shareit

Колко всъщност е опасен страхът от числа

| от |

Когато една култура има страх от конкретни числа, това може да се види ясно в среда й – в уличните адреси, в номерацията на местата за паркиране, етажните на сградите и циферблатите на асансьорите и още, и още. Докато много хора гледат на тези суеверия като на развлекателни и безобидни, в някои случаи, в които числа се пропускат, могат да се превърнат в източник на реална опасност.

ShanghaiMissingFloors

За пожарникарите, например, които трябва да се движат през гъст дим, неправилните номерации могат да бъдат фатални по един куп причини. Затова и Ванкувър, Канада, вече няма да дава разрешение за построяването на сгради, които пропускат номера на етажите.

Ние тук нямаме много такива сгради, но по света ситуацията с премахването на „страшни“ числа може да достигне абсурдност. Например, кулата Burrard Place по документи е 60 етажа, но всъщност е само 53. Това е защото строителите прескачат не само 13 етаж, но и всички етажи, завършващи на числото 4.

Има дори дума за страха от числото 13 (има дума за страха от всичко – просто намерете думата на старогръцки и й сложете -фобия отзад): Трискайдекафобията или тердекафобия (triskaidekaphobia).

P2110024NoThirteenStaAnita wb

Компанията Otis Elevator казва, че 85% от асансьорните циферблати, които създават, пропускат 13-ия етаж като понякога го кръщават „12A“ или „M“ (13-та буква в азбуката). В други сгради 13-ият етаж често се пише складов или му е дадено друго предназначение, например, басейнът да е там или ресторанта).

Shizuoka Missing Parking Lot

Суеверното избягване на числата в никакъв случай не се ограничава само до 13 конкретно или до западните страни. В Китай (и на места като Ванкувър с голямо китайско население) четворките (四) често се избягват, тъй като думата „четири“ звучи като мандаринската дума за „смърт“. Страхът от числото 4 се нарича „тетрафобия“.

Проучване на цените на недвижимите имоти във Ванкувър установи, че къщите с числото четири в адресa се продават на малко по-ниска цена – 2,2% по-малко – докато тези с числото 8 (което на китайски звучи като думата за „просперитет“) всъщност се продават на средно с 2,5% по-висока цена. Това е известно на брокерите и те понякога се опитват да шмекеруват с цени от рода на 1 888 888 долара.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Дядо Ильо Войвода – последният хайдутин

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

В началото на XIX век, Османската империя представлява една изправена на прага на колапса държава. Голяма част от нея се управлява от самоволните и непокорни аяни – местни първенци, които не признават централната власт и действат като самостоятелни владетели в своите околии. В тяхна служба или действайки сами за себе си, в различните части на империята безчинстват разбойнически групи, които атакуват села и градове и събират налози от местното население. В историографията, тази епоха е известна като Кърджалийските времена.

В това бурно и опасно време, местното население на много места организира свои собствени, доброволчески части, които да пазят хората от разбойниците. Българските земи в днешна Северна Македония не правят изключение. Богатите села по поречието на р. Струма има с какво да изкушат грабителите. В едно от тях, Берово, местното население е организирано от селският свещеник – поп Георги, който се сражава срещу разбойниците. Разбира се, османските власти не гледат с добро око на подобни самоорганизирали се отряди и четата на Георги действа нелегално, сражавайки се в района на Малашевската планина.

При едно сражение с бандити при село Пастух, поп Георги е убит. Кога се случва това историята мълчи, това, което знаем, е че след себе си той оставя син – Марко Попгеоргиев. За разлика от своя баща, Марко бил обикновен жител на Берово – занимавал се със земеделие. Скромното си имущество завещал на двамата си синове – Ильо и Станко. Запазените местни предания описват Станко като весел и жизнерадостен, докато брат му – Ильо бил висок, плещест, мургав, винаги мълчалив, както го е описал Антон Страшимиров.

Ilyo_Voyvoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5248683

Ильо бил роден на 28-ми май, 1805 г., именно в разгара на Кърджалийските времена. Дали дядо му поп Георги, от който наследил своите качества бил жив по онова време не е ясно. Около 1830 г., когато в Гърция тече кървавото въстание, а Русия е на прага на война с Портата, Ильо се спречква с местен турски първенец, който си позволил да задиря двете му сестри. Верен на семейната чест, Ильо се опълчва на турчина и съдейки по факта че бързо заминава за Рилския манастир, вероятно го е наранил сериозно.

