shareit

Невероятната мъка да се изкопае тунел под Темза

| от |

В началото на 19 век пристанището в Лондон е най-натовареното в света. Стоките, изминали хиляди километри и оцелели през всички опасности на морето, се трупат по пристанищата на Ротерхит, където техните собственици откриват, че най-бавната и най-досадна част от пренасянето им тепърва предстои. Пратки, предназначени за южните (и най-силно населените) части на Британия, трябва да бъдат поставени върху скърцащи волски колички и да бъдат изтеглени през пристанищата и след това през Лондонския мост, който е изключително тесен и неудобен – през 1820 г. той става център на най-голямото задръстване в света.

Ситуацията е непоносима за град с гордостта на Лондон, и е ясно, че ако някое частно предприятие може да построи някакъв по-удобен път по-близо до доковете, може да изкара солидна печалба от пътни такси. Друг мост не не може да се построи, защото ще попречи на корабите да стигат до Лондонския басейн. Така няколко амбициозни мъже насочват мислите си към изграждането на тунел под Темза. Това всъщност не е толкова очевидна идея, колкото изглежда днес. Въпреки че добива на въглища нараства бързо, тъй като индустриалната революция настъпва с висока скорост, работните методи все още примитивни и тунелите се копаят от мъже с кирки на светлина от свещи.

Никой инженер не е копал тунел под голяма река, а Темза е особено труднa. На север Лондон е построен върху масивно легло от глина, идеален материал за тунели. На юг и изток обаче са има по-дълбоки слоеве от водоносен пясък, чакъл и утайка. Почвата е рядка, а на дълбочина е под силно налягане.

Richard Trevithick portrait

Ричард Тревитик

Първите мъже, които опитват тунел под Темза – банда миньори, доведени в Лондон през 1807 г. от група бизнесмени, обединени в компания „Thames Archway“ – няма от какво да се ръководят.

Главният инженер на този първи проект е един мускулест гигант на име Ричард Тревитик – самоук мъж, който проявява ослепителен талант за изобретения. Тревитик ползва парната мощност, за да задвии първия самоходен двигател, който работи по релси, и проектира първата в света парна машина с високо налягане. Той е убеден, че под Темза може да се изрови тунел относително лесно. Но не му отнема много време да разбере, че греши.

Мъжете на Тревитик постигат добър напредък, докато копаят в лондонската глина, но след като попаднат под Темза, те постоянно срещат проблеми. Първият им тунел е висок само метър и половина и широк около 1 метър, а вода, мръсна от канализацията на града, от която има 9 метра над главите им, прониква в тунела със скорост 75 литра в минута. В това тясно пространство трима миньори работят на колене, един копае с кирката си, друг разчиства пръстта, а третият поставя дървените греди. Условията на работа по време на шестчасовата смяна са ужасяващи – работниците са напоени с пот и речна вода, никой не може да се изправи или да се опъне, а тунелът е толкова лошо вентилиран, че вредният въздух понякога гаси свещите.

Въпреки това, корнишците постигат напредък и до януари 1808 г. Тревитик съобщава, че тунелът му е на 40 метра от северния бряг на Темза и че строежът ще бъде завършен за две седмици. Но тъкмо тогава нещата започнаха да вървят катастрофално. Миньорите ударят скала, а след това и вода, този път в такова количество, че нищо не може да попречи на замърсена почва да се влее в тунела. Мъжете едвам успяват да избягат от потопа.

Правилно предположил, че тунелът му се е приближил твърде близо до неочаквана депресия в коритото на Темза, Тревитик урежда дупката да бъде запушена с големи торби с глина, изхвърлени в реката. За учудване на песимистите, тази на пръв поглед отчаяна мярка проработва и тунелът е изпомпан и сух. След няколко дни обаче той отново се наводнява и този път Thames Archway вдига ръце. Средствата й са изчерпани, главният й инженер е болен от излагане на речната вода и всичките му усилия доказват само, че преминаването под реката при Ротерхит надхвърля границите на съвременните технологии.

Thames tunnel shield

По това време единствените машини, използвани в мините, са помпи. Марк Брунел е мъничък, ексцентричен човек, непрактичен в личния си живот, но силно способен новатор. Неговите изобретения, които привличат вниманието на мъже като руския цар Николай I, включват машини за масово производство на топове, бродиране на тъкани, рязане на дърва и изработване на части за кораби.

Shipworm

Дървопробивач

Малко след провала на компанията, Брунел случайно се разхожда из Кралското пристанище в Чатъм, когато забеляза гнило парче корабен дървен материал, лежащо на кея. Разглеждайки дървесината под лупа, той забеляза, че тя е заразена с дървопробивач. Докато копае в дървото, този „червей“ (всъщност е мекотело) поема дървесината в устата си и я усвоява, отделяйки твърд, крехък остатък, който полепва по тунела, който е изкопал, и го предпазва от хищници.

Въпреки че не е имал предварителни познания или интерес по темата, Брунел осъзнава, че тази техника на копаене може да бъде адаптирана така, че да произведе изцяло нов начин на тунелиране. Прозрението му го вдъхновява да създаде устройство, което се използва под една или друга форма в почти всеки основен тунел, построен през последните 180 години: тунелният щит.

Taipei MRT Xinyi Line Tunnel boring machine

Модерен тунелен щит

Тунелирането под Темза обещава добър тест за ново изобретяване на Брунел. Взети са проби под руслото на реката и той разбира, че е по-добре да се придържа в близост до дъно на реката, което е от глина, вместо да рискува да удари пясък, ако копае по-дълбоко. След това започна работа по тунела през 1825 г.

През май 1827 г., когато тунелът вече доста напреднал, стига до земя толкова течна, че си пробива път през пролуките между дъските и залива един от миньорите. Останалите 120 мъже, не успява да навлязат навреме, за да преустановят потока. Бучащата вода се вдигна бързо и наводнява тунела като изпраща всички миньори на повърхността.

Брунел, подобно на Тревитик, разбира, че тунелът му е минал под кухина в речното корито и също решава проблема си с торби с глина. След потопа хората му започват да изпомпват тунела, което отнема 4 месеца и когато работата започва отново, през ноември, в него се провежда банкет с 50 гости.

Само след няколко месеца обаче щитът стига до прекалено рохка земя още веднъж. Рано сутринта на 12 януари 1828 г. миньорите в една от най-горните килии работят, когато в тунела настъпва поредният неудържим порой от вода. За пореден път мъжете в щита трябва да бягат, но този път е твърде късно и шест миньори се удавят. Разходите за докарване на още 4500 торби глина в Темза, за да се запуши тази последна дупка в речното корито, изчерпват средствата на компанията на Брунел. Без ново финансиране тунелът е изпомпан, щитът е спрян и проектът е изоставен.

На Брунел и неговите работници са необходими 7 години, за да принудят правителството да отпусне заем от 246 000 британски лири, за да позволи завършването на работата по този „проект от национално значение“. И въпреки замяната на стария тунелен щит с нов модел, който по-добре може да устои на натиска на Темза, когато реката се увеличава с всеки прилив, са необходими 6 години денонощен труд, преди тунелът най-накрая да се появи при Уапинг на 12 август 1841 г. По този начин работата по 365-метровият тунел отнема 16 години и 2 месеца.

 
 
Коментарите са изключени