги в настроение и когато ситуацията е такава, изглежда че Пикасо проявявал малко пакостлив, хаплив и ексцентричен хумор.

Даян Руут, чийто чичо, Робърт Албинели, от време на време пече керамичните произведения на Пикасо, разказва в текст за The New York Times през октомври 2008 как баща й я взима с него на ресторант, където тя, той и чичо Робърт хапват с Пикасо. По време на вечерята: „Пикасо извади черна химикалка от дълбините на джоба на шортите си и започна да драска нещо на някаква хартиената подложка. Храната вече беше сервирана, но гостите – обикновено доста общителни и разговорливи – сега притаяваха дъх.

„Сега ще ти покажа как да превърнеш жена в коза и после коза в жена,“ каза ми Пикасо. След това направи именно това, докато напръскан и напомаден чичо ми сияеше отстрани, а баща ми се задави с маслина… Докато съдържанието в чинията на признавам доста лакомата мен изчезваше постепенно, Козата-Жена се появяваше на хартията.

Чинии и прибори се освобождаваха и изчезваха, правейки все повече място за твореца, който продължаваше да запълва бялата повърхност, докато дори един сантиметър от нея не остана празен. Ние единствено гледахме как тази хартия става безценна пред очите ни. Ето го Пикасо, магьосникът, майсторът на графичната абракадабра.

Освен това Пикасо си беше и шоумен, направо комик. Той очевидно харесваше вълнението, което предизвикваше у другите. Между отпивките от кафето с коняк, Пикасо накъса цялата си рисунка на малки парченца. На фона на стенанията на наблюдателите химикалката също последва съдбата на рисунката… Пикасо дава, но Пикасо и взима.“

От тази игра с публиката той обаче запазва частта с Козата-жена като я дава на единственият човек, които ще я оцени по достойнство, а не по подразбиране – Даян Руут.

stav

Стравински от Пабло Пикасо

Заради такова мащабно производство на мини творби (и разбира се, заради старателното им каталогизиране от автора) днес се смята, че съществуват около 50 000 произведения от Пабло Пикасо по света. Те включват 1885 картини, 2880 керамики, 1228 скулптури и над 12 000 рисунки. Към момента също така, около 1000 от работите му са обявени за откраднати – най-много от всеки художник в историята.

Днес все още се появяват нови и нови творения на художника. Например, през 2010 стотици негови работи бяха представени от френски електротехник, който твърди, че Пикасо и тогавашната му съпруга, Жаклин Роуг, са му ги дали през последните години от живота на художника. За негово нещастие обаче, след като анализ потвърдил автентичността на творбите, наследниците на Пикасо заявили, че те са откраднати. В резултат на това работите (с приблизителна стойност $62 – $75 мииона) са иззети и върнати. Френският съд от своя страна 5 години по-късно осъжда за кражба електротехника и жена му.
Тези навици на художника са добре дошли и за нас. Днес на правилния търг човек от средната класа съвсем спокойно може да си купи оригинален Пикасо за няколко хиляди долара/евро/лири/лева. 
picasso-horse
Разбира се, това все пак са много пари и често се злоупотребява. През 2009 тази рисунка на конче на Пикасо е обявена на търг като очакваната цена е 20 000 паунда. Въпреки че се твърди, че творбата успява да се продаде, една от аукционерите, Ейми Бренан, признава, че никой не предлага сума дори близо до поисканата и конят не е продаден.
 
 

Лошите момичета на историята: Будика – Духът на отмъщението

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Годината е 1871 г. и известният английски скулптор и инженер Томас Торникрофт работи вече от 20 години по своя проект – статуя на кралица Будика.

В ателието му навсякъде има скици от близък и далечен план, измервания и бележки за изработката запълват всяко ъгълче на работните му листа, направен е дори модел от пластилин на бъдещата статуя. Г-н Торникрофт така и не доживява да види своята кралица превъплътена в бронз, но мечтата му е сбъдната от сина му. Така през 1902 г. Будика се възкачва на своята колесница, обградена от своите дъщери и намира вечния си дом в края на Уестминстърския мост срещу сградата на абатството в Лондон.

Тя не е единствената жена оспорила властта на Римската империя, нито е първата британка, опълчила се срещу властта на императора. Това, което отличава Будика от други жени войни от Древността, е огромната символика, която век след век натоварва образа на тази войнствена кралица, превръщайки я в идеализиран образ на британското обединение и сила. Първо кралица Елизабет I изтупва от прахта споменът за нея и прави аналогия със своето управление и сблъсъкът й с Испанската армада. Говори се, че даже копира части от речи на Будика преди битките с римляните.