През следващите осемнадесет години, Ильо се препитава като пандурин в Рилския манастир. Пандурите били мъже със специален статут, които имали право да носят оръжие и действали като легална охрана на църковните средища. Названието означавало също и специална категория стражари, охраняващи пътищата, но към 1830 г., османските власти се заели да премахнат привилегированите категории от християнското население, така че пандурите останали само като отделни служители в манастирската охрана. По време на престоят си в Рилския манастир, Ильо (наричан и Кара Ильо или Ильо Беровски) се запознал с Неофит Рилски и множество други културни дейци на Българското Възраждане от първата половина на XIX век, които били чести посетители в манастира.

През 1848 г., вероятно след смъртта на баща си, тридесет и три годишният Ильо Марков се прибира в родното Берово. Като наследство на своята служба, той запазва оръжията си, с които продължава да се разхожда свободно. Въпреки това, след 18 години служба и немалко сблъсъци с разбойници и дерибеи, Ильо решава да окачи пушката на стената, да се задоми и да създаде семейство. Жени се за местната красавица Цона, от която му се раждат три деца – дъщеря Велика (р. ок. 1848 г.) и синове Никола (р. ок. 1850 г.) и Иван (р. ок. 1852 г.). За съжаление, съдбата е решила друго за Ильо Марков.

През 1850 г., през лятото, Ильо се спречква с местния турски дерибей Мехмед Байрактар. Отмъстителният турчин му устройва засада. Това което следва е епизод, предаден по различен начин от изследователите. Според популярната версия, турски куршум ранява брат му Станко и Ильо преследва Мехмед Байрактар и неговия съучастник и ги убива. Според версията, предадена от Антон Страшимиров в „Македонските воеводи“, куршумът убива невръстният син на Ильо – Никола, а брат му Станко е убит при последвалото спречкване с турците. Липсата на информация относно съдбата на децата на Ильо пречи да се установи какво точно се случва – единственият проблем във версията на Страшимиров е, че там не се споменава за дъщерята на Ильо – Велика, която вече трябва да е била родена през 1850 г. Каквото и да се случва точно , Мехмед Байрактар е убит, а Ильо е принуден да се скрие в Малашевската планина, в която преди се подвизава дядо му поп Георги. Заедно с него тръгва и сестра му Мария Маркова, която става знаменосец на четата, която събира.

През следващите три години, около него се създава чета, която достига до 70 души и раздава правосъдие на местните турци според заслугите им. Към нея се присъединяват не само доброволци, но и други хайдути, трупали опит в борба срещу властите. Ильо Марков се налага като безспорен командир. Четата става известна на османските власти и те се опитват да я неутрализират но без никакъв успех. През 1854 г., заради зачестилите хайдушки акции по течението на Струма, турците в Дупница решават да отмъстят на местното българско население, вероятно подозирайки че сред българите има помощници на хайдутите. От свои хора в града, Ильо войвода научава за плана на властите и изпраща съобщение до турските първенци, че ще изравни тяхната махала със земята ако понечат да приведат плановете си в действие. Разколебани, турците прекратяват подготовката си, притеснени и от размера на Ильовата чета. До края на войната, опитите на властите да заловят Ильо минават без всякакъв успех.

Благоевград_2682

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

През 1856 г., в Париж е подписан мирният договор, сложил край на Кримската война (1853-56г.). Подкрепата на Великобритания, Австрия и Франция за Османската империя не оставя никакво съмнение, че Портата ще получи пълна свобода за справяне с хайдутите в България, които пряко или косвено са съдействали на руската армия. Макар и неук, Ильо е човек, надарен с бистър ум и ясна преценка. Когато в същата година османските власти му предлагат да разпусне четата в замяна на опрощение, той правилно преценява, че за в бъдеще поддържането на голям отряд като неговия ще е невъзможно.

Въпреки това, Ильо добре познава нравите на местните османски сановници и изчаква докато най-сетне чак от Истанбул не е се изпраща официален декрет, подписан от правителството, с който се дава опрощение за Ильо войвода. За този декрет важна роля изиграва застъпничеството на кюстендилският митрополит Авксентий Велешки. Ильо и част от четата му влизат тържествено в Кюстендил и се помиряват с властите, а Ильо получава право да запази оръжието си. Но и този път не му било писано да прекара остатъка от дните си в мир.

Скоро след като се прибрал при семейството си в Берово, срещу него е организиран заговор от приятели на убития Мехмед Байрактар. Ильо и неговият другар Нико Камбера изпреварват заговорниците, издебват ги и ги убиват след което отново хващат планината. Османските власти ги погват, а 12 от старите му четници са изловени, въпреки обещанията за опрощение. Осем от тях са обесени в Ниш, а четирима в Кюстендил. Кога точно се случват тези събития не е съвсем ясно, но вероятно става дума за 1859 г., три години след завръщането на Ильо войвода в Берово.

