shareit

Fire Island: Изгубеният рай на едно неизгубено поколение

| от | |

Всеизвестен факт е, че западното крайбрежие на САЩ не може да се сравнява с бреговете на Лазурния бряг или екзотичните Бахамски острови. Морският туризъм определено не е неговата силна страна.

Тази земя обаче разполага с едно райско кътче, което не отстъпва на гореизброените обожавани туристически дестинации. То не разчита на спиращи дъха гледки (макар такива да не липсват), а на своето важно историческо и културно значение за страната.

Fire Island си е извоювал това място.

На изток от Ню Йорк Сити, и на юг от Лонг Айлънд се простира ивица земя, дълга около 50 км и широка едва между 160 и 400 м. Дървените кейове, равнинните брегове, дюните и морските бунгала всяко лято се пълнят с туристи от всички краища на света, които се отдават на хедонизъм, какъвто повечето от нас не могат и да си представят. Със своята дължина Fire Island има няколко зони, които под влияние най-напред на културните натрупвания и след това на успешния маркетинг, имат различен таргет от туристи. През летните месеци множество семейства отиват с децата си в Ocean Beach и другите подобни области на острова, развити като семейни комплекси.

1200px-Fire_Island-NY-USA-Location_Map-01.svg

Но Fire Island е известен най-вече като една от най-желаните и емблематични туристически гей дестинации в световен мащаб. Този статут започва да се изгражда още през 30-те години на миналия век, а историята на мястото носи белези от най-важните събития за ЛГБТ общността в САЩ. Днес тук не е място за бягство, а място, където богатите, красивите и общителни мъже идват ежегодно, за да се потопят в мястото, което за мнозина възрастни хора, пази в себе си един изгубен куиър рай.

В една част на острова, сгушени между клоните на ниските борове и многобройни дюни, се намират около 700 къщи, наподобяващи бунгала, които в разгара на сезона приютяват между 4 и 5 хиляди туристи от различни краища на света.

В миналото тук резиденции са имали Келвин Клайн, Дейвид Гефен, режисьора Майкъл Бенет, фотографа Том Бианки и други. Намираме се в т.нар. регион на острова Pines (Боровете), носещ името на разпространеното дърво, което расте тук. Pines и Cherry Grove са двете най-горещи точки за ЛГБТ туристите.

Според жителите на Pines този квартал е за гей общността, това, което е Израел за евреите. Обетована земя. Историята се усеща във въздуха. Запазена и бранена територия, която е останала непокътната от хомофобията и така и ще остане.

fire-island-map_908667

Трудно е да се опише с думи какво представлява днес преживяването на Fire Island. Знаем само, че това не е евтина дестинация без да изпадаме в подробности за парите, тъй като тук те нямат особено значение… стига да ги имаш. Широки плажове, вълните на океана, мек климат, гурме храна, плувни басейни, нощни партита, които изпращат залеза и посрещат изгрева. И разбира се мъжки тела като извадени от кориците на списанията.

Как обаче се стига до днешния момент?

Историята на Fire Island датира от 1653 г., когато Айзък Стратфорд строи пристан, където да бъдат докарвани уловените китове, кръщавайки го Whalehouse Point. През XVIII и XIX век мястото е важен център за лова на китове, който заедно с риболова, донася на местното население стабилни доходи.

Първата голяма къща на острова е построена през 1795 г. и се намира в Cherry Grove, а неин собственик е Джеремая Смит – най-известният земевладелец на острова и първият му постоянен обитател. Следващия етап започва през 1825 г., когато правителството строи фар на острова и го провъзгласява за най-западната точка на страната. Фарът се превръща в знаково място за всички пристигащи от Европа в САЩ, тъй като е първото, което се вижда от Америка.

The Fire Island Lighthouse

През следващите десетилетия островът продължава да става все по-комуникативно място и да привлича туристи. По това време ключово място е Ocean Beach.

През 1925 г. обаче, територията на която днес се намира Pines, е купена от Антоанет Самис и нейната компания Home Guardian Company. Следващите години са трудни за острова, индустрията изпада в сериозна криза след Голямата депресия (1929 г.), а Големият ураган от 1938 г. нанася сериозни щети върху повечето постройки.

Едва през 1947 г. компанията започва да развива мястото. По това време Pines още не е ядро на ЛГБТ общността, но Cherry Grove вече е известна дестинация за артистите бохеми от Ню Йорк. Мястото е близо до Ню Йорк, но и достатъчно изолирано, за да не се занимава полицията с голите мъже и жени, които се целуват и държат за ръце на плажа. Освен това, Cherry Grove е и красиво място. След Голямата депресия и урагана от 38-ма, местните собственици на имоти били отчаяни да възстановят доходите си и започнали да приемат хора без да обръщат внимание на сексуалната им ориентация. По това време в САЩ да си хомосексуален, се смята за престъпление.

Destroyed Homes on Fire Island
Пораженията на Fire Island след урагана от 1938 г.

Бумът на строежа на недвижими имоти на острова е през 50-те години, когато Fire Island става лятна туристическа дестинация на американските бохеми. Инициативата е дело на Уорън и Артър Смадбек, които купуват голяма част от земите на семейство Самис. След това я продават и построяват яхтено пристанище и парк към него. Наскоро построените остъклени бунгала са перфектно място за хората на изкуството от Ню Йорк. През следващите десет години на мястото се появяват множество къщи, където известните и богатите се отдават на почивка далеч от неодобрителните погледи и шума на градската джунгла. Поетът У. Х. Одън, Тенеси Уилямс, Труман Капоти, Талула Банкхед са само част от посетителите тук.

Cherry Grove вече е популярна дестинация, когато моделът Джон Б. Уайт купува и реновира почивната станция Botel Pines и яхтения клуб към нея. Така през 1960 г. Pines започва да следва съдбата на Cherry Grove. Макар и набиращо популярност обаче, мястото остава сравнително по-консервативно от близкия Cherry Grove. Това се променя внезапно през 1976 г.  Историята наподобява истинско пиратско завоевание. Години по-рано горе-долу по същия начин колонизаторите са заграбвали земите на същия този остров.

През един летен ден, местен ресторант отказва да обслужи транссексуален посетител. След като Тери Уорън (въпросният посетител) разказва за случката на своите приятели в Cherry Grove, цяла тайфа от драг кралици се качват на едно морско такси и акостират на близкия бряг. Инвазията става  известна и с това, че се случва на 4 юли. От тогава датира обичаят всяка година стотици драг кралици да изминават разстоянието от двете точки, за да слязат във вече значително по-разкрепостения Pines.

Dy48coSXQAo6esA
Корицата на последната книга на Том Бианки – монография със снимките му от Fire Island, снимка: Twitter/@ceseph

Ако искате да си представи как е изглеждал Pines през онези години, достатъчно е да видите полароидите на Том Бианки. Фотографът оставя едни от най-подробните свидетелства за живота в най-сладките години на ЛГБТ общността в САЩ. В продължение на десетилетия снимките му, правени между 1975 и 1983 г. стоят забравени в кутии в калифорнийския му дом. Преди няколко години той се сеща за тях и вижда не само съвършено оформени мъжки тела, но и свидетелства за един отдавна изгубен рай. И наистина, преди пандемията от СПИН, която започва през 80-те, Fire Island е рай за ЛГБТ общността. Историята обаче ще докаже, че изгубеният рай далеч не е обитаван от „изгубено поколение“. Защото в следващите две десетилетия ще загинат милиони и тази трагедия, макар и на висока цена, ще научи всички не само да оцеляват сами, но и да се борят за правата си.

Ето какво казва самият Бианки за младините си в Pines, цитиран от Ню Йорк Таймс:

„Живеех в Манхатън, бях млад адвокат в Columbia Pictures и на една конференция дадоха на всеки от нас „Полароид“ SX70. Взех камерата със себе си на Fire Island, където имах лятна къща, и осъзнах, че така мога да документирам преживяване и място, за които светът наистина не знаеше.“

В последствие Бианки прекратява кариерата си на адвокат и се захваща с изкуство.

„Аз бяха младото, самотно гей момче от Средния Запад , което нямаше представа, че раят съществува. Всичко в Pines беше ново, самата идея за място, където можеш да играеш на плажа и да държиш момче за ръката, и да бъдеш сред себеподобни, и да танцуваш цяла нощ с мъж [беше нова].“

Днес това може да изглежда нереално, но във времето, когато е забранено двама мъже да танцуват заедно на публично място, това наистина е рай.

Разбира се по онова време до това място достигат предимно бели и богати мъже. Въпреки това не може да се отрече, че в една консервативна епоха, макар и ограничен кръг от хора, успява да изгради и опази пространство, където нормални човешки аспекти не се смятат за престъпление.

CE1qhmuWoAAPogc
Автор: Том Бианки, снимка: Twitter/@photographmag

Историята обаче често е показвала, че след период на крайни удоволствия, следва период на… приземяване (ако изобщо има дума, с която можем да наречем това, което се случва през 80-те). Години наред свободата и хедонизмът царуват в Pines и Cherry Grovе, докато не се появява вирусът на СПИН. Пандемията, която избухва, е повратен момент в историята. Тя води до смъртта на милиони гей мъже и слага край на сексуалната освободеност, властвала по време на диско ерата. Случилото се до средата на 90-те оставя траен отпечатък върху приоритетите на гей общността и  начина й на живот. На преден план излизат приоритети като гражданската активност и борбата с правителството, което неглижира проблема със СПИН. Фриволният лайфстайл отстъпва на по-сдържаното поведение, тъй като „чумата“ може да те сполети на всеки ъгъл.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA
Пристанището в Pines днес

Мнозина използват Fire Island като място, на което да избягат и да почетат паметта на загиналите си приятели. На острова започват да се провеждат различни инициативи под формата на концерти, за да се наберат пари за борба с проблема.

Приблизително 25 години по-късно вече никой не оспорва историческия и културен принос на Fire Island. Още по-малко неговата стабилна репутация на желана туристическа дестинация. Днес едва ли островът може да бъде наречен Рай, тъй като за щастие светът е направил значителен напредък и гей хората вече не трябва да ходят на пусти места, за да бъдат себе си (поне не в Ню Йорк). „Раят“ може да се намери на много повече места.

Всичко това обаче не пречи тази тясна и дълга ивица земя, позната предимно с Pines и Cherry Grove, ежегодно да привлича хиляди туристи. Най-пиковият сезон е лятото, когато се провеждат най-големите фестивали и партита. И ако по времето на Том Бианки е било малко вероятно да срещнете чернокожи там, то днес няма никакви бариери. За никого. Е, може би освен финансовата бариера, която както при повечето дестинации с подобен статут, е естествена.

А останалото… За него знаят само тези, които са били там.

 
 
Коментарите са изключени

Как малкият VW Beetle покори американските сърца

| от |

Фердинанд Порше имал една много голяма мечта през целия си живот – да произвежда състезателни коли. Австриецът имал голяма страст към скоростите, а и в зората на автомобилостроенето, колата все още се гледала с леко съмнение. Порше е роден през 1875 г. и много добре знае, че автомобилът прохождал горе-долу в този период. Фердинанд е бил дете, когато Берта Бенц се качва на творението на своя съпруг, за да направи първото автомобилно пътешествие. С две конски сили и малко повече смелост е успяла да измине около 194 километра. Автомобилът обаче продължава да се смята за една скъпа играчка на богатите.

Освен високи цени, те често били невероятно шумни, плашели хора и животни, приемали се за сериозна напаст и често карали хората да се дистанцират от бензиновите изпарения. Не може да се знае с историческа точност кога двама души са решили да се състезават по улиците на града, но без съмнение са били подтикнати от автомобилните състезания. Точно в началото на 20-те години на миналия век започнала и страстта по създаването на бързи автомобили. Пътят на Фердинанд не е особено лесен, но след като успява да впечатли инженерите на Mercedes с един специален дизайн, самочувствието се четяло в усмивката му.

Конструкторът имал и друго виждане по въпроса с автомобилите. Той вярвал, че обикновеният човек също трябва да имат достъп до моторизирани превозни средства и виждал автомобилното бъдеще в малките автомобили. Не случайно първите представени малки проекти били в залата на Mercedes. За добро или лошо, тогавашните началниците не показали същия ентусиазъм. Порше продължил да работи по луксозни автомобили през следващото десетилетие и сигурно още толкова след това, ако не се среща с един друг потенциален почитател на автомобили.

Адолф Хитлер бил страстен почитател на автомобилите. Далече от политиката, той винаги смятал, че колата е красиво инженерно произведение с много възможности. Докато е в затвора за държавна измяна през 1923 година, Хитлер мислил много за немския народ. Бъдещият диктатор бил впечатлен от идеята на Хенри Форд за създаването на малка кола за народа. Популярният Model T е бил представен в Америка и австриецът вярвал, че това е правилният начин за печеленето на внимание. С такава кола е било сигурно, че икономиката на страната (осакатена след ПСВ) ще започне да върви напред.

С встъпването на власт, Хитлер си спомнил и идеята, която се родила, докато търкал нара в затвора. Екипът му бил изпратен във всички автомобилни заводи на страната с една единствена цел – изграждането на малък семеен автомобил. Фердинанд Порше откликнал на поканата, а по-късно започнал да коментира всички стъпки от плана си директно с Адолф.

Dr. Ferdinand Porsche

 

Фердинанд Порше

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 183-2005-1017-525 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5426395

Двамата все пак имали разногласия, но накрая Хитлер изготвил правила, по които да се работи. Изискванията за бъдещия автомобил били малко по-сложни, но не и невъзможни. Хитлер настоявал новата кола да събира пет човека – двама възрастни и три деца. Не трябвало да бъде по-скъпа от мотор. Поддръжката трябвало да бъде изключително лесна. Впечатляващо изискване по онова време е, че бъдещият модел трябва да бъде с въздушно охлаждане, защото германското население все още нямало гаражи и водното охлаждане щяло да донесе сериозни беди.

В навечерието на войната дори започва строенето на завод и малкият Beеtle носел името Kraft durch Freude Wagen. До 40-те години е произведено определено количество автомобили, но не достатъчно. След войната, фабриката останала в ръцете на британците. Майор Иван Хърст бил назначен като отговорник за възраждането на малката автомобилна фабрика във Волсфбург. Разполагайки с оригиналните записи на Фердинанд Порше, той започнал лека полека да изпълнява неговата основна мечта. Самият Фердинанд нямало как да помогне, той бил във френски затвор.

При завръщането си в Германия през 1949 година успял поне да зърне мечтата си. Дизайнерът на колата, която ще промени автомобилната история и култура, можел да бъде спокоен, че не всичко е било изгубено. С облекчаването на таксите за износ, Германия най-накрая можела да залее Европа с малка и икономична кола. До края на 50-те години на миналия век са продадени около 100 000 бройки.

Автомобилът отдавна не е лукс за богатите, а необходимост и щом американските производители хвърлили едно око на ситуацията в Европа, бързо започнали да произвеждат малки автомобили, но сякаш всичко било твърде късно. Проектът на Фердинанд Порше бил твърде голям, за да остане само на един континент.

Erholung am Flussufer

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 146II-732 / Unknown / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5420158

В края на годината на летище Джон Ф. Кенеди каца един много специален човек за немската автомобилна компания. Карл Хан прави една дълга обиколка по Медисън Авеню. Неговата мисия е да рекламира малката немска кола. Американският автомобилен пазар бил пренаситен с акули и задачата била особено трудна. Карл видял стотици илюстрации, но нито една концепция не можела да впечатли особено. Проблемът на малкия Beetle бил, че все още носил потеклото си на „Колата на Фюрера“.

Letzter VW-Käfer läuft in Wolfsburg vom Band

И така на сцената изплувал г-н Бил Бернбач. За разлика от своите колеги, Бил нямал подготвена кампания, липсвали материали и той самият не знаел какво може да препоръча. Вместо да пудри предложението, което можело и да не се случи, Бил решил да покаже портофолио от стари проекти. Хан бил изненадан, че най-накрая говорил с рекламист, който не се опитва да продава парцели на Луната. След няколко проведени разговора, VW подписва договор именно с неговата агенция за 600 000 долара. По същото време американските компании инвестират милиони за реклама.


View this post on Instagram

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad

A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

В договора имало и някои изисквания от страна на агенцията. Бил пожелал да изпрати екипа си в Германия, за да разгледа продукта, който трябва да рекламира. Американските гости били посрещнати и разведени из целия завод. Всеки работник изпитвал огромно удоволствие, когато трябвало да обясни каква точно е неговата длъжност по поточната линия. Добрата новина е, че сред посетителите бил и Хелмут Кроне. Неговите колеги го наричали прагматичен перфекционист с тектонско спокойствие. Хелмут имал редица качества и освен всичко притежавал VW. Самият той казвал, че е един от онези евреи, които не се притеснявали много с нацисткото потекло на автомобила.

Когато идва време за представянето на скицата, един копирайтърите оставя един много сериозен слоган „Може би станахме толкова големи, защото се мислихме за малки“. Именно така се ражда и кампанията, която изпепелява американския пазар „Think Small“. След като текстът бил достатъчно увлекателен за читателя, Кроне решил да постави логото на марката на най-нестандартното възможно място. По този начин демонстрирал на читателя, че това не е нормална реклама. Печатът бил черно-бял, защото не останали много пари, за да печатат цветно и това отново работило в полза на продукта. Листът изпъквал във всяко едно списание. Човекът с толкова сериозно спокойствие бил и единственият покрусен от крайния продукт. В изблик на гняв, че не успял да направи шедьовър, предпочел да напусне страната, за да избегне потенциалните караници в агенцията. Вместо скандали, Хелмут получил сериозни възхвали за своята работа!

 

 

 

View this post on Instagram

 

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

Сътвореният продукт се превърнал в изкуство. Хората говорили за малката кола навсякъде, тийнейджърите късали страниците, за да позиционират Beetle на стената си. Клиентът от Германия също започнал да отчита драстичното повишаване. Volskwagen са основен клиент и рекламната кампания продължава от 1951 до 1961 година с тази визия. През 1969 година достига нови висоти и вместо популярният Beetle, агенцията поставя снимка на космически спътник, който трябва да кацне на Луната. Слогънът също впечатлява „Грозно е, но ще те закара там“. Подходът на DBB бил уникален и по още една линия – той съобщавал. Клиентът трябвало сам да помисли какво чете, никой не го карал да купува. Вместо възхвали, Хелмут и екипът му се фокусирали върху споделянето на истината. И честността се оказва един от най-добрите възможни подходи. И така VW Beetle започнал да се превръща в нещо различно. Текстовете на някои реклами гласят:

„Представяме най-бавният американски фастбек

Може да откриете много автомобили с добре оформени покриви. Но те не са Volkswagen. Наричат се Фастбек и някои от тях се кръщават на риби. Можете да ги различите от Volkswagen, защото VW не може да вдигне повече от 72 мили в час. (Дори и километражът му да е разграфен до оптимистичните 90 мили в час). Поне можете да нарушите всеки закон за превишена скорост в САЩ. И спокойно може да подминете бензиностанциите, сервизите и гумаджийниците. Двигателят на VW може да не е най-бързият, но е един от най-съвременните. Прави се от магнезий, който е една стъпка по-добър от алуминия. Направен е толкова добре, че няма да се налага да доливате масло между смените. Двигателят се охлажда с въздух, следователно никога няма да прегрее или да замръзне. Няма нищо общо с водата. И затова не виждаме причина да го кръщаваме на риба.“

View this post on Instagram

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad

A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

И понеже моделите се подобрявали с всеки следващ модел, агенцията наистина се забавлявала с това, което прави. Оказва се, че предлагането на приятни и леки текстове привлича много повече вниманието на аудиторията. Най-доброто оръжие на агенцията и VW са фактите. Ето какво гласи една друга реклама.

„И ако свърши бензина ще е лесна за бутане

Виждате ли? Помислихме за всичко. Да избуташ Volkswagen в страни от пътя става само с едно бутване. Малко изненадващо е, че собствениците на VW остават много по-рядко без гориво. Изчислихме, че може да изминете 32 мили с един галон може да размътят малко спомена за последното зареждане. Прекарвате толкова малко време на бензиностанцията, че просто няма как да си спомните. Най-вероятно никога няма да имате нужда от масло в багажника. Няма да имате нужда и от антифриз, защото двигателят е с въздушно охлаждане. 40 000 мили с един чифт гуми няма да счупят нито един от рекордите на VW. И ремонтите са точно толкова раздалечени във времето. Затова тази година поставихме бензинометър, за да може да си спомните. Не сме отнели цялото забавление. От време на време ще трябва да го поглеждате.“


View this post on Instagram

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad

A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

Представена по този начин, малката кола Фердинанд Порше щяла да промени цяла Америка. И няма да се ограничи само до там. Истината е, че това ще бъде една от най-продаваните коли на немския производител. Разбира се, в края на 60-те започнала да се появява конкуренция и от други марки като Toyota. Тогава започва и малкото понижаване на интереса, но пък VW не чака и започва да предлага други модели, използвайки същия рекламен подход. Може би Beetle е и един от най-продаваните, обичани и популярни модели на компанията. До 2003 година компанията произвежда около 21 529 464 модела. Красивата история на VW Beetle приключи тази година, когато компанията официално обяви, че смята да пенсионира возилото и да спре производството.

