shareit

„Госпожа Баухаус“, която промени света около нас, но остана в сянката на мъжа си

| от chronicle.bg, по Artsy |

На 19 май 1970 г. близо 100 души имат повод да се съберат в сградата на една архитектурна фирма в Кембрдиж, Масачузетс, САЩ. Честването е в памет на Валтер Гропиус, един от основателите на школата „Баухаус“, починал преди една година, на 5 юли 1969 г. Партито, което се провежда ден след рождения ден на архитекта е организирано от неговата вдовица – Изе.

Седемдесет и три годишният писател, редактор и творец прилича на видение в своята черно бяла вечерна рокля и метална корона, направена от перки за вентилатор. Тя се забавлява, разлива шампанско и го гарнира с пресни ягоди. Според статията в The New York Times от следващия ден, на партито са присъствали артисти, дизайнери, и 15-метров дракон с подскачащи очи с размер на бейзболни топки.

„На съпруга ми много щеше да му хареса“ казва Изе на репортера. „Точно като партита, които организирахме по времето на баухауса.“

Днес милиони хора по света знаят името на Валтер Гропиус. Мъжът има ключова заслуга за съвременната архитектура и дизайн. Тази година се чества стогодишнината от неофициалното „създаване“ на тази школа в изкуството. Но истината е, че неговата съпруга и дългогодишен бизнес партньор има също толкова важна роля в изграждането на империята Баухаус. Ако беше жива днес, славата й щеше да е съизмерима с тази на съпруга й.

walter-and-ise-gropius
Валтер и Изе Гропиус

Но Изе е родена във времето, когато от жената се очаква да стои зад, а не до мъжа си. Тя трябва да помага на мъжа в неговите битки, да пише на пишещата машина вместо него и да му приготвя вечерята. Изе прави всичко това и много повече. След смъртта й през 1983 г., медиите я описват като „вдовица на архитекта Валтер Гропиус и архивен работник, преводач и разпространител на неговото творчество. “ В рамките на 4 параграфа, само последното изречение не съдържа информация за Валтер. То гласи: „След нея остават дъщеря й Ати Форберг Йохансен Гропиус от Бруклин и внучка й.“

Въпреки това Изе е забележителна и то не защото съпругът й е бил такъв. Това е една смела жена, с въображение, която живее изцяло според своите вкусове. Всичко от ръчноизработените й от самата нея рокли до градината и експерименталната фотография. Целият живот на Изе е изкуство.

Изе Франк среща Валтер Гропиус през 1923 г. по време на лекция в Хановер, Германия. Тя е типичното буржоазно момиче, което трябва да се венчае след няколко дена. Една вечер отива на лекция, посветена на ново движение в изкуството, наречено Баухаус. Въпреки че семейството разчита на Изе да закрепи финансовия им статут чрез брака си, тя се увлича неспасяемо по Валтер Гропиус. Очевидно не само тя, а и той е увлечен, тъй като започва да я преследва. Усилията му, каквито и да са били те, са в правилната посока. Изе разтрогва годежа си, без дори да е представила Валтер на родителите си. Рискува бъдещето си заради нещо много несигурно.

Двамата се женят и Изе Франк вече е Изе Гропиус. Въпреки това приятели и близки ще й сложат прякора „госпожа Баухаус“.

„Изе беше ключовата женска фигура зад мъжа. Наричаха я госпожа Баухаус, защото тя самата беше приела тази роля. Играеше я изключително активно.“ казва един от кураторите във фирмата на Баухаус. Дълбоко в себе си Изе просто вярва в баухауса и неговите идеи: взимането на обикновени предмети от ежедневието и усъвършенстването на дизайна, обединявайки форма и функция.

