shareit

Чарли Чаплин и явлението „Великият диктатор“

| от |

Представете си, че сте част от голямо бедно семейство в Лондон. Бащината милувка никога не е била позната, а до 9-годишна възраст, вече имате натрупан трудов стаж. Не стига това, но съдбата е достатъчно жестока и ви лишава от майка още на 14-годишна възраст. Никога не завършвате училище и единственият начин за изкарване на пари е чрез музика, танци и комедия. Ако всичко това е познато, най-вероятно сте чели историята на Чарли Чаплин. Тежкото начало на актьора все пак не остава толкова мрачно. Още през 1914-а година е поканен да бъде част от актьорите в KeyStone Studios.

Screenshot_4

В началото на миналия век, Чаплин се превръща в институция на киното. Негови филми са „Хлапето“ от 1921-а година, „Жената от Париж“ от 1923-а година и „Светлините на града“ от 1931-а година. Всички тези ленти са част от нямото кино. Тогава все още съществуваха филми, в които липсва всякакъв диалог и всичко трябва да бъде достатъчно добре изиграно, за да може публиката бързо да разбира какво наистина се случва. Чарли не е просто главната роля в киното, той е режисьор, сценарист, редактор и композитор. Мултифункционалността му е повече от гаранция за успешна продукция. Постигнал всичко, при това без никакви реплики, актьорът може спокойно да се пенсионира в най-ранна възраст и никога повече да не мисли за кино и своето бъдеще. Банковата му сметка никога не е била толкова пълна, колкото в онзи момент. За човек, спечелил всичко от кино индустрията – слава, пари и световна разпознаваемост, следващото предизвикателство трябвало да бъде особено висока летва.

С наближаването на Втората Световна война и рисуването на нацистки герой в лицето на Хитлер, Чаплин бързо започва да мисли за още един „танц“, озвучен от мелодията на сатирата. Родени в една седмица, Хитлер и Чаплин имат достатъчно прилики, включително и онзи популярен мустак, който всички са виждали през годините. След като Нацистка Германия е готова с първия си филм и вълнуващото заглавие „Триумфът на волята“, Холивуд, както и много европейски актьори започват да се притесняват сериозно за бъдещето на Европа. Историята е ясна – още в древен Рим, шутът е бил натоварен с тежката задача да казва истината чрез комедията. В този случай, Чаплин решава да направи филмa „Великият Диктатор“

Screenshot_2

Чаплин, използвайки точно този инструмент, започва да пише сценария за филм, който 79 години по-късно ще оставя следа сред своите зрители. Преди това обаче трябва да знаем много добре, че преди Втората Световна война, културата в Европа е на особено високо ниво и все още е липсвала онази цензура, която да спре творчеството. Изкуството дава гласност на емоциите, а интернет все още липсва и никой не е чак толкова свободен, за да напише каквото и да било. Цензура не е липсвала в Нацистка Германия, но по неофициални данни, самият Хитлер е гледал „Великият диктатор“. Историята ни запознава с еврейски бръснар и ветеран от ПСВ, живеещ в измислената страна „Томайния“.

Негови антигонисти са анти-семитът Хенкел, Херинг, Гарбитшч и Наполони. Играта на думите подсказва истинските лица на осмиваните герои. Не трябва да забравяме, че Чаплин мрази Хитлер. Мрази го за всяко взето решение, мрази го от деня, в който решава да следва политическа кариера, но най-важното – възхищава се на актьорското майсторство на Фюрера. Не е тайна за никого, че Хитлер е практикувал ораторството, знаел е точно кога и как да повишава тон, как да натъртва думите, за да отекват в някогашните радио приемници. Впрочем, когато шпиони успяват да запишат фюрера в кабинета му, били  изненадани как наистина звучи той.След като филмът не вижда бял свят в Германия, някои успяват да вкарат пиратски копия (точно така, пиратството е било живо и през Втората Световна война) в Югославия.

Салоните много често били пълни с немски офицери, които искали да видят как малкият мустакат англичанин е успял да издразни толкова много фюрера. В началото всичко било забавно, но към средата на филма, офицерите започвали да вадят пистолетите си и да стрелят по платното. С развихрянето на зверствата из Европа, Чаплин страдал все повече. Актьорът се надявал до последно, че Хитлер няма да стане автор на този геноцид и съжалява, че изобщо е направил филма, сякаш му дава допълнителна популярност, вместо да неутрализира неговото геройство. Предупреждението се оказало истина, при това зловеща истина. Подозираме, че Чаплин много искал да подразни Хитлер и затова използвал любимата му музика, композирана от Ричард Вагнер. За финал трябва да напомним и нещо друго – споменахме, че Чаплин никога не е рискувал да говори в киното. Удобството на нямото кино е спестявало много лента, но тук нещата са съвсем различни. Актьорът говори през цялото време и завършва себе си като истински творец,  доказвайки, че дикцията изобщо не му е чужда. „Великият Диктатор“ показва на публиката, че Чаплин отдавна е искал да говори и да изразява емоциите, които носи в себе си.

Screenshot_3

Той има още една последна карта, която трябва да изиграе – да изнесе реч, напомняща за Адолф Хитлер. Вместо за чиста раса, Чарли използва сърцето си. Финалният щрих на този филм е по-горещ от  нажежено желязо. 79 години по-късно, можете да откриете достатъчно истина в думите на великия комик. Не трябва да забравяме, че това е първият филм, където зрителят е можел да чуе истинския глас на Чарли Чаплин. Известен факт е, че „Великият диктатор“ може да се гледа в Испания едва след смъртта на г-л Франко, преди това се смята за забранен филм. Речта е смятана за комунистическа пропаганда, някои хора се отричат от Чаплин, друго го канят да я декламира на различни мероприятия и в различни организации. За нас остава само да разберем дали наистина тези думи все още са адекватни за света, в който живеем? 

 
 
Коментарите са изключени

Прическата или Световно първенство? Редондо предпочете първото

| от |

Една голяма част от съвременните футболни звезди нямаше да имат никакъв шанс да попаднат в отбор, воден от прочутия ексцентрик Даниел Пасарела.

И то не заради класата им на терена, а заради техните екстравагантни и постоянно променящи се прически.

Големият бивш защитник и двукратен световен шампион Пасарела застава начело на националния тим на родната си Аржентина през 1994 г. Той веднага показва стремеж да управлява с твърда ръка в един изключително сложен период за аржентинския футбол.

Мондиал 1994 е повратен момент за „гаучосите“, които първо губят от България с 0:2 в груповата фаза, а после отпадат още на 1/8-финал след поражение с 2:3 от Румъния.

Световното първенство в САЩ е и краят на ерата „Диего Марадона“ за Аржентина, а на Даниел Пасарела се пада тежката задача да набележи пътя напред.

С цялото си самочувствие на легенда на своята страна и с цялата твърдост на характера си, новият треньор започва с тежки рестрикции: забранява хомосексуалистите в отбора, обиците и… дългите коси.

Странно и даже някак лицемерно, при положение, че през 1978 г. Пасарела става световен шампион като капитан на Аржентина в един състав, в който дългите коси не липсват. Буйна грива развява и голмайсторът Марио Кемпес…

Така или иначе, в средата на 90-те забраната за дълги коси няма как да притесни футболисти като Хуан Себастиан Верон например, но е голям проблем за някои от основните фигури.

Голмайсторът Габриел Омар Батистута в началото се заинатява и отказва да се подстриже, но затова сяда на скамейката в квалификациите за Мондиал 1998. Вместо него титуляр е Ернан Креспо (който си пуска дълга коса по-късно през годините).

Дори инат като Батистута преценява, че мястото му в отбора е по-важно и се решава да скъси емблематичната си буйна коса.

