shareit

Котешки стълби – един прекрасен орнамент за (почти) всяка сграда

| от |

Котешки стълби, рафтове и други игрушки, катерушки и дизайни, ориентирани към котките, са често срещани в домашни условия, но на места като Берн, Швейцария, те достигат и до обществената среда, като се сливат с архитектурата, за да създадат инфраструктура за тези любимци.

Естествено, разпространението и инсталирането на тези малко сложни творения отразява благоговение към котките, но също така изисква ниво на съгласие и участие от общността. За да се изгради един мост до прозорец на четвърти етаж, човек трябва да има съгласията на поне трима съседи.

Снимка: Brigitte Schuster

Строго погледнато, думата „стълби“ всъщност е прекалено опростяване на това, което са направили в Берн – има рампи, стъпала, дори най-различни спираловидни стълбища. Някои са самостоятелно, а други са свързани помежду си. Някои са прикрепени, друго окачени за сградите. Като се вгледаме специално в тази много специфична типология, можем да видим разнообразие от материали и дизайн. Някои от тези структури са изградени по предназначение, докато други са просто преправени первази и ръбове, и подобни елементи. Много от тях имат и други функции освен котешките – като пощенски кутии и носещи греди.

Авторът на „Atlas Obscura“ Кийрън Дал казва „няма стълби за котки в Съединените щати, където обаче много щати имат така наречените закони за каишка, които забраняват животните да не са на каишка на открито“. Някои собственици на жилища създават „катиони“ (вътрешни дворове специално пригодени за котки ) като компромис, докато други просто оставят котките си да се скитат свободно, което до голяма степен се толерира от обществото. На други места, като Австралия, милиони диви котки са маркирани като инвазивни видове, доведени от колониалистите, които преследват други застрашени същества и нарушаващи опитите за възстановяване на популациите от животни.

Като оставим естетиката, креативността и споровете настрана, специалистът по котешко поведение Денис Търнър твърди, че котешките стълби са полезни, дори и да не са от съществено значение за някои любимци. „Котките“, отбелязва той, „не винаги падат на крака. Затова всъщност високите скокове могат да доведат до сериозни наранявания.“

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Как Джими Хендрикс и Кийт Ричардс поделиха една китара и една жена  

| от |

Какво се случва, когато двама от най-прочутите и изтъкнати китаристи в историята се окажат в спор за една и съща китара и една и съща жена?

Особено в задимената лондонска блус сцена от средата на 60-те години?

И особено, когато става въпрос за 20-годишна манекенка, луда по блуса, и бял Fender Stratocaster – иконичния инструмент, който ще остане завинаги свързан с ненадминатото звучене на Джими Хендрикс?

Младата  и красива Линда Кийт, модел на Vogue, връчила китарата на тогава все още неизвестния чернокож американец Джими, който се опитвал да пробие на английската сцена.

Имало само един проблем. Единственият огорчен човек от този толкова мил жест бил собственикът на инструмента – китаристът на Rolling Stones Кийт Ричардс, тогавашен любовник на Линда.

По същото време той бил с групата си на турне в Щатите и не подозирал, че никога няма да си възвърне нито бялата китара, нито чернокосата приятелка. Защото Линда, популярно лице от нощния живот на Лондон тогава, вече приемала за своя мисия да изстреля кариерата на Джими нагоре.

gettyimages-612220576-594x594

А самата китара? По това време тази на Джими била в заложна къща, а той се нуждаел от инструмент, тъй като Линда била поканила Сиймор Стейн (човекът, открил Мадона години по-късно) да чуе Джими в един клуб.

Онази нощ той строши бяла китара на сцената„, разказва Линда. „Не бях на себе си от гняв. Бях му заела китарата на гаджето ми, а той троши такава на сцената! Бях бясна на Джими, за мен това е възможно най-отвратителната постъпка“.

Дали строшената тогава на сцената китара е била именно тази на Ричардс? Най-вероятно не, тъй като нейните следи се проследяват до февруари 1967-а, когато била открадната след друг концерт на Джими. Но сигурното е, че китаристът на Rolling Stones никога не си я получил обратно.

