shareit

Музеят, в който може да се види целият секс на света

| от Вучето |

Няма да открия топлата вода, ако кажа, че Холандия е една от най-разкрепостените във всяко едно отношение страни в света. Това секс, това леки наркотици, това евтаназия…

Просто няма социално и културно табу, което холандците да не са обърнали като палачинка в тиган. Разбира се, за народ като нашия, който е на обратната страна на полюса и по-често чува “Забранено”, “Не пипай!” и “Как не те е срам!”, най-голям интерес би представлявал не фактът, че средностатистическият холандец е висок 185 см, а че по отношение на секса този същият е отишъл толкова далеч, че друг средностатистически европеец едва ли скоро ще го стигне.

Жителите на Ниската земя говорят за секс (и го правят!) със същата освободеност и липса на скрупули, с които биха си намазали препечена филийка с масло. Възпитанието в страната е крайно либерално. Освен че са обсипани с грижи и са им дадени много права, децата получават първия си урок по сексуално образование още на четиригодишна възраст и той съвсем не включва тинтири-минтири истории за птичките и пчеличките. Проституцията в страната е легализирана със закон от 2000 г., а на проституирането се гледа като на всяка една друга нормална работа. Затова и от 2011 г. секс тружениците са задължени да плащат данък върху годишните си приходи. Това, разбира се, си има своите предимства: когато в края на кариерата си теглят чертата, се оказва, че им се полагат пенсии за прослужено време и дори за инвалидност…

Но да оставим настрана социалния фактор и да се съсредоточим върху другите аспекти на секса. Да си представим, че сте дошли в Амстердам като турист. Надникнали сте вече зад клатушкащия се шкаф за книги, който води към тавана-скривалище на Ане Франк и сте си купили плакат с репродукция на “Селяни ядат картофи” от гифт шоп в музея на Ван Гог. Оставили сте си Квартала с червените фенери за “десерт”. Вече сте там и любопитно разглеждате витрините на бордеите.

Но понеже някак не ви стиска да пробвате секса, който предлага транссексуален младеж, облечен като Бритни Спиърс от 90-те, винаги може да видите много секс накуп на едно друго място, също толкова култово, колкото и Квартала. Музеят на секса.

sexmuseum, amsterdam

Разположен на пъпа на Амстердам, “Венустемпел” (Храмът на Венера) е първият и съответно най-старият музей на секса в света. Вярно, за разлика от Квартала на фенерите, където зяпането на приятелски настроените разголени секс работнички е безплатно, тук зяпането си има цена (4€), но си заслужава човек да жертва един дюнер, за да види, например, какви забележителни уреди и механизми за удовлетворяване на сексуалния нагон е имало през Средните векове.

Храмът на Венера отваря врати през 1985 г. и отначало разполага със съвсем скромна експозиция от еротични предмети от 19-и век. За голяма изненада на уредниците обаче, тя предизвиква огромен интерес и затова те се нагърбват със задачата да обогатят колекцията. Понастоящем музеят разполага с внушителна колекция от рисунки, записи, фотографии, картини и всевъзможни чудати артефакти, чрез които посетителите проследяват еволюцията на човешката сексуалност през вековете.

Експозициите са разположени на три етажа, и ако имате болки в ставите или се придвижвате трудно, стълбите може да ви дойдат малко в повече. През цялото време, докато обикаляте, ще сте преследвани от пъшкащи звуци и стенания, които действат леко дезориентиращо и разсейващо. Някои от експозициите са интерактивни и могат да ви докарат до състояние, в което обикновено се озовавате при по-интимни обстоятелства.
Ако пък сте в града с половинката си, музеят предлага богат набор от информационни материали за всякакви нестандартни еротични практики, които при желание бихте могли да изпробвате следващия път в спалнята.