Едно нещо трябва да се познае на Volkswagen – това е марката, която позволява на американското население да пътува и да изследва страната си. VW Beetle не е просто предпочитан избор за ученици и хипита, той е символ на свобода, не е претенциозен, не е скъп и може да стигне навсякъде, както казва рекламата. Моделът е предпочитан избор в някои филми и дори успява да се превърне в герой на някои холивудски компании. Кой не е чувал за Хърби? Пътят вече е добре отъпкан за следващото голямо приключение – VW Golf. И все пак трябва да знаем, че истинското немско преживяване остава Beetle. И до днес можете да откриете ентусиасти от цял свят, които много добре помнят своята първа кола.

 
 
Коментарите са изключени

Никому непотребният Sinclair C5

През 70-те и 80-те, сър Клайв Синклер е гигант в областта на електрониката и компютърните технологии. Той е става рицар през 1983 г. заради своите технологични постижения, включително първия джобен калкулатор и първия компютър за под 100 паунда.

Но изобретението, с което е най-известен – поне в някои кръгове – се оказва едно от най-неуспешните продукти в историята: Sinclair C5.

Sinclair C5 rear view

В началото на 80-те Синклер извръща поглед от компютрите към улиците и задръстванията на Великобритания. Той вижда начин за намаляване на трафика, по-малко замърсяване и по-самостоятелен транспорт. И този начин според него струва 399,00 паунда (около 10% от цената на автомобил). Казва се C5, работи на батерии и представлява триколка, за която Синклер се надява драстично да намали нуждата от автомобили.

Той се надява и велосипедистите да бъдат привлечени от неговата много иновативна и мощна машина. Тя тежи около 100 килограма и е само на сантиметри от земята. Няма задна скорост, побира само един човек и има нищожен багажник.

Въпреки недостатъците си Sinclair разчита хората да бъдат привлечени от ниските разходи за енергия (според рекламата за един американски цент може да минете осем километра).

През януари 1985 г. Sinclair C5 е пуснат на пазара. Но в отговор получава на неимоверен присмех. В стремежа си да създаде нещо, което всеки би могъл да управлява,което всеки може да си позволи, което да привлече велосипедисти, автомобилисти и пешеходци, компанията Sinclair създава устройство, с толкова недостатъци, че никой не го иска.

Според законите по онова време, превозните средства, които се движат с максимум 25 км. ч. са освободени от пътни такси, не изискват застраховка или шофьорска книжка и съответно хора на възраст до 14 години могат да я карат по улицата. Затова C5 е направена така, че да достигне максимална скорост ot 25 км. ч. а когато го карате по нанагорнище, ще стигате половината на тази скорост.

C5, освен че е калпаво превозно средство, също така крие и огромни рискове за безопасността, защото е близо до земята и така затруднява виждането на другите автомобилисти, които могат да се блъснат в него и съответно в шофьора му. То няма въздушни възглавници и е доста нестабилно на три колела.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Балто е истинска и автентична

| от |

Дивата Аляска винаги е привличала златотърсачи, авантюристи и писатели. Не случайно Джек Лондон пише някои от най-добрите си разкази и романи за ледената пустиня. Суровата местност поставя обитателите на сериозни изпитания, но когато човек успее да се приспособи ще опознае и нейната дива красота. „Дивото зове“ е един от тези разкази и проследява историята на много странна порода куче, което в един момент тръгва с вълците и намира своето място в глутницата.

Мнозина спекулират дали това наистина е истинска история или не, но пък има една, за която бихте се изненадали. Анимационния филм „Балто“ е история, която през 1995 година е хванала мнозина пред екрана. 2 часа от анимационните преживявания са доставили сериозни детски емоции, а най-добрата новина е, че всичко е истинска история. Историята за малко градче, което страда от епидемия и остава без лекарства е позната. В страховитата зима на Аляска, екип решава да впрегне кучетата и да премине повече от хиляда километра, за да достави необходимите медикаменти. По пътя се появяват мечки, опасни наклони, виелици и още много други невероятни приключения. Истинската история за Балто започва да се документира през 1925 г. отново в Ном. Единственият лекар в региона е Къртис Уелч.