Линда Кийт, която днес е на 73 г. и живее в Ню Орлиънс със съпруга си, музикалния продуцент Джон Портър, разкри доста години по-късно повече подробности за своето участие в кариерата на Хендрикс.

gettyimages-108304014-594x594

Тя за пръв път го видяла да свири в нюйоркския клуб Cheetah. „Не можех да повярвам, че никой още не се е заел да го наложи“, спомня си тя. „Беше удивителен. Настроенията, които предизвикваше с музиката си, умението му и присъствието му на сцената. Но никой не подскачаше от вълнение. Не можех да повярвам“.

Оценката на Линда за непознатия тогава китарист е оценка на истински ценител. Тя се наслаждавала на най-големите блусари по радио BBC и вече била слушала на живо американски емблеми на жанра като Сони Тери и Сони Бой Уилямсън.

А най-добрата й приятелка Шийла Клайн ходела с мениджъра на Rolling Stones Андрю Олдъм и било неизбежно и самата Линда да се запознае отблизо с групата. „Бях ги слушала по клубове. Бяха интересни, но нямаха с какво наистина да ме грабнат“, откровена е манекенката.

Да, Stones далеч не са били най-любимата група на Линда. Но Кийт Ричардс разказва в автобиографията си Life! как изтънчената и светска Линда го съблазнила на едно парти: „Бях напълно и тотално влюбен“.

Любовта към музиката ги свързвала силно, но по време на връзката им новата му приятелка не му позволявала да пуска Stones на грамофона й. „Знаеше, че не съм им голям фен. Много бях навътре в черната музика, а в сравнение с нея те звучаха бледичко“, обяснява тя.

gettyimages-114322870-594x594

Естествено, това не спирало Линда да ходи заедно с Rolling Stones по американските им турнета и именно така станала и срещата й с Джими Хендрикс. „Първата ми мисъл, естествено, беше, че Кийт трябва да го види“. Но скоро до Ричардс стигнали слухове, че любовницата му твърде често се движи с извънредно талантливия американец.

„Смятах, че е задължително той да бъде забелязан, да си намери кой да го издаде, и да отвърти главата на всички. Знаех, че притежава всичко необходимо и затова се впуснах“, разказва Линда.

Затова тя поканила мениджъра Андрю Олдъм на онази въпросна изява на Джими, в която свирил с китарата на Кийт Ричардс. Но вечерта не протекла особено успешно: „Джими беше разпилян в свиренето си и раздърпан на външен вид. Андрю също се държеше странно и не беше особено заинтригуван. Може да е знаел, че се движа с Джими. Може би е бил предупреден от Кийт. Кой знае? Но това много ме тревожеше“.

След това пристигнал и Сиймор Стейн, а Джими счупил китарата. Стейн усетил задаващия се скандал и побързал да си тръгне.

Но Линда Кийт все пак успяла в мисията си. Късметът й се усмихнал, когато тя поканила мениджъра и китарист на Animals Час Чандлър да чуе Джими.

„Посред бял ден влизаш в тъмно като пещера кафене. Тогава сцената светва и Джими забива първия акорд на Hey Joe. Беше помитащо и не съм изненадана, че закова Час от самото начало. Самата аз бях поразена, а уж знаех какво да очаквам“.

Не след дълго Хендрикс започнал да постига успехи с Чандлър като мениджър. Сформирал бандата си The Jimi Hendrix Experience, а Линда се оттеглила от живота му.

„Той си имаше мениджъри, приятелка и други хора, които да му казват какво да прави. Може би те са виждали моето влияние като някакъв вид заплаха. Може би са мислели, че ще се опитам да го завлека по-далеч от комерсиалното звучене и по-близо до чистия блус“.

gettyimages-156677041-594x594

Междувременно Ричардс алармирал бащата на Линда, че някогашната му приятелка си е намерила лоша компания и се е забъркала с наркотици (каквито, ако искате вярвайте, тогава китаристът на Rolling Stones все още не употребявал).

„Каза на баща ми да дойде да си ме вземе. Щом той влезе в кафенето Au Go-Go, си казах „Боже, това изглежда е баща ми“. Той ме хвана за ръката и ме изведе оттам“.

