shareit

Ърнест Хемингуей и Марлене Дитрих: Странната безплътна любов на Пияницата и Чудовището

| от Вучето |

 Mдааа, никой вече не пише писма. А дори и да пишеше, никой нямаше да ги пише така, както влюбеният Хемингуей в моментите, когато си представя своята любима “гола и пияна”. Нарича я “малката ми швабка” или “дъще”, а тя него – “татенце”. Въпреки че така и не консумират любовта си, 30-годишната му връзка с американската актриса от немски произход Марлене Дитрих е не по-малко страстна и вълнуваща от която и да е сексуална такава. Писателят счита себе си и Дитрих за “жертви на несинхронизирана страст”. Всеки път, когато сърцето му е свободно, тя е сериозно обвързана с друг и обратното. Някак все не успяват да натъкмят любовните си часовници един към друг. Но какво от това! Любовните им писма са истински шедьоври на това, което днес бихме квалифицирали като “секстване”. Дитрих и Хемингуей са може би единствената известна двойка в съвременната история, която не е разголила един пред друг гениталиите си, но затова пък го е направила на сто процента с душите си. Днес някои от писмата, които двамата са си разменяли в продължение на три десетилетия, се продават на обществени и онлайн търгове от наследниците на Дитрих на цени от 30-40 хиляди долара.

Двамата се запознават през 1934 г. на борда на френски лайнер. Хемингуей се връща от сафари в Африка, а тя – от гостуване на роднини в нацистка Германия. За този паметен ден в живота си актрисата си спомня: “Обикнах го от пръв поглед. Любовта между мен и Ърнест беше чиста, безгранична – такава, каквато вече не може да съжествува на този свят. Любовта ни продължи много, много години, без надежда и без желания. Свързваше ни пълната безнадеждност.”

На пръв поглед Хемингуей и Дитрих изглеждат абсолютно неъвместими – и като характери и като начин на живот и мислене. В младежките си години Ърнест е доста затворен и направо срамежлив. Нищо в поведението му тогава не подсказва, че животът, писането и славата ще го завъртят във вихъра си така, че години по-късно ще се превърне в непримирим и избухлив ексцентрик и тежък алкохолик, който не признава никакви стандарти на приличието. Каро най-ярък представител на т. нар. “изгубено поколение”,което се скита из Европа в периода между Първата световна война и Голямата депресия в САЩ, Хемингуей живее бурен живот, който много прилича на този на героите му.

Fidel Castro in Hemingway Museum

Жени се четири пъти и всяка една от жените му е реплика на майка му – силната и волева музикантка Грейс Хол Хемингуей. Биографите на писателя твърдят, че всеки негов брак всъщност претворява някой етап от символичната война, която Ърнест така и не престава да води в главата си с авторитарната си майка. Въпреки четирите опита на брачния фронт обаче, той така и не успява да изживее пълното щастие. Поне не със съпругите си. Виж, Марлене е друга работа. Марлене е висока топка. Марлене е всичко, което другите четири не са били. Просто Марлене е идеалът.

А дали наистина е такава или просто обожанието и писателската склонност на Хемингуей към преувеличаване я поставят на пиедестал?

Родената през 1901 г. в Шьонеберг германка от малка култивира в себе си военна дисциплина, благодарение на която успява да постигне неща, почти немислими за едно момиче в онези времена. Без да щади себе си и водена от амбиция едва ли не с клинични измерения, тя успява да усвои до съвършенство американския акцент и не само да заблести на холивудския небосклон като една от най-ярките филмови звезди, но и да поддържа успешна кариера в продължение на цели 65 години!

Marlene_Dietrich_in_Shanghai_Express_(1932)_by_Don_English

Дитрих разполага с всичките необходими атрибути за това: хипнотично излъчване, страхотно тяло и убийствено леден поглед изпод натежали клепачи. “Дяволът е жена”. О, да! И това не е само заглавие на един от най-известните й филми. Дяволът наистина е жена и неговото име е Марлене Дитрих.

През 1992 г. единствената дъщеря на актрисата от брака й с помощник-режисьора Рудолф Зибер Мария Рива издава мемоари за майка си, съдържанието на които някои критиците определят като “скандално” и “клюкарско, излагащо всичко на показ.” Мария нарича майка си влюбено в превзетата пищност “плешиво чудовище”, което успява да завърти главите и на мъже и на жени посредством усвоения до съвършенство похват на хибридната сексуалност. Не случайно и до днес тя е гей икона и идеал за травестите. Дъщерята описва Марлене като извратена нимфоманка. Без да се броят случайните връзки, списъкът й със знаменити любовници е впечатляващ. През леглото й са минали Франк Синатра, Жан Габен, Ерих-Мария Ремарк, Морис Шевалие, принцът на Уелс и още, и още. Успяла да побърка дори Джон Кенеди! Дитрих запазва за спомен бельото, което 20 години по-младият президент разкъсал, докато страстно я любел в кабинета си.

“Синият ангел” от екрана се оказва чудовище в живота – безчувствено и студено. Както към любовниците, подчинените и колегите си, така и към собствената си дъщеря.

Само не и към Ърнест. Доказателството за нежната и възвишена любов, която двамата питаят един към друг, намира красноречив израз в кореспонеденцията им. Започват да си пишат, когато той е на 50, а тя – на 47.

Марлене Дитрих до Ърнест Хемингуей (без дата)
“Скъпо татенце, как само искам да те прегърна! Искам да те целувам безспир заради красотата, която е в теб, и също заради опасностите, които криеш, заради таланта ти. Благодаря ти, че всичко това обличаш в думи. Повече от това няма как да те обичам. Мога само да съм ти благодарна за чувствата, които изпитвам. Твоя, Марлене.”

Smithsonian Institution Opens "Art of the Stamp" Exhibit

Въпреки, че връзката им е платонична, и двамата определено знаят как да флиртуват, пък макар и само на хартия.
Ърнест Хемингуей до Марлене Дитрих, (19 юни, 1950 г.)

“Толкова си се разхубавила, че паспортната ти снимка трябва да бъде в цял ръст. (…) Какво наистина би искала да работиш? Разбивачка на сърца за долар? Винаги можеш да разбиеш моето срещу жълти стотинки, които аз самият ще ти платя. “ В друго свое писмо той пише: “Как да ти обясня, че всеки път, щом те притисна в обятията си, се чувствам сякаш съм си у дома. Обичам те и те прегръщам и силно те целувам.”.

През 1951-а пише следното на своята “малка швабка”, докато, изнурен от тропическата жега в Куба, се опитва да си събере мислите, за да работи върху “Старецът и морето”:

“Прекалено топло е за правене на любов, както можеш да си представиш. Освен ако не е под вода, само че мен никога не ме е бивало в това.”

Голяма част от писмата разкриват страховете и несигурността, които и двамата изпитват. Хемингуей пък прави чести препратки към депресията, която го измъчва през целия му живот:

“Toi et moi (аз и ти) преживяхме ужасни времена. И нямам предвид само войните. Войните са нищо. Животът е трудната част. А като си на война, ти трябва само да знаеш как да разчиташ карти и координати.”

Dietrich-Hayworth-Hollywood-Canteen-1942

Снимка: By New York World-Telegram and the Sun Newspaper Photograph Collection (Library of Congress); Wide World Photographs – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID cph.3c13250.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=44148021

Дитрих винаги е изпитвала чувство на симпатия към Мери Уелш, четвъртата и последна съпруга на Хемингуей. Всъщност между тримата няма тайни. Ърнест чете писмата на Марлене на жена си, а на Марлене пише:

“Мери много те обича и разбира защо аз от своя страна те обичам. Дявол да го вземе, Марлене, знаеш много добре колко силно те обичам. Ти беше тази, която още на кораба реши да оставим нещата такива, каквито бяха. Не аз. Лошият късмет ни простреля право в задниците. Но все пак това между нас…получи ни се добре.”

Mарлене признава, че е продължила да го ревнува дори след самоубийството му през 1961 г.

“Кълнеше се, че никога няма да ме изостави,” споделя тя с горчевина. “Но коя бях аз измежду всичките там съпруги, деца и всички останали, които зависеха около него! Никой! Седмата спица на колелото. Мен за нищо ме нямаше.” Внукът на актрисата Питър Рива пък казва: “Най-прекрасното в техните отношения беше интимността. А бяха толкова интимни, именно защото не бяха любовници. Тяхното беше любов, не секс.”

Марлене Дитрих издъхва 31 години след любимия мъж на 90-годишна възраст в парижкия си апартамент.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Пророческият кошмар на Шугар Рей Робинсън, който се сбъдна

| от |

Шугар Рей Робинсън е може би религия в боксовите среди. Атлетът може да се похвали с третата най-дълга боксова кариера, в която изкарва около 91 мача без загуба. Преди това има още 85 мача в аматьорската категория и отново нито една загуба – успява да завърши 69 срещи с нокаут. Робинсън има впечатляваща кариера и също така може да се похвали с голямата любов на публиката.

Според различни източници става ясно, че Шугар Рей е един от първите боксьори, използващ услугите на антораж. Визията му е достатъчно скандална всеки път и той самият обича светлината на прожекторите. Както се досещате, той не прави изключение в правилото, когато заговорим за финансова култура. Малко след пенсионирането ще се опита да стане телевизионен водещ – опитът на Майк Тайсън в тази сфера се оказа успешен – и любовта на публиката не е достатъчна, за да оцелее в този жесток свят.

На финала умира в бедност, както всички останали добре познати боксьори през годините. Можем да подозираме, че Робинсън е взел малка част от лошия късмет на Джо Луис, след като и Луис също умира в бедност, работейки до последно като портиер.
Историята на Робинсън не е от най-леките. Той е принуден да се бори много често и понякога дори не остава време за почивка. Към 1946 година вече е изиграл повече от 75 мача и съответно има 73 победи, 1 една загуба и едно равенство. Все още обаче не получава шанс да се бори за титла, след като боксът е все още в ръцете на мафията и за достигане на подобна титла се изискват много сериозни връзки и симпатии от организираната престъпност.

Когато боксьорът получава своя шанс за изява, опонентът Томи Бел е имал време да си почине. Датата е 20 декември, 1946 г. и Робинсън е победил само месец по-рано друг опонент на име Арти Ливайн. За 15 рунда, макар и да е повалян, той успява да издържи и да спечели с анонимно решение, печелийки своята първа титла. И това не е единствената вълнуваща история около боксьора. Срещите му с боксьора Джейк Ла Мота получават най-различни и разнообразни коментари, включително и „Касапницата на Св. Валентин“. Няма статистика, която да потвърди колко мъже са пропуснали да закупят подарък на своята любима и са предпочели да гледат този мач, но истината е, че срещите са впечатляващи. Макар и в 6-те срещи да успява да спечели само един път, двубоите са толкова чести, че самият той ще заяви, че ако е имало още една, най-вероятно е щял да получи диабет. Но не разказваме тези истории, за да говорим за великите боксови срещи на Рей Робинсън, посоката е малко по-различна.

Sugar_Ray_Robinson_1966

Снимка: By New York World-Telegram and the Sun staff photographer: Orlando Fernandez – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID cph.3c36661.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5803477

През 1947 г. Робинсън се подготвя за мач с Джими Дойл. 22-годишният претендент може да се похвали със завидни спортни качества и за скромната си кариера има изиграни около 53 мача и 43 от тях са победи, докато останалите 7 са загуби и 3 равни мача. Във въпросната година трябва да се изправи срещу друго толкова известно име, което би позволило невероятни успехи в бъдеще. Джими бил добър боксьор и много искал да се закичи с титлата „Победител Шугар Рей Робинсън“. Малко преди мача, Робинсън сънува много страшен сън. Отново е на ринга, защитава титлата си и след серия удари убива Джими. Близо три дена преди мача, шампионът не се чувства добре и визията от този сън не му позволява да се отпусне или да мисли трезво. Когато крещял на Джими да се изправи, Робинсън не подозирал, че крещял всичко на глас – страховити викове.

Тук историята се разминава и има няколко вариации. Според историята Робинсън много се притеснявал за този мач и бил готов да се откаже в полза на Джими. Този мач сякаш бил предречен. В опитите си да намери някакъв покой, шампионът дори решил да говори с отец и да потърси съвет дали това видение не е предсказание. Отговорът бил отрицателен. Междувременно дори мениджърите отказвали да повярват, че точно тази фатална вечер Шугар е успял да се сдобие с пророчески умения. И така достигаме до заветната вечер на мача.

Началото на срещата е сравнително уравновесено. Боксьорите разменят удари, успяват многократно да пуснат тежки удари и още в 6-я рунд става ясно, че Робинсън изпитва сериозни затруднения. В 9-я рунд идва фаталния удар, който изпраща Джими на земята и това е неговия 3-и път, в който пада. Дойл се опитва да се изправи но след това се залепя и лекарите бързо се намесват. Няколко часа по-късно в болницата съобщават, че Дойл е починал в следствие на тежките нанесени удари.

