shareit

Жените, които не бихте искали да срещате (ЧАСТ 2)

| от |

Колко опасна може да бъде една жена? Отговорът на този въпрос дават редица психолози, както и историята: много по-опасна от мъжа. Във втора част от кратката хронология на жените-убийци ще ви разкажем за някои от най-опасните дами в света, които не само надминават най-жестоките главорези, но и се измъкват по-добре от тях. В края на 19 век, златната ера на световния научен напредък и засилената урбанизация, бродят удушвачки на бебета и убийци на безпомощни старци, които са готови на всичко, за да се измъкнат от закона и да продължат да убиват.

 

Амелия Дайер ( 1837-1896)

 

Амелия Дайер е позната като убийцата на бебета. Макар да е обесена само за едно от тях, твърди се, че е отнела живота на над 400 пеленачета. Тъй като Амелия живяла по времето на Джак Изкормвача била заподозряна и за някои от убийствата на проститутки, но не били намерени доказателства за това.

Амелия израснала в занаятчийско семейство и получила добро обучение. Детството й било помрачено от психичното заболяване на майка й, която получавала пристъпи и буйствала. След смъртта на родителите си Амелия станала медицинска сестра, а нейната приятелка акушерка й разкрила лесен начин за печелене на пари. Амелия превърнала дома си във популярните за викторианска Англия ферма за бебета – убежище за бременни жени без брак, чиито деца били оставяни за гледане там срещу заплащане.

Амелия убивала пеленачетата почти веднага след раждането. Измъквала се от полицията в продължение на 20 години. Удушавала бебетата с връв или шивашки метър. Увивала трупчетата във вързоп и ги хвърляла във водите на река Темза. Моряк открил едно от удушените бебета. При претърсването били открити още 5 пеленачета.

По време на процеса Амелия признава, че обичала да гледа бебетата с връв около врата, но бебетата умирали твърде бързо.

 

Мария Шваненбург (1839-1915)

 

Мария Шваненбург е датска убийца, осъдена за смъртта на най-малко 27 души и заподозряна за още 90. Хората я наричали Добрата Мий, защото се грижела за хората от бедните квартали. В последствие било установено, че тя е отровила най-малко 102 от тях с арсен, 27 от които умрели. Това се случило между 1880 и 1883 година. Добрата Мий убивала жертвите си, за да получи застраховките или наследството им. Първата й жертва била собствената й майка. Малко след това тя убила и баща си. Била хваната докато се опитвала да отрови семейство през 1883 година. Тя била осъдена да живее в поправителен дом, където умряла през 1915 година.

 

Джейн Топан (1857-1938)

 

Джейн Топан, чието рождено име е Хонора Кели, е американска серийна убийца. Признала е за 31 убийства през 1901 година. Мечтата й била да убие колкото се може повече безпомощни хора, повече от всеки друг убиец на Земята. Джейн израснала в мизерия, баща й често лежал в психиатрични клиники. Тя била оставена в приют и след това осиновена от семейство Топан.

Момичето мислело, че ще намери уют и любов, но осиновителите й се държали с нея като с прислужница. Записала се да учи за медицинска сестра. Още тогава връстниците й забелязали, че Джейн има маниакален интерес към аутопсиите. След завършването си, тя започнала работа в болницата на Кеймбридж. Използвала пациентите си за опитни мишки. Упоявала ги и лягала до тях, а това й доставяло сексуално удоволствие.

Джейн не мразела жертвите си, напротив. Тя мразела само доведената си сестра Елизабет и я отровила със стрихнин. След това ликвидирала съпруга й и се преместила при семейство Дейвис. За кратко време отровила някои от членовете му. Оцелелите близки сигнализирали в полицията и Джейн била арестувана. Тя признала, че изпитвала възбуда, когато убива.

Не била осъдена, защото била обявена за невменяема. Джейн Топан живяла до 84 годишна възраст в лудница. Дълго време отказвала да се храни, защото твърдяла, че се опитват да я отровят. Нямала никакви признаци на лудост освен крясъците Дай малко морфин, скъпа, и ела с мен в отделението. Ще се забавляваме да ги гледаме как умират”.

Твърди се, че Джейн Топан е прототип на „Безподобната Беси Денкър” – героиня от романа на Уилям Марч „Лошо семе” , както и на медицинската сестра от филма „Американски кошмар”.

 

Бел Гюнес (1859-1908)

 

Бел Гюнес е родена в Норвегия. Известна е като Красавицата на Ада. Тя пускала обяви в местната преса, представяла се нещастна любяща вдовица и омайвала богати мъже. Имала много ухажори и любовници, които ликвидирала един по един и след това слагала ръка на имането им. Жертвите й са над 40 , като сред тях са доведените й деца и съпрузите й. Гюнес успява да избегне правосъдието с хитър план и следите й се губят.

Твърди се, че злото в Гюнес се отключило, когато била ударена в корема от мъж. Това довело до загубата на първото й дете. След инцидента Бел заминала за САЩ. Там работела като домашна прислужница. Омъжила се и скоро родила. Направила застраховки на цялото семейство, след което всички починали. Гюнес събрала всички пари от застрахователните полици и се омъжила повторно.

Няколко дни след сватбата доведеното й дете починало докато Бел се грижела за него. Вторият й мъж издъхнал от странна рана в главата. Гюнес отново станала бенефициент на застраховките и се преместила в друг град. Малко преди инцидента 14-годишната й доведена дъщеря признала пред съученичка, че майка й е убила баща й като го ударила с животински бут. Бел била извикана пред местния съд, но дъщеричката й се отрекла от думите си.

Малко след това имението на Бел избухнал мистериозен пожар. Сред останките, под кочината на прасетата, били открити скелетите на доведените й дъщери, няколко отровени трупа и едно обезглавено тяло. Всички помислили, че Бел е сред загиналите в пожара. За смъртта бил обвинен бивш работник на Бел, безнадеждно влюбен в нея. Той не издал любимата си, но скоро станало ясно че Бел е истинската убийца. Сметките й били празни, а тя изчезнала безследно.

Амелия Сах (1867-1903)

Британката Амелия Сах работела в тандем с Ани Уолтърс. Двете държали ферма за бебета във Финчли. Те осиновявали пеленачетата срещу 30 паунда и обещавали да се грижат за тях. След това ги отравяли с морфин. Двете съучастнички са единствените жени, увиснали на бесилото в съвременната история. Те били заловени, след като хазяинът на фермата им за бебета, който бил полицай, ги заподозрял. Бебешките дрешки били много повече, отколкото бебетата. Започнало разследване. Предполага се, че двете убийци са отнели живота над 40 пеленачета.

 

Ейми Арчър Гилигън (1868-1962)

 

Ейми Арчър Гилигън е дребна брюнетка, която тровела богати старци в дома си за възрастни хора „Сестра Ейми”. Тя отворила санаториума през 1901 година в Нюингтън, щата Кънектикът. За шест години старческият дом се разраснал заради слуховете за добрите грижи, които предлагали там. Ейми и съпругът и се преместили и отворили още по-луксозен старчески дом с името „Арчър”. Внезапно пациентите започнали да измират . В картоните им пишело, че са си отишли от естествена смърт.

Внезапно починал и съпругът на Ейми, а вдовицата прибрала тлъстата застраховка. Оженила се повторно , но и вторият й съпруг умрял от „естествена смърт”.

По това време близките на починалите от старческия дом направили собствено разследване. Те открили, че пациентите на Ейми умирали след като подпишели пълномощни, с които й давали достъп до пенсионните им сметки. Полицията погнала Черната вдовица. В складовете на старческия дом били открити шишенца с арсен. Тялото на последния починал пациент било ексхумирано и организма му открили убийствени количества от отровата. Ейми Арчър Гилигън била осъдена на доживотен затвор.