На приземния етаж се намират Галерията на Казанова, Залата на Маркиз дьо Сад и Улица “Фани Хил”. Съжалявам, ако развалям изненадата, но точно на тази “улица” посетителите ги очаква непредвидена среща с една от най-любимите атракции на музея. Откъм една ниша в стената изскача ексхибиционист на средна възраст и с обигран жест разтваря шлифера си, за да разкрие анатомичните си прелести под него.

На първия етаж пък се помещава галерията, посветена на живота и “творчеството”в спалнята на Рудолф Валентино – може би първият в света мъжки секс символ. Тук са още Залата на славата на Катарина, Галерията на Венера и залите на Оскар Уайлд и известната развратница Мадам дьо Помпадур.

На най-високо в музея се намира залата “Варгас”, както и нова секция, който все още не беше отворена за посетители последният път, когато бях в музея. Но вие може да сте късметлии и да получите достъп до новата експозиция. А, и не забравяйте да ми врътнете едно телефонче, за да ми кажете дали си заслужава…

 
 
Коментарите са изключени

Гарет Джоунс – журналистът, който се опълчи на Сталин

| от |

През 2016 г. Евровизия се превърна в политическа сцена. Появата на Джамала и нейната песен „1944“ разпали много сериозно света. Песента ѝ очевидно трябваше да напомни за един по-тъмен исторически момент на Украйна. И докато всеки посочва концентрационните лагери като доказателство колко жестоки могат да бъдат хората, един друг исторически факт остава някъде назад в историята или най-често се заменя от по-голямо зло.

Историята за Холодомора не е по-малко притеснителна. За една година от 1932-1933 г. са избити между 4-10 милиона украински селяни. Тайната се пази дълго време, но някъде през 80-те години истината успява да намери своя път. Участието на уелския журналист Гарет Джоунс е в корена на ситуацията. Уелсецът помни с добро Източна Европа, майка му някога е работила като учителка там и той много искал да се върне обратно. Още в самото начало, бъдещият журналист показал дарбата си да научава доста езици. След някои от най-популярните и говорими езици са френски, руски, немски и още няколко. На 25-годишна възраст става един от чуждестранните дипломати, работещ пряко с британския министър-председател. През 30-те години на миналия век работи като репортер във „Западна поща“ и няколко други уелски издания. Неговото занимание било да покрива новините около бунтуващата се Нацистка Германия.

През 1933 г. е в Лайпциг, където Хитлер ще поеме властта на страната и ще я поведе в един кървав танц. Като журналист, Гари не се притеснявал да комуникира с нацистите, етиката изисквала да познава двете гледни точки и той правил точно това. В последствие се оказва, че има досие и много други също го подозират. След като отразява това събитие, журналистът заминава за 2 месеца в Украйна. С неговите езикови познания е готов да разгледа по-обстойно украинската политика, както и да успее да разбере какви са настроенията на местните жители. За жалост пристига във време, в което болшевиките вече са взели властта.

Gareth-jones

Снимка: By Український інститут національної пам’яті – People of Truth, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=45274818

След Ленин е дошъл Сталин, който има намерение да завърши своя 5-годишен план. Една от точките на колективната уелски на земя и животни принуждава мнозина да се разделят с притежаваното от тях. Планът бил елементарен, селскостопанската индустрия трябвало да храни работниците, които живеят в градовете. Резултатът от това решение води до геноцид, след като никой няма храна. Заможните фермери се депортират по политически причини в Сибир, а имането им заминава в полза на държавата. На 29 март 1933 г. дава пресконференция и разкрива какво наистина се случва под контрола на Сталин. След това някои вестници публикуват историята му със заглавие „Глад сковава Русия, милиони умират“. Един фрагмент от разтърсващата новина гласи:

„Разхождаш се през селата и минах покрай 12 кооперации. Навсякъде се чуваше плач и викове „Нямаме хляб, умираме!“. Плачът идвал от всички страни на Русия, от Волга, Сиберия, Беларус до Централна Азия. Минах покрай черноземните полета на Русия, които се славят като най-богатия регион. На кореспондентите им е забранено да ходят там, но аз исках да видя какво става със собствените си очи.“

6_aug_top_daily_express_Holodomor_Genocide

Снимка: By Unknown – New York Evening Post, Daily Express Journals, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32766652

Съветският съюз тогава се опитва да дискредитира уелсеца, а само няколко дни по-късно Уолтър Дуранти публикува друг материал. Дуранти е носител на наградата Пулицър и бързо прикрива следите със заглавието „Руснаците са гладни, но не гладуват“. В материала на Уолтър се говори на пропаганда, която иска да урони престижа на новата власт. Това е материалът, който носи черен печат в паспорта на Гари, особено ако някога е смятал да се завръща отново там. След няколко месеца в дома си, той разбира от приятел, че Япония е окупирала части от Монголия и заедно със своя приятел Хърбърт Мюлер заминават, за да направят разследване. Докато двамата преминават през Китай с кола – пътуване, което няма да им отнеме повече от ден – биват нападнати от японски бандити. Не е ясно как бандитите са разбрали, но след като са заловени, Мюлер е изпратен, за да търси пари за откуп. Джоунс останал като залог и на 12 август 1935 г. е застрелян – точно на рождения си ден. Едва през 2012 година става ясно, че всичко е било добре оркестрирано от тайната полиция НКВД.

Адам Пурпис бил търговец на кожи, латвиецът се познавал и с двамата репортери, отпуснал им колата и след това чакал действията на бандитите. Според Джордж Кари, Пурпис имал досие като таен агент. Въпреки опитите на журналиста да насочи погледите на света в бедстващите руски райони, истината излиза някъде през 80-те години. През 1991 г. ще извоюва своята независимост, а през 2006 г. Украйна ще заяви, че това е бил умишлен акт на геноцид. До днес САЩ отказва да използва думата геноцид и класифицира този вид престъпление като „Престъпни действия от режима на Сталин“). През 2008 г. Украйна дава почетен медал за заслуги на журналиста, докато Ню Йорк Таймс сваля заглавието на Уолтър Дуранти. Не си мислете, че Гари не е очаквал ответен удар, той бил предупреждавам многократно, че за думите си може да страда, но въпреки това предпочел да сподели на света истината за зверствата, които са се случвали по това време.

 
 
Коментарите са изключени

Значението и създаването на символа на мира

| от |

Семафор е устройство, което показва на машинистите по кои релси да карат влака. Военноморските сили също имат подобна сигнална система, но тя се извършва от хора със знамена. В исторически план живите семафори добиват повече известност по време на Френската революция, когато улесняват и ускоряват комуникацията в цялата държава. В такъв случай е малко иронично, че семафорът играе важна роля в създаването на емблематичения антивоенен символ. Той е създаден по идея на британски дизайнер за конкретна кауза, но в крайна сметка става популярен и универсален в цял свят.

Джералд Холтом е роден в Англия по време на Първата световна война, а след това ще стане изключителен противник на Втората световна война. След като завършва Кралския колеж по изкуства, той започва работа в Министерството на образованието. През 1958 приема задача встрани от редовната си служба – да изработи лого за ядрено разоръжаване, което да се използва на протестен марш, организиран от новосформираният Комитет за директни действия срещу ядрената война (Direct Action Committee against Nuclear War  – DAC), подкрепен от Кампанията за ядрено разоръжаване (Campaign for Nuclear Disarmament – CND).

1983 Easter CND demo Aldermaston

Кадър от протеста

Логото ще бъде отпечатано в 500 бройки за марша, който бъде доста дълъг – 80 километра, от площад Трафалгар в Лондон до Британския институт за изследване на атомното оръжие. Този символ ще обединява хората в първия мащабен антиядрен марш по рода. Съответно той се появява на знамена и плакати, но също така хората го рисуват на лицата си, за да напомнят за отговорността на всеки отделен човек да се изправи срещу войната.

Semaphore Delta November

По отношение на семафорния елемент в логото – то всъщност е комбинация от знаците с флагчета, които семафорите правят, за да означат буквите „N“ (в зелено на картинката) и „D“ (в синьо на картинката) , които са първите букви на думите в израза Nuclear Disarmament или в превод от английски език „ядрено разоръжаване“. Тези знаци се стилизират с черти, налагат се един върху друг и се поставят в кръг.

Peace symbol

Според Андрю Ригби, професор по мир в Университета Ковънтри във Великобритания, този символ не е първият опит на Холтом. Преди това той обмисля гълъба, но образът на птичката вече се ползва от режима на Сталин в работата им по водородната бомба. Холтом обмисля и християнския кръст, но той може да бъде свързан с кръстоносците (а в по-близкото минало и със западната нация, която пусна ядрени бомби върху Япония). Дизайнерът иска да създаде нещо, което да бъде универсално възприето, без друга символичния и смислова натовареност.

И така, в състояние на „дълбоко отчаяние“, пише самият Холтом, „нарисувах себе си: един човек в отчаяние, с ръце… протегнати навън и надолу… Оформих рисунката с линии вместо ръце и я поставих в кръг. В началото ми изглеждаше смехотворно и толкова странно.“

Той все още не е сигурен, че това е правилното лого, но все пак го рисува на лист хартия, закача го за якето си и забравя за него. Когато една жена в Пощата го попита какво е това, той си спомня: „Погледнах изненадан и видях, че символът ND е закачен на ревера ми. Чувствах се доста странно и притеснено да го нося. „О, това е новият символ на мира“, й казах. „Колко интересно, разпространен ли е?“ „Не все още, но очаквам, че скоро ще има доста.“

Ранните версии, направени за CND, приличат малко на стилизирани хора – когато приближават кръга, линиите се разширяват, което прави знака да изглежда като глава и тяло с насочени напред ръце. Те също са направени от глина и са раздадени с тъмното послание: „В случай на ядрена война, това може да ви надживее.“

CND badge, 1960s

CND продължи да използва логото във Великобритания, но то се по света и в крайна сметка ще започне да символизира и мира в най-широкия смисъл. В Съединените щати протестиращи пацифисти ползват и популяризират символа през 1958 – те го слагат на малка лодка и я пускат в зона за ядрена опити. Няколко години по-късно, делегат от Американския студентски мирен съюз (СПУ) се завръща от пътуване до Великобритания и убеждава групата си да вземе символа и да го разпространи в университетите.

Логото няма авторски права и с времето популярността му продължава да се развива. В следствие на това то е описано като „може би най-мощното, запомнящо се и разпознаваемо изображение, създадено някога за светска кауза“.Холтом обаче се притеснява за негативния аспект на фигурата, която прилича на рунически символ за „смърт“ (инверсия на руната за „живот“). Но той също и осъзнава нещо – ако символът се обърне, би могъл да изглежда като „дърво на живота“, представляващо надежда и оптимизъм. От семафорна гледна точка  „разпънати ръце нагоре“ означават буквата U и заедно с буквата D тази нова обърната фигура може да означава и „unilateral disarmament“, от англ. „едностранно разоръжаване“. А това е най-голямата мечта на Холтом.

 
 
Коментарите са изключени

Пруският крал с армията от гиганти

| от |

Армията на всяка държава е от особена важност. тя е гарант за предстоящите мирни времена, дори и никога да не влезе в употреба. Войникът често се представя като левиатан с безгранична сила, а в средновоковието, когато рицарите и тежката пехота са били в основата на полесражението, размерите имали значение. Едва след посещението на Чингис Хан става ясно, че 10 добре дисциплинирани армейци могат да неутрализрат всяка заплаха, а след като тази военна единица е представяна много често като благородна, но историческите архиви не показват нищо по-различно от средностатистически бабаит със сериозно количество персонал, който да помага.

Фредерик Уилям 1-и от Прусия е известен като „войнишкия крал“. Неговото внимание към войската е било огромно, а военната дисциплина го е мотивирала да загърби охолния живот и да бъде много близо до войската. Повечето му пари отивали за училища и болници, но голямата му страст била насочена в една друга територия. Легендарната 6-та пруска дивизия имала само едно изискване към кандидатети си – височината. Минималната за членуване била 188 сантиметра, но според тях, колкото по-висок е човек, толкова по-добре. Хиляди мъже били потърсени из цяла Европа, за да може да се включат във въпросната дивизия. Демонстрацията на тази дивизия била кръстена логично „Гигантите от Постдам“.

Langer_Kerl_James_Kirkland

Снимка: By Johann Christof Merck – Own work, Wuselig (talk · contribs), 2007-09-08, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3082974

И докато застрашителните левиатани изглеждали впечатляващо под строй, историците не са много убедени, че размерите са от особено значение. Дългите ръце биха помогнали за по-лесното зареждане на пушката, ала не трябва да забравяме, че така стават и още по-лесна мишена за околните. Един от най-високите членове бил Джеймс Киркланд с височина от 216 сантиметра. Фредерик бил готов да приветства всеки гигант, а в замяна предлагал дипломатически услуги. Повечето вербувани високи другари нямали никаква военна подготовка и те самите не се интересували от армейската кариера, но когато говорим за сформиране на армия, свободата на избора все още не била толкова достъпна, колкото бихме желали да бъде. Лудостта на пруския крал достигнала нови измерения с постяването на червени шалове на всяко дете, което се е родило във високо семейство. Шалът бил индикация, че детето е подходящ избор за въпросната дивизия.

Следващата стъпка била и развъждането на високи хора. Персоналът на Фредирик трябвало да гарантира, че високите мъже ще срещнат адекватно високи жени, за да се продължи рода и съответно да се попълняти дупките в армията. И най-интересното в цялата работа, че армейците никога не са влизали в бой. Кралят бил изключително миролюбив. Армейците пък получили още по-високи шапки, за да изглеждат достатъчно заплашително. Кралят дори имал интерактивна система на заплащана – колкото по-висок е войникът, толкова повече пари получава. Фредерик 2-и също получил живота на баща си. Живеел като спартанец, имал серия от младежи, които да отбира за приятели и да тренират различни военни маневри. Очевидно това не е било най-мечтаното детство и Фредирик младши решил да избяга.

За жалост високите момчета го заловили и върнали при баща му. Младежите, които помогнали за бягството, бързо били осъдени на смърт. А самият царски син се озовал в затвора. Дори в последните си дни, кралят наредил на неговата дивизия от високи мъже да марширува в стаята му и да го пази. Фредерик 2-и все пак използвал войниците, но не ги запазил в един батальон, а ги разделил в различни дивизии и разширил кралството. Днес може да срещнете възстановка на тази армия в Постдам, местните жители (без значение от височината, слагат одеждите и маршируват през града).

 
 
Коментарите са изключени

Салвадор Дали и Гала: Когато любовта се превръща в сюрреалистично изкуство

| от Вучето |

“Forever is you and me”. Вечността сме аз и ти. С това изречение най-прочутият и най-ексцентричен художник-сюрреалист Салвадор Дали успява да въплъти в малко думи любовта, която го държи в плен на една-единствена жена цели 53 години. Неговата съпруга, муза и вдъхновителка Гала.

Истинското й име е Елена Делувина Дяконова. Ражда се през 1894 г. в Казан, университетски град на брега на Волга. Тя е второто от общо четирите деца на интелектуалците Иван и Антонин Дяконови. Когато Елена е десетгодишна, бащата изчезва безследно по време на златотърсаческа експедиция някъде в Сибир, което поставя семейството в доста неизгодно икономическо положение. Майката обаче се омъжва повторно, напук на тогавашните строги канонически закони на Руската православна църква. Бракът с богатия адвокат Коля връща изгубения социален статус на изпадналото семейство и децата получават възможност да се учат в Москва и да пътуват из Европа.

И ето ти я хубавата Елена в Швейцария. Годината е 1913-а. Фактът, че е в санаториум близо до Давос, където се лекува от туберкулоза, не пречи на момичето да палува. Едва 17-годишна е, когато се влюбва се в друг пациент, когото майка му е изпратила в санаториума да се лекува от вируса на поезията. По онова време той все още е мосю Никой, но няколко десетилетия по-късно целият свят вече ще знае името му и ще чете неговите стихове – Пол Елюар. Двамата се женят, а през 1918 г. им се ражда дъщеричка – Сесил. На Гала обаче майчинството не й понася добра. Тя постоянно пренебрегва грижите за детето и го игнорира с дни.

Galarina

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=648601

Покрай съпруга си Гала, или Галина, както Елюар е започнал да я нарича още в самото начало на познанството им, навлиза дръзко и със самочувствие в средите на творците-сюрреалисти. А те хем я обожават, хем я ненавиждат заради деструктивното влияние, което упражнява върху тях. На Гала обаче не й пука кой какво мисли и говори за нея. Тя е във вихъра си. И как не! Все пак живее в бохемския Париж, спи с когото й падне и дори принуждава съпруга си да правят тройка с новия й любовник, художника Макс Ернст. Играта обаче коренно се променя, когато през август 1929 г. тя и Елюар гостуват на млад, никому неизвестен художник в Коста Брава, Испания. Името му е Салвадор Дали.

И бам! – чувствата връхлитат Гала и десет години по-младия творец като ураган, изпращайки в небитието спомените им за всичко, което е било досега. Бъдещето се разкрива като едно бяло платно, което на двамата тепърва им предстои да изрисуват с цветовете и демоничните образи на любовта си. В автобиографичната си книга “Тайният живот на Салвадор Дали” художникът пише: “Съдбата беше предопределила тя да бъде моята Градива (“Ходещата жена”, митологическа фигура от 20-и век, героиня от новелата “Градива” на немския писател Вилхелм Йенсен – бел. ав.). Тази, която се движи напред, моята победа, моята съпруга.”

Дали и Гала се женят на 30 януари 1934 г. Заради пословичната си, направо патологична фобия от женски гениталии, Дали е все още девствен, когато двамата започват връзка през 1929-та. Не е сигурно дали Гала  успява  да го “излекува” от страха му, но скоро се превръща в постоянен извор за вдъхновението му. Всъщност Дали е толкова вманиачен по любимата си, че в началото на 30-те започва да подписва картините си не само със своето, но и с нейното име, понеже, както обича да казва, “аз рисувам най-вече с кръвта ти, Гала.”

В ролята си на негова официална муза, Гала се появява в творбите на Дали най-вече като религиозна фигура, като това в повечето случаи е Дева Мария. Един от най-красноречивите примери е платното “Мадоната от Порт Лигат”, което Дали рисува по време на т. нар. си период на “ядрен мистицизъм”.

Гала е далеч по-рационалната от двамата и затова неслучайно се изявява като агент на съпруга си – бори се неумолимо и понякога дори агресивно за правата и хонорарите му с галеристи, купувачи и колекционери на съвременно изкуство. Често се допитва до картите Таро, за да предвиди как ще се развие в бъдещето кариерата на съпруга й, а също и за да търси начини за оптимизиране на печалбите от продажбите на творбите му.  Всъщност Гала се справя толкова добре с ангажиментите си на агент, че скоро и други художници, като например италианският гений на необароковата живопис Джорджо де Кирико, започват да търсят професионалните й услуги. Колкото повече творчеството на Дали “възмъжава” и печели дивиденти, толкова повече той и Гала еволюират като двойка. Превръщат  се в епитом на власт, стил и влияние. В един момент семейство Дали вече са толкова модни, че всеки, който иска да бъде някого в общественото пространство, се домогва до тяхното приятелство и внимание. Общо взето, двамата са нещо като семейство Бекъм или Кардашиян на европейския елит през 40-те и 50-те години на века.