След като не успяват да заловят легендарният хайдутин, османските власти разграбват и събарят къщата му и изселват жена му и децата му в Кюстендил, където ги държат под строго наблюдение, с идеята че той ще се върне да ги потърси. Вместо това, Ильо, отново следван от сестра си Мария, бяга към Солун и Света Гора, където се укрива няколко месеца. След това отново потегля на север, събира част от старата си чета и през 1860 г. се прехвърля в Сърбия.

Тук той е посрещнат радушно от Георги Раковски, който тепърва организира своята Първа българска легия с помощта на сръбските власти. Ильо войвода се включва в делото, става заместник на Раковски и започва да отговаря за военната подготовка на „легионерите“. През 1862г., по време на краткотрайния конфликт между Сърбия и Османската империя в контекста на Херцеговското въстание (1852-1862г.), българската Легия участва активно във военните действия срещу османския гарнизон в Белград.

Ilyo-voyvoda-monument.Kyustendil

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

Ильо войвода се прославя по време на щурма на Калемегдан. Въпреки упоритите действия на българите, сърбите са принудени да подпишат мир с Портата и като част от условията по него, кабинетът на Гарашанин разпуска и забранява българската Легия. През следващите две години Ильо и част от четата му се настаняват в Крагуевац, а през 1864/5 г., той се връща в Белград, където за заслугите си е награден с орден за храброст и пожизнена пенсия от сръбския княз Михаил Обренович. По същото време, семейството му е интернирано в Скопие от османските власти, научили за действията  му в Сърбия. От тежката им съдба ги спасява намесата на Найден Геров, тогава руски вицеконсул в Пловдив.

Ильо остава да живее в Сърбия до 1876 г. Вече 71-годишен, той се включва активно в започналата Сръбско-турска война (1876г.) Организира нова чета и я повежда в района на Кула. Според някои изследователи, четата му наброява 300 души. Тя  води активни боеве с османците, а според някои източници, в нея участват и синовете на Ильо – Никола и Иван. Тази версия обаче е възможна само в случай, че отхвърлим написаното от Антон Страшимиров. В. В самия край на войната, край Делиград, Ильо войвода, наричан тогава с уважение от останалите български доброволци Дядо Ильо, се спречква със сръбски офицер, който го прострелва в гърдите. Куршумът засяга тежко гръдния му кош и парализира дясната му ръка. В опит да потулят инцидента, сръбските власти му осигуряват лечение и му дават втори орден за храброст.

Още не оздравял от получената рана, през пролетта на 1877 г., Дядо Ильо войвода събира нова чета и се включва в Освободителната война, като част от многобройните четнически отряди, подпомагащи напредването на руските войски. Четата му действа в дн. Северозападна България, а през зимата се включва в Софийският отряд на генерал Гурко. Лично Гурко го награждава с орден за храброст „Св. Георги“ и го зачислява към един улански полк, изпратен след победите при София да освободи Радомир.

Ильо Войвода изпраща писмо до каймакамът на Кюстендил, известявайки го че четата му е авангард на голяма руска войска. Блъфът на Ильо сработва и кюстендилският османски отряд се предава и е разоръжен от българските четници, след което в града действително пристигат и руски части. Следва настъпление на юг към Малашевската планина и в края на януари, 1878г., Ильо войвода се справя с местните башибозушки банди и съдейства за назначаване на селски съвети в селищата южно от Кюстендил, които да се самоуправляват до окончателното прокарване на границите.

В средата на февруари, (нов стил началото на м. март), Ильо Войвода пристига в Сан Стефано като един от представителите на българския народ. Тук е удостоен с нов орен за храброст. Радостта от победата трае кратко и през юли, Малашевския район, заедно с родното му Берово е върнато в пределите на Османската империя. Ильо Войвода и семейството му най-сетне се събират и заживяват в Кюстендил, където построяват своя нов дом (дн. къща-музей). Седемдесет и три годишният ветеран заживява със своята скромна сръбска пенсия. Ала съдбата още не е изрекла последната си дума.

През 1885 г., България и източна Румелия обявяват своето Съединение. Еуфорията бързо е заменена от изумлението пред обявената от Сърбия война. Макар да е прекарал близо двадесет години в Сърбия, Ильо Марков не се колебае. Осемдесет годишен, той събира нова чета, от около 300 души и се заема да пресрещне настъпващите сръбски части в района на Брезник. Четата му е присъединена към т.нар. Радомирски отряд и се командва от племенника на Ильо – Димитър Попгеоргиев Беровски. Заедно с отряда, четниците се сражават последователно при Брезник, Сливница и Враня. В края на войната, научавайки че Ильо Войвода се сражава срещу тях, сърбите му отнемат пенсията, изплащана до тогава.

800px-Ilio_voivoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5488431

През 1886 г., по настояване на Стефан Стамболов, Народното Събрание му гласува пенсия от 200 лева, с която да се издържа. Престарелият Ильо Войвода продължава да съветва младите революционери, които идват при него и сме смята за вдъхновител на ВМОРО. През 1896 г., след падането на Стамболов, българският Парламент извършва едно позорно дело, предадено най-ясно чрез думите на самия Дядо Ильо (запазен оригиналния текст):

„Господине председателю!

Господа народни представители!

Като че ли дългогодишните ми борби, мъки и страдания, придружени с непрестанни преследвания и гонения от турците, не са още свършили. Като че ли и след Освобождението на милото ми отечество, за свободата на което толкова много съм се борил и толкова много съм страдал, има да се изплащат още бащини и майчини грехове, и то в престаряла възраст, с разбито от неприятелски куршуми и ятагани тело и със сакати ръце или, по-добре казано, без ръце, с разстроено здраве, а при това и със стара, болна, немощна, телесно разстроена и схваната, на едно место лежаща съпруга, едничката моя поддръжка в тежките дни на страданията ми. Като че ли всичко това не беше достатъчно, та от 1 юли 1896 г. Пенсионната комисия ми отне половината от кървавата ми 200 лева месечна пенсия!

Господин председателю!

Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и да разбера защо става това нещо? Защо ми се отнема кървавият залък от устата, залък, половината от които аз употребявах да прехранвам нещастната си съпруга! Може би това се прави за икономия?! Не, в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго, за да се подкрепи от моята кървава пенсия, требва да се откъсне, та да излезне от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мене, всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава дайте да съберем всичко, щото имаме, да го превърнеме в пари и да избавиме отечеството от пропаст. Ето где е спасението!

Това е хиляди пъти предпочително и похвално, а при това и патриотично, отколкото да се отнемат кървавите пенсии на старите, изнемощелите и за нищо неспособните днес некогашни борци за свободата на народа и отечеството, заслугите на които никой не може да успорява.

Пред вид на това подписаний се обръщам към г. г. народни представители и ги моля най-убедително да ми възстановят пенсията от 200 лева, ако не и да ми я увеличат, за да мога да прекарам останалите дни от моя нещастен живот, с още по-нещастната ми съпруга.

Уверен, господине председателю, че молбата ми ще да се уважи, оставам с пълна надежда за удовлетворение.

С почитание – Илия (Илю) Марков, Стар войвода

Две години по-късно, на 17-ти април, 1898 г., Дядо Ильо войвода умира в Кюстендил, ненавършил 93 години. По повод кончината му, Централното поборническо опълченско дружество публикува във вестник „Юнак“, в броя от 18 април 1898 г. „Скръбно известие“. В него се посочва следното: „С неизказана душевна скръб и с дълбоко съкрушено сърце съобщаваме на всички роднини, приятели, познайници и другари по оръжие, че на 17 т.м. сутринта се помина в Кюстендил старият и всеизвестен борец за българската свобода, защитника на угнетените си братя, македонски българи, бичът на азиатския варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода.“ Погребан е с почести и е изпроводен от множеството към сетния си път.

 

 
 
Коментарите са изключени

Проектът Монтоук: конспирацията, която вдъхнови сериала „Stranger Things“

Проектът Монтоук създава забележително много теории на конспирацията – в тях винаги фигурират пътуване във времето, телепортация или контрол на съзнанието. Но въпреки всички тях и въпреки че вдъхновява безобразно успешния сериал „Stranger Things“ на Netflix, малцина са чували за проекта. Е, днес ще променим това.

the-montauk-project-original-imaeb7vjmkathzyn

Историята за проекта Монтоук започва някъде през 1992 г. с издаването на книгата на Престън Б. Никълс „The Montauk Project: Experiments In Time“.

По това време вече се носят слухове, че американските военни (покрай Студената война) са провеждали психологически експерименти в Лонг Айлънд още в средата на 80-те. Затова може да се каже, че книгата на Никълс добавя малко във вече съществуващ огън.

Никълс започва с това, че е написал книгата, след като „възстановява“ спомените си от когато е работил като изследовател в проекта. След това разказва подробности за интериора на сградите, процедурите, за които е отговарял, технологиите и редица паранормални инциденти, на които става свидетел.

След публикуването на книгата се появяват други хора, които също казват, че са участвали в незаконните проучвания в същия проекта. Това задейства главния пропаганден механизъм, който засилва всички популярни теории на конспирацията.

По отношение на твърденията си Никълс обхваща всичко: контрол на ума и телепатията, отваряне на времево-пространствени портали към други измерения, контакт с извънземни и отвличане на деца… И всичко това във военна програма, финансирана със злато от нацистите, взето през Втората световна война.

