„Децата на царевицата“ на Стивън Кинг е публикуване за първи път в мъжко списание
Докато до този момент Стивън Кинг е успял да продаде около 350 милиона копия от романите си, той, като много други, доста скромни начала като автор. След като завършва Университета в Мейн със специалност английски език през 1970 г., Стивън Кинг в началото не можеше да си намери работа като учител, така че работи всякакви работи, като например, в индустриална пералня.
През 1971 г. той успява да си намери учителска работа в гимназията в Академията в Хампдън, но продължава да преследва мечтата си да стане професионален писател, като в свободното си време работи върху няколко романа, както също така и продава някои от кратките си разкази в различни списания, като Cavalier, Ubris, Penthouse и Cosmopolitan.
Големият му пробив идва не много дълго, след като той започна да преподава – когато издателската къща Doubleday през 1973 г. се съгласява да публикува романа „Кери“, който в крайна сметка излиза през 1974 г. и става бестселър. Това му позволява да се откаже от преподаването и да се посвети изцяло на писането. След „Кери“ незабавно пише и романа „Сейлъмс Лот“ през лятото на 1973 г., което е публикувана през 1975 г., докато живее в малка лятна вила в Мейн, където се мести, за да се грижи за болната си майка, която умира от рак на матката (с който тя в крайна сметка ще загуби битката на 59-годишна възраст).
Въпреки този успех като писател на пълен работен ден (като паралелно през 1977 г. преподава и творческо писане в университета в Мейн ), Кинг все още понякога пише кратки разкази, за да си докарва странични пари от списанията. Един от тях е и кратния разказ в 15 страници „Децата на царевицата“, който е публикуван в изданието на Penthouse за март 1977 г.
Една година след публикуването на „Децата на царевицата“ той събра много от кратките си разкази, които беше написал за различните списания, и ги публикува в сборника „Нощна смяна“, която ще след това ще спечели наградата Балрог за най-добър сборник, а по-късно е номиниран за Световната награда за фентъзи и наградата Локус. Освен това по историите в сборника се правят множество филмови, телевизионни и театрални адаптации – на „Човекът с косачката“, „Нощна смяна“, „Котешко око“ (в която дори случайно участва 10-годишната Дрю Баримор), „Пресата“ и „Понякога те се завръщат“.
Пет години след публикуването на сборника „Нощна смяна“, „Децата на царевицата“ се адаптира в нискобюджетен късометражен филм с името „Disciples of the Crow“, чиято първа част можете да видите над този абзац, а втора – под него. Една година по-късно той отново беше адаптиран, този път с много по-голям бюджет, във филма „Children of the Corn“, за който първоначално Стивън Кинг написва екранизацията, но неговата версия е отхвърлена поради прекалено много диалог и история. Вместо това, Джордж Голдсмит написва много по-насилствена и кървава версия на сценария в по-конвенционален стил.
В по-ранните си години на професионален писател Стивън Кинг пише и под името Ричард Бахман. Това може да изглежда странно за един автор – защо би писал под друго име, точно когато се опитва да създадат своя „марка“. Но Кинг има основателни причини: „Направих това, защото в първите дни на кариерата ми имаше усещане в издателския бизнес че една книга годишно е максимумът, който издателите ще приемат от един автор. Това сега мисля, че вече не е така… Ед Макбейн е друг романист, който публикува няколко книги за в една година няколко пъти, а оригиналното му име беше Евън Хънтър.
Истинската самоличност на Бахман бе открита от Стийв Браун, служител в книжарница, който открива, че Бахман и Кинг са един и същ човек, въпреки всички усилия на Кинг да пази това в тайна (той дори пише посвещаване в една от книгите си на „съпругата“ на Бахман, Клауда Инес Бахман. Браун решава да отиде в Библиотеката на Конгреса и да потърси записи на издатели, за да види дали ще се появи нещо, което свързва Бахман и Кинг. Това, което намира, е документ, в който Кинг беше посочен като автор на една от книгите на Бахман. Впоследствие Браун изпраща копие от този документ до издателите на Кинг и получи телефонно обаждане от самия него като предлага Браун да го интервюира и след това да напише статия. Тази статия е публикувана в Washington Post. По-късно Кинг изпрати съобщение до печата, в което казва, че Бахман е починал от „рак на псевдонима“.