И докато Дали е изцяло подвластен на всепоглъщаща каризма на жена си, тя самата не може да се похвали като най-вярната съпруга на света. Според близки до семейството източници сексуалният нагон на Гала е толкова силен, че по нейните стандарти сексът никога не е достатъчно много и достатъчно добър. Дали е напълно наясно с това и не само, че няма нищо против забежките на жена си, но и ги окуражава. Фактът, че е последовател на кандалулизма (вид екхибиционизъм, при който сексуалната възбуда се постига при вида на голата сексуална партньорка), е като удар в десетката за Гала, понеже й дава картбланш да си разиграва коня когато и с когото пожелае. Не че не обича Дали безумно, просто така е устроена. Трябва й секс, много секс. При това с различни партньори. Гала предпочита компанията на младички художници и често, за да си я осигури, ги обсипва с щедри подаръци. Купени с парите на мъжа й.

И до ден днешен биографите на Дали не са сигурни дали изобщо той и Гала са правили секс предвид вродената фобия на художника. Със или без секс обаче, отстрани погледната, връзката им изглежда много хармонична, направо перфектна. Дали признава, че “ако можех, щях да полирам Гала като диамант, за да я накарам да блести, да бъде колкото се може по-щастлива. Бих се грижил за нея повече, отколкото за себе си , защото без нея съм загубен.” Нищо обаче не трае вечно. Изтъркано клише, което, за съжаление, се оказва вярно дори в случая на Дали и Гала.

В края на 60-те връзката им започва да губи лустрото си. Въпреки това двамата не престават да опитват да запазят семейството си. Именно с такава цел през 1968 г. Дали купува на жена си замък в Пубол, Каталуния. Когато й връчва ключовете за разкошното имение, й обещава, че няма да я посещава там без изричното й разрешение. Просто идеално! Гала се развихря и редовно започва да си устройва срещи с млади творци в замъка. Разбира се, не с цел да разговарят за изкуство. Дали обаче не се седи у дома да рони крокодилски сълзи. Организира грандиозни оргии в дома си, на които постоянно  присъстват страхотни красавици. Художникът обаче не участва, просто гледа. Той обича да гледа!

През 1980 г., когато е на 76, Дали е принуден да се пенсионира заради прогресираща парализа. Вече не е в състояние да държи четката в ръка и колкото повече състоянието му се влошава, толкова е по-малко склонен да търпи разюзденото поведение на Гала. Тя не се свени да използва приходите от продажбите на картините му, за да спонсорира прищевките на младите си любовници. В един момент обаче на Дали му писва и пребива жена си толкова лошо, че й счупва две ребра. За да го успокои, Гала го насилва да погълне голямо количество амфетамини и седативи, които не само го карат да изпадне в летаргично състояние, но и довеждат до необратими неврологични увреждания.

Гала Дали умира в Порт Лигат на 10 юни 1982 г. след усложнения от грип. Погребана е на територията на замъка си в Пубол. Когато смъртта я застига, тя има връзка с 22-годишния актьор от мюзикъла “Исус Христос суперзвезда” Джеф Фенхолд. Въпреки че знае за любовната й афера с Фенхолд, Дали е неутешим в скръбта си от смъртта на единствената жена, която някога е обичал. Той престава да се храни, зловещо издрасква лицето си с нокти и денонощно плаче и крещи името й. Въпреки влошеното си физическо и душевно състояние надживява Гала със седем години.

Салвадор Дали умира в родния си град Фигерас на 23 януари 1989 г. от сърдечна недостатъчност.

И така завършва вечността. За него, Дали, и за нея, Гала.

 
 
Коментарите са изключени