shareit

Дечко Узунов – от школата на Чудомир до немското изкуство и обратно

| от |

Някои хора имат дарбата да напуснат този свят, измъквайки се през задния изход, оставяйки големите събития да запълнят съзнанието на света и обществото. Точно това е историята с Дечко Узунов, който ако имаше възможност, сигурно би споделил, че е получил една от най-страховитите зари, с които е напуснал този свят. Майсторът на българската живопис умира на същата дата, когато атомната централа Чернобил разкрива своето атомно ядро и започва да бълва отрова из цяла Европа.

Разбира се, по-вероятно е българите да са имали възможност да го изпратят, след като основното решение на тогавашното ЦК е просто да запази тайна и да не споделя абсолютно нищо относно инцидента. Да се върнем обаче на Дечко Узунов и да разберем защо този човек заслужава нашето внимание и какво оставя след себе си.

Неговият живот започва през далечния 22 февруари 1899 г. в Казанлък – Княжество България. Още там среща един човек, който ще промени завинаги животът му – Димитър Чорбаджийски или Чудомир – майсторът на някои от най-забавните български книги, улавяща пълната красота и визия на родния бит в миналото. През 1919 г. е приет в Държавното художествено индустриално училище – днес Художествена академия. Само 3 години по-късно Дечко със своя колега Иван Пенков ще заминат за Мюнхен, където да специализират при Карл фон Маар. Там вратите на изкуството се отварят много широко и позволяват на Узунов да се запознае с хора като Рембранд ван Рейн, Тициас, Рубенс, Макс Либерман и още много други. Най-важното е, че родният творец не е сам, до същото изкуство се докосват и хора като Елисавета Багряна, Фани Мутафова, Чавдар Мутафов, Николай Лилиев, Константин Щъркелов, Симеон Радев и още много други.

Тяхната основна цел е също да се запознаят по-близо с изкуството, а Дечко получава не само добра компания, но и възможност да се срещне с бъдещите интелектуалци. В България се дипломира някъде през  1924 г., а две години по-късно официално започва работата като щатен художник. Творчеството му започва да обикаля света, включено като част от дружеството „Родно изкуство“ и някои от екзотичните дестинации са Ню Йорк, Берлин, Москва, Ереван, Хамбург, Виена и още много други. Впрочем след Дечко цялото семейство се насочва именно в изкуството и когато идва неговият последен ден, именно наследниците ще предоставят неговите творби и къщи за музеи, като те са открити в София и Казанлък.

Интересен факт е, че творецът сякаш може да направи всичко. Не е тесен специалист в един конкретен жанр, след като може да бъде достатъчно добър в живописта, графиката, илюстрацията и оформлението на книги. Нещо по-интересно е, че се занимава дори със сценография и още много други. Стенописите в казанлъшката църква „Свети Йоан Предтеча“ са изцяло негово дело, същото важи и за хотел Казанлък и неговото фоайе. Всичко се прави изцяло като подарък, а що се отнася до другите дарителски трудове, те включват карловския Дом на културата, старозагорската опера, Народната опера, Народния театър, НДК, Съдебната палата в София и още много други. Същото важи за книгите на писатели и творци като Ангел Каралийчев, Йордан Стубел, Емилиян Станев и още много други.

Това е човек, който има сериозно влечение към изкуството и никога не спира да създава, а ако попадне в жанр, който не познава, бърза да натрупа знанията за него и да предостави необходимото творчество. Узунов винаги е смятал себе си за лирик с четката и има причина, като творец, той имал повече връзка с писатели и поети, като именно те отварят мирогледа му за любовните писма, които ще роди с четката. Същевременно не трябва да забравяме, че ЮНЕСКО го обявява за личност на годината през 1999 г. за 100-годишнината от рождението му.

А през 1937 г. се радва и на сребърен диплом на Ватикана за фреските с образите на св. св. Кирил и Методий. Художникът често признава, че предпочита да търси разстоянието в живописта, да създаде атмосферата, да създаде усета и пренасянето на всеки един зрител директно в платното. В годините си на преподаване, същият творец признава, че никога не се е опитвал да се наложи, изкуството само дърпало своите привърженици, следователно нямало смисъл да накланя везните в определена посока, четките сами щели да открият основната посока и да помогнат на аудиторията да се възползва както намери за добре.

Точно по тази причина е обичан и толкова от своите студенти. Творчеството на Дечко Узунов не може да бъде игнорирано и все пак оставя една от най-важните посоки, за да може всеки да се ориентира колкото се може по-точно в определената посока. В последните си творчески години е поканен за член на Мексиканската академия на изкуствата, а малко след това е член и на Руската академия.

Дечко Узунов има много оригинални идеи и винаги ще намери начин да се включи и да ги изпълни. Неговите колеги като Константин Щъркелов също не отстъпват по оригиналност. Когато Щъркелов празнува своя 25-годишен творчески юбилей на художник и същевременно своята 10-та самостоятелна изложба, не бърза да дава достъп до своето творчество, вместо това се насочва в една съвсем различна идея. След като минава официалната част, думата се връчва на Илия Бешков, който съобщава, че ще бъде изнесен специален концерт от българския „Джаз-банд“, чийто диригент ще бъде самият той, докато неговите колеги в лицето на Дечко и Александър Божинов ще заемат местата на инструментите като тъпана и дайрето.

Господата художници свирят само български песни и репертоарът им бил много по-голям, отколкото на всеки друг оркестър по това време. Концертът продължава до късна вечер, когато на подкрепление идват още два оркестъра, които да продължат делото и така до сутринта. Имайки предвид широкият спектър на влияние и интересите на събраната аудитория, господата имали желанието да направят нещо, което все още не се е случвало. Културният свят преди Втората Световна война е наистина пословичен и точно това ни показва една съвсем различна епоха, в която всяко изкуство партнира с другото и се стреми да даде най-високата възможна точка за успех.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени