shareit

Жените, които не бихте искали да срещате (Част 3)

| от |

Колко опасна може да бъде една жена? Отговорът на този въпрос дават редица психолози, както и историята: много по-опасна от мъжа. В трета част от кратката хронология на жените-убийци ще ви разкажем за някои от най-опасните дами в света, които не само надминават най-жестоките главорези, но и се измъкват по-добре от тях. Вече сме на границата между IX и XX век , когато вилнеят кръвожадни дами, които тровят децата си и избиват съпрузите си заради подозрения в изневяра. Снимки може да разгледате в галерията.

 

  1. Дагмар Овербие

 Дагмар Йохана Амали Овербие е серийна убийца от Дания. Само за 7 години Дагмар убила близо 25 деца – сред жертвите й е и нейното собствено. Дагмар извършвала престъпленията по ужасяващ начин. Тъй като работела като детегледачка, тя оставала сама с поверените малчугани. Дагмар ги душила, давила и ги изгаряла, пъхайки ги в зиданата печка. След това кремирала трупчетата, зарязвала ги или ги криела на тавана.

На 3 март 1921 година е осъдена на смърт. Делото срещу нея е един от най-зрелищните наказателни процеси в историята на Дания. Престъпленията на Дагмар станали повод за редица законови промени, които регламентирали и въвели изисквания за детегледачеството. Адвокатът на Овербие се опитал да смекчи наказанието на клиентката си, като използвал за основа на защитната си пледоария факта, че Дагмар е била жертва на тормоз като бебе. Съдията обаче бил безкомпромисен. Дагмар Овербие е една от трите жени, осъдени на смърт в Дания през 20-те години на XX век. На по-късен етап смъртната присъда на Овербие е променена на доживотна, както и на другите две жени. Дагрмар умира в затвора, а бележки от разследването на престъпленията й са изложени в Историческия музей в Копенхаген. Писателката Карен Колдсте пише роман, базиран на живота на Дагмар, по който е създадена и пиесата „Историята на една майка-убийца”.

  1. Тили Климек (1876 – 1936)

Отила „Тили” Климек е полякиня, серийна убийца, живяла в Чикаго, САЩ. Тя твърдяла, че има ясновидски сънища, които предсказват смъртта на хората. В действителност, тя самата насрочвала смъртта им и ги убивала. Въпреки че Тили съобщавала със смях на любовниците си, съпрузите и съседите си, че ще умрат, тя не била освидетелствана.

През 1895 година се омъжва за Джон Миткивич. През 1914 година той умира след кратко боледуване. Лекарят смята, че смъртта му е причинена от инфаркт. Тили бързо се омъжва за следващата си жертва- Йозеф Русковски – неин съсед. Той не оцелява за дълго, както и следващият приятел на Тили.

Необичайното поведение на Тили било забелязано по време на брака й с третия й съпруг Франк Купчук. Докато той лежал болен в апартамента им, който преди това убийцата обитавала с бившия си приятел, Тили започнала да разказва с усмивка на съседите как Франк си отива от този свят и че няма да живее дълго. Подигравала се на самия Франк като всяка сутрин го поздравявала с думите: „Това няма да продължи още дълго, скоро ще умреш” и се шегувала със съседите си като казвала, че той е на „2 инча живот”. Ушила си сама трикотажна траурна шапка, докато седяла край леглото на Франк, а той я гледал. Със същата шапка Тили се явила и на съдебния процес срещу нея. Тили дори помолила хазяйката си за разрешение да съхранява изгодно намерения ковчег за Франк в мазето. Смята се, че това нейно поведение създало легендата, че Тили „предсказва” смъртта.

След смъртта на Франк тя се омъжва за Джоузеф Климек и заживява с него. Не след дълго той се разболява, лекарите подозират отрова с арсеник и тестовете потвърждават това. Тили е арестувана, а на служителя, който я отвежда, казва: „Следващият, на когото искам да сготвя вечеря, сте вие”. Малко след задържането на Тили, полицията арестува и братовчедката й – Нели, тъй като Тили твърдяла, че двете са действали в съучастие. „Ще се отърва от Джоузеф, но не с развод”, казала Тили, а самата Нели дала на съпруга й „доволна“ порция от отрова за плъхове.

След ареста й станало ясно, че още няколко роднини и съседи на Нели и Тили са починали. Двама от комшиите, с които Тили имала пререкания, отишли в гроба, след като се почерпили с шоколадовите й бонбони. Куче, което дразнело Тили, също било отровено с арсен. Братовчедите на Тили и Нели починали след семеен обяд в дома им. В крайна сметка списъкът с жертвите на Тили достигнал до 20, 14 от които не успели да се спасят от отровата и загинали. Вестниците наричали Тили „жрицата-убийца от бандата на Синята брада, която вилнее в полския квартал на Чикаго”.

Разследването установило на по-късен етап, че Тили направила животозастрахователни полици на всичките си съпрузи, които усвоявала след смъртта им.

През март 1923 година Тили е обявена за виновна за смъртта на третия си съпруг Франк. Местните репортери отбелязват в дописките си, че за разликата от другите съпруги-убийца, Тили не била красива, нито чаровна, а по-скоро „прегърбена” жена, която говорела на развален английски, въпреки че живее в Америка от бебе. Осъдена е на живот в най-суровия затвор. Получава най-суровата присъда в историята на окръга Куук Каунти. Братовчедката Нели е оправдана, след като лежи година в затвора. Тили я дразнела в килията, като в убеждавала, че всеки момент ще я отведат, за да я обесят. Отровителката умира в затвора на 20 ноември 1936 година.

 

  1. Вера Рензи (1903? – ?)

Вера Рензи, за която е спорно дали е унгарска или румънка, е признала за над 35 убийства на съпрузи, любовници и на собствения си син. Всички са отровени с арсен през 20-те години на XX век. Най-ранният доклад по случая е публикуван в САЩ през май, 1925 година. Няма почти никакви достоверни данни за ранния живот на ревнивата Вера. Говори се, че убийствата са извършени някъде около Беркеркул, Югославия (днешна Сърбия). Изследователи от „Гинес” допускат, че историята за Вера Рензи може да са градска легенда.

Според някои доклади, Рензи е родена в Букурещ около 1903 година. След смъртта на майка си Вера живее при баща си във Войводина, Северна Югославия. Когато навършила 15 години, често бягала от дома си с многобройните си гаджета – всички по-възрастни от нея. По описания на познатите й, Вера имала паталогично желание да има връзка, но била изключително ревнива и подозрителна. Малко преди да навърши 20 години тя се омъжила за гаджето си – заможен австрийски банкер на име Карл Шик – много по-възрастен от нея. Родила му син на име Лоренцо. Вера започнала да подозира Карл в изневяра и една вечер, в пристъп на гняв, му дала отровно вино. След това разказал на близките и приятелите им, че Карл я изоставил. След година вайкане, Вера съобщила, че получила трагична вест- Карл загинал в катастрофа.

Малко след това Вера се омъжила повторно – изненадващо за неин връстник. Отново последвала бурна връзка и скандали от ревност. След няколко месеца новият жених изчезнал. Рензи се отдала на безразборни връзки с женени и свободни мъже. Всички те изчезвали, а Вера плачела пред хората, че са я изоставили.

Рензи била разкрита от ревнива съпруга, която проследила мъжа си до дома й. Когато той не се върнал повече, жената уведомила полицията. Органите на реда намерили 32 поцинковани непогребани ковчега в избата на имението й. Във всеки имало тяло на мъж в различен стадий на разлагане. Вера признала, че отровила любимите си с арсен, защото смятала,че й изневеряват и не я обичат. Признала и че обича да стои в креслото си сред ковчезите и да им се любува.

Сред жертвите на Вера е и собственият й син Лоренцо. Вера признала,че отнела живота му от страх, че той скоро ще се ожени и ще я изостави, затова поискала да бъде последният човек, който го е прегърнал.

Вера е осъдена за 35 убийства и умира в затвора. Дълго се спекулираше в арт средите, че историята на ревнивата Вера вдъхновила Джоузеф Кеселринг за филма му „Арсеник и стари дантели”. Впоследствие се оказва, че прототипът на героинята е Ейми Арчър Гилигън, за която ви разказахме в „Жените, които не бихте искали да срещате (Част 2).

 

  1. Дейзи де Мелкер

Дейзи де Мелкер е известна като черната вдовица от Южна Африка. Работи като медицинска сестра. Убила е двама водопроводчици, за да ги наследи. По време на брака си с трети водопроводчик, тя отравя сина си и насочва подозренията към починалия брат на съпруга си. Обвинена е за убийствата и обесена в Йоханесбург през 1932 година, след като си признава. Дейзи използва стрихнин за убийствата. Тя е втората жена със смъртна присъда в историята на Южна Африка.

 

  1. Миюки Ишикава 

Миюки Ишикава е японска акушерка, която е убила рекорден брой бебета с помощта на няколко съучастници през 40-те години на 20-ти век. Жертвите й са между 85 и 169 пеленачета. Миюки е арестувана и получава смешната четиригодишна присъда от Върховния съд. Смята се, че Ишикава е най-жестоката от всички серийни убийци в Япония. В доклад за детския център Rainbow писателят Кенджи Ямамато смята, че Ишикава е най-кръвожадната жена в света, а извършеното от нея – непоносимо.

