Как древните римляни са ходили до тоалетна
Тъй като Римската империя е съществува 2000 години и сe простира от Африка до Британските острови, отношението към римските тоалетни варирало и географски, и във времето. Най-общо казано обаче, римляните са имали по-малко задръжки от хората днес. Те са сравнително окей с по-тесните помещения – в края на краищата, седалките и в римския театър също са доста близо, на около 30 сантиметра една от друга. И също така са окей и с колективното ходене.
„Днес когато си свалим панталоните, оставаме доста голи, но римляните са увити тоги, което им осигурява прикритие“, казва Колоски-Остроу, антрополог в университета Брандейс. „Дрехите, които носят, им осигуряват барикада, така че всъщност да могат да си вършат работата в относително уединение, да станат и да си тръгнат. И да се надяваме, че тогата ви не е била много засегната след това. Ако сравним тогавашните тоалетни с модерния писоар, добавя тя, те всъщност предлагат повече уединение.
Въпреки липсата на тоалетна хартия, посетителите използват с гъби, прикрепени към пръчка, които измивали в чиста течаща вода.
Римляните обичат комфорта в такива ситуации . Дали са си измивали ръцете обаче е друга история. Може би ги потапяли в амфора с вода. Може би не са. Може би са го правили в някои части на империята, но не и в други. По-лошото е, че пръчката с гъбата вероятно е била използвана многократно и споделяна от всички посетители. Така че, ако някой от посетителите има някакви болести, всички останали също ги хващат. Без познания за това как се разпространяват болестите, римската тоалетна трудно може да се нарече хигиенична по съвременните стандарти. Този мек, нежен инструмент се нарича терсориум, което буквално означава „нещо за избърсване“.
Терсориум
Въпреки че изглеждат напреднали за древна цивилизация, римските обществени тоалетни далеч не са особено бляскави. Белите мраморни седалки, блестящи на слънцето, може да изглеждат чисти сега, но това едва ли е било така, когато тези съоръжения са работели. Те имат ниски покриви и малки прозорци, които пропускат малко светлина. Хората понякога не уцелват дупките, така че подовете и седалките често са мръсни. Въздухът вони. „Помислете – колко често някой идва да почисти този мрамор?“ – пита Колоски-Остроу. Всъщност тя смята, че съоръженията са били толкова неприятни, че елитът на империята ги е използвал само в много тежки ситуации.
Римляните от висшата класа, които понякога плащат за построяването на тоалетни, обикновено не са стъпвали в тези места. Те ги конструират за бедните и поробените — но не защото се смиляват над нисшите класи. Те ги построяват, за да не им се налага да газят в екскременти по улиците. Подобно на всяка друга цивилизация, която избира да се урбанизира, римляните са изправени пред проблем: Какво да правят с всички отпадъци? Римският елит гледа на обществените тоалетни като на инструмент, който отмива мръсотията на плебеите от благородния им поглед. В римските бани е обичайна практика да се изписва името на благодетеля, платил за изграждането на съоръжението, но стените на тоалетните не носят такива надписи. „Изглежда, че никой в Рим не е искал да бъде свързван с тоалетна“, казва Колоски-Остроу.
И защо изисканите благородници да искат да седят до обикновените хора, които имат въшки, открити рани, кожни възпаления, диария и други здравословни проблеми? И това не е най-лошото. Канализациите под обществените тоалетни са приветлив дом за вредители – „Плъхове, змии и паяци…“, обяснява Колоски-Остроу. Освен това, разлагащите се отпадъчни води може да произвеждат метан, който може да се запали, буквално да запали огън под някого.
Обществените тоалетни не са били удобни и за жените. През 2 век „тези места са построени в районите на града, където мъжете са имали работа“, казва Колоски-Остроу. „Може би едно поробено момиче, което е изпратено до пазара, би се осмелило да влезе, по необходимост, въпреки че би се страхувало да не бъде ограбено или изнасилено. Но римлянка от елита никога няма да бъде видя там дори мъртва.
Обратно в удобните си вили, богатите граждани имат свои собствени тоалетни, построени над помийни ями. Но дори и те може би са предпочитали по-удобния, по-малко миризлив вариант със стайните гърнета, които поробените хора след това са принудени да изпразват в градината. Елитът не иска да свърже помийните си ями с канализационните тръби, защото това вероятно ще бъде удобен път за вредителите и миризми към домовете им. Вместо това те наемат хора, които да се оправят с ямите им. Колоски-Остроу отбелязва, че в един случай „11 магарета може да са били необходими за отстраняването на мръсотията“.
Карта на централен Рим по времето на Римската империя, показваща Клоака Масима в червено
Известната римска канализация е друга история. В разгара на своята мощ Рим трябва да почисти след около милион души. Средностатистическият възрастен произвежда около половин килограм изпражнения на ден – така властите трябва да се разправят с 500-тонна купчина. Докато римските фермери разбират наторяващата стойност на отпадъците и връщат част от тях обратно в нивите си, градът не може да ги рециклира достатъчно бързо. За да изхвърля толкова много екскременти от града ежедневно, човек се нуждае от наистина масивна система.
Но римляните правят всичко в голям мащаб – включително премахване на мръсотията. Първоначално вземат канализационната технология от гърците. В книгата си Колоски-Остроу приписва този „пренос на технологии“ на „елинистически културни сили“ и римски войници, които започват да строят тоалетни във военните лагери. За да поддържат своите конюшни, също с римски размери, чисти, римляните разширяват системата като построяват най-голямата канализация за това време – Клоака Масима (кръстен е на римската богиня Клоацина от латинския глагол cluo, което означава „почиствам“.)
През Клоака Масима преминават милиони литри вода всеки ден. Тя е толкова огромно съоръжение, че гръцкият географ и историк Страбон пише, че канализацията на Рим е достатъчно голяма „за да преминават каручки, натоварени със сено“ и през тях да текат „истински реки“.