През XVII в. дори са смятали, че Стоунхендж е издигнат в чест на червенокосата кралица. През ХІХ в. кралица Виктория намира прилики между себе си и жената войн и те не се коренят само в близките им имена. За Будика пишат както открити женомразци като Милтън, така и известни драматурзи на своето време като Глоувър. Името й носят викториански кораби, в трите опустошени от нея градове са издигнати нейни статуи, а през 2003 г. животът й получава своя прочит и на телевизионния екран.

Въпреки огромното й влияние върху британската история и култура, остава един въпрос – коя всъщност е Будика?

Не знаем истинското й име, от къде е дошла, нито кога е била родена, от данните не става ясно също така лобното й място и начина, по който е загубила живота си. Въпреки многото въпросителни за живота, военните действия и личността на Будика сведения за нея откриваме основно в „Аналите“ на Тацит, „Римска история“ на Дион Касий, които се допълват с информация от археологическите находки. Тя е била висока, с яростен поглед, дълга огнена коса и дрезгав глас. Според източниците само видът й всявал страх. В историографията за нея е прието името „Будика“, което идва от келтската дума за „победа“, т.е еквивалента на съвременното име „Виктория“. В някои произведения може да се срещне като Бодицея и Будуг. Не може да се каже със сигурност дали това е рожденото й име, но по времето, когато хваща меча и се изправя срещу римляните, това е било името, което е карало провинция Британия да трепери от мощта на отмъстителния й дух.

Античността има своята военна суперсила в лицето на Римската империя. Тя е владеела „света“ или поне по-голямата част от познатия тогава свят. На юг държавата се разпростира в Северна Африка, на север владее част от територии от дн. Германия и Франция, на изток достига до земите на Месопотамия, а на запад е успяла да се добере до Британските острови. Всички са в краката на императора, а тези които не са или скоро ще бъдат изкушени да го сторят, или ще склонят глава пред римските гладиуси (мечове). В провинция Британия повечето благородници приемат властта на императора – в замяна на своята покорност и вярност. Те се превръщат в т.нар „крале-клиенти“ на императора. Още от 43 г., при нашествието на острова, се изгражда тази уговорка: бритските благородници имат право да задържат земите си пожизнено, но в замяна на това те трябва да подкрепят политически римляните и да плащат данъци, но не могат да я завещават, защото тя вече е собственост на империята.

В средата на първи век племенен лидер на ицените и владетел на областта, която обхваща съвременен Норфолк, Северен Съфолк и Североизточен Кеймбриджшайър е Прасутаг, съпругът на Будика. Дори след смъртта му, неговото семейство е щяло да бъде подсигурено благодарение на въпросната договорка „крале-клиенти“, ако племенният вожд не беше направил немислимото – разделя наследството си между император Нерон (54-68 г.) и двете си дъщери.

Не е ясно защо Будика е изключена от това завещание и какви са били взаимоотношенията между двамата съпрузи, но резултатът от постъпката му е открит бунт. Прасутаг издъхва и не става свидетел на отговора на Римската империя, а той не закъснява. По това време управител на провинция Британия е Гай Светоний Павлин, който има зад гърба си славата от няколко потушени въстания и подвига си да е първият римлянин прекосил Атласките планини в Северозападна Африка. Откритото неуважение от един племенен вожд и то в пределите на неговата провинция не е сред нещата, които този известен пълководец би преглътнал. Неговата реакция е брутална и цели да прекърши в зародиш всякакво бъдещо неподчинение.

По заповед на Павлин, римляните нападат двореца на Прасутаг, каквото могат плячкосват, а другото – унищожават. Поробват всички близки на вожда и изземват земите на всички благородници от племето на ицените. Те обаче не спират дотук. Будика е поругана, публично бита и унижена, а дъщерите й са изнасилени многократно от войниците. Както би отбелязал Сун Дзъ – ако ще отнемаш всичко на някого, постарай се той да не остане жив, защото няма нищо по-страшно от човек, който няма какво да губи. Действията на римляните имат две измерения – политическо и духовно. За ицените, вождът и неговото семейство имат сакрален характер. Будика не е просто кралица, а въплъщение на богинята Андрасте (богиня на войната).

Поругаването й е пряк удар върху тяхната религия. Според Дион Касий има и политически причини за последвалите събития – благородниците били или затънали в дългове, или лишени от земите си, тяхната политическа власт била отнета и единственият им изход била откритата борба.

През 60 г. Павлин предприема поход срещу друидите на остров Мона. От отсъствието му се възползват Будика и предвожданата от нея армия от бритски въстаници. Говори се, че те са над 200 000 души, които не са само ицени, а също така тринованти, както и други бритски племена, които допреди това са били врагове помежду си. Обединява ги омразата към Римската империя , завладява ги желанието за мъст , а Будика ги повежда напред. Според някои историци Будика не е пълководец, а просто обсебена от мъст жена, която хаотично унищожава всичко по пътя си благодарение на огромната армия зад гърба си. Това обаче не е точно така.