Самият Ричардс я очаквал в Лондон. „Изглеждаше доста доволен. Казах му да се разкара. Кийт определено ми направи мръсотия, но той искрено си е мислел, че съм в опасност, от която ще ме спаси. И Бог да го благослови, може пък наистина да ме е спасил“.

С Хендрикс Линда изгубила връзка, но не напълно. „Все още се опираше на мен в критични моменти“, твърди тя. Отново я потърсил и малко преди смъртта си.

„Писа ми да ми каже, че е измислил песен за мен – See Me Linda, Hear Me, I’m Playing the Blues. Винаги съм обожавала как свири блус, повечето му песни са си блусарски“.

Хендрикс умира трагично през 1970 г. след предозиране с хапчета, но успява да остави вечно музикално наследство и все още да е смятан от мнозина за най-великия, който някога е хващал китарата.

gettyimages-108304087-594x594

Ролята на Линда в онази преходна и малко известна фаза от изгряването на суперзвездата е описана в игралния филм All is by My Side (2013), като режисьорът Джон Ридли признава, че е бил вдъхновен точно от въпросната загадъчна късна песен на Хендрикс, която остава под името Send My Love to Linda.

А както се оказва, манекенката получила и още една прекрасна песен за себе си – Ruby Tuesday.

Една от най-красивите балади на Rolling Stones е написана от Ричардс конкретно за тази явно специална жена – която по-късно той ще определи като „първата, разбила сърцето ми“.

 
 
Коментарите са изключени

Дуелите заради любовния живот на Мария Кюри

Мария Кюри и съпругът й Пиер не бяха чужди на пресата. През 1903 г. двойката печели Нобелова награда „в знак на признание за необикновените постижения, които правят към обществото със съвместните си изследвания на радиационните явления, открити от професор Анри Бекерел“. Връзката им е щастлива като всеки от тях е на равно интелектуално ниво с другия. Те отпразнуваха Нобеловата награда и продължиха работата си, но след няколко години им се случи една трагедия.

Pierre Curie by Dujardin c1906

Пиер Кюри

През 1906 г. съпругът на Кюри загива при злополука. Следобеда на 19 април, докато вали силен дъжд, Пиер пресича улицата, когато е прегазен от карета с коне, която превозва 6 тона военни униформи. За жалост, мъжът умира на място. Въпреки че сърцето й е разбито, тя отхвърля пенсията, която френското правителство й предлага, като казва, че и сама може да издържа себе си и децата си без проблем. Мария се връща на работа скоро след смъртта на Пиер и дори зае академичния пост на съпруга си. Кюри пише:

Съсипана от нещастието, не се чувствах в състояние да се изправя пред бъдещето. Не можех да забравя обаче това, което съпругът ми понякога казваше – че дори и него да го няма, трябва да продължа работата си.

Вероятно не е изненада, че Кюри в крайна сметка продължава и в интимен план. Тя беше едва на 38 години, когато стана вдовица, и скоро насочи погледа си към Пол Ланжвен, бивш ученик на мъжа й. Като много интелигентен мъж, също толкова отдаден на науката, колкото и Пиер, Пол има потенциала да запълни празнотата, останала от починалия й съпруг. Плюс това, той беше хубав и имаше „процъфтяващи мустаци“. Няма какво да не му харесваш! Имаше само един мъничък проблем: Пол вече беше женен…

Paul Langevin Wellcome2

Пол Ланжвен

Въпреки това Кюри и Ланжвен си правят една хубава авантюра. За него извънбрачните отношения не бяха непозната и неизследвана материя – бракът му не беше особено щастлив, а съпругата му дори веднъж го беше ударила с бутилка по главата. (Въпреки че предвид многобройните му изневери, може би си го е заслужил.)

Жена му беше добре запозната с предишните му набези с други жени, но нещо във връзката му с Кюри я ядоса доста. И така, когато госпожа Ланжвен разбра, че съпругът и любовницата му са си устроили апартамент, където могат да се срещнат насаме, тя намира крадец и го наема да нахлуе там. Крадецът взе интимни писма от мястото и госпожа Ланжвен заплаши Пол, че ще го изкаже за афера на пресата, ако не я прекратят.

Аферата или продължава, или госпожа Ланжвен не удържа на думата си. Три дни преди Мария Кюри да спечели втора си Нобелова награда, съпругата на Пол дава писмата на пресата, заявявайки, че иска развод, пари и попечителството над децата им.

Вестниците полудяват от историята! Те описват Кюри като съблазнителка, която е примамила семеен мъж от добрата му френска съпруга и деца. Хората бързо се възмущават яростно, което не беше особено трудно нещо като се имат предвид предразсъдъците на по онова време – Кюри беше чужденка, родом от Полша, а също и (както грешно пишат вестниците) еврейка.

Пресата пуска слухове, че аферата е започнала, още докато Пиер е бил още жив. Тези твърдения също са неверни, но това е достатъчно, за да урони името на Кюри дотолкова, че Нобеловият комитет да я помоли да си остане във Франция и да не пътува до Швеция, за да приеме наградата. Те се страхуваха да си помислят какво ще стане, ако една прелюбодейка седне до  самия крал на Швеция!

От друга страна, Алберт Айнщайн веднага скача в защита на Кюри, като казва, че трябва да дойде в Швеция, въпреки обвиненията.

Убеден съм, че вие [трябва] да продължите да се отнасяте към тези измислици с презрение… ако глъчката продължава да се занимава с вас, просто спрете да четете тези глупости и ги оставете на влечугите, за които е написана.

Междувременно ситуацията става още по сериозна, защото се провеждат не един, а два дуела, възбудени от любовите на Мария Кюри.

Единият е между двама редактори на конкурентни вестници: М. Червет от Gil Blas и Леон Дуде от L’action Francaise. Техният спор беше относно доколко са основателни обвиненията на госпожа, вече госпожица, Ланжвен. Двубоят биеше с мечове и след „няколко ожесточени удара“ Дуде бе ранен и двамата решиха да се помириха.

Другият двубой бе между Пол Ланжвен и Густав Тери, журналист, който го нарича „невъзпитан страхливец“. Ланжвен не прие със спокойствие обидата и съответно предизвиква на дуел с пистолети. Въпреки проведените изчерпателни приготовления, дуелът не доведе до нищо – Тери отказа да стреля с мотива, че не иска да отърве Франция от един от най-големите й умове, а Ланжвен заяви, че не е убиец и също пусна пистолета си.

Публичността фактически слага край на връзката им. Ланжвен и съпругата му успяха да уредят спора си извън съда и по-късно се помириха, въпреки че Пол след това става забременява секретарката си и тя ражда.

Кюри все пак отива до Швеция въпреки съветите на Комитета и приема лично втората си Нобелова награда. След това отива на вечеря (с 11 блюда!) с краля на Швеция, която мина спокойно. Тя е първият човек – мъж или жена – спечелил Нобелова награда два пъти. За съжаление обаче, за научните постижения, които прави, плаща с живота си. През 1934 г. Кюри е диагностицирана с левкемия, резултат от продължителното излагане на йонизираща радиация. Работните й бележки и тетрадки, дори и днес, все още са твърде радиоактивни, за да се пипат без адекватна защита.

Мари Кюри не само спечели две Нобелови награди – в семейството й има общо пет. Тя спечели две, съпругът й Пиер Кюри спечели една, дъщеря й, Ирен Жолио-Кюри (съпруга на Фредерик Жолио-Кюри, на когото е кръстена метростанцията в София), печели наградата за химия през 1935 г. заедно със съпруга си, а втората й дъщеря е директор на УНИЦЕФ, спечели Нобеловата награда за мир през 1965г.

Въпреки че Кюри и Ланжвен никога не се събират отново, това не беше краят на отношенията между двете фамилии. Внучката на Кюри, Хелън Жолио-Кюри, се омъжва за внука на Ланжвен, Мишел.

Gustaf V färgfoto

Кралят на Швеция Густаф V беше обвинен, че е имал афера с женен мъж. Курт Хайби идва на визитация при краля през 1932 г., за да поиска лиценз за алкохол за ресторанта си. Той обаче не получава такъв, защото е осъден престъпник. По време на срещата Густаф V успява да съблазни Хайби. Съпругата на Хайби подава молба за развод, позовавайки се на връзката на съпруга си с краля, а Хайби получава 170 000 крони, за да си мълчи.