Един от неговите съотборници обаче се оказва най-твърдоглав и това е халфът Фернандо Редондо.

Именно през 1994-а той преминава в Реал Мадрид и е сред най-силните дефанзивни халфове в света. Редондо елегантно диктува темпото на мачовете и владее центъра на терена, а косата му (която даже не е чак толкова дълга) е прибрана с диадема.

В периода 1995-2000 Редондо става два пъти шампион с Реал, два пъти печели Шампионската лига и веднъж Междуконтиненталната купа. Но успехите и качествата му няма да пречупят селекционера Пасарела, който не смята да наруши принципите си.

Пасарела даже лично моли Редондо да прежали косата си, за да може да го използва в квалификационния мач срещу Колумбия, но футболистът е непреклонен.

„Знам, че след 10 години ще съжалявам за това, но няма да направя компромис“, са думите на Редондо. “Явно ще гледам Световното първенство от дивана вкъщи“.

Точно това и се случва. Аржентина отива на Мондиал ’98 във Франция без Фернандо Редондо и без друг от най-талантливите играчи от това поколение, Клаудио Каниджа.

В отбора звезди все пак не липсват в лицето на Батистута, Верон, Клаудио Лопес, Диего Симеоне и Ариел Ортега. С тях Аржентина се представя добре в груповата фаза и взима три победи срещу Хърватия, Ямайка и Япония, а с тях и първото място в групата.

Soccer - World Cup Argentina 1978 - Final - Argentina v Holland - Estadio Monumental, Buenos Aires

Пасарела в златните си футболни години!

На осминафинала аржентинците елиминират Англия с дузпи в зрелищен двубой, завършил 2:2 в редовното време. После обаче идва един не по-малко звезден отбор на Холандия и отстранява Аржентина с незабравим гол на Денис Бергкамп в последната минута.

Попадението на нападателя е сред най-майсторските в цялата история на световните първенства, но гледайки го днес, няма как да не се запитаме – дали то щеше да се случи, ако на терена беше Фернандо Редондо?

Дефанзивен халф с такъв поглед върху играта и толкова добри дефанзивни реакции можеше да попречи на Франк де Бур да хвърли онзи изкусен извеждащ пас към Бергкамп.

Историята не свършва добре нито за Пасарела, нито за Редондо. Селекционерът напуска след Световното първенство, а играчът постига още успехи, но единствено в клубния футбол, с екипа на Милан, с който печели още веднъж Шампионската лига, както и Серия А и Купата на Италия.

С националния отбор обаче Фернандо Редондо приключва скоро след това. Новият треньор Марсело Биелса го вика за две контролни срещи и халфът даже е избран за играч на мача при победата с 2:0 над Бразилия в Буенос Айрес.

Но той отказва всякакви следващи повиквателни и предпочита да се концентрира върху клубния футбол. Накрая Редондо остава само с 29 срещи за Аржентина, престъпно малко за футболист от неговия калибър.

А проклетата му коса даже не беше чак толкова дълга…

 

 
 
Коментарите са изключени

Саймън – единствената котка с военноморски чин и медал

| от |

Животните винаги са били добре дошли във всяка военна дивизия. Използвани са открай време в сражения, а по време на Втората Световна война, руснаците обучават бездомните кучета да тичат след танковете, носейки на гърба си взривове. Колкото и нехуманно да е било, войската винаги се е опитвала да намери добър начин за експлоатация на животинския свят.

Времената се менят и днес в армията всяко животно получава име, храна и медицинска грижа. Най-честият избор за армейско животно може да е кучето, но през 1948 година са се правили изключения и за котки. В този случай говорим за британския кралски боен кораб HMS Amethist и най-добрият мъркащ талисман.

