shareit

Ърнест Хемингуей и Марлене Дитрих: Странната безплътна любов на Пияницата и Чудовището

| от Вучето |

 Mдааа, никой вече не пише писма. А дори и да пишеше, никой нямаше да ги пише така, както влюбеният Хемингуей в моментите, когато си представя своята любима “гола и пияна”. Нарича я “малката ми швабка” или “дъще”, а тя него – “татенце”. Въпреки че така и не консумират любовта си, 30-годишната му връзка с американската актриса от немски произход Марлене Дитрих е не по-малко страстна и вълнуваща от която и да е сексуална такава. Писателят счита себе си и Дитрих за “жертви на несинхронизирана страст”. Всеки път, когато сърцето му е свободно, тя е сериозно обвързана с друг и обратното. Някак все не успяват да натъкмят любовните си часовници един към друг. Но какво от това! Любовните им писма са истински шедьоври на това, което днес бихме квалифицирали като “секстване”. Дитрих и Хемингуей са може би единствената известна двойка в съвременната история, която не е разголила един пред друг гениталиите си, но затова пък го е направила на сто процента с душите си. Днес някои от писмата, които двамата са си разменяли в продължение на три десетилетия, се продават на обществени и онлайн търгове от наследниците на Дитрих на цени от 30-40 хиляди долара.

Двамата се запознават през 1934 г. на борда на френски лайнер. Хемингуей се връща от сафари в Африка, а тя – от гостуване на роднини в нацистка Германия. За този паметен ден в живота си актрисата си спомня: “Обикнах го от пръв поглед. Любовта между мен и Ърнест беше чиста, безгранична – такава, каквато вече не може да съжествува на този свят. Любовта ни продължи много, много години, без надежда и без желания. Свързваше ни пълната безнадеждност.”

На пръв поглед Хемингуей и Дитрих изглеждат абсолютно неъвместими – и като характери и като начин на живот и мислене. В младежките си години Ърнест е доста затворен и направо срамежлив. Нищо в поведението му тогава не подсказва, че животът, писането и славата ще го завъртят във вихъра си така, че години по-късно ще се превърне в непримирим и избухлив ексцентрик и тежък алкохолик, който не признава никакви стандарти на приличието. Каро най-ярък представител на т. нар. “изгубено поколение”,което се скита из Европа в периода между Първата световна война и Голямата депресия в САЩ, Хемингуей живее бурен живот, който много прилича на този на героите му.

Fidel Castro in Hemingway Museum

Жени се четири пъти и всяка една от жените му е реплика на майка му – силната и волева музикантка Грейс Хол Хемингуей. Биографите на писателя твърдят, че всеки негов брак всъщност претворява някой етап от символичната война, която Ърнест така и не престава да води в главата си с авторитарната си майка. Въпреки четирите опита на брачния фронт обаче, той така и не успява да изживее пълното щастие. Поне не със съпругите си. Виж, Марлене е друга работа. Марлене е висока топка. Марлене е всичко, което другите четири не са били. Просто Марлене е идеалът.

А дали наистина е такава или просто обожанието и писателската склонност на Хемингуей към преувеличаване я поставят на пиедестал?

Родената през 1901 г. в Шьонеберг германка от малка култивира в себе си военна дисциплина, благодарение на която успява да постигне неща, почти немислими за едно момиче в онези времена. Без да щади себе си и водена от амбиция едва ли не с клинични измерения, тя успява да усвои до съвършенство американския акцент и не само да заблести на холивудския небосклон като една от най-ярките филмови звезди, но и да поддържа успешна кариера в продължение на цели 65 години!

Marlene_Dietrich_in_Shanghai_Express_(1932)_by_Don_English

Дитрих разполага с всичките необходими атрибути за това: хипнотично излъчване, страхотно тяло и убийствено леден поглед изпод натежали клепачи. “Дяволът е жена”. О, да! И това не е само заглавие на един от най-известните й филми. Дяволът наистина е жена и неговото име е Марлене Дитрих.

През 1992 г. единствената дъщеря на актрисата от брака й с помощник-режисьора Рудолф Зибер Мария Рива издава мемоари за майка си, съдържанието на които някои критиците определят като “скандално” и “клюкарско, излагащо всичко на показ.” Мария нарича майка си влюбено в превзетата пищност “плешиво чудовище”, което успява да завърти главите и на мъже и на жени посредством усвоения до съвършенство похват на хибридната сексуалност. Не случайно и до днес тя е гей икона и идеал за травестите. Дъщерята описва Марлене като извратена нимфоманка. Без да се броят случайните връзки, списъкът й със знаменити любовници е впечатляващ. През леглото й са минали Франк Синатра, Жан Габен, Ерих-Мария Ремарк, Морис Шевалие, принцът на Уелс и още, и още. Успяла да побърка дори Джон Кенеди! Дитрих запазва за спомен бельото, което 20 години по-младият президент разкъсал, докато страстно я любел в кабинета си.

“Синият ангел” от екрана се оказва чудовище в живота – безчувствено и студено. Както към любовниците, подчинените и колегите си, така и към собствената си дъщеря.

Само не и към Ърнест. Доказателството за нежната и възвишена любов, която двамата питаят един към друг, намира красноречив израз в кореспонеденцията им. Започват да си пишат, когато той е на 50, а тя – на 47.

Марлене Дитрих до Ърнест Хемингуей (без дата)
“Скъпо татенце, как само искам да те прегърна! Искам да те целувам безспир заради красотата, която е в теб, и също заради опасностите, които криеш, заради таланта ти. Благодаря ти, че всичко това обличаш в думи. Повече от това няма как да те обичам. Мога само да съм ти благодарна за чувствата, които изпитвам. Твоя, Марлене.”

Smithsonian Institution Opens "Art of the Stamp" Exhibit

Въпреки, че връзката им е платонична, и двамата определено знаят как да флиртуват, пък макар и само на хартия.
Ърнест Хемингуей до Марлене Дитрих, (19 юни, 1950 г.)

“Толкова си се разхубавила, че паспортната ти снимка трябва да бъде в цял ръст. (…) Какво наистина би искала да работиш? Разбивачка на сърца за долар? Винаги можеш да разбиеш моето срещу жълти стотинки, които аз самият ще ти платя. “ В друго свое писмо той пише: “Как да ти обясня, че всеки път, щом те притисна в обятията си, се чувствам сякаш съм си у дома. Обичам те и те прегръщам и силно те целувам.”.

През 1951-а пише следното на своята “малка швабка”, докато, изнурен от тропическата жега в Куба, се опитва да си събере мислите, за да работи върху “Старецът и морето”:

“Прекалено топло е за правене на любов, както можеш да си представиш. Освен ако не е под вода, само че мен никога не ме е бивало в това.”

Голяма част от писмата разкриват страховете и несигурността, които и двамата изпитват. Хемингуей пък прави чести препратки към депресията, която го измъчва през целия му живот:

“Toi et moi (аз и ти) преживяхме ужасни времена. И нямам предвид само войните. Войните са нищо. Животът е трудната част. А като си на война, ти трябва само да знаеш как да разчиташ карти и координати.”

Dietrich-Hayworth-Hollywood-Canteen-1942

Снимка: By New York World-Telegram and the Sun Newspaper Photograph Collection (Library of Congress); Wide World Photographs – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID cph.3c13250.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=44148021

Дитрих винаги е изпитвала чувство на симпатия към Мери Уелш, четвъртата и последна съпруга на Хемингуей. Всъщност между тримата няма тайни. Ърнест чете писмата на Марлене на жена си, а на Марлене пише:

“Мери много те обича и разбира защо аз от своя страна те обичам. Дявол да го вземе, Марлене, знаеш много добре колко силно те обичам. Ти беше тази, която още на кораба реши да оставим нещата такива, каквито бяха. Не аз. Лошият късмет ни простреля право в задниците. Но все пак това между нас…получи ни се добре.”

Mарлене признава, че е продължила да го ревнува дори след самоубийството му през 1961 г.

“Кълнеше се, че никога няма да ме изостави,” споделя тя с горчевина. “Но коя бях аз измежду всичките там съпруги, деца и всички останали, които зависеха около него! Никой! Седмата спица на колелото. Мен за нищо ме нямаше.” Внукът на актрисата Питър Рива пък казва: “Най-прекрасното в техните отношения беше интимността. А бяха толкова интимни, именно защото не бяха любовници. Тяхното беше любов, не секс.”

Марлене Дитрих издъхва 31 години след любимия мъж на 90-годишна възраст в парижкия си апартамент.

 
 
Коментарите са изключени

Свиркащият език от Канарските острови

| от |

За някои хора свиркането с уста е много повече от начин да повикаш кучето си. Езикът „силбо гомеро“, който все още се говори на Канарските острови, се свирка вместо да се изговаря по начина, по който вие четете този текст в главата си. Не само че е изключително интересен начин на комуникация, но и има доста голям обхват като позволява на разговарящите да се чуват над 3 километра без никакви помощни средства.

Силбо гомеро се използва от хиляди години на Канарските острови и е бил доста полезен преди мобилните телефони. В миналото с едно просто изсвиркване хората са могли да се разберат от двата края на острова или да се намерят в навалицата.

За нас езикът звучи като песен на птички. 

Demostración de silbo gomero, La Gomera, España, 2012-12-14, DD 01

Демонстрация на силбо гомеро в ресторант на остров Ла Гомера (един от седемте Канарски острови)

За да „говори“, един „силбадор“ (испанската дума за човек, който говори силбо гомеро) просто пъха пръст в устата си, с които ще променя тона на свирнята, докато с другата си ръка насочва посоката на звука. Езикът представлява свиркова форма на местният испански диалект. С помощта на 5 „гласни“ и 4 „съгласни“, силбадорът има на разположение над 4 000 думи. Трябва да се има предвид, че свиркането не е винаги много ясно и човек често трябва да се повтаря, както и да разчита до значителна степен на контекст.

Не се знае много за произхода на езика. Създаден е от местните на острова и след това е адаптиран за испанския след 16 век. Подобни подсвиркващи езици са забелязвани в Гърция, Турция, Китай и Мексико, но никой от тях не е толкова развит и комплексен колкото силбо гомеро.

La_Gomera_1

Пейзаж от остров Ла Гомера

Уви, в последните години езикът се използва все по-малко и по-малко, защото основното му предимство – далекобойността му – се надминава от мобилните телефони. Има, разбира се, опити това интересно и до голяма степен уникално културно наследство да бъде запазено, като се настоява децата да го изучават в училище.

И накрая – ако смятате, че ще ви разкажем за този език без да ви дадем пример, то вие сте в дълбока заблуда:

 
 
Коментарите са изключени

А ние си мислехме, че кафето на морето е скъпо

Ценителите на кафето са известни със склонността си да набиват големи суми пари за висококачествени сортове от любимото си кафе. Луксозните зърна като тези от рода Кона или Сините планини са известни с изключително високата си стойност на пазара. Но над тях е Копи Лувак – най-скъпото кафе в света. Цената му може да варира, но Копи Лувак (което се превежда като „кафе от цибетка“) може да достигне цифри от $50 за 100 грама.

Това не е никак изненадващо като се има предвид, че на година се произвеждат едва 225 килограма за целия свят. 

Paradox hermaph 060924 ltn

Цибетка, наричана още Индокитайски мусанг

Изненадващ може да бъде обаче причината за рядкостта на това кафе. Не са точно растенията, които се срещат рядко, а отпадъците на цибетката. Кафените зърна не са Копи Лувак, докато не минат през храносмилателната система на животинка от вида paradoxurus hermaphroditus, или Азиатската палмова цибета.

CoffeeBerry

Плодовете на растението кафе

Палмовите цибетки са нощни животни с размерите на котка, които обитават дърветата на югоизточна Азия и индонезийските острови. Те много обичат черешките на растението кафе, които хапват цели, но храносмилат само външната част, а зърното в средата се изхвърля цяло. Хората, които произвеждат Копи Лувак, разказват, че въпреки непокътнатия външен вид на кафените зърна, отвътре те са преминали през трансформация, при прехода си през цибеткената система. Дали заради ефекта на храносмилателните ензими върху зърната, или заради това, че животинките избират само най-зрелите кафени плодове, преработените зърна, които оставят след себе си, имат уникален вкус.

В момента, по-голямата част от добива на това ценно кафе е продадена в Япония, въпреки че започва да се появява на пазарите в САЩ и Европа. Ограничеността на добива гарантира висока цена. Вкусът на Копи Лувак се описва като уникален, с комплексни карамелови нотки и земен или дивечов вкус.

Вече кафетата по летищата и морските курорти не ни се струват толкова скъпи.

 
 
Коментарите са изключени

Непробиваемата (почти) защита на Франция

| от |

След Първата световна война Франция съвсем разбираемо се притеснява от ново нападение. Те претърпяват множество щети и загуби през тази Първа световна и искат да предотвратят ново поражение от враговете си. Затова решават да построят защитна стена – така се ражда линията „Мажино“. Кръстена на военния министър на Франция генерал Андре Мажино, тя представлява серия укрепления по границата на Франция с Германия и Италия, около 400 км. от Белфор до Лонгюйон.

Самата Линия е манифестация на модерните отбранителни технологии по онова време. Вместо една масивна стена, тази Линия представлява над 500 сгради – някои като замъци, други като бункери – като основната цел на всички е да спрат нападението на врага. Бункерите били масивни, някои достигали 6 етажа надолу в земята, и имали всички необходими условия за живот плюс болници и влакови линии, с които да се осигурява придвижването от бункер до бункер. Самото въоръжение пък е съвсем друго нещо. Ако следващата война отново зависи от окопите, както през Първата световна, то французите са в готовност.

И все пак на 10 май 1940 Германия напада Франция и след 2 месеца Франция се предава. Какво се обърква?