 

Енрикета Марти (1868-1913)

 

Испанката Енрикета Марти отличала и сводничила на децата, след което ги убивала и правела мехлеми. Тя бродела по улиците на столицата Барселона, която след Испанско-Американската война се превърнала в център на разврата в Европа. Навсякъде имало публични домове и проститутки, повечето от които малолетни.

Енрикета дошла в града, за да работи като бавачка, но много скоро започнала да се продава. Междувременно подмамвала изоставени деца от бедните квартали на Барселона. Лъжела ги, че ще им стане майка, след това ги карала да проституират или ги убивала. През цялото време сводницата водела двойнствен живот, като през деня просела, а вечерта ходела на балове, облечена в скъпи тоалети.

През 1909 година тя била арестувана в апартамента си за това, че е сводничила на деца на възраст между 3 и 14 години. Започнал процес, но благодарение на дебелите й връзки в елита папките по делото били изгубени.

Освен работата й като сводничка, Енрикета работела и като знахарка. Тя правела мехлеми от останките на децата, които убивала. Използвала всичко от труповете на сирачетата и пробутвала мазилата като лекарства срещу нелечими болести като туберкулозата. Енрикета убивала и експлоатирала деца в продължение на 20 години. Била арестувана в апартамента си, където имало 12 трупа на деца. Смята се, че Енрикета е най-садистичната убийца на Испания. По нейно време имало и случаи на отвлечени бебета.

Берта Гифорд (1872-1951)

 

Берта Гифорд е фермерка от Мисури. Тя убила 17 души от местните жители, като се нарежда на трето място в американската история на жените серийни убийци след Лидия Шърман и Джейн Топан.

Всичко се случва около 1928 година. Берта се прочула в селцето с кулинарските си умения и грижите си за болни съседи и роднини. Била арестувана и съдена за три убийства, след като ексхумацията на телата доказала, че болните са отровени с арсен.

Гифорд застанала пред съда, но била обявена за невменяема. Затворили я в психиатрична клиника до смъртта й.

Джийни Уебър (1874-1918)

 

Джийни Уебър е родена в рибарско градче в северна Франция, но заминала за Париж на 14 години. Тя удушила 10 деца, сред които и собственото си. Била съдена за убийство и обявена за луда. Обесила се десет години, след като била затворена в психиатрия.

Джийни била алкохоличка. На 2 март 1905 година тя гледала детето на доведената си сестра – 18-месечната Жоржет. Момиченцето внезапно се разболяло и умряло. Имало странни белези по шията, но никой не обърнал достатъчно внимание.

На 11 март Джийни отново дошла в дома на доведената си сестра, за да гледа 2-годишната Сузан. Момиченцето не оцеляло, а докторът описал смъртта като причинена от необясними гърчове.

На 25 март Джийни трябвало да се грижи за 7-годишния син на брат си. Момченцето преживяло нещо като задушаване, но било живо, когато родителите му се върнали у дома. По врата си имало червено-сини белези. Когато на другия ден Джийни отново дошла да се грижи за него то умряло, като лекарите решили, че смъртта е причинена от дифтерия.

Фатален край имал и синът на самата Джийни – Марсел, който също умрял 4 дни по-късно със странни следи по врата, на които отново никой не обърнал внимание.

На 5 април 1905 година Джийни поканила две от доведените си сестри на вечеря и останала сама с 10-годишния си племенник Морис, докато те пазаруват. Когато жените се върнали, сварили Джийни с озверяло лице да се опитва да удуши момченцето. На 29 януари 1906 година Джийни била изправена пред съда за 8 убийства, но имала силен адвокат, който успял да я измъкне.

Година и два месеца по-късно в град Вилдю се появила детегледачката Мадам Мулине. Малко след това 9-годишният Август, за който тя се грижела бил открит мъртъв, с белези по шията. Първоначално лекарят описал смъртта като причинена от внезапни гърчове. После обаче променил мнението си и полицаите заловили Мадам Мулине, която се оказал Джийни Уебър. Същият мастит адвокат измъкнал удушвачката отново.

Джийни се покрила в дома за деца в друг град. Работела под името Мари Лемоан, но след по-малко от седмица била спипана докато души дете. Джийни била освободена, но инцидентът отново бил покрит.

Удушвачката била арестувана в Париж и пратена в лудница, но лекарите я освободили, защото смятали, че е нормална. Джийни станала проститутка, оженила се и била заловена на души 10-годишният син на хазяина си с кървава носна кърпичка. Бащата на детето трябвало да удари удушвачката 3 пъти в лицето, за да пусне бездиханното тяло на момчето.

Леонарда Чанчули (1894-1970)

 

Италианката Леонарда Чанчули е една от най-известните жени-серийни убийци. Наричат я Сапунджийката от Кореджо. Родена е през 1893 година в Монтела ди Авелино, била е нежелано дете, родено след изнасилване на майка й.

Омъжва се за чиновник и се местят в Кореджо, където отварят семеен магазин. Има 10 деца, но само 4 оцеляват. Когато най-големият й син трябвало да отиде в армията, Леонарда превъртяла. Решила да принесе в жертва друг човек, за да не изгуби сина си. Подмамила една стара мома, като й казала да замине на пътуване, за да срещне бъдещия си съпруг. Упоила наивната жена с приспивателни и я заклала с брадва. След това заляла тялото със сода каустик и направила старата мома на сапун, който продавала в магазина си. От кръвта на жертвата направила кексчета, които също пласирала в бакалията. Когато продуктите свършили, Леонарда получила видение – трябвало да принесе в жертва някой, за да запази децата си. Следващата жертва била съседката на Леонарда.

Сапунджийката била хваната, когато близки на третата й жертва разкрили съмненията си пред полицията. Леонарда признала и била осъдена на 30 години затвор. В музеят в Рим се пазят някои от сапуните, направени от телата на убитите от самата Леонарда.

 

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Когато най-скъпият тийнейджър в света подлуди Реал Мадрид с поразиите си

| от |

Когато говорим за лудориите на Антонио Касано във футбола, обикновено направо не знаем откъде да започнем. Едно от най-прочутите лоши момчета на италианския футбол прекара почти 20 години по терените, в които обиколи множество отбори, отбеляза немалко голове, но и извърши редица поразии.

Точно поразиите ще останат най-характерното за кариерата на Касано, който на 19 г. стана най-скъпият тийнейджър в света, след като Рома плати на Бари 30 млн. евро за него.

Само на 26 той вече издаде автобиография и там описа доста от бележитите си изцепки дотогава. Книгата беше пълна и с откровения като тези относно дебютния му гол в Серия А за победата с 2:1 над Интер.

Касано беше едва на 17, когато го отбеляза.

„Ако не беше онова мое попадение срещу Интер с фланелката на Бари в края на 1999 г., вероятно и сега щях да тъна в немотия. Този гол промени целия ми живот. Всички мои приятели от онова време са или наркопласьори, или мъртви. Аз също щях да стана дилър. Равносметката е, че 17 години живях в мизерия, а вече 9 съм милионер. Не съм работил нито един ден в живота си, защото, честно казано, не умея да правя нищо конкретно. Правил съм секс с 600-700 жени“, пише Касано.

gettyimages-159524573-594x594

Но никъде той не успя да си покаже рогата в такава степен, както по време на онази година и половина в Реал Мадрид от януари 2006 до лятото на 2007 г.

Когато пристигнал в Мадрид, от Реал му предложили жилище, но Касано предпочел да живее на хотел.

„Сприятелих се с един от сервитьорите, чиято основна работа беше да ми носи по 3-4 кроасана след секс. Срещахме се на стълбището и правехме размяната – аз взимах ухаещите кифли, докато той изпращаше момичето. Секс плюс храна – перфектната комбинация“, пише футболистът.

В испанската столица той продължил да живее бохемския си живот, който преди това изградил в Рим. Разликата не била голяма – секс, чревоугодничество и малко футбол за разнообразие в красива европейска столица.

„Храната винаги ме е правела щастлив. Изпитвам наслада, когато ям паста, сладки неща и всякакви салами. Винаги съм бил пристрастен към храната“, откровен е Касано. Логично, в Мадрид теглото му растяло, а с него и глобите и наказанията от клуба.

Точно на 28 октомври 2006-а станало окончателно ясно, че Касано няма да се задържи дълго в Реал.

Тогава „кралете“ гостували на Химнастик, а треньорът Фабио Капело заръчал на нападателя да започне да загрява след края на първата част.  Антонио спринтирал и правил упражнения близо 50 минути, но така и не влязъл на терена, което било нещо непоносимо за избухливия му характер.

Касано изригнал срещу именития италиански наставник в съблекалнята пред всички звезди на Реал с думите: „Ти си най-изкуственият човек, когото познавам. По-фалшив си и от банкнотите за Монополи!“

В такива случаи Капело не се церемони. Директно извадил Касано от състава и взел да го третира като чиновник, който трябва да спазва работно време и да тренира индивидуално. Никой от съотборниците му не се застъпил за Антонио, а капитанът Раул Гонсалес дори му заявил, че „трябва да е по-скромен, да се труди усърдно и никога да не забравя в колко голям клуб играе“.

След още два месеца ситуацията за Касано станала съвсем безнадеждна. Преди мач с Еспаньол, футболистите на Реал излезли да усетят терена все още по костюми. В прекрасно настроение, Касано взел да забавлява останалите и събрал около себе си Роналдо, Фабио Канаваро и Мамаду Диара. В един момент той започнал да имитира Капело – оправял си сакото като треньора, закопчал си копчето, въртял си главата с вирнат нос досущ като авторитетния Дон Фабио.

Не за пръв път футболист се подиграва на треньора си, само че обикновено това не се случва пряко в ефир. Проблемът е, че в онази ситуация една от камерите на стадиона заснела групичката и телевизионният режисьор показал сценката в прякото предаване.

Авторът на комичната имитация получил своето „признание“ под форма на тотално замразяване на скамейката. В онзи сезон, който даже се оказа шампионски за Реал, Касано не помириса терен в Ла Лига до края на февруари 2007 г.

В обтегнатите отношения между играч и треньор, Фабио Капело даже родил нова дума за обогатяване на футболния речник. Става въпрос за определението „касанта“, което Капело така и не пожела да разясни, но май че не е необходимо – очевидно „касанта“ означава да се държиш като Касано, като себичен, недисциплиниран, мързелив и твърдоглав играч, който на всичкото отгоре е с наднормено тегло.

gettyimages-961123878-594x594

Тази представа за Антонио Касано продължи да го преследва през цялата кариера, чак до нейния парадоксален край, в който той се отказа на три пъти от футбола.

В рамките на около 10 дни нападателят първо подписа с Верона, още преди началото на сезона обяви, че се отказва, но после размисли и гарантира, че няма търпение да прекара „забавен сезон“ във Верона.

След още няколко дни Касано пак се отказа и не изигра нито един официален двубой за клуба. „Същото е като да погледнеш жена, която вече не те привлича. Когато усетиш, че това е така, си биеш шута“, мъдро отбеляза футболистът.

Но и това съвсем не бе всичко. Година по-късно Антонио реши да се завърне към футбола във Виртус Ентела в Серия C. Но и това не се случи, защото той отново се отказа!

„Идва денят, в който решаваш, че наистина всичко е приключило. През последните няколко дни, в които тренирах, осъзнах, че вече нямам психологическата нагласа да се подготвям постоянно” разясни италианецът, чийто последен мач си остана със Сампдория през май 2016 г. За да играеш футбол, трябва да притежаваш страст и талант, но най-вече мотивация, а в този етап от моя живот аз имам други приоритети“.

Е, футболът така или иначе рядко беше приоритет в шеметната кариера на Касано – но поне немирникът допълни футболния фолклор по начин, по който малцина биха могли да го направят.