Саймън е улична котка, която моряците видяли на пристанището в Хонг Конг през 1948 година от 17-годишния Хикинботъм. Младият моряк бил част от екипажа на бойния кораб. Докато е на вахта, котката пристига при него и всички мислят, че е на една година. Животното не се радвало на най-добрата си форма и слд като показало своето миролюбиво отношение, Хикинботъм решил да го прибере на кораба и след това да го използва в неравната битка срещу плъховете. По това време в долните каюти имало сериозно засилено присъствие и мнозина се оплаквали от напастта. Саймън загладил косъма и бързо решил да се заеме с проблемите на гризачите.

Able_Seacat_Simon_(fair_use)

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=24537896

Неговата люта битка била забелязана веднага, а и той самият винаги оставял по един мъртав плъх в леглата на моряците. Той лично намерил за най-правилно да спи именно в каютата на капитана, където се чувствал в безопасност. В края на годината дошло време за пенсиониране на капитана, но Саймън щял да служи още малко на кораба като талисман. Когато корабът получил назначение да отплава за Нанкин, Китай и да смени поста на друг боен кораб. По пътя обаче става грешка и една полева батарея стреля по преминаващата флотилия. Капитанската каюта поема най-сериозни удари. Саймън е ранен, докато капитанът умира малко по-късно от раните си.

Саймън не можел да се предаде толкова лесно и изпълзял на палубата. Моряците го виждат и го носят веднага в медицинското отделение, където раните са почистени и от тялото му се вадят около 4 забити шрапнела. За съжаление никой не очаквал от котката да оцелее и да издържи. Въпреки лекарските прогнози, котката се изправя на крака и продължава своята зловеща битка. Дори успява да срещне новия капитан на кораба. Най-важната битка обаче предстояла. Докато корабът е хвърлил котва, Amethyst е нападнат от колония плъхове. Хладнокръвният котарак се справил отлично в битката и нямало моряк, който да не получи плъх за подарък. Точно неговата работа успяла да запази високия морал на екипажа. За тези дела получава световна слава, както и животински викториански кръст, син кръст за заслуги и най-вече морски ранг „Able seaman“ за убиването на плъха „Мао-Тсетунг“.

Няма нужда да подсказваме, че плъхът е бил кръстен на името на един от великите китайски лидери на комунистическата партия. Съдбата му обаче не е чак толкова добре. Когато корабът се завръща във Великобритания, законодателството настоява да го прати в карантина. Макар и котката да успява да преживее артилерийски снаряд, не може да се справи с вирусите в карантинното отделение. Животното е било здраво, но другите екземпляри го заразяват. Умира на 28 ноември 1949 година. Инфекцията най-вероятно е дошла именно от заздравяващите военни рани. На погребението присъства целия екипаж на кораба, както и стотици фенове, коити са познавали геройството на Саймън.

 
 
Коментарите са изключени

Легендарни битки от Средновековието са във фокуса на третата документална поредица на ЗАД „Армеец“ и „Българска история“

| от |

Премиерата на „Средновековна слава“ ще се проведе на 21 ноември от 19 часа в Националния археологически музей в София. Десет емблематични и придобили статут на „легендарни“ български победи от далечното минало на България са във фокуса на третата съвместна документална поредица на сдружение „Българска история“ и ЗАД „Армеец“ – „Средновековна слава“. Премиерата на образователния видеопроект ще се проведе на 21 ноември, от 19 часа, в Националния археологически музей в София.

След като през изминалите две години поредиците „Българско военно чудо“ и „Нашите пълководци“ заинтригуваха хиляди, сега третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“ ще се насочи към един още по-далечен период – Средновековна България. А целта му е да създаде вдъхновяващ и критичен поглед към онези бляскави моменти от историята на страната ни, които са поставяли България твърдо на картите на Балканите и Европа.

По време на премиерата ще бъдат представени част от анимационно-документалните видеа, а авторите ще разкажат какво предстои през годината. Входът за премиерата на „Средновековна слава“ е свободен.

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

| от |

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени