Верлен и Рембо: хроника на една предизвестена бедствена любов

| от Вучето |

Ако вярвам, че съм в ада, значи съм.

Артюр Рембо

Аз съм империята в края на упадъка.

Пол Верлен

Не съм от хората, които се захласват по Лондон, защото е космополитен, пъстър, винаги се случва нещо ново и забележително. Нито защото в някой от петте слънчеви дни през годината можеш да срещнеш Кейт Мос, Юън Макгрегър и дори Сър Пол Маккартни на разходка из Риджънтс парк.

Напротив, намирам Лондон за претъпкан, незаслужено скъп, воднист, мръсен и опасен. Има едно място обаче, което  винаги, когато съм в Лондон, посещавам с удоволствие. Камдън Таун. Вълшебно място, където в бивша конюшна можеш да си купиш оригинална дреха на местен дизайнер, а от Камдън Лок – много храна от цял свят.

Освен че пазарът тук е четвъртата  по популярност туристическа атракция на Лондон, Камдън таун е квартал с особено историческо значение за световната литература, защото тук са живели Чарлз Дикенс, Мери Шели и Джордж Оруел. А на Роял Колидж Стрийт номер 8 се намира двуетажна къща от масивна тухла с боядисан в бяло приземен етаж, над чийто вход има мраморна табела. Надписът осведомява случайния минувач, че тук, от май до юли 1873 г. са живели френските поети Пол Верлен и Артюр Рембо.

image
Къщата на Роял Колидж Стрийт 8

О, и как само са живели!!! Ако стените на къщата в Камдан можеха да говорят, със сигурност щяха да разкажат ужасяващи истории за страст, лудост и самоунищожение. Защото случилото се през трите месеца, които двама от най-великите поети символисти прекарват заедно там, бележат върховете и спадовете на една от най-интензивните и необикновени любовни истории в световната литература.

Артюр Рембо за първи път среща Пол Верлен през 1871 г. в Париж.

Рембо е на 17, Верлен – на 27. И двамата са интелигентни, главите им са в облаците и са готови на всякакви дързости, за да откриват нови и нови предизвикателства в изкуството и живота. По онова време Рембо е в търсене на патрон, някой, който да го направлява в духовните му и литературни търсения. Прицелва се във Верлен, вече утвърден поет, на чиято креативност искрено се възхищава, и му написва дълго писмо, към което прилага и някои от стиховете си.

rimbaud-and-verlaine
Рембо и Верлен

По някакво идеално стечение на обстоятелствата Верлен е в търсене на свежо “агнешко”, което да го разсее от досадния и скучен брак с Матилда. Изпраща на младия си почитател от малкото североизточно градче Шарлевил билет за влака и не след дълго Рембо цъфва на вратата му. Видът му е повече от окаян: косата му е рошава и виси на мазни кичури, а дрипавите му дрехи – съвсем неподходящи за студеното време навън. Въпреки безобидната му външност, деверът на Верлен сякаш надушва приближаваща опасност и не престава да нарича нахалното провинциално хлапе “неприятно, злобно, отвратително и вулгарно гимназистче”. Верлен обаче нехае за неговото мнение, защото вижда в рошавия, с ангелски красиво лице хлапак единствено едно “изящно същество”. Изобщо не му пука, че Рембо рядко се къпе и че обича да се гаври с връстниците си като поставя буболечки под възглавниците им и сипва сярна киселина в напитките им. Да не говорим, че често проявява необясними изблици на насилие спрямо самия Верлен, забивайки нож в бедрото му или нарязвайки китката му с джобно ножче.

Верлен вече е паднал в капана на страстта. Той е безумно, неудържимо, умопомрачително влюбен в момчето.

Верлен великодушно въвежда Рембо във влиятелните интелектуални кръгове на Париж.  Приятелите обаче му не знаят как да реагират в присъствието на младото му протеже. Да, талантът на младежа е безспорен, обаче ужасното му поведение отблъсква всички. Съпругата Матилда също не може да понася Рембо и настоява мъжът й да го изхвърли от дома им. Верлен първо наема стая за “скъпия си приятел”. Отношенията им преминават от приятелски в сексуални. Цял Париж е скандализиран от безсрамната им афера, допълнително подсилена от реки от абсент и забулена в гъст дим от хашиш.  През септември 1872 г.  двамата “скъсват синджира” и заминават за Брюксел. През пролетта на следващата година се преместват в Лондон, където заживяват в станалата в последствие скандално известна къща на Роял Колидж Стрийт 8.

Arthur-Rimbaud-Illuminations-Tres-Bohemes
Артюр Рембо

17-годишният младеж е в екзалтация от града, a Верлен е по-сдържан в оценката си. Той описва Лондон като привидно “пуритански, но в състояние да предложи за продан всеки вид порок”. Верлен е и погнусен от това, че всички са “постоянно фиркани, въпреки високите цени на алкохола”. Леко двулична е тази констатация предвид факта, че той и Рембо също са “нонстоп фиркани”. Те са постоянни клиенти в долнопробните кръчми в Сохо и Френския квартал, където всяка вечер поглъщат огромни количества бира, джин и добрия стар абсент. Забележителният сонет на Рембо “Гласните”, който моментално се превръща в произведение, цитирано от тълпата, е инспириран от експериментите му с различни наркотични субстанции.

Безспорно лондонският период е най-плодотворен и за двамата поети. Но само в творческо отношение. В личен план връзката им опасно балансира на ръба на лудостта и садо-мазохизма. У дома поетите често се бият като побеснели котараци, понякога дори с ножове, увити с кърпи. Нараняването на любимия изглежда им носи нужното удовлетворение, защото,  след като взаимно са си причинили физическа болка, любовниците отново се целуват страстно, и,хванати под ръка, поемат към кръчмата за нова доза абсент и други опиати.

Една юлска нощ нещата ескалират.

Рембо се надвесва над перваза на прозореца на втория етаж и забелязва любимия си да се прибира от пазара с бутилка мазнина за готвене под мишницата и една херинга, която държи за опашката между палеца и показалеца си. Рембо, развеселен от комичната гледка, която Верлен представлява в този момент, и вече солидно наквасен, подвиква подигравателен коментар по негов адрес. В този момент чашата на търпението на Верлен прелива и той удря гаджето си през лицето с превърнала се в обект на присмехулство риба. След това набързо нахвърля малко багаж в две пътни чанти и хваща такси, което го откарва до пристанището. Верлен се качва на първия кораб за Белгия и повече не се обръща назад.

10994886
Пол Верлен

Рембо откача и хуква да го гони.

Открива го в западнал хотел в Брюксел и там, в мизерно обзаведената хотелска стая, обречената им любов приключва окончателно. Двамата се напиват и се скарват жестоко. Верлен прострелва Рембо в ръката с револвер. Вторият изстрелян куршум рикошира в стената и засяда в комина. (През 2016 г. револверът е продаден на търг от къща “Сотбис” за 54 хиляди паунда. бел. авт.)

След като получава медицинска помощ, Рембо отново моли любимия да не го изоставя, обаче “любимият” не иска и да чуе повече. Отново вади оръжие, този път насред улицата, и го насочва към Рембо. Последният моли случайно преминаващ полицай да арестува Верлен  и в резултат на тази случка, поетът е осъден и прекарва в затвора две години. Докато е зад решетките, Верлен написва 32 стихотворения и се обръща към католицизма.

Последната среща на двойката е през 1875 г., когато Верлен вече е на свобода. Междувременно Рембо се е отказал от стихоплетството. Следват няколко години на странствания по света, докато накрая се установява в Хараре, Етиопия, където се представя за търговец на кафе. Биографите му обаче твърдят, че през този период всъщност се е занимавал с нелегална търговия на оръжие.  През 1891 г. тумор парализира десния му крак. В болница в Марсилия ампутират крака, но ракът вече е превзел тялото му и Рембо умира. Той е едва 37-годишен.

Приживе никога не издава стихосбирка.

След освобождаването си от затвора Верлен става учител в Линкълншир, Англия. Когато през 1877 г. се връща в Париж, с учудване установява, че поетическата му слава преживява втори ренесанс. Въпреки това обаче, той скоро затъва в бедност, наркотици и пиянство. Прекарва дните си в наливане с абсент и спи, където завари. И така до смъртта си през 1896 г.

Много съврмемнни творци получават вдъхновение от поезията и живота на двамата символисти. Сред тях са Пати Смит, Джим Морисън и Пийт Дохърти. През 1974 г. Боб Дилан изпя: Situations have ended sad

Relationships have all been bad

Mine’ve been like Verlaine’s and Rimbaud

But there’s no way I can compare

( You Gonna Make Me Lonesome When You Go)

“Ситуациите свършват зле./Всички връзки са кофти/ Моите са като тази между Верлен и Рембо. /Само че няма как да се сравнявам с тях.

И кой ли би могъл! Или поне не без да разполага с една херинга под ръка.

 
 

Лошите момичета на историята: Виетнамската Жана д’Арк – Ба Чиеу

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Покрита с гъсти екваториални гори, зависима от сезонните настроения на мусоните, най-източната точка на полуостров Индокитай е била апетитна хапка за по-силните си съседи през всички векове на своето съществуване. В древността е била наричана Ванланг, а днес – Виетнам. След 111 пр. Хр. държавата се намира е под властта на Китайската империя. Това подтисничество продължава цяло хилядолетие, през което виетнамците се стремят да запазят своите традиции и идентичност и се опитват да отблъснат чуждата власт с оръжие. Тези времена раждат множество герои, чиито имена остават запечатани в паметта и летописите на виетнамската държава. Едно от тези имена е на Ба Чиеу – полуобожествената водачка на бунтове от III в. сл. Хр, която дори Конфуцианското учение за по-низшестоящото място на жената не успява да изтрие от страниците на историята.

Легендата за зараждането на Виетнам се губи в полите на митологията и разказът за брака между лорд Куан и принцеса У Коо, който завършва, когато един ден съпругът обявява, че е дракон, а тя фея и вече не могат да съжителстват заедно. Той взима 50 от децата си и ги повежда към морето, а тя – останалите 50 и отива в планините. Най-смелият от синовете им става родоначалник на първата виетнамска династия – Хонгбанг. Тази първа държава просъществува до 111 г. пр. Хр, когато представителите на китайската династия Хан поетапно завземат всички виетнамски територии и ги превръщат в провинция – Зяоти. Започва политика на политическа и културна асимилация – налагане на конфуцианската идеология, китайските традиции и йероглифи. Династия Хан определя тежки данъци, монопол над плодородните земи и си присвоява всеки ценен метал, камък или стока, които се добиват във Виетнам. Натискът е жесток и води до постоянно недоволство и опити за бунт от страна на виетнамците, които костват хиляди човешки животи.

Една от най-известните личности, повели виетнамския народ на бунт срещу китайците, е дама от знатен произход. За нея черпим сведения само от виетнамските летописи и фолклор.

Китайските извори описват подробно бунтовете и сраженията, но никъде не споменават името на предводителя им. Учените отдават това на влиянието на конфуцианството и срамът, който са изпитвали от това, че жена ги е побеждавала в битки. Самото й име е обвито в мистика, което се дължи на начина на именуване през този период и на особеностите на древния виетнамски език. Не се знае какво е било истинското й име, но става известна като Ба Чиеу/ Чиеу Тхи Чин и Дамата Чиеу.

Древните историци я наричат – дама на милиони, вероятно, защото е била много млада, но същевременно е предвождала хиляди мъже.

Ба Чиеу е родена през 225 г., но отрано остава сирак. Отгледана е от брат си – Чиеу Клокх Зат, знатен водач от Северен Виетнам. Ба Чиеу се е чувствала потисната в неговия дом и е била в изключително обтегнати отношения с жестоката му съпруга. Смята се, че когато навършва 19 години я убива и бяга в гората. Тези факти не са доказани, но това, което се знае за по-ранните й години е, че брат й е искал Ба Чиеу да води нормален и спокоен живот на домакиня и да се омъжи добре. На това тя отговаря: „Искам да обяздя бурите и вълните, да възвърна свободата на родината си и да отхвърля игото. Не искам да сведа глава и да се задоволя с живота на обикновена домакиня“. Дори това да не са били истинските й думи, Дамата Чиеу е била красноречива и успява да убеди брат си, че съдбата й е различна от тази на жените по онова време.

Най-вероятно Чиеу Клокх Зат е подготвял бунтовници в горите, където взима със себе си и сестра си. Там тя усвоява бойни изкуства и техники. Скоро към тях започват да се присъединяват и други мъже, желаещи да отхвърлят властта на китайците. Брат й повежда въстание в областта Куу Чан. Уменията и силата на Ба Чиеу в битката са толкова въздействащи, че тя печели уважението и възхищението на въстаниците. Брат й загива във въпросното сражение и те провъзгласяват Ба Чиеу за свой нов водач.

Описанието на нейният външен вид също е спорно по две причини – недостатъчно извори и намесата на митологията в историята. Във времена, когато виетнамската култура е била силно повлияна от китайската, за да се даде обяснение за постиженията и победите на една жена, тя е трябвало да бъде надарена с нечовешка сила. Така от смъртен войн, Ба Чиеу се превръща в богиня, чийто образ се смесва с този на богинята-майка и на богинята на войната.

Според сведенията тя е силна, смела и умна. В битка винаги е най-отпред, яздеща слон с меч във всяка ръка, облечена в златна роба. Легендите добавят към този образ описания за неземната й красота и за това как тя всява ужас и страх у враговете. Гласът й е толкова мощен, че е отеквал като камбана на храм. Китайците са побягвали щом я видят, защото е „било по-лесно да се изправиш срещу тигър, отколкото да застанеш лице в лице с Дамата Чиеу в битка“. Във фолклора е описано как красивата й снага се извисява на 3 метра височина, а гърдите й били дълги един метър и е трябвало да ги замята над рамо по време на сраженията. Липсват обяснения как е успявала да постигне това, при положение, че е била облечена в доспехи, но съгласно легендите Дамата Чиеу е изглеждала като Бриен от „Игра на тронове“, но с нежната красота на опасната Жен Ю от „Тигър и Дракон“.

След бойното си кръщение и вече в ролята на командир на въстаниците, през 248 г. Ба Чиеу води над 30 сражения срещу армиите на Китайската империя. Смята се, че се е само провъзгласила за „Дамата-генерал в златна роба“.

Китайските местни управници не могат да овладеят сами положението и молят за подкрепление. Кралят на Ву се отзовава и изпраща един от най-добрите си генерали – Лу Ин и 8000 войници. Освен военната подкрепа, се раздават и множество подкупи на местното население, за да могат да предадат въстаниците.

Ба Чиеу успява да устои около 5-6 месеца срещу превъзхождащата я числено китайска войска. Изтощени от сраженията, без достатъчно провизии, някои от воините й бягат. В последната битка китайските войски притискат въстаниците. Без надежда за обрат в сражението, Ба Чиеу решава да се удави, за да не попадне жива в ръцете на китайците и умира едва 23 годишна. Смята се, че до края на живота си Лу Ин, генералът на китайската армия, е бил преследван от духа й и е имал постоянни кошмари как тя успява да се добере до него и да го погуби. Духът й сигурно не е намерил никакъв покой, защото до освобождението от китайска власт, голям брой командири на въстаници са били спохождани от него и са получавали ценните й съвети за бойното поле.

Образът на Дамата Чиеу не загива в планината Тунг. Тя се превръща в символ на смелостта и борбата за свобода на виетнамския народ. По време на ранните владетели от династията Ли, през VI в., крал Нам Дъ решава да почете живота й като издига храм в нейна чест. Той й дава най-високата титла „Най-благородна и смела девица “. През XV в., под влияние на конфуцианството, се прави опит да се заличат всички следи от съществуването на Ба Чиеу. Въпреки това, подобно на съдбата на Хатшепсуп, чийто доведен син също иска да я заличи от аналите на историята, истината за победите и смелостта на Дамата Чиеу успява да достигне до нас.

Избегнала манипулациите на времето, Дамата Чиеу остава водачът на един от най-големите бунтове в историята на Виетнам. И днес храмът и гробницата й могат да се видят в провинция Тхан Хоа, а празникът му се отбелязва всяка година на 3 април. Името й носят множество улици във виетнамските градове, празници отбелязват постигнатото от нея, а във фолклора остава ролята й на закрилница или както се пее:

„Спи, спи сладко, мое дете,
За да мога да донеса вода и да измия седлото на слона,
Изкачи се на хълма ако искаш да видиш
Дамата Генерал Чиеу върху златното й седло.“

 
 

Великите военни изцепки: Обсадата на Гюнс

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1532-ра. Изминали са три лета от паметната битка при Виена, в която Хабсбургите са оцелели на косъм срещу грамадната армия на Сюлейман Великолепни.

Османците са били победени, но не толкова от  стените на дунавската крепост или оръдията на австрийските войски, колкото от лошото време и проблемите със снабдяването. Някой друг владетел в онази епоха би размислил, би се отказал и би се захванал с нещо по-простичко. Но не и Сюлейман. Човекът, който сам титулува себе си „Повелител на хоризонтите“ няма как да приема факта, че е бил надигран от централноевропейските дъждове. Десетилетие след като се е възкачил на трона, Сюлейман все още не е познавал вкуса на истинското поражение и егото му не позволява някакво средно голямо градче, разположено в покрайнините на империята му да се изплъзва от неговата власт.

800px-Belagerung_von_Güns
Обсадата на Гюнс. Снимка: Wikipedia

След като е подсигурил останалите си фронтове и е изчакал подходящ момент, Сюлейман заповядва нов поход. По стара османска традиция, подготовката започва още през ноември, 1531 г. Призиви са изпратени надлъж и нашир из империята. Случващото се напомня на сцена от фентъзи роман – пищно облечени велможи, яхнали дорести жребци препускат по пътищата на огромната империя, понесли заповедите на падишаха. Призивите се четат санджак след санджак в цялата държава на падишаха. Спахиите от провинциите трябва да се отзоват на сбор в Тракия през пролетта на идната година. Всеки да носи своето снаряжение и да се придружава от необходимият брой джебелю – въоръжени спътници, издържани от всеки тимариот. Същевременно, призивът е отправен и към елита на османската армия – легендарните еничари. Агите започват да стягат войската в столичните орти, а ветерани пристигат от краищата на империята – брулените от степните ветрове гарнизони в Крим, изгаряните от слънцето пустини на Либия, Египет и Ирак, мрачните планини на Босна и Хърватия.

Ала не е мобилизирана само войската. Хиляди търговци и занаятчии започват да се събират, за да формират грамадния обоз, следван от постоянен, подвижен пазар, който да захранва огромното човешко множество. Ковачи, месари, хлебари и шивачи се оказват на едно място с колари, лихвари, проститутки, перачки и момчета за всичко. Следовниците на армията наброяват почти толкова, колкото и самата войска. Парите са добри и сигурни – хазната плаща всеки грош стока, която редовните войски изразходят, тимарите плащат от собствения си джоб, както и наемниците.

Последните се събират от всички краища на Балканите. Организират ги местни велможи и първенци. Отряди от по 10-20 или 100-200, тези наемнически части формират така нареченото „опълчение“, съставляващо около ¼ от цялата походна колона. Сред тях има представители на всички етноси – планинци от Босна и Албания, черногорци, сърби, българи, гърци, власи и турци от балканските поселения. Обещанието за богата плячка и бърза слава е достатъчно за да провокира лудите глави.

През юни, в Едирне (Одрин) са се събрали около 120 000 войници. Знамената на падишаха и великият везир се веят в челото на армията. Към сърцето на Европа поема най-голямата и добре организирана военна машина в тогавашният свят. По всичко личи, че валякът този път ще премаже Виена. Гордостта на Сюлейман не познава граници. Войските му достигат Белград в края на юни. Навлизайки във военната зона, Сюлейман започва да пише писма. „Здравей, Фердинанд. Днес достигнах в Осийек“ е приблизителното послание на едно от тях, написано на 12 юли, 1532г. „Нямам нищо против теб, но брат ти Карл  ме предизвика твърде много пъти и този поход е срещу него. Идвам за Виена“. Всеки следващ ден, Сюлейман праща нови и нови депеши, за да извести своя австрийски опонент до къде е достигнала неговата армия.

Хабсбургите са в ступор. Фердинанд заповядва на всички войски от Хърватия и Унгария да отстъпят към Виена за отбрана на града. Местното население трябва да се евакуира и да бяга на север. Слуховете за съдбата на онези, попаднали в османски ръце са страховити. Цели села и градове се превръщат в призраци.На запад, император Карл V впряга всички ресурси на грамадната си империя за да събере армия, достойна да срещне Сюлейман на бойното поле. Наемници се стичат от Кастилия, Арагон, Фландрия, Валония и Нидерландите, Италия, Бургундия и германските земи. „Мога да събера над 100 000 души“ уверява Карл своя брат, „само трябва да издържиш“. Лесно да се каже, трудно да се постигне.

В началото на август, 1532 г., османската армия достига до границата между Австрия и Хърватия. Всички крепости в околността са капитулирали без съпротива. Османските войски тъкмо се готвят да напреднат на север към Виена, когато пред тях се оказва, че има едно миниатюрно укрепление, което не се е предало – замъкът Кьосег, наричан на немски Гюнс.

Крепостта се ръководи от хърватския дипломат и военен Никола Юришич. С него има още 700 хърватски бойци, които са заявили, че няма да бягат. В първия момент, Ибрахим паша, великият везир на Османската империя не може да повярва. Докладите трябва да грешат, решава той. Този замък несъмнено трябва да има голям гарнизон – поне 5-6 000 души, за да може да се надява на някакви шансове. Без да провери повторно, Ибрахим заповядва крепостта да се обсади по всички правила на тогавашното военно изкуство.  Еничарите разполагат своите щурмови части и артилерия на предните линии и започват да копаят траншеи и подземни галерии за да сринат вражеските укрепления с огън от оръдията и залагане на погреби под стените. Никола Юришич, който наблюдава вражеските действия от върха на замъка, пише в дневника си „Цяло чудо ще е ако издържим и три дни“. Обсадата започва на 5-ти август.

Това, което следва може да се разглежда по два начина. Единият е, битката да се класира сред най-героичните отпори в човешката история. Другият – да се прати в графата колосални военни изцепки. При съотношение 1:170, османците би следвало просто да залеят крепостта като зерги в Star Craft. Битката, както е написал Юришич, би следвало да приключи на 8-ми август,а на 14-ти, Сюлейман да обсажда Виена. Живият живот обаче не е Star Craft. По-голямата част от армията се разполага на гигантски лагер и изчаква обсадата. За самите военни действия са заделени около 10 000 души, повечето от тях еничари. Елитната пехота е специализирана в превземане на всякакви крепости. В тази битка грамадната кавалерия няма да играе никаква роля. Ще говорят пушките, стрелите и оръдията.

През следващите 25 дни, османската армия извършва 19 последователни щурма срещу Гюнс. Крепостта е засипана със снаряди от многочислената артилерия. Сапьори подкопават стените, макар твърдата скала под тях да прави поставянето на взривове трудно достижимо. В укреплението са отворени няколко пробива. Еничарите се хвърлят в атака. Защитниците ги спират с огън от упор и упорит ръкопашен бой. Ден след ден, Гюнс устоява. Нервите на Сюлейман са изопнати до краен предел. Армията му вече отдавна трябва да е на път за Виена. Ибрахим паша хвърля силите в нови атаки за да успокои падишаха и да запази главата си. Османците стигат до там, че зарязват съвременните обсадни достижения и започват да строят кули „като едно време“ за да атакуват стените. Защитниците успяват да подпалят и кулите. На 27-ми август, султанът заповядва щурм със всички налични сили.

 

Kőszeg-vár3
Замъкът на Никола Юришич днес. Снимка: Wikipedia

Отчаяните бранители се бият до изнемогване и издържат. В хранилището са останали 3 бурета барут и почти никакви куршуми. На 28-ми август сутринта, Юришич прави преглед на войниците си. Останали са само 200, повечето тежко ранени. Краят изглежда е дошъл. Привечер, към портите се приближава османски пратеник, който кани капитан Юришич на преговори. Хърватинът е стъписан. Оставяйки мъжете си на позиция, той влиза в османския лагер, преминавайки през грамадната армия. Падишахът е получил донесения, които Юришич няма как да знае – Карл V е събрал армия, която започва да се придвижва на изток. Същевременно, в Централна Европа започва дъждовният сезон. Османската армия е на път да се окаже в същата ситуация, в която се намира през 1529 г. Сюлейман не може да допусне да загуби, затова неговите хора предлагат на Юришич да предаде крепостта символично – малък корпус еничари ще влязат и ще развеят османското знаме с конските опашки над крепостта, след което армията ще се изтегли обратно, оставяйки Гюнс в ръцете на хърватите.

Този последен акт на символична победа цели да премахне позора от реномето на падишаха, който не може да си тръгне повторно от Австрия без да е превзел всички крепости, които е поставил под обсада. За да спаси хората си, капитанът приема.

На 29-ти август, османците развяват флага на най-високата крепостна кула, след което напускат Гюнс. В 11 часа, вражеската армия потегля обратно, а камбаните на градчето известяват победата. От тогава, всяка година на 29 август, в 11 часа, камбаните на Гюнс бият. Сюлейман пропуска своя шанс да застане под стените на Виена – друг няма да му се отдаде. Владетелят, наричан Великолепни, ще води още много походи, но нито веднъж няма да може да доближи столицата на Хабсбургите. Виена и Австрия са спасени с цената на 500 хърватски живота и чрез героизма на Никола Юришич и неговите мъже.

 
 

Каква е била религията на прабългарите

| от Радослав Тодоров |

Въпросът за произхода на прабългарите  отдавна занимава умовете на историци и любители, като оживените спорове около него едва ли скоро ще затихнат.

За самите прабългари обаче, надали е било от такова значение какъв точно е бил техният произход и към кое културно-езиково семейство трябва да бъдат причислени, колкото тяхната тогавашна религия и вярвания. За последните две, също както и за произхода, данните са оскъдни, но все пак ги има и от тях могат да се извадят някои заключения.

До сравнително скоро се смяташе, че прабългарите са от тюркско-алтайски произход и съответно и религията им е била тангризъм, като на останалите тюркски племена от периода. Последните генетични проучвания, които бяха направени на прабългарски некрополи от VІІ-ІХ в., обаче показват нулев процент монголоидни гени, което рязко ни отдалечава от Алтай и тюркската теория.

Оттук и въпроса за религията следва да бъде преразгледан. Още повече, че теорията за Тангра се крепи единствено на две силно клатещи патерици. Първо – на презумпцията, че след като (предполагаемо) сме били тюрки, сме изповядвали и преобладаващата сред тюркските народи вяра в богът-небе Бир Тенгри. И второ – на един единствен, много зле запазен каменен надпис, чието точно разчитане е доста спорно. На него, с гръцки букви, се чете думата „ТАГГРA“, като на гръцки съчетанието „гг“, се чете като „нг“ и така полученото произношение Тангра се отъждествява с тюркско-монголското Бир Тенгри или Тенгер.

1450881821

Според единия прочит тази част от текста гласи приблизително: „Омуртаг направи жертвоприношение на Тангра.“

Проблемът е, че надписът е върху колона, чиято средна част при извивката напълно липсва, което засяга и самата дума Тангра, така че е възможно тя да е част от друга дума или от две думи. Поради което съществува хипотеза и за такъв прочит: „бащата на Омуртаг го направи таркан.“ Но дори и действително думата да визира божеството Бир Тенгри, то запазения контекст пак е крайно недостатъчен за да го отъждествим него с прабългарите. Възможно е например да става въпрос за мирен договор между Омуртаг и някое съседно тюркско племе, в който да се споменава и неговия бог при полагането на клетвите. По подобен начин при сключването на така нареченият Дълбок мир между България и Византия през 815 г., се споменава, че Омуртаг се заклел пред императора по християнския обичай, да го спазва, а императорът – по езическия. Относно самия ритуал, Игнатий Дякон пише, че „така можа да се види ромейският император да прави възлияние с чаша върху земята, да хваща тройни бичове, да издига нагоре трева и с всичко това да навлича върху себе си проклятие”.

В друг източник се посочва, че на церемонията са разсичани кучета, но за съжаление нито дума в името на кой бог е било извършено всичко това.

Ако каменния надпис на Омуртаг ни праща от миналото съвсем оскъдно и неясно послание по този въпрос, то оцелелите  прабългарски каменни баби и девташи са съвсем безмълвни относно божествата и вярата, в чието име са били издялани.

За сметка на това сведенията в летописите, макар откъслечни и бегли, хвърлят светлина по темата. Това, което сноповете на тази светлина огряват сред мрака на историята, обаче съвсем не е лицето на Тангра, не е и на който и да било друг бог. Ключът, който търсим, се оказва скрит в самата светлина. И по-точно в нейният източник – Слънцето.

Розетата от Плиска, чиито седем лъча е възможно да символизират Слънцето, Луната и петте видими с невъоръжено око планети от Земята
Розета от Плиска, чийто седем лъча е възможно да символизират Слънцето, Луната и петте видими с невъоръжено око планети от Земята

Един от най-ценните в това отношение извори е житието на Тивериопулските мъченици от Теофилакт Охридски, който  ни предава цял теологически спор между българският владетел Омуртаг и Кинамон – византиец-християнин, който тогава е почетен пленник в неговия двор. В него се споменава за тържествено жертвоприношение на животно, след което Кинамон е поканен на трапезата, но отказва да яде от идоложертвеното месо. В резултат на това се завързва спор, в който Кинамон заявява: „А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъкваш слънцето и месеца и ме караш да се възхищавам от великолепието им, знай, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги и подвластни не само на Бога, но и на нас хората”.

