shareit

„Госпожа Баухаус“, която промени света около нас, но остана в сянката на мъжа си

| от chronicle.bg, по Artsy |

На 19 май 1970 г. близо 100 души имат повод да се съберат в сградата на една архитектурна фирма в Кембрдиж, Масачузетс, САЩ. Честването е в памет на Валтер Гропиус, един от основателите на школата „Баухаус“, починал преди една година, на 5 юли 1969 г. Партито, което се провежда ден след рождения ден на архитекта е организирано от неговата вдовица – Изе.

Седемдесет и три годишният писател, редактор и творец прилича на видение в своята черно бяла вечерна рокля и метална корона, направена от перки за вентилатор. Тя се забавлява, разлива шампанско и го гарнира с пресни ягоди. Според статията в The New York Times от следващия ден, на партито са присъствали артисти, дизайнери, и 15-метров дракон с подскачащи очи с размер на бейзболни топки.

„На съпруга ми много щеше да му хареса“ казва Изе на репортера. „Точно като партита, които организирахме по времето на баухауса.“

Днес милиони хора по света знаят името на Валтер Гропиус. Мъжът има ключова заслуга за съвременната архитектура и дизайн. Тази година се чества стогодишнината от неофициалното „създаване“ на тази школа в изкуството. Но истината е, че неговата съпруга и дългогодишен бизнес партньор има също толкова важна роля в изграждането на империята Баухаус. Ако беше жива днес, славата й щеше да е съизмерима с тази на съпруга й.

walter-and-ise-gropius
Валтер и Изе Гропиус

Но Изе е родена във времето, когато от жената се очаква да стои зад, а не до мъжа си. Тя трябва да помага на мъжа в неговите битки, да пише на пишещата машина вместо него и да му приготвя вечерята. Изе прави всичко това и много повече. След смъртта й през 1983 г., медиите я описват като „вдовица на архитекта Валтер Гропиус и архивен работник, преводач и разпространител на неговото творчество. “ В рамките на 4 параграфа, само последното изречение не съдържа информация за Валтер. То гласи: „След нея остават дъщеря й Ати Форберг Йохансен Гропиус от Бруклин и внучка й.“

Въпреки това Изе е забележителна и то не защото съпругът й е бил такъв. Това е една смела жена, с въображение, която живее изцяло според своите вкусове. Всичко от ръчноизработените й от самата нея рокли до градината и експерименталната фотография. Целият живот на Изе е изкуство.

Изе Франк среща Валтер Гропиус през 1923 г. по време на лекция в Хановер, Германия. Тя е типичното буржоазно момиче, което трябва да се венчае след няколко дена. Една вечер отива на лекция, посветена на ново движение в изкуството, наречено Баухаус. Въпреки че семейството разчита на Изе да закрепи финансовия им статут чрез брака си, тя се увлича неспасяемо по Валтер Гропиус. Очевидно не само тя, а и той е увлечен, тъй като започва да я преследва. Усилията му, каквито и да са били те, са в правилната посока. Изе разтрогва годежа си, без дори да е представила Валтер на родителите си. Рискува бъдещето си заради нещо много несигурно.

Двамата се женят и Изе Франк вече е Изе Гропиус. Въпреки това приятели и близки ще й сложат прякора „госпожа Баухаус“.

„Изе беше ключовата женска фигура зад мъжа. Наричаха я госпожа Баухаус, защото тя самата беше приела тази роля. Играеше я изключително активно.“ казва един от кураторите във фирмата на Баухаус. Дълбоко в себе си Изе просто вярва в баухауса и неговите идеи: взимането на обикновени предмети от ежедневието и усъвършенстването на дизайна, обединявайки форма и функция.

Gropius_Landscape
Къщата на семейство Гропиус в Масачузетс

Самата тя започва да се облича според философията на баухауса, превръщайки се в ходещо олицетворение на стила. Завладява я истинска мания по това течение. Личното й пристрастие скоро се премества и професионалната сфера и тя започва да работи с мъжа си. Поема ролята на интериорен дизайнер на известната Masters’ House в Десау, където двамата живеят за кратко през 20-те години преди да се преместят в Берлин. Няколко години по-късно, ужасени от възхода на нацистите, двамата бягат от Германия под претекст, че отиват на кратко пътуване до Италия за филмов фестивал. (Националсоциалистическото движение затваря прогресивното Баухаус училище за архитектура през 1933 г.) След като прекарват малко време във Великобритания, двамата отиват в Америка през 1937 г. Валтер започва работа като професор по архитектура в Харвард и със жена му се установяват в Линкълн, Масачузетс. Това е мястото на което кариерата на Изе ще процъфти.