Sugar Ray Robinson Looking Over Doctors

Още по-смразяващата новина е, че според близки на починалия, единствената причина, поради която този мач е трябвало да се състои е с една единствена мисия – Дойл искал да закупи къща на майка си. Робинсън дарява всичките си приходи от следващите четири срещи, за да изпълни желанието на своя опонент. Едва по-късно, след като семейството все пак иска да съди Робинсън за убийство, комисията успява да разкрие и още малко подробности. Джими Дойл е изгубил своя лиценз в Калифорния, след като е получил тежки наранявания и няколко пъти пада жестоко след тежки размени на удари. Лекарите са категорични, че не трябва да се бие, но за жалост санкцията важи само в Калифорния. Мачът се провежда в Кливланд.

 
 
Коментарите са изключени

Легендарни битки от Средновековието са във фокуса на третата документална поредица на ЗАД „Армеец“ и „Българска история“

| от |

Премиерата на „Средновековна слава“ ще се проведе на 21 ноември от 19 часа в Националния археологически музей в София. Десет емблематични и придобили статут на „легендарни“ български победи от далечното минало на България са във фокуса на третата съвместна документална поредица на сдружение „Българска история“ и ЗАД „Армеец“ – „Средновековна слава“. Премиерата на образователния видеопроект ще се проведе на 21 ноември, от 19 часа, в Националния археологически музей в София.

След като през изминалите две години поредиците „Българско военно чудо“ и „Нашите пълководци“ заинтригуваха хиляди, сега третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“ ще се насочи към един още по-далечен период – Средновековна България. А целта му е да създаде вдъхновяващ и критичен поглед към онези бляскави моменти от историята на страната ни, които са поставяли България твърдо на картите на Балканите и Европа.

По време на премиерата ще бъдат представени част от анимационно-документалните видеа, а авторите ще разкажат какво предстои през годината. Входът за премиерата на „Средновековна слава“ е свободен.

 
 
Коментарите са изключени

Колко бързо всъщност е електричеството

Електроните преминават през една стандартна медна жица много по-бавно от скоростта, например, на една костенурка.

Всяка жица, която е проводник на поток от електрони и съответно дава ток, е съставена от милиарди атоми (сигурно повече). За да се движат по него, електроните трябва да преминават през тези атоми, да лъкатушат между тях, както могат, в резултат на което скоростта на потока, наречена „скорост на дрейф“, в дадена посока е доста бавна.

Колко бавна? Има си формула, с която да я измерим: I = n*A*v*Q

където:

I е токът, n е броят на електроните на кубичен метър, A е напречното сечение на проводника, Q е зарядът на един електрон и v е скоростта на дрейфа на електроните.

Тъй като броят на електроните в една медна жица (n) е 8,5 * 1028  на кубичен метър, а зарядът на електрон (Q) е 1.6 * 10-19C, ако знаем също площта на напречното сечение и тока, можем да изчислим скоростта на отклоняване на електроните.

Например, да предположим, че имате ток от 14 ампера и меден проводник с напречно сечение 3 * 10-6 м2. Заместете всички числа и ще получите, че електроните се движат със скорост 3.4 * 10-4 м/с.

Това странно число означава около една трета от милиметъра в секунда. В нормални числа това означава около 1,2 метра в час – скорост, далеч по-бавна от тази на средната костенурка, която може да извърви около 240 метра за същото време.

„Но, Хроникъл! Как тогава?..“

Чуваме въпроса ви. Ами с верижна реакция.

Атомите в жицата са натъпкани плътно един до друг и така електроните повече или по-малко се удрят един към друг. Когато ключът на лампата, например, е включен, благодарение на разлика в електрическата потенциал, създава се сила, която придвижва електроните, като всеки натиска съседчето си, което от своя страна бута своето съседно електронче и така нататък през проводника.

И така, макар никой от електроните да не хвърчи през проводника, за да поддържа лампата включена, както сме предполагали, изглежда, че се случва тази верижна реакция. Това не е много по-различно от когато врътнем крана на водата – тя моментално излиза, въпреки че източникът може да е много далече.

 
 
Коментарите са изключени

Защо Ал Капоне е имал белези по лицето

Франки Йейл знае, че ключа към това да си велик престъпник се крие в това да си добър бизнесмен. Той започва да се занимава с лед (по онова време не всички хора имат хладилници и ледът си е скъпа стока), продава „защита“ и разширява територията си. В крайна сметка прави достатъчно пари, за да отвори бар в Кони Айлънд, който кръщава Харвард като шега със собственото си име.