Миюки е родена в Кунитоми, префектура Миазаки. Дипломира се в университета в Тoкио и се омъжва за Такеши Ишикава, но нямат деца. Била е директор на болница в Котобуки и е обявена за една от най-опитните акушерки в района. Убила е най-малко 103 новородени. През 1940 година десетки бедни жени раждат децата си в болницата на Миюки, но не могат да ги отглеждат. Самата тя не може да осигури финансово грижите, които са нужни на пеленачетата. За да реши проблема, Ишикава решава да лиши от грижи по-голямата част от новородените, вследствие на което те умират. Другите акушерки са отвратени от действията в болницата и напускат. По-късно Миюки в тандем със съпруга си Такеши започват да рекетират родителите на вече починалите деца. В отвратителната схема бил замесен и доктор, който издавал фалшиви смъртни актове на бебетата – Широ Накаяма. Полицията арестува жестоката двойка през 1948 година. Открити са 5 трупа на бебета, загинали от насилствена смърт. По-късно в близък храм са открити още 40 тела, а 30 в дома на погребален агент.

Преди смъртоносната серия на Миюки, Япония е изправена пред няколко подобни случая с убийства на изоставени бебета. Правителството обаче неглижира ситуацията. До този момент родителите имат право да решат дали детето да живее или умре. Случаите на насилие над пеленачета се третират като телесна повреда довела до неочаквана смърт. Едва през 1907 година се приема закон, който да криминализира убийството на бебета от родителите им.

 
 
Коментарите са изключени

Какъв е истинският край на Александрийската библиотека

| от |

Ще започнем с малко предистория по темата. Александрийската библиотека е основана или от Птолемей I, или от неговия син Птолемей II, някъде през 3 век пр. н. е. Библиотеките не са били нищо ново за древните цивилизации, въпреки че сграда, пълна с гравирани глинени плочки не е точно представата ни за библиотека. Първоначалната цел на Александрийската библиотека беше по-скоро да покаже огромното богатство на Египет, отколкото да осигурява място за знания и учение. Но тя ще се превърне в нещо много повече.

Натоварени със събирането на знанията за света, много от работниците в библиотеката трябваше да превеждат свитъци от „варварски“ езици на гръцки. Свитъците са взимани от древните „панаири за книги“ в Атина и Родос. Птолемей III също така взема оригиналните ръкописи на Есхил, Софокъл и Еврипид от Атина. Според Гален, фараонът е трябвало да плати огромна цена, за да гарантира, че ще върне оригиналите, но след като те са преписани, Птолемей III връща копията. Тъй като обаче библиотеката е обвита в най-различни легенди, не можем да сме сигурни дали това е вярно или не.

Излишно е да казваме, че колекцията на библиотеката беше огромна, но не се знае точно колко. Преценките на учените варират от 40 000 до 600 000. Знаем обаче, че колекцията е толкова голяма, че създава необходимостта от система за организация. Тази система е предшественик на днешния библиотечен каталог и се казва „Πίνακες“ или „Таблици“. В тях, съдържанието на библиотеката беше разделено по жанр и сортирано според името на автора. Вероятно Таблиците са служили по-скоро като запис на наличните произведения, а не като прецизна система за намиране на конкретен свитък. Заради формата си, те не можеха да седят изправени на рафтове като книги, а трябва да лежат на купища, което означава, че точен метод на организацията им би бил почти невъзможен. За съжаление, таблиците заедно с останалата част от библиотеката са изгорени при пожар. Кой от многото – не се знае.

Sanzio 01 Euclid

Картината на Рафаел за представянето на Евклид в Атинската школа

Частично заради библиотеката, Александрия се превръща в седалище на знанието и учението. Учени от целия елински свят можеха да използват библиотеката – именно там Евклид написва своята новаторска работа по геометрия (за ужас на гимназистите по цял свят), Ератостен открива каква е обиколката на Земята със забележителна точност, Герофилий научава, че мозъкът контролира мисълта, а не сърцето, a Аристарх казва, че Земята се върти около слънцето 1800 години преди Коперник. Библиотеката представлява смес от култури и умове и ние трябва да сме й благодарни за много от съвременни ни представи за медицина, астрономия, математика.

За съжаление обаче, всичко хубаво си има край.

Често за Александрийската библиотека ще чуем, че изчезва при внезапен пожар, но това вероятно не е точно така. Това, което всъщност се случва, изглежда е цяла поредица от събития, които довеждат до разрушаването й.