Първата грешка на франсетата е, че разчитат прекалено много на линията „Мажино“ и нямат достатъчно мобилни части. След ПСВ се изразяват две основни логики по отношение на защитата на държавата: мнозина си научават урока от безкрайните битки в окопите. Затова ако държавата попадне в нова подобна война, тя много по-добре ще е в състояние да се защити благодарение на Линията. Няколко хора, като например Шарл дьо Гол, твърдят, че има нужда от още мобилни единици като танкове и самолети. Гласовете им обаче са пренебрегнати и така Франция се озовава в безизходица пред немския блицкриг.

Frahan JPG01

Гледка към Ардените 

Вторият и много по-значителен проблем е пренебрегването на защитата около Ардените и Белгия. Французите смятат, че през гората не могат да минат танкове и съответно няма нужда да се строят бункери. По време на изграждането на Линията, Франция и Белгия са съюзници, така че Белгия също остава незащитена в това отношение. За нещастие на Франция, Германия успява да влезе в страната през Белгия, Холандия и най-дяволито през горите на Ардените. Така немците стигат до ядрото на държавата без въобще да се изправят пред основната й защита – линията „Мажино“.

За мнозина линията „Мажино“ остава най-яркият символ на хюбрис – построяването на стена самостоятелно не може да защити цялата държава от заплаха като Германия. И все пак трябва да се отбележи, че тя изпълнява основната си задача да успява да забави италианската армия, докато не идват нацистите, и дори след идването им, тя не бива пленена, а просто трябва да се предаде заедно с цяла Франция.

 
 
Коментарите са изключени

Играта на черната котка

Черната котка, това мистично същество, което открай време е причина за създаването на всякакви безумни страхове сред хората, успява да се наложи и в спорта. Всеки атлет е невероятно суеверен и страховете от лош късмет могат да костват трофеи, медали и дори рекорди. Мистиката около мъркащите черни създания е тръгнала от средновековието. Вярата, че тези животни са олицетворени на злото, миньони на вещици и вещери, изобщо не е пропусната и в спорта. Лошият късмет и всичкото зло е събрано след опашката на черната котка. Бейзболният отбор Чикабо Къбс познават много добре проклятията.

На 13 август се изправят срещу Ню Йорк Метс – отбор с толкова негативна статистика, че от началото на сезона нямат и една победа и са записали цели 10 последователни загуби. В този прекрасен момент Къбс се оказват на добра позиция в бейзболното първенство, но на този ден нещата изобщо не вървят. Целият отбор е скован от треската на петък 13-и и освен това пада от един от най-слабите отбори на стадиона. Феновете на Къбс знаят и още една легенда. Според всички, чикагският отбор бил прокълнат през 1945-а година от човек с коза по време на „Световните“ серии. Липсват всякакви данни кой е човекът, както и козата, но очевидно, че точно това проклятие властва над душите на играчите. С тази важна клетва всеки играч в исторически план ставал суеверен. И всичко това се случва през 1969-а година, когато спортните критици са сигурни, че този отбор ще направи фурор.

Все пак сезонът е обещаващ. Къбс се справят отлично срещу отбора на Филаделфия, след това успяват да спечелят цели 11 от 12-те игри, стоят на първо място в класацията и всичко това до фаталния 13-и август, когато играта просто не върви. Междувременно става ясно, че Ню Йорк Метс, които никога не достигат по-близо от 9-тото място в първенство, набират особена скорост. Трофеи в исторически план? Няма такова нещо. И на този легендарен петък 13-и започва един сериозен обрат. До септември, Къбс вече пътуват към дъното. На следващото домакинство на Ню Йорк Метс, повече от 51 448 души (все вярващи фенове) се събират, за да видят дали наистина градският отбор се е пробудил. Опонент, както се досещате, са отново Чикаго Къбс. Точките от една победа и равенство ще позволят на Метс да вземат първото място.

Междувременно отборът на Чикаго се опитва да не изгуби 6-та поредна игра. И в този момент се стига до един много неприятен момент. Докато Рон Санто стои с батата и очаква топката, от нищото се появява черна котка, която символично пресича пътя на бейзболиста, прави един бърз завой и за около 10 секунди гледа отбора на Къбс. Повечето играчи се опитват да изгонят котето, но отказват да го доближат. Проклятитето е окончателно завършено. Чикаго категорично подпечатва билета си за дъното и ще изгуби 18 от оставащите 27 игри през септември и октомври. Междувременно Метс ще продължат напред и ще спечелят 38 от следващите 49 игри. След това печелят Източната дивизия и Националната лига. И всичко това с помощта на малко повече лош късмет. Метс създават и специален монумент в памет на черната котка с благодарност за титлата през 1969-а година.

 
 
Коментарите са изключени