Тя открива експерименталната фотография и правенето на бижута. В същото време полага усилия да подбира дрехите си, така че да й стоят добре и да отразяват характера на баухауса. Още докато живее в Германия, пише есета за дизайна, модата и технологиите. Изе е добър редактор и комуникатор, знае как да направи така че гласът на съпруга й да се чуе, а също така има и своите идеи как да разпространи творчеството му. Жената се надява да продължи да работи като автор в Америка, но една случка я наранява дотолкова, че нейни мечти са разбити изцяло.

Gropius House exterior

В края на 40-те години тя изпраща своя статия на списанието Atlantic Monthly, озаглавена „Баба беше кариеристка“. В текста се изтъкват предимствата на това да си работеща жена. Според архивите на Баухаус, статията не просто е била отхвърлена, но и от редакцията отговарят, че нямат желание да дават гласност на тази „ужасяваща идея“. От там насетне Изе не се опитва да публикува соите статии, а вместо това се съсредоточава върху редакцията на статиите на мъжа си.

В този период Изе също така превръща дома на семейството в сборен пункт на арт средите в тази част на САЩ. По това време приятелският кръг на семейството включва артисти като Василий Кандински, Йозеф и Ани Алберс и Паул Клее. Въпреки че няма самостоятелна кариера, тя продължава да работи в посока разпространяването на течението „Баухаус“.

living-room-in-mr-and-mrs-walter-gropius-house-robert-m-damora
Къщата на семейство Гропиус в Масачузетс

Изе име основна роля в обзавеждането на дома в Линкълн, който днес е регионална туристическа атракция – Gropius House. Всичко от мебелите до шапките на Изе е част от облика на къщата. Килерите са оставяни винаги отворени, за да могат посетителите да видят гардероба на домакинята. Модерните кухненски уреди, студената, но все пак удобна мебелировка и колекцията от творби на изкуството… всичко отразява личния вкус и естетика на Изе и Валтер.

След смъртта на Валтер Изе продължава да поддържа къщата все едно тя е музей. Въпреки че тя не е официално отворена за посещения, домакинята организира обиколки, в които развежда хора из този рай на баухауса. Също така тя организира т.нар. Grope Fest, съгласно последното желание на покойния й съпруг.

Gropius House, Lincoln, Mass. Desks.
Къщата на семейство Гропиус в Масачузетс

„Кремирайте ме, но не вземайте прахта. Почитта към някаква пепел е половинчато нещо. Стига с това. Не изпадайте в траур. Ще бъде чудесно, ако всичките ми приятели от настоящето и миналото се съберат за кратка фиеста – а ла Баухаус – да пият, да се смеят, да се обичат. Тогава аз със сигурност ще се присъединя, това би било по-голямо от живота. Много по плодовито от почвата в гробищата. Любовта е смисълът на всичко. Изе, теб, когото съм обичал най-силно, моля те, подреди и управлявай цялото ми духовно наследство, а колкото до имуществото, разпореждай се с него както намериш за добре.“

Дори в скръбта си, Изе е щастлива да направи това. Десет години след смъртта на Валтер, тя решава да дари къщата, която е наричала „малко, но перфектно нещо“, и всичките вещи вътре на Historic New England (неправителствена организация, чиято цел е да съхранява важни за региона сгради).

33990scr_c33c629eae72ea4
Къщата на семейство Гропиус в Масачузетс

Изе и Валтер Гропиус са част от важна група експериментатори в изкуството и дизайна на ХХ век. Във време, в което обществото има нужда от нещо ново, иска да се отърве от колониализма и викторианската ера веднъж завинаги, те дават тази свобода. Дори днес редица дизайни от баухауса доминират ежедневието ни. Вече не забелязваме дизайна на тостера или простотата на бравата. Но именно в тях е наследството на Изе и Валтер. В извивката на четката за коса, облегалките на креслото, черната чиния за хранене.

Всичко това е Валтер Гропиус и неговата „госпожица Баухаус“.

 
 
Коментарите са изключени

Саймън – единствената котка с военноморски чин и медал

| от |

Животните винаги са били добре дошли във всяка военна дивизия. Използвани са открай време в сражения, а по време на Втората Световна война, руснаците обучават бездомните кучета да тичат след танковете, носейки на гърба си взривове. Колкото и нехуманно да е било, войската винаги се е опитвала да намери добър начин за експлоатация на животинския свят.

Времената се менят и днес в армията всяко животно получава име, храна и медицинска грижа. Най-честият избор за армейско животно може да е кучето, но през 1948 година са се правили изключения и за котки. В този случай говорим за британския кралски боен кораб HMS Amethist и най-добрият мъркащ талисман.