USS Eldridge DE-173 (1944)

Eldridge (DE-173), 1944

Историята на проекта Монтоук се пресича с една дългогодишна и известна теория на конспирацията за така наречения експеримент във Филаделфия от 1943 г. В нея американските военни се опитват да заобиколят радарите на нацистите по време на Втората световна война посредством електромагнитни полета.

В различни версии на конспирацията се разказва, че в корабостроителница във Филаделфия, Пенсилвания, през лятото или есента на същата година, е направен кораб, USS Eldridge, който не просто е бил невидим за радара, но е бил и напълно невидим за човешките очите. След това телепортиран през дупка във времепространството до Норфолк, щата Вирджиния, на над 320 километра разстояние. Когато Eldridge се връща (телепортира) обратно в корабостроителницата във Филаделфия няколко минути по-късно, някои членове на екипажа са озовават в преградите на кораба, а телата на други са наобратно (с вътрешностите навън). Някои също така полудяват заради този процес.

Много, много неща в цялата история на практика са или директно опровержими с очевидни хронологични несъответствия, или просто защото нарушават законите на физиката. Нещо повече, нито един от разказите за експеримента във Филаделфия от различни хора не е един и същи, а тези, които реално наистина са служили на кораба през 1943 г., ги отричат изцяло. Въпреки това, конспирацията е популярна от поне 1955 г.

През 1984 г. се появява един иначе не особено стойностен филм за експеримента във Филаделфия, озаглавен „The Philadelphia Experiment“. Той става нещо като катализатор за историята за проекта Монтоук.

Когато 57-годишеният Ал Биелек гледа филма през 1988 г., изпитва завладяващо усещане за нещо като дежавю. Билек твърди, че е успял да отключи голямо количество потиснати спомени за участието си не само в експеримента във Филаделфия, но и в проекта Монтоук, и че двете са преплетени, а паметта му е манипулирана от ЦРУ. Той разказва историята си пред аудиторията на конференцията Mutual UFO Network през 1990 г. и твърди не само, че експериментът във Филаделфия е истински, но и че той и брат му са били на борда на Eldridge. Оборудването е създадено не от кой да е, а от самият Никола Тесла, и с него двамата с брат му и кораба се телепортират в лагера Хироу на 12 август, 1983.

В един момент историята на Билек става толкова объркана и преувеличена, че не си струва да я разказваме, но с две думи – той и брат му се присъединяват към проекта Монтоук, който се създава след електромагнитните изследвания на експеримента във Филаделфия. Билек твърди, че се сприятелява с Никълс и дамата работят по създаването на „Стола Монтоук“ – устройство за четене на мисли, което е централен компонент на целия проект.

Warner Bros. Pictures And InStyle Host 18th Annual Post-Golden Globes Party - Arrivals

Мили Боби Браун, Снимка: Getty Images

Никълс в книгата казва за този стол, че посредством електромагнетизъм увеличава психическите сили на всеки, който седи в него. 

Това може да звучи познато на феновете на „Stranger Things“, където подобно устройство се прилага върху Илевън (в ролята Мили Боби Браун), за да отвори портал към друго измерение. В проекта Монтоук, група екстрасенси използват Стола, за да отворят времепространствен портал и да „виждат“ в далечни места и други измерения. Споменатите по-горе отвлечени деца също били подлагани на различни психологически експерименти с устройството…

52-годишният Стюарт Свердлоу от Мичиган казва пред The Sun през 2017 г., че е едно от тези деца и че той и други като него са били подложени на ужасяваща неща:

В началото на проекта те отвличаха само сираци или деца на наркомани – такива, които никой не би потърсил. Целта им беше да раздробят умовете ни, за да ни програмират… те променяха температурата на стаята ни от много горещо на много студено и обратно, оставяха ни да гладуваме, а после ни хранеха прекалено много. Спомням си, че ме биеха с дървена пръчка. Обичаха и да ни давят в леген с вода. Тези методи бяха доста ефективни в това да ни накарат да слушаме и да се подчиняваме. Те също така използваха ЛСД, за да променят съзнанието ни.

Свердлоу твърди още, че той и други момчета от Монтоук са изпращани на Марс или пък „в библейски времена“ и после са връщани, чрез технологиите в лагера Хироу.

Книжната корица, която братята Дъфър използват първоначално, когато предлагат сериала си

Скоро Никълс, заедно с други участници в проекта вдигат бунт:

Най-накрая решихме, че всичко трябва да спре. Докато беше на стола, един от участниците прошепна „Време е“ и пусна чудовище от подсъзнанието си. На екрана видяхме голямо, космато и гадно чудовище. То обаче не беше под земята, а някъде на близо до основата и поглъщаше или спазваше всичко, което му попадне. Няколко човека го видяхме, но всички го описаха различно.