 
 
Коментарите са изключени

Пилетата са били опитомени за бой, не за храна

| от |

Всеки, който е бил гонен из двора от кокошка или петел, знае, че тези птици са нито безобидни, нито мирни. Произлезли от някои от най-страшните същества, които някога са ходили по тази планетата, кръвта на Gallus domesticus, домашните кокошки, носят цялата гордост, смелост, ярост и злоба на своите предци. Възползвайки се от тези им качества, хората първоначално опитомяват пилетата, за да могат да се насладят на коравосърдечния спектакъла, които два петела могат да изнесат.

Microcosm of London Plate 018 - Royal Cock Pit (colour)

Общото мнение сред учените е, че боевете с петли започва в Югоизточна Азия с особено кръвожадния предшественик от джунглата на днешното пиле, Gallus gallus. В даден момент дивият и свиреп Gallus sonneratii – потомъкът, отговорен за жълтата кожа на днешните пилета – е кръстосан с първия. Заедно двамата бяха развъждани и обучавани за бой, а след това разпространени из Индия и Близкия изток от войници, пътешественици и търговци, почитатели на спорта. Според някои източници борбата с петли датира от 4000 г. пр. н. е. в Персия и 2500 г. пр. н. е. в цивилизацията в долината Инд по време на бронзовата епоха .

Beeld, Themistocles - Unknown - 20408396 - RCE

Темистокъл

Спортът („спортът“) стига до Запада след Гръко-Персийската война през 5 век пр. н. е. Според легендата, докато отива да се бие с персите, великият атински генерал Темистокъл вижда две пилета да се борят край пътя и се впечатлява:

Ето, те не се бият за своите богове, за паметниците на своите предци, за слава, свобода или безопасността на децата си, а само защото едното няма да отстъпи на другото.

Бързото станал популярен, боят с петли за гърците беше повече от развлечение, както пише в „The London Encyclopaedia“:

Отначало боевете с петли бяха отчасти религиозно и отчасти политическо събитие в Атина. След това стана начин да се посадят семена на храбростта в съзнанието на младежите.

Въпреки че са завладени от римляните, гърците оказват трайно влияние върху тях. Наред с култура, архитектура, богословие и философията си, гърците дадоха на римляните и боя с петли. Завоевателите толкова обичаха спорта, че го обезсмъртяват върху сребърни монети и в разкошни мозайки (една от които виждате на снимката най-горе ). Докато римляните разширяваха своята империя, в крайна сметка обхващайки 3 континента и контролирайки 25% от населението на света, те разнасят и този елемент от своята култура по всички тези места.

Mexico cockfight (cropped)

Мексиканци гледат бой с петли

Европейците приеха спорта през Тъмните векове и очарованието им от него не бе прекъснато нито от интелектуалното прераждане по време на Ренесанса, нито от новооткрития хуманизъм на Просвещението. Съобщава се, че Елизабет I, Джеймс I, Хенри VIII и Чарлз II се радват на боя с петли, а по-късно, когато Европа колонизира Америка, европейците занасят боя и там. Всъщност за някои от основателите на САЩ, включително Томас Джеферсън, Джордж Вашингтон и Бенджамин Франклин, се знае, че не само са гледали мачовете, но и са отглеждали собствени пилета за бой.

Боевете продължават като легален спорт по време на Гражданската война (1861-1865 г.) и се носи слух, че Абрахам Линкълн, печели прякора си „Честният Ейб“ заради репутацията си на честен съдия на подобни мероприятия.

Малко след това обаче няколко групи за защита на животните се противопоставят на боевете. През 1866 г. активистите от Дружеството за предотвратяване на жестокостта към животните активно работят, за да направят спорта незаконен. Изненадващо обаче борбата с петли не е незаконна във всички 50 щата чак до 2007 г., когато Луизиана окончателно я забрани.