Саймън е улична котка, която моряците видяли на пристанището в Хонг Конг през 1948 година от 17-годишния Хикинботъм. Младият моряк бил част от екипажа на бойния кораб. Докато е на вахта, котката пристига при него и всички мислят, че е на една година. Животното не се радвало на най-добрата си форма и слд като показало своето миролюбиво отношение, Хикинботъм решил да го прибере на кораба и след това да го използва в неравната битка срещу плъховете. По това време в долните каюти имало сериозно засилено присъствие и мнозина се оплаквали от напастта. Саймън загладил косъма и бързо решил да се заеме с проблемите на гризачите.

Able_Seacat_Simon_(fair_use)

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=24537896

Неговата люта битка била забелязана веднага, а и той самият винаги оставял по един мъртав плъх в леглата на моряците. Той лично намерил за най-правилно да спи именно в каютата на капитана, където се чувствал в безопасност. В края на годината дошло време за пенсиониране на капитана, но Саймън щял да служи още малко на кораба като талисман. Когато корабът получил назначение да отплава за Нанкин, Китай и да смени поста на друг боен кораб. По пътя обаче става грешка и една полева батарея стреля по преминаващата флотилия. Капитанската каюта поема най-сериозни удари. Саймън е ранен, докато капитанът умира малко по-късно от раните си.

Саймън не можел да се предаде толкова лесно и изпълзял на палубата. Моряците го виждат и го носят веднага в медицинското отделение, където раните са почистени и от тялото му се вадят около 4 забити шрапнела. За съжаление никой не очаквал от котката да оцелее и да издържи. Въпреки лекарските прогнози, котката се изправя на крака и продължава своята зловеща битка. Дори успява да срещне новия капитан на кораба. Най-важната битка обаче предстояла. Докато корабът е хвърлил котва, Amethyst е нападнат от колония плъхове. Хладнокръвният котарак се справил отлично в битката и нямало моряк, който да не получи плъх за подарък. Точно неговата работа успяла да запази високия морал на екипажа. За тези дела получава световна слава, както и животински викториански кръст, син кръст за заслуги и най-вече морски ранг „Able seaman“ за убиването на плъха „Мао-Тсетунг“.

Няма нужда да подсказваме, че плъхът е бил кръстен на името на един от великите китайски лидери на комунистическата партия. Съдбата му обаче не е чак толкова добре. Когато корабът се завръща във Великобритания, законодателството настоява да го прати в карантина. Макар и котката да успява да преживее артилерийски снаряд, не може да се справи с вирусите в карантинното отделение. Животното е било здраво, но другите екземпляри го заразяват. Умира на 28 ноември 1949 година. Инфекцията най-вероятно е дошла именно от заздравяващите военни рани. На погребението присъства целия екипаж на кораба, както и стотици фенове, коити са познавали геройството на Саймън.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Грила и Лепалуди и тяхната котка Юле

| от |

Исландският коледен фолклор е просто прекрасен. Всичко започва с троловете Грила и Лепалуди.

Първоначално Грила се споменава като великанка в сборника с норвежка митология „Snorra Edda“ от 13 век, но конкретна връзка с Коледа не се споменава до 17-ти век. Може би защото Грила е огромна, а външният й вид е отблъскващ.

Най-старите стихотворения за Грила я описват като паразитен просяк, който обикаля, молейки родителите да й дадат своите непослушните деца. Родителите могат да не й дават деца, а храна или просто да я прогонят. Първоначално тя живее в малка къщичка, но в по-късни стихове изглежда, че е била прогонена извън града и вече живее в пещера.

Днешната Грила вече има способността сама да открива деца, които се държат палаво през годината. Когато дойде Коледа, тя идва от планината, за да претършува градовете наоколо за храна. След като напусне пещерата си, тя ловува деца и ги взима вкъщи в гигантския си чувал. След това ги поглъща на закуска. Любимото й ястие е яхния от палави малчугани, към които тя има ненаситен апетит.

Според легендата, за Грила никога няма недостиг на храна.

Dimmuborgir-stígur

Тази легенда продължава да разказва, че Грила е била омъжена три пъти. Твърди се, че третият й съпруг, Лепалуди, живее с нея в пещерата им в полетата на лава Димуборгир (да не се бърка с групата Диму Боргир, която взима името си от тази местност), с голямата черна котка Юле и техните синове. Лепалуди е мързелив и най-вече стои вкъщи в пещерата си. Грила уж има десетки деца с предишните си съпрузи, но в днешно време те рядко се споменават.