Никълс казва, че трябва да унищожат цялото оборудване, за да спрат това същество и да го върнат в първоначалното му измерение. Това явно е вдъхновението за линията в „Stranger Things“, където Илевън призовава чудовище, което по същия начин създава погром.

Според Variety създателите на сериала, Мат и Рос Дъфър са били толкова вдъхновени от проекта Монтоук, че оригиналното заглавие на „Stranger Things“ е било „Montauk“. След като режисьорът Чарли Кеслер обаче завежда дело срещу братята за плагиатство на късометражния му филм „The Montauk Project“, градът, в който се развива действието в сериала, е променен от Лонг Айлънд на покрайнините на Индиана. Все пак продукцията на Netflix обаче явно силно се осланя на книгата на Никълс. Персонажът на д-р Бренер, изигран от Матю Модин, измъчва малки деца като Илевън, чието име, само по себе си предполага, че е имало 10 деца преди нея (от англ. ез. еleven – единадесет ). Има и чудовища, които навлизат в нашата реалност, което също съответства с книгата.

Според Никълс, мазетата на лагера Хироу са били напълнени с цимент след като цялото оборудване е унищожено, а спомените на всички участвали са били изтрити от ЦРУ с програмата MK-Ultra.

Някои съоръжения все още стоят и привличат погледите на любопитни минувачи и местни жители и до днес. Радарът SAGE е важен за лодките, плаващи около Лонг Айлънд, така че ВВС го оставят.

Армията от своя страна опровергава, че въобще нещо като проекта Монтоук се е провеждало в лагера. Разбира се, ако някоя част от историята е вярна, шансовете американските военни да признаят за отвличането на деца и подлагането им на изследвания и мъчения (да не говорим за другите неща), не съществуват.

 
 
Коментарите са изключени

Да наредиш огън по собствената си база – историята на Джон Фокс

| от |

Роден в Синсинати, Охайо на 18 май 1915 г., Джон Р. Фокс израства в родния си щат, а след това отива да учи в Университета в Уилбърфорс – висше учебно заведение за афро-американци,. Там се запознал с бъдещата си съпруга Арлин, докато изучавал биологични науки. Двойката се преместила в Броктън, Масачузетс, след което се жени и приветства дъщеричка, Сандра. На 26-годишна възраст Фокс се присъединява към американската армия в края на февруари 1941 г. и завършва пехотно училище във Форт Бенинг, Джорджия през август, малко преди нападението на японците над Пърл Харбър през декември същата година да принуди САЩ да започнат участието си във Втората световна война.

Три години и половина по-късно, през декември 1944 г., лейтенант Фокс се оказва, че работи като оператор на оръдия в 366-и пехотен полк, 92-а пехотна дивизия. Той заедно с поделението си се намират в град Сомоколония, Италия, когато германски войници, дегизирани като цивилни, се промъкват в града на Коледа.

Има и втора германската атака – в 4:00 сутринта на 26 декември. Вражеските войници, които са проникнали в града предния ден, започват още по-ожесточено нападение, и двете групи успяват сравнително бързо да надделеят над американските сили.

Когато обаче по-малобройните американски войници започват паническото си отстъпление, лейтенант Фокс доброволства заедно с още няколко италиански войници да останат в града, за да следят врага. Задачата на Фокс е да насочва огъня на артилерията, която е разположена извън града, срещу германските войски и така евентуално да забави тяхното настъпление за достатъчно дълго време, че американците да могат безопасно да се оттеглят и прегрупират. И докато американските войници правят това, лейтенант Фокс се настанява на втория етаж на сграда, на място, което му позволява да вижда добре приближаващия враг.

С настъпването на деня (а и на вражеските войници) Фокс кара артилерията да насочва оръжията си все по-близо и по-близо до неговата позиция, което насочване е паралелно с приближаването на германците.

JohnRFox

Лейтенант Джон Р. Фокс

Накрая, малко преди обяд на 26 декември, Фокс се обажда по радиото на командния пункт с искане артилерията да бъде насочена точно към неговото местонахождение. Войникът, който е на радиото в този момент, лейтенант Отис Закъри, както и командирът му питат Фокс дали е наясно, че този снаряд ще унищожи сградата, в която е. Отговорът на Фокс е: „Изстреляйте го!“

Тогава лейтенант Закъри издава на артилерията заповедта „Приближи, готови“, което нарежда на войниците, които са на оръдията, да насочват огъня си в една линия като я приближават към позицията на Фокс, докато не стигнат до сградата му. По-късно Закъри казва: „Последваха силни експлозии и повече никога не видях Джон Фокс.“

В крайна сметка атаката принуждава германците да забавят напредъка си през града. Тогава американските войници имат време да се реорганизират и да започнат мащабна контраатака, с която успяват да си върнат града от германския враг. Когато войниците отидоха да вземат тялото на лейтенант Фокс и осемте италиански войници, които също загиват, сред останките те намират и телата на около 100 германски войници.