Gunnar_Kaasen_with_Balto

Балто

Снимка: By Brown Brothers – image, website, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3607283

Същият много добре знаел, че ако скоро не се стигне до Анкъридж, градът му ще се изправи срещу зловеща епидемия. Разстоянието във филма е около 1000 километра, но дистанцията за покриване е от 1600 километра в едната посока. Самолетите в тази ера били изключително скромни и през зимата се прекратявали всички полети. Най-близкият град по жп линия бил Ненана, но разстоянието също било около хиляда километра. Екипът тръгва със 150 кучета и 20 човека на една от най-тежките експедиции.

Връщането е била по-трудната задача. Медицинският екип знае, че след като серумът е изкаран на жестоките минусови температури ще има около 6 дена, преди да изгубят неговите лечебни качества. Пришпорени да бързат, животните започват да умират по пътя в следствие на измръзване. Маршрутът е изминат за точно 5 дена и половина. Как светът разбира за този подвиг? Макар и комуникацията да не е била една от най-съвършените, подвигът бил споделен по радио вълните и мнозина слушали и се надявали, че смелите авантюристи ще успеят да стигнат на време. По време на радио предаванията, някои лекари решават да предотвратят бъдещи тежки експедиции и започват да работят за създаването на ваксина срещу дифтерит – заболяване на горните дихателни пътища, характеризиращо се с възпалено гърло, слаба треска и псевдомембрана върху сливиците.

Togo_the_dog_2014-06-17_22-40

Того

Снимка: By User:Wynford Morris – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=33449859

Може да откриете статуята на Балто в Сентрал Парк, Ню Йорк. Според много от жителите трябва да се отдаде почит и на друго куче на име Того, което е успяло да изведе шейните до финалната права. Освен това е водил кучетата около 500-600 километра по някои от най-трудните маршрути, Балто от друга страна е изминал едва 100 километра. Не е най-справедливото разпределение на славата, но какво да се прави. Филмът също е помогнал за преразпределянето на идеята, но това е друга тема. Важно е да споменем, че нито едно от животните не се е борило с мечка гризли, но пък са спасили около 10 000 човека.

 
 
Коментарите са изключени

„Библиотека с неща“ е една прекрасна идея

| от |

Какво е „Библиотека с неща“? Веднага даваме пример: „Библиотеката“ в Сакраменто, Калифорния, дава назаем всякакви неща, от които хората биха имали нужда от време на време, но не притежават и няма смисъл да си купуват. Инициатива е на Публичната библиотека в Сакраменто и има за цел да разшири предлаганите от това романтично звено на държавата услуги. Сред въпросните „неща“ има всичко – машина за ламиниране, музикални инструменти, цифрови фотоапарати, шевни машини и всякакви други уреди, технологии, машини и предмети

„Рядко се случва държавно предприятие с много ясна насоченост – книги – да има шанс да експериментира с нещо подобно“, казва Лори Истървуд от Публична библиотека в Сакраменто

Още през 70-те години в Съединените щати започват да се появяват подобни библиотеки, но само за инструменти – на снимката горе можете да видите едно подобно място. Днес има 40 библиотеки в цялата страна. В Колумб, Охайо, библиотеката с инструменти на RTCO разполага с близо 5000 инструмента, които се дават на заем на физически лица и организации с нестопанска цел.

Има и много с инструменти за дърводелство, дървообработване, градинарство, водопровод, електротехнически работи и зидария. Финансирането идва от общините, държавата, организации с нестопанска цел и частни дарители.

Има и библиотеки за семена – те се разпространяват и извън САЩ. И тъй като връщането на семена е невъзможно, библиотеките приемат вместо това семена от растения, които са поникнали от вече взетите семена.

Подобно на така наречените банки или трезори за семена, тези библиотеки служат и за съхранение на различни сортове растения през времето, както и за поддържане на биоразнообразие. Много от библиотеките имат редки семена на местни растения.

Освен инструменти и семена, самите библиотеки също са ценен ресурс за обществото. Те служат не само за складове на прашни стари аналогови книги. Изследователските библиотекари, например, могат да помогнат на посетителите да намерят редки книги, да оценяват достоверността на източници и да осигурят достъп до специализирани бази данни.

В същото време много библиотеки и ръководителите им намират нови полезни услуги, които да вършат, и така да развиват дейността си. Бъдещето на библиотеката като институция е малко неясно, но пък пълно с потенциал.

 
 
Коментарите са изключени