Младежите Юле (понякога наричани Младежите Юлетиде или Юлемен) са синове на Грила и Лепалуди. Те традиционно са група от 13 дяволити пакостници, които крадат или тормозят населението, а името на всеки един от тях е описателни в тон с любимия му начин на тормоз. Те идват в града един по един през последните 13 нощи преди Коледа. Те оставят малки подаръци в обувките, които децата поставят на первази на прозореца, но ако детето е било непослушно, вместо подарък му оставят картоф.

В днешно време младежите Юле са представени в малко по-благоприятна светлина, по-скоро сравнима с Дядо Коледа и други подобни фигури. Външно обикновено са изобразени в исландски дрехи от късно средновековен стил, но понякога са и в костюма, който традиционно се носи от Дядо Коледа, особено на детски събития.

Преди тези 13 младежи да станат популярни, твърденията за тях варират според географските шири. За някои се казва, че са синове на Грила, други – нейни братя. Някои истории разказват само за девет човека Юле, но всеки от тях все пак има своя любима пакост.

Повечето юлисти могат да бъдат класифицирани в няколко групи: тези, които крадат храна, тези, които обичат да правят номера или да тормозят, и тези, които просто изглеждат заблудени по природата (например Гули Гаук, който просто се крие по дерета).

В източната част на Исландия е съществувала народна приказка за една конкретна група младежи Юле, които не са от планините, а от океана. В една много неясна детска песничка се споменава, че има две жени Юле, които крадат разтопена мазнина, като я слагат в носовете си или я пускат в чорапите си.

И не на последно, но уви на последно място -котката Yule. Тя е огромна и враждебна котка, за която се говори, че се подвизава където има сняг по време на Коледа. Тя яде хора, които не са получили нови дрехи, които да облекат преди Бъдни вечер. Тази котка е домашният любимец на Грила и нейните синове.

Макар да се смята за древна традиция, писмените свидетелства за котката Юле са от едва наскоро, през 19 век. Заплахата, че някой ще бъде изяден от котката Юле била използвана от фермерите като начин да накарат работниците си да завършат обработката на есенната вълна преди Коледа. Тези, които вземат участие в работата, ще бъдат възнаградени с нови дрехи, но останалите няма да получат нищо и по този начин ще бъдат плячка за котката- чудовище.

Също така за котката се казва и че просто изяжда храната на тези, които не са си облекли нови дрехи по време на коледните празници. Възприемането на котката Юле като звяр, който яде човек, е частично популяризирано и от стиховете на Jóhannes úr Kötlum (нямаме представа как се произнася името на нози човек на български).

Носете си новите дрехи.

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

| от |

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени

Как да виждаме повече от слепите петна зад автомобила

Стикерът, предупреждаващ, че „предметите в огледалото са по-близо, отколкото изглежда“, е полезен само когато въобще можете да видите други превозни предмети в него. Ако не можете, може би сте си нагласили огледалата неправилно. Знаем, че тази информация може да боли, но може и да е вярно. Стотици хиляди автоматични катастрофи годишно се приписват на слепите петна.

Това е често срещана грешка, която лесно може да се направи, но за щастие също толкова лесно да се поправи.

Първо обаче: правилното поставяне на вътрешното огледало е сравнително лесно – то просто трябва да отразява директно отзад, така че да виждате през задното си стъкло по време на шофиране. Това изглежда очевидно, но може да създаде проблем при настройването на страничните огледала.

Страничните огледала нямат някаква отправна точка, според която да се нагласят. Много хора са склонни да ги накланят твърде навътре, което позволява на шофьорите да виждат част от автомобила си, но увеличават слепите петна. Едно малко по-различно нагласяване може да доведе до по-безпроблемно обратно виждане.

Методът за нагаждане на огледалата по по-оптимален начин е сравнително прост. Той са базира на това, че докато шофирате, не е нужно да виждате задната част на колата си в страничните огледала.

За да нагласите огледалото от страната на водача: преместете главата си така, че да е точно до прозореца и регулирайте огледалото, така че тази страна на вашия автомобил почти да не се вижда.

След това, за да нагласите далечното огледалото: преместете главата си в центъра на автомобила и го регулирайте така, че тази страна на автомобила ви също почти да не се вижда.

Това е. А сега ето бонус как да размразим предното стъкло:

По принцип някои коли имат такава опция, но тя отнема време, а със стъргалката отнема усилие вън на студа. Някои хора пръскат стъклото с топла вода, но това може да го счупи и тогава никъде няма да ходите.

Решението е в една бутилка с пулверизатор да сипете една част вода и две части изопропилов алкохол. Точката на замръзване на този алкохол е 89 градуса. Просто напръсквате предното стъкло и сте готови.

 
 
Коментарите са изключени