Франки Йейл след това наема своя приятел Ал Капоне за охрана там. 

Al Capone in Florida

Когато го отваря през 1917 година, без да знае Бар Харвард се оказва на много стратегическо място. Барът е много близо до водата, което го прави едно от първите заведения, които сервират алкохол от трафикантите на ром по време на Сухия режим (който започва три години по-късно, през 1920 г. ).

Да бъдеш охрана в Харвард изисква „известна финес“, според книгата на Робърт Шьонберг „Mr. Capone“. Трябва да се подхожда с такт, но и с авторитет, но и не чак толкова, че клиентът да не иска да се върне. Капоне се оказва доста добър в намирането на този баланс и освен че е бодигард, става и протеже на Йейл.

Йейл се смята най-вече за бизнесмен, а не за престъпник. Да, изнудва, „защитава“ и рекетира, но за него това е само част от бизнеса. Ако иска някой да бъде набит или дори убит, ще наеме човек да свърши тази работа. В началото Капоне често играе тази роля паралелно с охраняването. Когато той става шефът, също се придържа към тази стратегия. Но Йейл е и доста брутален – има легенда, която гласи, че пребива собствения си 16-годишен брат (защото го лъже) толкова лошо, че трябва да отиде в болница. Капоне следва и този пример.

В Ню Йорк в началото на август 1917 е непосилна жега. За да избягат от високите температури, мнозина идват в Кони Айлънд и се наслаждават на водата. В резултат на това както самият плаж, така и кръчмата на Йейл е претъпкана, поради мястото си, хладнината от вентилаторите и студените напитки.

Та ето как Ал Капоне получава белезите си.

7f82d6aee4c6262a02090a3afd9b25b8

Един ден момче на име Франк Галучио влиза в бара с приятелка си, Мария Танцо, в едната ръка и по-малката си сестра, Лена, в другата. Капоне, който тогава е на 18 години, забелязва Лена в тълпата и след известно зяпане отива при нея и я кани да се разходи с него по плажа. Тя отказва и Капоне уж си тръгва, но продължава да я гледа от далече.

Малко по-късно той я кани отново на разходка и Лена, вече подразнена, информира брат си за досадния човек. Тя обаче иска Франк да го накара да спре „по мил начин“. Галучио предприема действия, напълно наясно, че може да стане лошо. Той казва на двете момичета да го изчакат отвън. Докато излизат обаче, Капоне подвиква на Лена: „Едно нещо ще ти кажа, имаш хубаво дупе и го казвам като комплимент.“

Чувайки това, Галучио настоява за извинение от Капоне. Той, разбира се, не се извинява и казва на Галучио, че само се шегува.

Тук положението ескалира. Галучио e 1,67 висок и не особено здрав, докато Капоне е 1,80 и доста месест. В това неравностойно положение, Галучио вади ножа си и го размахва към Капоне, успявайки да го закачи три пъти по лицето и горната част на врата. Противникът му пада в локва кръв, след което Франк бяга.

Ал Капоне е закаран в местната болницата, където получава 80 шева, а докторите му казват, че ще има белези завинаги. Галучио, знаейки какво е направил и на кого го е направил, съвсем нормално, се страхува за живота си. Това става ясно, когато Франки Йейл прави среща със служителя си и с Галучио в Харвард. След като мъжете сядат, Йейл кара Капоне да покаже на Галучио гигантските си белези, татуирани на врата и лицето му завинаги, и които в крайна сметка ще му спечели прякора  Белязания.

Галучио, мислейки, че това е краят на живота му, се опита да се обясни. Но Йейл никога не е имал намерение да го наранява или убива. Той е бизнесмен и просто иска да спечели от този инцидент. Затова нарежда на Галучио да плати на Капоне 1 500 долара за неудобството му (около 27 000 долара днешни пари), а Капоне ще обещае, че никога няма да търси отмъщение. Йейл ще заеме парите на Галучио, който съответно ще му ги върне с лихва. Всички на масата се съгласиха на това и въпросът е решен.

През кариерата си Капоне ще твърди, че получава белезите във Франция, по време на Първата световна война. Общо взето рядко признава факта, че псевдонимът му идва от сбиване в бар, когато по-малък мъж от него му нарязва лицето, защото прави груби коментари по сестра му.

 
 
Коментарите са изключени