Gropius_Landscape
Къщата на семейство Гропиус в Масачузетс

Самата тя започва да се облича според философията на баухауса, превръщайки се в ходещо олицетворение на стила. Завладява я истинска мания по това течение. Личното й пристрастие скоро се премества и професионалната сфера и тя започва да работи с мъжа си. Поема ролята на интериорен дизайнер на известната Masters’ House в Десау, където двамата живеят за кратко през 20-те години преди да се преместят в Берлин. Няколко години по-късно, ужасени от възхода на нацистите, двамата бягат от Германия под претекст, че отиват на кратко пътуване до Италия за филмов фестивал. (Националсоциалистическото движение затваря прогресивното Баухаус училище за архитектура през 1933 г.) След като прекарват малко време във Великобритания, двамата отиват в Америка през 1937 г. Валтер започва работа като професор по архитектура в Харвард и със жена му се установяват в Линкълн, Масачузетс. Това е мястото на което кариерата на Изе ще процъфти.

Тя открива експерименталната фотография и правенето на бижута. В същото време полага усилия да подбира дрехите си, така че да й стоят добре и да отразяват характера на баухауса. Още докато живее в Германия, пише есета за дизайна, модата и технологиите. Изе е добър редактор и комуникатор, знае как да направи така че гласът на съпруга й да се чуе, а също така има и своите идеи как да разпространи творчеството му. Жената се надява да продължи да работи като автор в Америка, но една случка я наранява дотолкова, че нейни мечти са разбити изцяло.

Gropius House exterior

В края на 40-те години тя изпраща своя статия на списанието Atlantic Monthly, озаглавена „Баба беше кариеристка“. В текста се изтъкват предимствата на това да си работеща жена. Според архивите на Баухаус, статията не просто е била отхвърлена, но и от редакцията отговарят, че нямат желание да дават гласност на тази „ужасяваща идея“. От там насетне Изе не се опитва да публикува соите статии, а вместо това се съсредоточава върху редакцията на статиите на мъжа си.

В този период Изе също така превръща дома на семейството в сборен пункт на арт средите в тази част на САЩ. По това време приятелският кръг на семейството включва артисти като Василий Кандински, Йозеф и Ани Алберс и Паул Клее. Въпреки че няма самостоятелна кариера, тя продължава да работи в посока разпространяването на течението „Баухаус“.

living-room-in-mr-and-mrs-walter-gropius-house-robert-m-damora
Къщата на семейство Гропиус в Масачузетс

Изе име основна роля в обзавеждането на дома в Линкълн, който днес е регионална туристическа атракция – Gropius House. Всичко от мебелите до шапките на Изе е част от облика на къщата. Килерите са оставяни винаги отворени, за да могат посетителите да видят гардероба на домакинята. Модерните кухненски уреди, студената, но все пак удобна мебелировка и колекцията от творби на изкуството… всичко отразява личния вкус и естетика на Изе и Валтер.

След смъртта на Валтер Изе продължава да поддържа къщата все едно тя е музей. Въпреки че тя не е официално отворена за посещения, домакинята организира обиколки, в които развежда хора из този рай на баухауса. Също така тя организира т.нар. Grope Fest, съгласно последното желание на покойния й съпруг.

Gropius House, Lincoln, Mass. Desks.
Къщата на семейство Гропиус в Масачузетс

„Кремирайте ме, но не вземайте прахта. Почитта към някаква пепел е половинчато нещо. Стига с това. Не изпадайте в траур. Ще бъде чудесно, ако всичките ми приятели от настоящето и миналото се съберат за кратка фиеста – а ла Баухаус – да пият, да се смеят, да се обичат. Тогава аз със сигурност ще се присъединя, това би било по-голямо от живота. Много по плодовито от почвата в гробищата. Любовта е смисълът на всичко. Изе, теб, когото съм обичал най-силно, моля те, подреди и управлявай цялото ми духовно наследство, а колкото до имуществото, разпореждай се с него както намериш за добре.“

Дори в скръбта си, Изе е щастлива да направи това. Десет години след смъртта на Валтер, тя решава да дари къщата, която е наричала „малко, но перфектно нещо“, и всичките вещи вътре на Historic New England (неправителствена организация, чиято цел е да съхранява важни за региона сгради).