Всъщност въстанието, което червенокосата кралица повежда, се случва в момент, когато управителят на провинцията и основните му военни сили са далеч, базирано е на определена тактика, а действия на въстаниците са точни, жестоки и отправят категорично послание. Според Тацит, бунтът заварва римляните напълно неподготвени. Първи под прицела на Будика пада Камулодунум (дн. Колчестър) – сърцето на провинция Британия и нейна столица по онова време. Градът бил населяван както от римляни-ветерани, така и от бритите, а в чест на император Клавдий, в центъра му бил издигнат негов храм. Армията на Будика бързо и успешно нападнала града, според археологическите данни всичко било извършено много методично. Неколцина се измъкнали живи, всички останали били избити, дори криещите се в храма, а по заповед на кралицата всичко било изгорено до основи.

Тези методи на унищожение се използват и при следващите й нападения.

Следващият град на пътя на Будика е Лондиниум (дн. Лондон). Той, за разлика от предходния, е сред новопостроените градове и е процъфтяващ търговски център – т.е добра плячка. 30 000 негови жители знаели, че няма на кого да разчитат за помощ, затова след като узнали, че армията на Будика се е насочила към тях, започнали да се подготвят за бягство. Не успели да се организират навреме и скоро бритите били пред града. Според Тацит и Дион Касий съдбата на Лондиниум била дори по-тежка от тази на Камулодунум. Градът бил унищожен и опожарен. Всички жители били избити, а благородните дами били набучени на кол, с отрязана гръд зашита за устите им. Говори се, че Будика дори събирала част от черепите на победените врагове и ги окачвала на колесницата си. Както и при прабългарите зад тези действия, се криели религиозни причини – взимала силата на врага, а и за римляните е било ужасяваща гледка.

Третият по големина град в провинция Британия бил Веруламиум (дн. Сейнт Олбанс). Той бил муниципиум, зависим от Рим град, чийто жители имали определени задължения, но и се радвали на римско гражданство. Жителите също бързо се досетили какво ги очаква и започнали да се евакуират. Армията на Будика отново се оказала по-бърза. Някои били хванати в града, а на други била устроена засада по пътя. Според Тацит били избити над 70 000 римски граждани. Данните могат да са преувеличени, но едно е сигурно – с третата си атака Будика най-после привлича вниманието на римския управител на провинцията – Гай Светоний Павлин. Вероятно това е била и една от целите й през цялото време, тъй като той е прекия отговорник за личните й нещастия.

Военните подвизи на Будика не са добре дошли за Павлин и ако той не предприеме действия срещу нея, го очакват дълги обяснения пред император Нерон. Пълководец с неговото минало и его не би позволил това да се случи. За по-нататъшните събития има някои разминавания в изворите. Авторите не цитират точното място, където армиите на Будика и Павлин се сблъскват, но според проучвания от последните 10 години, това най-вероятно е било около селището Чърч Стоу, Нортхемптъншър.

Според римските извори, въстаниците на Будика били около 230 000, заедно със своите семейства, а римляните били едва 10 000, но добре обучени и тренирани в битки. Първите били добри при партизански атаки, докато вторите били истинска, добре сработена военна машина. Бритите нападат яростно римляните, но армията на врага е построена на няколко реда и благодарение на късите си мечове нанася бързи и смъртоносни удари още в първите минути на сражението. Това, което последва, е ужасяващо клане, в стила на Павлин, който иска да даде добър урок на бритите и да отправи послание към всеки, който посмее да оспори римската власт. За съжаление при повторната си среща Будика не успява да победи своя омразен враг – управителя на провинцията. Дали умира от собствената си ръка, поглъщайки отрова, или случилото се на бойното поле я поболява и тя издъхва малко по-късно, не е ясно, но едно е сигурно – тази битка слага край както на голямото британско въстание, така и на неговата всяваща ужас предводителка – Будика. Според Тацит загиват повече от 80 000 брити – мъже, жени и деца, докато римляните дават едва 400 жертви.

Въстанието на Будика няма дълготрайни последици, то не слага край на римската власт в провинцията.

Влиянието й обаче отеква през вековете до наши дни. Облечена в ярки дрехи, Будика е изваждала заек изпод полите си преди битка и е тълкувала по него изхода на сражението, след което се качвала на своята колесница, обградена от дъщерите си и е отправяла някоя от известните си речи към своята армия. Думите й са били силно въздействащи: „Спечелете битката или умрете: поне това е, което ще направя аз, една жена, а вие, мъже, може да живеете в робство ако това е, което желаете“.

Във време, когато патриархалният ред господства и римляните се радват на власт и страхопочитание, една жена се осмелява да въстане срещу тях и да поведе своите сънародници. Това е огромен удар срещу империята и носи позор за нейните управници, което ясно се долавя в историческите хроники. Будика загива при Чърч Стоу, но образът й на обединител на британците и на изключително силна жена и пълководец оцелява през вековете.