В отговор Омуртаг заявява: “Не обиждай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателството е това, че ние, като им се кланяме покорихме цялата ромейска земя. Ако твоят Христос беше истински бог, както казваш, би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, задето му служите и му се кланяте”, след което заповядва Кинамон да бъде пратен в затвора. От репликата към непредадените в извора начални думи на Омуртаг към опонента си, изглежда той заявява, че Слънцето и Луната са върховните божества на света, ако могат така да бъдат наречени.

Каменни баби от района на Плиска
Каменни баби от региона на Плиска

В редица други надписи и гранични камъни от периода, отразяващи конфликти между България и Византия от времето на Маламир и Пресиян, често се споменава Бог (че те са от Бога владетели, че Бог вижда, че Бог удостоява). Но всички тези надписи са на гръцки, ползват гръцката дума за бог (теос) и са предназначени за послание към византийците-християни, така че те да ги разберат и да бъдат респектирани от тях. Докато всички останали източници, продължават решително да накланят везните към слънцепоклонничеството.

В друго сведение Теофилакт Охридски директно говори за езическите вярвания на новопристигналите на Балканите прабългари: “когато тоя народ (аварите, бел. авт.) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав, бел. авт.), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята). Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха в жертва кучета. Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите, вместо техния творец.” Като за българите той използва епитетите „скити” и „скитско невежество” по отношение на вярванията, характерни за северо-иранските племена скити, които по същия начин почитали Слънцето и другите небесни тела.

950b8fefca8231a5d8d4ad1f7a149a99

Достатъчно ясни податки за вярата в Слънцето, Луната и звездите се откриват и в редица домашни извори от Средновековието, като в допълненията на българския превод на „Ходене на Богородица по мъките”. Също така и у Йоан Екзарх споменаващ за старите традиционни вярвания на българите, където Слънцето и Луната са двама братя, които управляват света, единия през деня, другия през нощта. Както и у историята на монаха Спиридон за ослепяването на Владимир Расате, където думите на баща му княз Борис І са предадени така: „като си загубил духовните си очи, та не видиш светлостта на вярата  Христова, така не си достоен да гледаш с телесните си очи слънцето и месеца”. Тук също се долавя явно противопоставяне на символите на новата и на старата вяра.

Възможно е, разбира се, да е имало множество езически култове, както и да са се говорели различни езици в тогавашната българска държава, най-малкото защото тя възниква като военноплеменен съюз в един регион, който и до ден днешен е изключително пъстър и в религиозно и в етническо отношение. Но изглежда култът към Слънцето, Луната и звездите е преобладавал или поне е бил официално изповядван от управляващото съсловие. Такива култове са характерни за почти всички части на света, както за Иран, така и за Древен Египет и дори и за двете Америки в предколумбовите времена. Тези първични древни култове и вярвания е нормално да отстъпят на по-съвършено изградените и обосновани религии като християнството в Дунавска и исляма във Волжска България.

Мадарският конник от езическите времена, който с християнството може да е еволюирал в образа на Свети Георги убиващ змея
Мадарският конник от езическите времена, който с християнството може да е еволюирал в образа на Св. Георги, убиващ змея

Съществува хипотеза, според която приемането на християнството е навредило на мощта и независимостта на Първата българска държава, като проводник на византийско влияние и разрушител на старите традиции и порядки, както в обществото, така и в структурата на държавния апарат и армията. Изглежда така са считали и повечето владетели преди Борис, известни с гоненията и погромите си над християнското население. Но истината е, че вече е било дошло време те да си отидат и да дадат път на новата религия, новите ценности и новото време.

За целостта на държавата е било по-опасно да продължава да бъде мултирелигиозна и мултиетническа. А изглежда и вече значителна част от населението се е обърнало към новата вяра по естествения път на личните убеждения. Така че пред княз Борис І не е останал никакъв друг логичен избор освен да ускори и завърши този процес, въвеждайки страната в европейското християнско семейство, преди да е станало твърде късно. Естествено веднага след това неминуемо е започнал обратен процес на гонения на християни срещу езичници. Но въпреки това всички тези стари вярвания и култове не са изчезнали напълно, а много от тях са били абсорбирани от християнството, и макар леко видоизменени, са продължили да съществуват в нашите традиции, обичаи и обреди чак до днес.

В тази религиозна симбиоза не са се влели само прабългарски, но и славянски и дори тракийски, а може би и още по-далечни вярвания. Така че вместо да спорим кой какъв е, откъде е произлязъл, в какво е вярвал или в какво трябва да вярва, можем просто да се радваме на това уникално и древно наше многообразие.

 
 

Най-опасната професия: да те изстрелят с оръдие

| от chronicle.bg |

Когато някъде се публикува списък с най-опасните професии на света, те винаги са дървосекачи, металурзи, електротехници, рибари по по-затънтените кътчета на планетата и подобни. Нито едно от тези занимания обаче не е толкова опасно, колкото да те изстрелят от оръдие. Според статистика на Бюрото по труда в САЩ, дървосекачите са номер едно със 127,8 смърти на 100 000. Сега ще видим обаче, че това количество е нищо в сравнение с хората гюлета.

human-cannonball

Човешките гюлета за първи път са представени в публичното пространство в края на 19 век. През 1871 англичанин на има Джордж Фарини създава механизъм, който нарича „тласкач“. Направен е от дебели пружини и индийска гума върху тях. Първоначално не изглежда като оръдие, но тласкачът е могъл да изстрелва хора (или каквото се сложи върху него).