А и днес в неговата биография се съдържа безспорното „шампион с Реал Мадрид за сезон 2006/2007“. Независимо от жените, кроасаните и всичко останало…

 
 
Коментарите са изключени

Американските концентрационни лагери държали около 120 000 японеца по време на ВСВ

Втората Световна война е изпълнена с критики към Германия. Обвиненията в геноцид, потъпкване на човешки права и генерално престъпления срещу човечеството могат да изненадат абсолютно всеки. Историята се пише от победителите и по стара традиция, губещите ще понесат кръста за всичко. Впрочем не трябва да забравяме, че точно с това изказване се дава началото на Втората Световна война – „Бошите ще платят за всичко!“. Докато Германия има своите Дахау и Аушвиц, САЩ не може да се нарече особено либерална страна. Нещо повече, тя също има своите концентрационни лагери. Въпреки това в исторически план рядко се говори за тези действия.

gettyimages-840994176-594x594

Японци товарят имуществото си на камион, макар да не им е позволено да взимат повече багаж, отколкото могат да си носят. Превозното средство събира багажа на целия квартал.

Може би е още по-срамен факта, че след Втората Световна война ще се появи японски пилот, който моли за опрощение САЩ за бомбардировките (не тези в Пърл Харбър), докато неговите сънародници са били в лагери. Историята обаче показва, че концентрационите лагери изобщо не са непознати на САЩ. Даже можем да поспорим дали Хитлер не е взел идеята именно от тях. Още Линкълн е използвал правомощията си по време на гражданската война, за да задържа затворници по подозрения, но без да позволява намесата на съд и без да издава присъда. С идването на Втората Световна война и съответно бомбардировката в Пърл Харбър, Франклин Рузвелт бързо използва стратегията на неговия колега. Неговото решение е моментално да смени адресната регистрация на повече от 100 000 японеца в страната.  В интерес на истината дори шпионинът, който разкрива всички тайни около Пърл Харбър на страната си, автоматично се озовава точно в такъв лагер. Неговата история може да бъде прочетена тук.

gettyimages-615303058-594x594

Някои пътуват с влак.

Самите американски историци отказват да използват думата концентрационни, защото не искат да се свързват особено много с нацистките лагери. Според тях самите, лагерите били значително по-различни, а и никой не се опитвал да избие или да ги заличи. Мнозина ще нарекат този акт расистки, но истината е, че самият Рузвелт е искал да повиши сигурността. Правилният термин според американците е „интернати“. След войната ще има доста критики по адрес на тогаващния американски президент, но преди това има една цяла история относно тези преживявания. След успешната атака над Пърл Харбър, САЩ започва да подозира всеки японец. Успехът на тази мисия няма как да не бъде изпълнен с помощта на шпиони. Въпросът е колко такива оперират в страната?

gettyimages-3279828-594x594

Повече от 100 000 човека пътуват до един от 10-те „интерната“.

Правителството веднага набелязва първите цели, които са потенциален риск за страната. Около 1500 души влизат в списъка и освен японци, може да се срещнат германци и италианци. След подробно интервю, някои чужденци се връщат в домовете си, други нямат този късмет. Северната съседка на САЩ взима добър пример и бързо намира нов дом на 20 000 японеца.

gettyimages-640486011-594x594

Майка влиза в лагера с малкото си дете, идентификационните номера се забелязват.

Два месеца след атаката на Пърл Харбър, Рузвелт нарежда изпълнението на заповед 9066. Тя автоматично позволявя на армията да използва сила и да насели „интернатите“. Чужденците  (първо и второ поколение) напускат домовете си и потеглят към новия си дом. Жители с немско и италианско потекло също не липсвали. До края на лятото на 1942 г. повечето пребивават във военни бараки и след това, когато лагерите са готови, отпътуват за своя нов дом.

gettyimages-514885856-594x594

При пристигане всеки има право на своето одеяло.