По-конкретно, докато има няколко свидетелства за пожари в Александрия, свързани с унищожаването на библиотеката, няма солидни исторически доказателства за „голям пожар“, за който се смята, че е унищожил цялата библиотека. Често ще чувате три имена като най-обвързаните s края на библиотеката: Юлий Цезар, Теофил Александрийски и халиф Омар от Дамаск.

Theophil

Теофил Александрийски 

Легендата гласи, че Теофил, александрийският патриарх през 391 г. н. е., започнал да разрушава езически храмове в името на християнството. Класическите „езически“ свитъци в библиотеката, както и храмът Серапеум, прикрепен към нея, съответно са проблемни за вярата му. Знаем, че един от малкото исторически математици, философи и астрономи, който е бил жена, Хипатия, е била убита брутално от тълпа в Александрия някъде по това време (през 415 г. сл. Хр.), което демонстрира раздора между определени учени и религиозните хора в регионът, въпреки че днес много учени смятат, че смъртта й е по-скоро по политически причини, отколкото конкретно заради позицията й към християнството.

Grands conquerants - Omar, le 2eme calife, prenant en personne possession de Jerusalem l'an 638 de l'ere chretienne

Омар

Историята за халиф Омар почти сигурно е измислена. През 645 г. н. е. Омар завладява Египет и изгаря книгите в библиотеката, тъй като те не са в съответствие с учението на Корана. Ако това е истина, то Омар най-вероятно изгаря някоя от дъщерна библиотека, а не Александрийската. Повечето историци смятат, че тази история вероятно е била измислена през 12 век и както при всички истории, които се появяват прекалено дълго след събитията, за които разказват, тя трябва да бъде разглеждана със съмнение.

Gaius Iulius Caesar (Vatican Museum)

Юлий Цезар

Най-вероятният произход на теорията за „големия пожар“ са действията на Юлий Цезар по време на война с Александрия. Юлий Цезар действително подпалва доковете на града, както и флота му, което сам документира в „Гражданските войни“. Той обаче не споменава дали огънят се е разпространил до библиотеката или не, но се смята, че е малко вероятно. Обаче някои свитъци, съхранявани в складове по пристанището, вероятно са изгорели и е много вероятно хората на Цезар да са разграбили библиотеката и да отнесли голям брой от текстовете със себе си в Рим. Сенека написва, че 40 000 материала са били унищожени в огъня на Цезар, но ако е вярно, това са вероятно само част от материалите, които е имало в библиотеката. По-късно писатели, включително Страбон и Севтоний, споменават музея, част от който е библиотеката. Това и други доказателства показват, че тя оцелява, поне отчасти, и след Цезар – дори и никога да не се е върнала към върха на своето величие.

Но ако библиотеката не е била унищожена при пожар, както повечето сме чували, а не е и оцеляла до днес, тогава какво се е случило, та е изчезнала толкова много литература. Ако има някакво конкретно събитие, което предизвиква бързата кончина на Александрийската библиотека, то не е известно за историците. Смята се, че по-вероятно редица малки и обикновени неща са довели до „унищожаването“ на библиотеката, като например самото време, което казва своята дума върху натрупаните свитъци, които започват да се износват и късат, а библиотекарите се сблъскват с трудното решение за това кои свитъци да продължат да копират при недостиг на папирус и кои не. При набезите си, няколко чужди императори отнасят много от произведенията на библиотеката като военна плячка из други части на света. Възможно е религиозните лидери, обиждайки се от съдържанието на някои текстове, да са ги унищожили, въпреки че повечето историци смятат, че този фактор е силно преувеличен. (Особено около 17-ти век, когато става модерно учените да се противопоставят на невежеството и заблудите, представяни в различни религиозни групи, като техен враг номер 1 бяха католиците. В резултат на това се появят много митове, като например този, че средновековните християни са смятали, че земята е плоска и подобни неща, които като цяло са имали за цел да представят религиозните хора през историята като безумствени тълпи, които горят книги и отхвърлят науката във всеки удобен момент, въпреки че това напълно противоречи на действителността, която виждаме от документираните доказателства.)

 
 
Коментарите са изключени

Историята на секса и мастурбацията през вековете – дългият път на много забранени удоволствия

| от |

Един от най-бързо еволюиращите видове в историята на планетата е именно човекът. Претърпял е толкова метаморфози, опитомил е толкова видове покрай себе си, старае се да опознае природата и освен това инвестира времето си в създаването на полезни средства за удоволствие. Без съмнение в тази линия трябва да добавим и онези атрибути, които са позволявали значително сексуално удоволствие на своите собственици.