Фарини получава патент за изобретението си на 13 юни 1871. Две години по-късно то дебютира пред американска публика (не е ясно дали го показвал пред англичани) на популярния Бродуей в Ню Йорк.

Заради габаритите си Фарини не е бил изстрелван във въздуха. Вместо него „Лулу“, кльощав млад мъж, облечен като жена, който Джордж е обучил предварително, е бил гюлето. Фарини само управлявал тласкача като махал резето на пружините, в резултат на което Лулу рязко се озовавал на 10 метра във въздуха, където се хващал за трапец. Тълпата полудявала! Джордж и Лулу стават хит и тръгват на турне. През 1875 Лулу вече е известна като Кралицата на трапеца. Но коронният им номер ще попадне в сянката на една иновация на бизнеса с изстрелване на хора във въздуха.

Спорно е кой е първият човек изстрелян с оръдие: Ела Зуила и Джордж Лоял от „The Australian Marvels“ или  14-годишната Роса Матилда Ричър още известна като Зазел. Според сайта circushistory.org австралийското дуо първо представило номера в Сидни през 1872 като Джордж се изстрелвал от оръдието, а Ела го хващала, докато висяла от трапеца.

zazel-shot-from-a-cannon

Според други източници обаче Зазел става първият човек-гюле, когато изпълнява каскадата пред жива публика в Лондон през 1877. Ако датите са верни, Зазел изглежда е втора. 

Както и да е – в крайна сметка изстрелите на жива плът завладяват публиката. Опасността, вълнението и смелостта грабват всеки зрител. Най-добрите циркове по онова време, като PT Barnum’s и Yankee Robinson Circus (където Зуила и Лоял изпълняват номера си, докато са в Америка), виждат ефекта от каскадата и веднага разбират, че тя вече е коронна за програмата им.

Механизма на изстрелване на човек от оръдие не е никак сложен. За начало, оръдието дори не е оръдие – за целта никога не е използван барут, въпреки че понякога, за драматичен ефект, се е използвал барут извън оръдието, който да произведе гръм и да вдигне пушек.

За изстрелването на снаряда са се използвали най-вече компресиран въздух и малко по-рядко бънджи въже. Както с всяко сценично изкуство, изпълнителите често не издават тайната си, но устройствата, които ползват, работят повече на принципа на катапулта. Някои влиза в дулото, стъпва на платформа и компресираният въздух го изстрелва, бутайки платформата с от 200 до 400 атмосфери.

Скоростта на човека гюле може да достигне до 110 км/ч като рекордът е 120, 057 км/ч. Така той може да бъде изстрелян на около 60 метра от оръдието и на височина до 22 метра. Често има случаи, в които човек губи съзнание по средата на полета, заради силното ускорение, което достигало до 9g. Приземяването, разбира се, е най-опасно от целия процес.

Имало е мрежи, които трябва да поемат летящия. Те обаче били с размери 7 на 15 метра и често не били достатъчно големи. Преди публиката да пристигне, екипът е тествал тези мрежи с кукли (със същата тежест като каскадьора) и ги нагласявал както трябва. Ако тестовете били успешни, всичко продължавало по обичайния начин. Ако не – номерът се отменял от програмата. Тези тестове обаче не винаги показвали всички опасности.

Британският историк А. Х. Кокс калкулира, че от 50-те човека, които правят номера, 30 умират, изпълнявайки го, като повечето пропускат мишената. 

Имало е и тежко ранени. Роса Матилда Ричър, 14-годишното момиче, чупи гръбнака си, докато работи за PT Barnum, защото не уцелва мрежата. На 8 юни 1987, докато прави номера в цирк Barnum & Bailey, Елвин Бейл прехвърля мрежата, защото куклата, която се използва при тестовете, е била мокра и следователно по-тежка. Той остава с два парализирани крака. Други обаче нямат този късмет. През 2011 пред 2000 души публика Мат Кранч прави каскадата за първи път в живота си. Той се изстрелва на височина около 12 метра, но когато среща мрежата по пътя надолу, конструкцията пропада и той умира на място.

Въпреки опасностите, има и много успешни и известни изпълнения на вече иконичния номер. Семейство Закини, което обикновено работи с цирк Ringling, е емблематично име що се отнася до топовните стрелби на хора през по-голямата част на 20 век. През 20-те години 5 от 7-те братя изпълняват каскадата, а различни членове на цялата фамилия ще продължат традицията до 90-те години. Братята Виктор  и Хюго дори създават оръдие с две дула и се изстрелват заедно. А Марио веднъж прелита над 2 виенски колела.

Днес най-големите имена сред човешките гюлета са семейство Смит, основно Дейвид Гюлето Смит и сина му, Дейвид Куршума Смит. Всъщност Дейвид Старши държи световния рекорд за най-дълъг прелет до май 2011, когато синът му го чупи. Което е за предпочитане пред всичките други неща, които човек може да счупи при тази каскада.