Лагерите се намират в няколко изолирани локации в Калифорния, Аризона, Колорадо, Идахо, Юта, Уайоминг и Арканзас. Напускането е невъзможно – присъства охрана, границите са обградени с мини и за някои от най-любопитните може да се открият и други по-специални бонуси. В лагерите има училище, болница и дори възможност за изграждане на свое скромно демократично правителство. И докато се говори, че условията са прекрасни, не трябва да збаравяме, че правителството дава щедро по една стая на семейство, одеяла, печка и правото да използват светлина. Направена е публична пералня и всеки има джобни, които да харчи. Някои жители все пак могат да използват своите спестявания, но първото поколение японци нямали достъп – техните банкови сметки били замразени.

gettyimages-615310220-594x594

За да докажат своята отдаденост към страната, повечето пребиваващи извършват редица патриотични акти пред пазачите с надеждата, че ще бъдат освободени.

Щетите от това прекрасно преживяване водят до разбиване на семейства, загуба на дисциплина в лагера и други събития, които влизат в директен конфликт с японските традиции. През 1943 г. се раздават въпросници на 17-годишните японци и сред всички любопитни теми стои и въпросът за заклеване във вярност към японският император. Онези, които отговорят правилно, имат право да напуснат лагерите. Завръщането обратно по родните места идва в края на 1944 г. Голяма част от завърналите се откриват своите имоти в лошо състояние, унищожени от вандали, а някои бизнеси дори са превзети от други хора.

gettyimages-1143060660-594x594

Японци на изпит за освобождаване от лагера.

 

Според изчисления на американското правителство, финансовата загуба на лагерниците (парите, които те губят) е около 400 000 000 долара. При днешната стойност на парите говорим за сума над 5 млрд. долара. Исторически погледнато, САЩ прави втори опит за такива лагери през 2003 г. с предложението на конгресмен Хауърд Кобъл. Той предлага всички подозрителни жители с арабски корени да последват съдбата на японците. Желанието му не е удовлетворено.

 
 
Коментарите са изключени

Историята и мотивите на обрязването

| от |

Антрополозите не са наясно за точния произход на обрязването, но най-ранните солидни доказателства идват от първите древноегипетски мумии около 2300 г. пр. н. е. Египетски рисунки обаче датират процедурата векове по-рано, изобразявайки обредно обрязване като част от ритуал по ръкополагане на свещеници.

Макар да е популярно сред елита в Египет, пленените финикийски и еврейски роби  са били насилственото обрязвани като символ на безчестие, по-практично или по-скоро по-малко смъртоносно от кастрацията.

Какъвто и да е първоначалният му произход, през 1800 г. пр. н. е. евреите вече са правили обрязвания по религиозни причини – подобно на заповед на Бог към Авраам, за която пише в Тората.

Ето Моя завет, който трябва да пазите между Мен и вас и потомците ти след тебе: всеки между вас от мъжки пол да се обрязва.

Битие 17: 10-11

Koceks - Surname-i Vehbi

Традиционен танц при церемония по обрязване

Въпреки че религиозният мотив остава един и същ в продължение на хиляди години, самата процедура се променя доста рязко. Първоначалната практика е само отстраняване на върха на препуциума. Решението да се изрязва по-голяма част идва в следствие на културния сблъсък между гръко-римската и еврейската култура. Докато евреите гледаха на обрязването от теистична гледна точка, гърците го разглеждат от естетическа. Понеже елинската култура става на мода в цялата Римска империя, евреите, които искаха да избегнат дискриминация и да се състезават в римските игри, се стремяха да подражават на своите домакини.

Тъй като обрязването придоби ясно изразена еврейска конотация, това става основание за антисемитска дискриминация. Историята е обсипана с примери, като селевкидския цар Антиох, който прави пълното обрязване наказуемо със смърт. Римският автор Светоний пък описва едно съдебно дело, в което 90-годишен мъж, заподозрян в избягване така нареченият еврейски данък, е бил съблечен гол, което в представите на римляните е строго наказание.

След 50 г. пр. н. е. обрязването остава, поне в голяма степен, еврейска традиция, докато не се разпалва конфликт с ранните християни. По това време все още не е ясно дали Евангелието изисква обрязване сред новоприетите християни, което по този начин би ограничило достъпа до християнската вяра най-вече до евреи или езичници. В крайна сметка е решено, че обрязването не е необходимо условие за покръстване.