В добрия интерес на биологията и еволюцията, трябва да отбележим, че редица други видове се възползват самостоятелно от половите си органи, за да достигнат една различна форма на щастие. Похотливите видове не трябва да ви изненадват, това са приматите (все пак имат две ръце и твърде много свободно време), делфините, слоновете, прилепите, гущерите и дори пингвините. Чували сме легенда за моржовете, които използват своите перки, за да се тупат по корема с определен интезитет, доставяйки чувството на оргазъм.

gettyimages-1207160148-594x594

Слоновете, от друга страна, използват корема си като средство за стимулиране на половия си орган. Впрочем точно това пък впечатлява женските, които винаги са наблизо. Ако се чудите защо пингвините се пързалят много често по снега или се търкат в скали, не бързайте да ги съдите и помислите за температурата на Южния полюс – истински герои!

Трудно е да коментираме животните, когато знаем, че човечеството създава цяла индустрия, при това доста успешна, за самозадоволяване.

Рекордът за най-стара секс играчка е само скромните 30 000 години. Избраните материали са камък, тебешир и други по-здрави елементи. Тези открития до някаква степен създават особени главоболия на сексолози и историци, които дълго време смятаха, че сексуалната революция се е случила през 60-те години на миналия век. Съжаляваме, древните цивилизации са знаели много добре как да разтоварват напрежението, как знанията по-късно са се изгубили, за да доведат до кастрация и други по-сериозни наказания – не можем да знаем, а и историята мълчи.

Добрата новина за жените е, че в последните няколко десетилетия стана ясно, че оргазмът не е задължителен за зачеването на деца (макар и много жени да осъждат това заключение). Дамите от XIII век са вярвали в обратното и най-вероятно са били доста по-щастливи. Не бързайте със заключенията, според тогавашните закони, ако една жена е изнасилена и забременее, значи е изпитала удоволствие, а това не може да се смята за изнасилване. Можем да разглеждаме този вълнуващ феномен като сексуалният параграф 22 на XIII век. Да не говорим, че някога оргазмът се е смятал за заболяване и е водил до много по-неприятни преживявания и доста крайности, за които не искаме да говорим. Именно тази истерия все пак е накарала лекарите да намерят решение. И едва тогава започва да се мисли за уреди, които значително да облекчат нежния пол. Помощ имало през вековете, но ако трябва да говорим за благодарности, най-вероятно в листа на всяка дама трябва да присъства името Алфред Кинси.  

Alfred_Kinsey_1955

Снимки: By Unknown (Mondadori Publishers) – http://www.gettyimages.co.uk/detail/news-photo/the-biologist-and-psychologist-alfred-charles-kinsey-taking-news-photo/141551457, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=41281366

Биологът работи усилено през 40-те години на миналия век и негов основен обект на интереси е именно женският оргазъм. След обстойни наблюдения (трудно е да разберем как са набавяни) биологът заключва, че около 40% от жените изпитват първия оргазъм именно чрез мастурбация, други 5% пък определят „мокрите“ сънища като основен виновник, останалите са ясни. Извадената статистика най-накрая щяла да вдигне прословутия срам и да напомни, че всичко човешко не е срамно.

В началото на новото хилядолетие дори ще бъдат разглеждани всички позитиви от преживяването. Фактите обаче показват, че всяка цивилизация има своите възходи и падения. След като първата секс играчка е толкова стара, очевидно мастурбацията не е чак такова табу, каквото си мислим. Нека започнем с един традиционен уред за мъжкото съсловие. Първият секс пръстен е бил изобретен от династиите Жинг и Сонг в Китай.

Status_of_a_man_with_a_big_sex_in_Tongli

Музей на секса – Китай

Снимка: By Stougard – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8958431

За целта се използва клепач на коза (заедно с миглите), залепва се за специално подготвен пръстен и според древните китайци, стимулира мъжкия полов орган. Някои антрополизи не желаят да признаят успеха на китайците, след като играчката се срещала и на определени индонезийски острови. Това далеч не изчерпва вниманието към мъжете, различни племена по целия свят поставяли и месингова тел в мъжкия полов орган за стимулиране на ерекция.

Макар и индийците да носят тежката отговорност за Кама Сутра, китайците изобщо не са си губили времето. Жените се възползвали от растение с гръмкото име „Кантонски слабини“. Същото просто имало корен с формата на мъжки полов орган. Мнозина биха отчели това като точка за веганите. Мъжете продължават с иновациите, използвайки „бирманските топчета“ като афродизиак.

China_Sex_Museum_The_Erotic_Painting

Еротична картина – Китай

Снимка: By Ewang.chinaontv – Own work, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5765594

Какво е това? Малки топчета, които съдържат семенната течност на бирминска птичка, която се славила със своя сексуален апетит. Съответно мъжете създавали фалшиви женски от слама и чакали мъжкият да кацне, за да съберат продукцията. Мнозина вярвали, че поставянето на топчетата щяло да донесе много повече удоволствия. Древните римляни минават изцяло територията на разумното и мислят всякакви варианти за откриването на перфектния афродизиак.

Някои безумни решения са удавен гущер в урина (в случая трябва да е на човека, който ще го консумира). Изпражненията на охлюви също трябвало да превърнат древния римлянин в Аполон. От медицинска гледна точка е напълно разбираемо защо хората в древността са имали толкова кратък живот. Жените също имали своите тайни. Те често консумирали кръв на прилеп, за да изпитат максимално удоволствие по време на полов акт.

Pittore_dell'angelo_volante_(attr.),_anfora_con_falli-uccello_e_ragazza_con_un_fallo,_490_ac._ca._02 Антична гръцка ваза

Снимка: By Sailko – Own work, CC BY 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=30223716

Всички изброени предмети обаче изискват усилие за набавянето му. Древните гърци са го измислили! Бюджетното забавление носи името „olisbokollix“. Това е играчка изработена изцяло от хляб. Подозираме, че след тези редове никога повече няма да погледнете франзелите по същия начин, но в наша защита и гърците имат различен поглед.

Този вид хляб е толкова известен в древната култура, че дори може да бъде забелязан като рисунка върху някои от античните им предмети. Може да звучи странно, но именно тези кулинарни решения са помогнали на гръцките жени да протестират срещу неправдите. В тежките антични времена, те се лишавали от необходимата мъжка ласка, затова предварително пускали фурните и се подготвяли за своята сексуална независимост. 

Човешката фантазия няма граници, но впечатляващи постижения в сексологията могат да бъдат постигнати само с помощта на кралски особи. Крал Едуард VII също има заслуги за подобряването на половия живот. Неговото творение е носи името Бърти. Въпросният стол позволява на принца да не се натоварва с теглото на своята женска компания, но един поглед показва, че самият Бърти е на две нива. Логиката е правилна, Едуард рядко прекарвал времето си само с една жена. Чували сме, че е хубаво да бъдеш крал.

b9745a845ec196475fcf7c806583e490

Индустриалната революция също има своите специални заслуги за човечеството. Първо получаваме парната машина, с която човек печели време и започва да пътува, а след това и други атрибути за бита. По линията на този материал трябва да отбележим и създаването на първата механична секс играчка, задвижвана изцяло с помощта на пара. Джордж Тейлър патентова устройството през далечната 1869 г (нумеролозите биха казали, че годината не е случайна, но няма научни факти, които да подкрепят това твърдение). Изобретателят все пак напомня на жените да не прекаляват с употребата му, но кой изобщо си е губил времето да го слуша?

Подготовката на горния атрибут изисквала вниманието на специалисти, затова в зората на XX век излиза нещо много по-удобно и специално за женското съсловие. Така наречения Hank-Crank. Визуално напомня на бор машина, но реално използва най-елементарна механика за освобождаване на истерията сред дамите. Това дори е рекламният слоган. Въпросното изобретение спокойно може да се нареди до постижения като колелото и лоста. Преди появата на електричеството можем да обърнем внимание и на друг уред, който работи с помощта на сгъстени газове. Макар и формата му да напомня на най-обикновено чукче, клиентките можели да останат доста доволни от резултата. Единственият проблем на тази технология е, че устройството на Форд Пинто можело да дефектира и съответно да причини редица проблеми на употребяващата го.

Последният специален атрибут за лекуването на женска истерия е от 50-те години на миналия век. Както се досещате, той вече използва електричество, но по-особено впечатление прави фактът, че устройство идва с инфрачервен нагревател. Рекламата също е мултифункционална, освен като средство за облекчаване на напрежението, производителят International Biotical Corp. заявява, че с него може да се свалят излишни килограми. Не сме сигурни, но лично ние бихме заключили, че това е измама, имайки предвид количеството калории, които се горят по време на полов контакт.

С това доказваме, че човешката природа винаги се е стремяла да намери правилния подход към хората с определени проблеми. Тя дава отговори, макар и понякога да е късно, а да не говорим, че днешната достига нови висоти, залагайки на устройства с изкуствен интелект и дори роботи, които да изпълняват тази функция. Какво е подготвила тази индустрия за следващия век, можем само да гадаем. Напомняме на читателите, че въпросните исторически архиви демонстрират древни практики, които днес не биха довели до нищо добро и най-вероятно би причинила повече щети, отколкото удоволствия!