Tyrannosaurus Rex Holotype

През 2003 г. палеонтолог намира вкаменена кост на тиранозавър рекс с това, което експертите определят като „все още еластичен кръвоносен съд“ в нея. Експерти, които изучават еволюционните връзки между различни видове и популации (филогенетици), изследват съда и установяват, че „най-близкият жив роднина на тиранозавър рекс е не кой да е, а домашното пиле“.

Тъй като хората започнали да живеят в селища заедно с Gallus gallus, Gallus sonneratii и други диви птици, те скоро започват и да ги опитомяват. Въпреки че как точно е станало опитомяването не се знае, експертите са определили четири етапа:

  • По време на първия етап, когато пилетата се научиха да живеят заедно с хората, те са приемани за религиозен символ и не се развъждат.
  • На втория етап, когато борбата с петли възникна и се разпространява, започва и активното размножаване, за да се култивират възможно най-добрите бойци.
  • По време на третия етап, когато селското стопанство и промишлеността стават все по-развити, хората все повече се фокусират върху селективното чифтосване, особено на Запад.
  • През последния половин век съвременното корпоративно земеделие се научи, че чрез подсилване на пилешкия фуражи с витамини и антибиотици е възможно мащабно, промишлено производство на пилешко месо. В огромни навеси, натъпкани заедно клюн до клюн, пилетата имат една задача – яденето. Така едно пиленце, което тежи 30 грама, може да порасне до 2,30 килограма за месец и половина.
 
 
Коментарите са изключени

Смелата Нели Блай и приключението й в лудницата

Днес ще научим за подвига на Нели Блай – жената, която по собствена воля постъпи в лудница, за да може да разкрие ужасните неща, които се случва вътре.

Елизабет Кокран Сийман е родена през 1864 г. и е смятана за най-непокорната от петнайсетте деца в семейството си. Фамилията й изпада в сериозни финансови затруднения след като баща й умира, когато тя е само на 6 годинки. По това време не се очаква жените да работят кой знае какво и затова беше трудно на майка й да си намери достатъчно доходоносна работа, за да издържа всички.

Nellie Bly3

Елизабет Кокран Сийман

Когато Елизабет е на 15 години, решава да отиде да учи за учителка. За съжаление обаче няма достатъчно пари, за да продължи след първия семестър и се връща у дома при майка си в Питсбърг. Нямаше много опции и там – тя помага на ръководството на пансион, но работа на пълен работен ден е трудно да се намери.

Не след дълго Елизабет прочете поредица от статии от Тихия Наблюдател („Quiet Observer“) – псевдоним на Еразъм Уилсън, един от най-известните журналисти в Питсбърг. Мъжът беше тихо наблюдавал, че мястото на жените е вкъщи, разбира се боси, бременни и готвещи вечеря на съпрузите си, като междувременно масажират краката им и им носят бира… Еразъм казва, че жените да работят е „чудовищност“. Елизабет е разгневена от мнението му, тъй като знаеше, че тя и много други момичета трябва да работят, за да поддържат някакво качество на живот за себе си и семействата си.

Вероятно проявявайки онази „непокорна“ жилка, която родителите й бяха открили в нея като дете, Елизабет пише писмо до вестника относно обидните статии. Редакцията всъщност харесва пищната природа и качеството на писане, показани в писмото й и я наемат като автор, давайки й псевдонима „Нели Блай“.

Първата й статия е за трудностите, с които се сблъскват бедните работещи жени, но вестникът настоява да се съсредоточи върху по-женски теми. Нели обаче не се интересува да пише за модата и скоро се отказва от писането и се отправи към Ню Йорк, където ще направи и големия си пробив.

На 22 септември 1887 г. New York World влиза в контакт с нея, за да напише статия за вътрешното функциониране на печално прословутия дом за психично болни на остров Блакуел.