33990scr_c33c629eae72ea4
Къщата на семейство Гропиус в Масачузетс

Изе и Валтер Гропиус са част от важна група експериментатори в изкуството и дизайна на ХХ век. Във време, в което обществото има нужда от нещо ново, иска да се отърве от колониализма и викторианската ера веднъж завинаги, те дават тази свобода. Дори днес редица дизайни от баухауса доминират ежедневието ни. Вече не забелязваме дизайна на тостера или простотата на бравата. Но именно в тях е наследството на Изе и Валтер. В извивката на четката за коса, облегалките на креслото, черната чиния за хранене.

Всичко това е Валтер Гропиус и неговата „госпожица Баухаус“.

 
 
Коментарите са изключени

Ашли Ревел – идиотът, който заложи всичко на рулетка и спечели

| от |

Представете си един ден да ви щукне да продадете всичко, което имате, да отидете в Лас Вегас и да заложите абсолютно всичко на едно завъртане на рулетката. Рискът да загубите е много реален и като нищо можете да си тръгнете само с дрехите на гърба си (или дори с по-малко). Всъщност, шансът да спечелите залог от типа всичко или нищо на американска рулетка е 47,3% – същият залог на европейска рулетка има шанс за печалба 48,6%. Ашли Ревел от Великобритания решава да поеме този риск – през април 2004 той продава всичко, което притежава, взима получените 76 840 паунда (105 400 паунда днешни пари, всички суми от тук нататък ще са в днешни пари).

Ашли, тогава на 32 години, започва пътешествието си, както сам той признава, на по питие с момчетата в една кръчма. Един от тях излага идеята да се заложи всичко, което човек притежава, на едно завъртане на рулетката и леко подпийналата компания се съгласява, че тази идея е доста велика. Въпреки че огънят на разговора се поддържа до значителна степен от алкохола, на следващият ден въпросната идея се оказва залостена стабилно в главата на Ашли. По-късно той ще каже пред The Telegraph: „Помислих си, какво невероятно преживяване би било. По това време не бях женен, нямах деца, бях напълно ерген. И реших: сега или никога.“

Roulette wheel

Рулетка

Не е изненадващо, че не всички се радват от решението на младия мъж – родителите му имат особено мнение по въпроса. Бащата на Ревел, Мик, казва на сина си, че е „лошо момче“, че не трябва да постъпва така и „Трябва да работиш като другите деца“. Ашли прекарва известно време в опит да ги убеди в начинанието си. Баща му пръв се съгласява, но психологическото обработване на майка му отнема малко повече време.

Следващата стъпка е да започне с продаде собствеността си и да припечели и малко странични пари, колкото може. Колата му, часовник Rolex, стикове за голф и дори сантиментални предмети са продадени или на аукцион, или на улицата. Съвсем естествено, с някои предмети човекът се разделя по-трудно – като футболните трофеи и пуловера за крикет, който получава в гимназията. След това Ревел ще съжалява, че продава тези неща.

Хора от британския телевизионен канал Sky One надушват за ситуацията и пращат екип кой до снима мини сериал със заглавие „Double or Nothing“ (Двойно или нищо).

Подготовката приключва, парите са събрани от всякакви места (един онлайн букмейкър и спонсор предлага мъжът да смени името си на Ашли Blue Square Ревел) и в крайна сметка общата сума е 105 400 паунда. С парите в банката, той се качва на полет до Лас Вегас заедно със снимачния екип, приятелите си и (накъде без) родителите си. На този етап технически дори дрехите на гърба му не са негови, защото костюмът, който носи, е под наем специално за случая.

Плановете да прави залога в Hard Rock Hotel пропадат след като проговорите не стигат до никъде. Собствениците на Plaza Hotel and Casino обаче виждат възможност за малко пиар и се съгласяват да са домакини на събитието. Точно преди рулетката да се завърти, те отправят послание, в което се казва, че не съветват никого, дори и него, да прави такова нещо.

Въпреки риска и тежестта на всичко, нощта преди залога Ревел спи спокойно и по-късно ще каже, че никога не се колебаел дали да го направи. Въпреки че шансовете му са макар и в малка степен срещу него, той казва: „Когато сега се върна назад, изглежда ми лудост, но бях силно убеден, че ще спечеля. Буквално отивах, за да си събера печалбата.“

large_Ashley-Revel-winner-roulette

Епичният момент! Изотчник: „Double or Nothing“, IMDB

Сутринта преди залога Ашли има да реши още един последен и може би най-важен въпрос: черно или червено? Той се оглежда за някакъв знак от съдбата, но съдбата явно още не е събудила. В крайна сметка, както Ревел разказва, точно когато топчето се завърта върху рулетката „Първото нещо, което ми дойде наум беше червено и тогава избутах всичките си чипове напред.“

Тогава всички – семейството му, приятелите му, както и зрителите на Sky One – виждат как топчето се завърта, завърта и накрая пада върху числото 7 – червено число. Многолюдието полудява, а Ашли Ревел удвоява печалбата си и взима 210 800 паунда. 

След преживяното той споделя „… беше ненормално нещо. И сега мисля какво ли щеше да стане, ако бях загубил. Нямаше да има къде да се върна или какво да облека. Все още обаче щях да имам семейството и приятелите си, които никога няма да ме оставят, така че те ми дадоха необходимата сигурност, която ми позволи да направя това.“

За разлика от повечето комарджии, които печелят големи пари, Ашли решава да не залага повторно и се оттегля с печалбата си. С част от нея впоследствие Ашли ще плати за обиколка с мотор из Европа. Но късметът му не свършва дотук – по време на обиколката, докато е в Холандия, той среща момиче. „Взех я с мен в Англия, оженихме се и сега имаме две деца. Може да се каже, че заради залога успях да си намеря жена.“

 
 
Коментарите са изключени

Милан и Интер освещават новия Сан Сиро с приятелски мач преди 93 г.

На 19 септември 1926 г. Милан и Интер ще влязат в приятелски двубой на новооткрития стадион Сан Сиро. На този ден Интер печели с резултат 3-6. До този момент Милан държи футболната крепост в града, но едно добро решение позволява на феновете на двата отбора да ползват едно и също спортно съоръжение.

Макар и днешната футболна култура да се разделя на фракции и враждуващи групи, отборите тогава са имали друга идея. Президентът на клуба на Милан Пиеро Пирели дава идеята за обединение, както и допълнителни 5 милиона лири за построяването. Архитектът Улис Стакини е натоварен с проектирането, но отказва да следва модела на традиционните модели и не строи писта около терена.
По този начин феновете ще имат възможност да бъдат по-близо до зелената покривка, а също така се увеличава и количеството – 35 000 души.

Първоначалното име е „Новият Сан Сиро“, кръстен на квартала, където се намира. И докато феновете имат високи надежди за летящ старт на Милан, отборът успява да изгуби и своя първи мач в лигата. Съоръжението е продадено на град Милан през 1935 година, но Росонерите остават основен ползвател до 1947 г. В същата година Интер решават да плащат наем и също да се възползват от възможността, вместо да строят нов стадион. През 1980 г. Сан Сиро ще бъде преименуван на Джузепе Меаца – звезда от редиците на Милан и на Интер. В следващите години ще има допълнителни ремонти, които ще позволят събирането на близо 80 000 запалянковци. В този момент стадионът е приютил спортните страсти на 3 игри от световното през 1934 г. и още 6 игри от същия формат през 1990 г. Публиката на Милан е ставала свидете и на 4 финала на Шампионска лига през 1965, 1970, 2001 и 2016 г. Да не говорим, че съоръжението е предпочитан избор за всеки музикант през последните години, списъкът с гости е много дълъг.