 
 
Коментарите са изключени

Как градът Чикаго получава името си

Първият европеец, който стъпва в района, който днес знаем като Чикаго, е Никълъс Перо, френски търговец, през 1671 г. След няколко години той е последван от колегите си френски изследователи Луи Жолие и Жак Марке. Районът е бил населен до голяма степен от местните алгонкийски хора, които говорят езика Маями-Илинойс и са се били установили там отдавна. През 80-те години на 18 век Жан Батист Пойнт дю Сайбъл построява ферма в устието на река Чикаго, превръщайки се в първия неместен постоянен заселник. През 1795 г. някои племена са предали района на Съединените щати след войната в Северозападна Индия. До 1830 г. вече Чикаго е призна за община от едва 100 души. Именно през 1830 г. името на малкия град беше официално записано като „Чикаго“.

Steam Rising from Chicago River

Река Чикаго

Имайки предвид корените на града, вероятно няма да е изненада да научим, че „Чикаго“ произлиза от индианска дума. Съществуват обаче различни теории за това от коя конкретна дума е била използвана. Коренните американци, населявали района преди европейците да дойдат, имаха няколко различни думи, които звучаха подобно на Чикаго. Една от популярните теории е, че градът е кръстен на вожд на име Чикаго, който според историческите извори е бил удавен в река Чикаго. Други идеи за произхода включват, че името е  производно на думата „шекауго“, което означава „игриви води“ или „чокаго“, което означава „обезличени“. Произходът на името е оспорван сред учените поради малкия брой съвременни документи за времето на създаването на Чикаго, които всъщност обсъждат как е кръстен.

След като уточнихме тези неща, време е да кажем, че най-широко приетото наименование е думата „шикаакуа“, която преведена от езика Маями-Илинойс означава „раиран скункс“ или „миризлив лук“. Което и от двете да е верният превод, не е особено бляскаво име, нали? Повечето историци смятат, че версията с „лука“ е правилна, тъй като хората, които говорили езика Маями-Илинойс са били известни с това, че кръщават природни забележителности на растения, които растат в или близо до тези забележителности, докато да кръстят нещо на животно е било рядкост. Системата за именуване на база растенията е практична, защото напомня за това какво растение къде расте, което предоставя лесна справка при събиране на храна. Имената на растителна основа са разпространени и в други алгонкийнски езици. Хората от Маями-Илинойс също са оставили своя отпечатък върху няколко реки в района, включително река Саламония в Индиана (от oonsaalamooni siipiiwi или река ба червената орхидея) и Шугър Крийк (от ahsenaamisi siipiiwi или река захарно кленово дърво).

Следователно е вероятно „Шикааква“ да е думата за поток край Чикаго поради празът или „миризливият лук“, които растат на това място. Когато французите започнали изследванията си в района, те взели думата и я „френсифицирали“, превръщайки я в „Чикаго“, което познаваме днес. Изследователят Робърт де ла Сале най-вероятно е първият човек, който изписва думата, която е първия предшественик на името Чикаго, която той написва като „Checagou“.

Основните доказателства за теорията на лука се намират в аписанието на Анри Джотел, спътник на де ла Сале, който пише през 1687 г .:

Стигнахме до място, наречено Checagou, което според това, което научихме, е получило името си от количеството лук, който расте в този район, в гората… вид чесън в количество, което не е съвсем като това на Франция, като листът й е по-широк и по-къс, и също не е толкова силен, въпреки че вкусът му близо се доближава до неговия, но не е като малкия лук или въобще лукът на Франция.

Allium tricoccum var. tricoccum

Allium tricoccum

Въпросният праз (или пролетен лук, или див чесън) беше растението Allium tricoccum, известно още като рампи. Те растат в САЩ и, вярно с твърденията на Жутел, имат силна миризма на чесън, но много приличат на лук. Смята се, че кореняк американците в района на Чикаго са използвали рампи в ежедневието си, правейки от растенията неща като студени лекарства и дори крем, за да облекчат сърбящите пчелни ужилвания. Те също бяха популярна храна през пролетта, когато можеха да се берат след дълга зима на скучна, консервирана храна…

Интересното е, че е малко вероятно да намерите много рампи в Кук Каунти, където Чикаго се намира днес, и е незаконно да ги събирате, ако видите някои от тези диви праз в границите на окръга.

Чикаго е известен с множество прякори, включително „Ветровитият град“, „Чи-Таун“, „Втори град“, „Чикаголанд“ и като игра с прякора на Ню Йорк – „Големият лук“. В стихотворение на Карл Сандберг, публикувано през 1916 г., озаглавено „Чикаго“, той нарича града „Град на големите плещи“. Наричан е още „Сърцето на Америка“, тъй като остава един от най-големите транспортни центрове в Съединените щати и е в горния център на страната.