За този безкористен акт на храброст командирът на лейтенант Фокс го номинира за отличието Медал за изключителна служба. Въпреки това военните в САЩ пренебрегват жертвата му, както пренебрегват приноса и на много други войници от афроамерикански произход през Втората световна война. Например, американските военни връчват Медал на честта – най-високото отличие, което може да бъде присъдено на военнослужещ, мъж или жена – общо 464 пъти за заслуги в битките през Втората световна война, като 324 са присъдени на войници в армията. Никой от тези войници обаче не е афроамериканец – а расовите пристрастия ги има и с другите награди.

Наградите в крайна сметка се присъждат на Фокс. През 1982 г., 38 години след като е номиниран, той най-накрая е и награден с Медала за изключителна служба. И още повече – проучване, проведено от Университета Шоу в Северна Каролина, поръчано от американската армия, има за цел да анализира това дали на афроамериканските войници са били отказани отличия несправедливо или не. Резултатите сочат, че: „Екипът на Шоу… препоръча на армията да разгледа група от 10 войници за присъждане Медал на честта“. Полковник Фокс е сред посочените 10 войници, 7 от които в крайна сметка са избрани от армията и 6 са посмъртно наградени с медала от президента Бил Клинтън през 1997 г. (Единият от тях, Върнън Бейкър, все още е жив и приема наградата си лично.) Що се отнася до Фокс, неговият медал беше приет от вдовицата му Арлин Мароу.

 
 
Коментарите са изключени

Как 200 жени се изправиха срещу своя насилник – отмъщението се сервира студено

| от |

Легендата разказва, че отмъщението е много сериозно ястие, което винаги трябва да се сервира студено. Много важна подробност е, че добрият готвач избира перфектния момент за тази цел и знае как да поднесе това ястие. Този социален акт на възмездие винаги успява да допринесе за ответен удар. Има и изключения, особено ако някой иска да изпрати съобщение в името на справедливостта. Прехвърляме се в Индия, където престъпността винаги е била символ на изпуснатото зло от кутията на Пандора.

Индия винаги е оперирала по някакви много странни закони и за всеки чужденец е особено трудно да открие логиката на съществуване. Герой на тази история е Аку Ядав. Аку е известен като един от най-жестоките и върлуващи изнасилвачи в Нагпур.

Градът има популация от 2,4 милиона души и сериозно количество бедни жители. Най-ниската част от обществото не можело да използва услугите на властта. Много често линейките не се разхождали до гетата, а полицията изобщо не се интересувала от съдбата на жителите. Социалната картина е много идентича и в много други индийски полиси. Аку имал едно много интересно забавление през последните години на своя живот – изнасилвания.

След като полицията не си мърдала пръста, а дори ням адвокат можел да накара жалбите в управлението да изчезват, Аку бил спокоен и осъзнал, че е недосегаем. Легендата разказва, че насилника има в досието си поне 24 жалби, сред които и показания за три извършени от него убийства, но не е виждал вътрешността на съда, нито шансовете да попадне в затвора. Не е ясно колко точно години г-н Ядав е имал възможност да се възползва от безплатните сексуални услуги, но легендата разказва, че почти във всеки дом или барака от гетото Кастурба Нагар има по една негова жертва.

В повечето случаи се използвали и услугите на помощници, които да помагат или да държат мъжа на жертвата. В един момент трябва да сметнем за логично, че когат случаите зачестили и полицията нямало как да игнорира повече жалбите, някаква демонстрация на действие би била адекватна. И такава наистина имала, Аку започнал да дава подкупи. Скромни символични дарения в полза на полицията винаги са добре дошли. И докато имало пари, всяка жалба била потулвана. Да не говорим, че редица от жертвите просто не вярвали, че има смисъл да ходят в полицията, след като стават свидетели на бездействието. Липсва точна хронология на всички извършени зверства, както и списък на всички пострадали.

Ако някой се опитал да наддигне глава и да се изправи срещу ужасите и неправдата, Аку започва да използва заплахи като заливане с киселина, да изнасили отново жертвите или да нарани друг член на семейството. Колективният страх очевидно може да властва дълго сред най-ниските слоеве на обществото. Има само една подробност – понякога и на най-бедните им писва от безредиците. Щом някой спре да вярва на страха и възможностите, идва време за нещо много страшно и ядосано. На една от изнасилените ѝ омръзнало да чака някакво чудо и благодарение на друг член от семейството решава да се възползва от всички закони. Вместо да подава жалба, дамата прескочила полицията и веднага стигнала до комисаря на полицията.