 
 
Коментарите са изключени

Марадона се готвеше да тръгне за Шефийлд, а лошото време провали трансфера на Кройф в Дъмбартън

| от |

Парите тотално промениха футбола. Реал Мадрид, Барселона, Манчестър Юнайтед… От десетилетия тези клубове разполагат с огромни бюджети за привличането на нови играчи, модернизация на стадионите и базите по последния вик на модата и технологиите и т.н. Но вече има и клубове като Манчестър Сити и Пари Сен Жермен, които са с още по-неизчерпаем ресурс от споменатите в началото колоси. Нужно ли е да припомняме, че преди две години парижани платиха 222 млн. евро за Неймар и дадоха тон на новата трансферна лудост.

А Манчестър Сити? Само допреди две десетилетия и половина клубът бе затънал в жестока криза. Огромни дългове задушаваха „гражданите“, а отборът се свлече до третия английски ешелон. Отделно Сити загуби и правата върху търговската марка и в продължение на няколко години не продаваше атрибути с емблемата си. Тренировките се провеждаха в спортния комплекс в Мос Сайд – не най-приветливата част в южен Манчестър. И докато играчите тренират, около тях се шляеха бездомници и алкохолици, чието най-голямо забавление бе да сипят обиди срещу играчите. Агрономът на клуба от онези времена в средата на 90-те си спомня, че често нямало пари дори за бяла боя, за да се разчертае полето…

Но днес Сити и Пеп Гуардиола водят футболната революция в Англия и налагат световните стандарти. Каталунецът често блести с гениална тактика в мачовете на тима, а зад себе си има ръководство, което е готово да отговори на всяко негово желание. Резултатът ли? Погледнете таблицата с крайното класиране през миналия сезон. Срещу името на Сити са 98 точки и голова разлика 95:23. Година по-рано, през пролетта на 2018-а, пък отборът на Гуардиола завърши със 100 точки в актива си и 106 отбелязани гола. Изумително!

Изумителни обаче са и числата, които стоят зад тези успехи. Съвсем наскоро Манчестър Сити стана първият клуб в историята, който е платил над един милиард евро за футболистите, които притежава в състава си. Ако трябва да сме пунктуални, сумата е 1,014 млрд. евро. И отлично илюстрира новите порядки в съвременния футбол. „Тези пари не стигат и за пет като Неймар“, вероятно би пресметнал някой от по-младите почитатели на играта, но си заслужава да припомним няколко истории като доказателство, че не всичко е пари. Понякога нещата опират до чист късмет, а и прищявките на съдбата често си казват думата.

Пари, късмет, съдба – всяко от тях се намесва при проваления трансфер на Диего Марадона в… Шефийлд Юнайтед през 1978 г. Мениджърът на „остриетата“ вижда 17-годишния номер 10 на Архентинос Хуниорс и предлага 200 000 паунда за него. Офертата е приета, но англичаните не успяват да съберат сумата накуп, както иска Архентинос. Трансферът пропада, въпреки че Марадона има дори самолетни билети за Острова. Вместо него Юнайтед взима Алехандро Сабея за 160-те хиляди, които успява да набере. И изпада в четвърта дивизия… Нататък пътят на дон Диего е легендарен. Бока Хуниорс, Барса и Наполи, където и до днес е със статут на божество.

Шотландският Дъмбартън пък подготвя божествено посрещане на Йохан Кройф през 1980-а. Холандецът вече е на 33 и признава, че е бил изкушен от заплатата, която му давал малкият клуб. Но преговорите приключват неуспешно, след като съпругата на Кройф изтъква аргументи като например лошото шотландско време. Семейството избира Вашингтон Дипломатс в Щатите.
Малко повече от десетилетие по-късно мениджърът на Шефийлд Уензди Тревър Френсис взима Ерик Кантона на проби от Ним през 1992-ра, но иска инатливият виртуоз да остане поне седмица. Ерик отказва и заминава за Лийдс, където са готови да подпишат с него веднага. Останалото е история, следва трансфер в Манчестър Юнайтед и се ражда Крал Ерик.