Те искаха да знаят какво се случва зад вратите на зданието и усмивките на облечени в бяло медицински сестри и Нели споделя това любопитство. Редакторът й не успява да й предложил особено солиден план как ще я изкара от институцията, след като наблюденията й приключат, но обещава, че това все пак ще стане по някакъв начин. Задачата на Нели е проста: „Напиши нещата така, както ги завариш, добри или лоши.“

Nellie Bly-Mad-House-07

Нели Блай, преглеждана от психиатър

Но първо, Нели трябваше да бъде приета, което означаваше, че трябваше да се прави на психично болна. Тя реши да се представи като бедно момиче под името Нели Браун, което търси работа във „Временния дом за жени“. Там започна да се държи като „луда“ в опит да я приемат. Тя каза, че се страхува от другите жени, говори неясно и прекара първата си нощ, вперила поглед в една стена. Блай казва, че друга жена от дома сънува кошмар, че луда Нели тръгва към нея с нож – планът й явно работеше.

Персоналът в крайна сметка вика полиция да отведат Нели. Тя е изправена пред съдия Дъфи, който вика лекар, който да я прегледа. Така Нели Блай беше обявена за луда. По-късно е прегледана от втори медицински експерт, който казва:

Определено е побъркана. Считам я за безнадежден случай. Тя трябва да бъде приета някъде, където някой да се погрижи за нея.

Тъй като приемането й привлече малко медийно внимание, едно от най-големите притеснения на Нели беше, че някой репортер ще дойде, за да разбере повече за нея, защото „ако има някой, който може да разгадае мистерия, това е репортер“.

Независимо от това, тя успя да стигне до острова неразкрита, а веднъж попаднала там Нели вижда най-напред как пациентите са водени при лекарите. Една жена просто има треска преди да я приемат в психиатричната институция и не беше по-луда от Нели. Друга жена беше германка и тъй като лекарите не можеха да я разберат, тя не получи шанс да им обясни какво й е. Когато дойде ред на Нели, й бяха зададени няколко въпроса, до голяма степен свързани със здравето й. Лекарят обаче бе много по-загрижен за медицинската сестра, с която флиртува.

Блай реши да спре да се преструва и да се държи нормално, веднага щом пристига на острова. Сестрите едва забелязват промяната. Тя отбеляза, че „колкото по-нормално говорех и се държах, за толкова по-лудa ме смятаха“.

Животът в лудницата, открива скоро Нели, не беше подходящ дори за наистина лудите. Тя е подложена на обливане с ледена вода, спане на студено, словесен и физически тормоз от медицинските сестри, изолация и страх да не избухне пожар, защото вратите се заключваха индивидуално, а прозорците бяха преградени, така че ако избухне пожар, вероятно повечето от пациентите ще умрат.

Блай прекара в „лечебното“ заведение само 10, но жестоки дни, след които казва:

Какво, освен изтезания, би накарало човек да полудее по-бързо от това лечение?… Вземете една идеално здрава жена, затворете я и я накарайте да седи от 6 сутринта до 8 вечерта на една пейка, не й позволявайте да говори или да се движи, не й позволявайте да чете и не й казвайте нищо за външния свят, давайте й лоша храна, дръжте се сурово с нея и вижте колко време ще й отнеме да полудее. Два месеца при тези условия биха я превърнали в психическа и физическа развалина.

Към края на престоя си Блай притиска лекарите да й дадат отговори. Как можеха да определят дали една жена е луда или не, ако не я изслушат? Тя настоя да й се направи пълен преглед, за да се убедят, че е здрава, но лекарите я пренебрегват, мислейки, че ги лъже. Блай по-късно пише: „заведението на остров Блекуел е човешки капан за плъхове – лесно е да влезеш, но веднъж там е невъзможно да излезеш“.

За нейно щастие, редакторът й спазва обещанието си да я измъкне и след 10 дни в лудницата тя вече е на път за Ню Йорк. Първата част от нейния материал за условията в Блекуел беше публикувана няколко дни по-късно. Читателите бяха ужасени, а Блай се превърна в знаменитост, хвалена за храбростта си по време на престоя си в лечебното заведение.

Лекарите и медицинските сестри, разбира се, бяха пълни с оправдания, които обаче не бяха взети под внимание. Историята на журналистката успява да наложи много промени – малко по-малко от 1 милион долара бяха дадени на Министерството на обществените благотворителни дейности и лечебни заведения (около 25 милиона долара днес) в резултат на нейното проучване, което позволи по-добри и по-безопасни условия и по-добро лечение на пациентите.

 
 
Коментарите са изключени