След като униформеният разбрал за първи път каква е картината в гетото, веднага решил да разпореди разследване, гарантирайки, че никой повече няма да пострада. С нови сили и достатъчно побеснели граждани, същата вечер към дома на насилника тръгва цяла талпа от побеснели хора. Те много добра знаели къде да намерят Аку. След като вратата му буквално се отделя от пантите, извергът е изкаран навън със сила. Не е ясно колко точно е бил налаган от жертвите, но полицията успява да възтанови реда и да го прибере в килия. Според очевидци, това е бил единственият начин да го спасят и да го изправят пред съда. Само няколко дена след запознаването на съда с провиненията на Аку, до гетото се чува нова по-страшна новина – изнасилвачът може да бъде пуснат под гаранция. Това била последната искра в тубата с бензин, последвалата експлозия от гняв била нещо невиждано до този момент. Около 200 жени се въоръжили с камъни, ножове и всякакви подръчни материали. Почти всички били жертви на изверга, а някои просто били добри приятелки, които искат да участват във въргала. Докато всички стоят мирно и тихо в съда и чакат появата на Аку, той не влиза като смирен престъпник, а като герой. Може би това допълнително нагнетява обстановката. Докато се разминава с една от жертвите я нарича простутка и обещава, че след като излезе ще я изнасили отново. Придружаващият полицай се разсмива и всички следващи събития се случват твърде бързо. Една от всички 200 жени в залата се разкрещява „Ти или аз“ и всички нападат с ножове изнасилвача. Политат камъни, започват да се нанасят множество прободни рани. Пазачите били изумени и нямало как да реагират, а и честно казано не са искали да влизат в този кръстосан огън. Остриета летели във всички точки от тялото и щом 200 гневни жени не могат да се спрат, можете да си представите какво е щяло да се случи с пазачите. След като гневът най-накрая бил предаден по тялото на подсъдимия, лекарите установили , че една от всичките 200 жени е успяла да отреже дори достойнството на Аку – явно е искала да бъде сигурна. Някои от дамите така или иначе успяват да влязат в ареста, но през 2012 всички са освободени поради липса на доказателства.


View this post on Instagram

. ⏩SERANGAN WANITA YANG MEMATIKAN⏪ ➡Akku Yadav adalah penjahat kelas teri di Desa Kasturba Nagar, India. Dia tak segan merampok bahkan membunuh, dan sering keluar masuk penjara. Namun di penjara ia tidak pernah kapok karena selalu dijamin bos besarnya dari New Delhi. ➡Aksi kekejaman Akku yang tidak bisa ditolerir lagi adalah saat dia bersama gengnya menyeret paksa gadis 12 tahun dari rumahnya. Bahkan dia memerintahkan gerombolan penjahat untuk memerkosa korban beramai-ramai. Tidak terima dengan tingkah Akku yang kelewat batas, sebanyak 200 wanita mengeroyok akku ➡Pertama Akku disiram bubuk cabai dan dilempari batu hingga tak berdaya. kemudian ada seorang wanita mengeluarkan pisau dan memotong kemaluan Akku,tidak sampai disitu kemudian akku di tusuk beramai-ramai sebanyak 70 kali ➡Akhirnya polisi hanya bisa menetapkan beberapa wanita seabagai tersangka, setelah sebelumnya mereka meminta dibui bersama-sama. #CMIIW #deepweb#scarygame#deepwebindo#deepwebindonesia#creepypasta#creepy#creepypastaindo#creepypastaindonesia#pemakaman#deepwebid#gore#infantdeath#darkwebindo#darkwebindonesia#ritual#disturbing#dafulove#disturbingvideo#redroom#lfl#fff#l4l#f4f#psyco#story#tibet#creepyvideos#akkuyadav -ck

A post shared by Deepweb (@deepweb.indo) on

Няма как да се знае коя жена е нанесла фаталния удар. Реакцията успява да подобри работата на полицията значително. Никой не е искал да види 200 гневни жени втори път да побеснеят отново. Историята на Аку продължава да се разказва като много вълнуваща легенда. Всички са доволни, че най-накрая с демонстрация на сила индийските жертви се превръщат в активни борци за справедливост. Цялата женска инквизиция напомня много за легендарната песен на Eagles, в която всички гости на хотела с малки ножчета се борят да победят чудовището. Годините се разминават, за да кажем, че аудиторията наистина

 
 
Коментарите са изключени