 
 
Коментарите са изключени

Как всъщност изчезва птицата додо

| от |

Додото, или Raphus cucullatus, както е официалното му латинско име, е изчезнал вид нелетяща птица, която е живяла основно на малкия остров Мавриций, преди за съжаление да изчезне. Но достатъчно глупости от Discovery Channel – четете този текст, за да разберете как тази нелепа птица изчезва. И отговорът е, всъщност, малко сложен.

Обикновено се смята, че додото изчезва, защото холандските моряци изяждат всеки екземпляр от него, след като установяват, че птицата е невероятно лесна за хващане поради факта, че не се страхува от хората (защо не се е страхувала от същество пъти по-голямо от нея си остава загадка). До голяма степен това е доста точно твърдение. Отбелязва се, че след като пристигат и се заселват на острова през 1598 г., популацията на птици додо бързо намалява, а много различни източници потвърждават, че додото наистина е било честа и лесна закуска за много моряци, тъй като тромавата му походка и вече споменатата липса на страх от хората го правили доста лесно за хващане.

Въпреки това, в материал, публикуван от Оксфордския университет по естествена история, животните, които моряците са довели със себе си, са посочени като една от основните причини, поради които нашият нещастен пернат приятел вижда края си. Прасетата, кучетата и плъховете, които пристигат с моряците, започват да си падат малко повечко по яйцата на птицата –  това, съчетано с хора, които ги ловуват и ядат, нарушава деликатния природен баланс, на който додото се радва толкова дълго време. Така видът скоро става застрашен, а след това и избледнява от лицето на земята.

Jacob Cornelisz Banjaert, genaamd van Neck by Cornelis Ketel

Яков ван Нек

Точната дата, в която хората сме влезли в контакт с додото, все още не се знае. За холандските моряци, пътуващи с Яков ван Нек (един от първите хора, които описват животното), се твърди, че са първите хора, които са видели птицата – това се случва през 1598 г. Проблемът е, че португалските моряци обаче твърдят, че са виждали птицата десетилетия преди това – още през 1507 г.

Това е само един от многото факти за додото, които все още нямат ясен отговор. Например, датата, на която птицата официално изчезва, е толкова неизвестна, колкото и датата, на която е открита за първи път. Изследването на университета в Оксфорд по-горе твърди, че до 1680 г. додото вече е изчезнало – факт, който е потвърден в много други източници. И въпреки това някои учени, които изследват последните сведения за птицата, предполагат, че истинската дата е 10 години по-късно. От друга страна, както е отбелязано в книгата „Lost Land of the Dodo: The Ecological History of Mauritius, Réunion and Rodrigues“ – един от най-важните текстове за птицата и нейния край – последното, общоприето, потвърдено виждане на живо додо се е случило години преди това, през 1662 г. Което значи, че има 30 години разлика, в която не сме сигурни какво са правили додотата, но се надяваме, че им е било приятно.

Edwards' Dodo

Смешното е, че въпреки че е едно от най-известните изчезнали животни на всички времена, заедно с мамута, никой всъщност не знае как точно е изглеждала птицата додо. Както се отбелязва в тази статия от Би Би Си, цели скелети на животното се срещат изключително рядко – един от последните е унищожен при пожар през 1755 г. Дори моделът в Природонаучния музей е съставен от скелети на различни екземпляри.

Въпреки това, на общоприетото изображение на додото – като птица с наднормено тегло и глупав поглед – вероятно е неправилен. При реконструкциите на наскоро намерени кости изглежда, че додото всъщност е било много по-бързо и пъргаво, отколкото художниците от миналото са смятали. Колкото и да е странно, стандартното изображение на додо с наднормено тегло произлиза чак от времето, когато са били забелязани за първи път, макар че има и изображения на по-тънки и стройни додота (включително тези, нарисувани от Яков ван Нек, който е един от първите, който ги скицира); но те са доста по-малобройни от тези, на които додо изглеждат, че са живели на диета от бучки масло и бекон. Навярно имам конкретна причина, но както и всичко останало, свързано с додото, никой не е точно сигурен каква е тя.

Никой не е точно сигурен в нищо около додото, дори самата дума „додо“ има оспорван произход. Трите основни теории са или холандската дума „dodoor“, или португалската дума „duodo“, или холандската дума „dodaars“, което грубо се превежда като „възел-задник“. Останалите две думи се превеждат съответно като „ленив“ и „глупав“.

 
 
Коментарите са изключени