Алфредо ди Стефано е кралят на Реал Мадрид в средата на миналия век. Но митът на мадридистите почти става каталунски идол. Барса го договаря, но разбира, че той е притежаван едновременно от Ривер плейт и Милионариос (Колумбия), което по испанските закони носи главоболия и евентуални санкции. Така Барса се отдръпва, но Реал се договаря с двата клуба и взима играча, който носи пет поредни европейски купи за „белия балет“. А колко по-различно можеше да е всичко…

През 1983-та, когато е на 19, датският талант Михаел Лаудруп пътува до Ливърпул и дори разглежда „Анфийлд“, преди преговорите да приключат с неуспех. „Мислех, че ще играя в Ливърпул, всичко бе уредено – спомня си Махаел. – Две седмици по-късно те се обадиха и поискаха договорът да е за четири години, а не за три. Бях разочарован и блокирахме трансфера.“ Така Лаудруп отива в Ювентус, а Ливърпул взима Ян Мьолби, друг датчанин.

Soccer - World Club Championship - Toyota Cup - Real Madrid v Vasco da Gama, Tokyo, Japan

Интересна е и случката на Раул отпреди десетина години. През 2008-а легендата на Реал се бе договорил с Тотнъм, а ако Хуанде Рамос не бе уволнен, великият нападател щеше да носи екипа на лондонските „шпори“. Сделката бе готова, но шефовете на клуба уволниха испанския мениджър и голмайсторът отказа трансфера.

Зинедин Зидан пък бил на крачка от трансфер в Блекбърн, но вече покойният директор на Роувърс Джак Уокър отсякъл: „За какво ни е този французин, имаме си Шърууд.“ Зизу спечели две титли на Италия с Ювентус, а с Реал Мадрид – трофея от Ла Лига, Шампионската лига и Суперкупата на Европа. А колко по-различно можеше да бъде, ако бе станал футболист на Роувърс, нали? И за него, и за английския клуб. Но така е в живота, така е и във футбола. Понякога не всичко опира до парите, въпреки че без тях отбори като Манчестър Сити, ПСЖ и Челси никога нямаше да бъдат това, което са днес.

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Странният морски камуфлаж

| от |

То не е точно военна машина, а начин за маскиране на корабите по време на Първата световна война, който смятаме вся пак за чудноват. Британците наричат този камуфлаж „Dazzle Painting“, а американците „Razzle Dazzle“. Той трансформира корабите от просто сиво корито в ярки, цветни шедьоври на кубизма. Британците, американците и французите използват този камуфлаж и той става доста популярен сред военноморски сили през ПСВ. Очевидците често остават без коментар пред крещящите цветове на корабите, които, минавайки в конвой, сигурно са създавали доста живописна гледка.

Olympic WWI

Олимпик, сестриният кораб на Титаник, в камуфлаж, докато служи в ПСВ от септември 1915

Целта на това пребоядисване обаче не с артистичен характер. През годините се правят множество опити за маскиране на корабите, така че да не се забелязват от немските „подводни лодки“ (u-boat), които потапят съдовете на съюзниците в неочаквани количества и с тревожна скорост. Но въпреки постоянното изпробване на нови и нови методи за прикриване на корабите, никой от тях не е успешен заради постоянните промени в небето, водата и въздуха.

EB1922 Camouflage Periscope View

Сравнение между два еднакви кораба: единият с камуфлажа, а другия – без

Един остроумен британски офицер на име Норман Уилкинсън обаче предлага различен подход: да се използват линии с различни дебелини, дължини, ъгли и така нататък, не за да се прикрие кораба, а за да е по-трудно на противника да определи посоката му на движение, скоростта и размера. По време на Първата световна торпедата след изстрелване са плували само по права линия, така че капитаните на подводниците трябва да се прицелят в корабите, преценявайки на око разстоянието, скоростта и посоката им, за да попадне торпедото в целта. Рисунките по корабите правят курса им труден за определяне и съответно работата на командирите ставала по-трудна.

За съжаление… не са известни цветни снимки на камуфлажираните военни кораби. Тази практика спира, когато подводниците започват да получават адекватна помощ от въздуха, а по-късно – и с развитието на радарните технологии.

 
 
Коментарите са изключени