Когато Великобритания пораства до империя, изследователите, които жадно развиват британската търговия и колониализъм, се завръщат в родината с безочливи разкази за варварските племена, които живеят в края на империята, и за разновидностите на обрязването, практикувани сред тях. Сър Ричард Бъртън пише за една такава процедура, при която „се откъсва епидермиса след порязвания [около слабините] и се одират тестисите и пениса, завършвайки с ампутация на препуциума.“

ASC Leiden - W.E.A. van Beek Collection - Dogon markets 39 - Eleven boys in white clothing with bonnets at Tireli market, just after circumcision, Mali 1990

Млади момчета след процедурата

Някои ислямски народи, като тези от Могулската империя, показват на британците обрязването по доста безцеремонен начин: като взимат препуциумите на победени британски войници още на бойното поле. Въпреки многото си конфликти с много различни култури, британците в крайна сметка си променят мнението по отношение на обрязването.

Частично вдъхновени от усещането за културен космополитизъм, както и заради страха войските да не избягат от бойното поле заради заплаха от ножа, британците започват до го въвеждат постепенно. Социалните и хигиенни плюсове от процедурата бяха добре посрещнати през викторианската ера като британският кралски особи започват да прилагат практиката върху наследниците си, а след тях и простолюдието. Така постепенно се поражда промяна в нагласите към орязването в цялата империя.

Това не означава, че религиозният елемент на обрязването изчезват. Всъщност и по време на двете световни войни политическият и расовият подтекст на обрязването отново се появява и то с кървави последици. Принудителното обрязване съпровожда клането на арменци от Османската империя, и по-късно, съвсем очаквано, отново служи като потенциално смъртоносен белег на еврейската идентичност в нацистка Германия.

Mangbetu Beschneidungsmesser Museum Rietberg RAC 15

Кама за обрязване 

В по-модерни време обаче расовите и класовите спорове относно обрязването изстиват. Независимо от това, демографските модели и медицинският консенсус относно процедурата все още будят разногласия. Количеството обрязани британци спада рязко от 30% в своя разцвет, до приблизително 4% днес. Съединените щати от своя страна са стабилни с цифрите си като обрязаните са над половината от мъжкото население, а Израел, неизненадващо, е световната столица на обрязването с почти 100%.

Критиците на процедурата обаче посочват, че липсват доказателства по отношение на предполагаемите ползи за здравето от нея и изброяват недостатъци й като болка, инфекция, уринарни усложнения, повишен риск от различни заболявания, а в изключително редки случаи дори смърт от усложнения (1 на 500 000 или около 8 бебета годишно в САЩ конкретно умират в резултат на тази процедура). Защитниците на практиката, включително Американската академия по педиатрия, обаче твърдят, че ползите за здравето силно надвишават рисковете. Те изтъкват по-засилен имунитет към полово предавани болести и рак на гениталиите, както и избягване на определени общи хигиенни проблеми. Тези дебати са засилени от религиозни и антирелигиозни страни сред медицинската общност.

Подобно на мъжкото обрязване, културни, религиозни, митични, медицински и естетически мотиви се изтъкват и за женското обрязване. Някои защитници на обрязването на жените са толкова отдадени, че през 1930 г. бъдещият кенийски премиер казва, че процедурата е неразделна част от оцеляването на етническата институция на Кения. По-късно в средата на 50-те години на миналия век, когато клитордектомията вече е забранена, младите кенийски момичета организират тайни групи със свои приятели, в които извършват процедурата сами помежду си.

Въпреки привържениците на женското обрязване, тази практика се приема широко за варварски и международният протест срещу нея от 60-те години насам все повече набира скорост. Докато дебатът за ползите за здравето от обрязването на мъжете го поддържа в очите на някои медицински институции, Световната здравна организация обяви, че при жените няма полза за здравето, а Организацията на обединените нации приема резолюция, насърчаваща държавите да се откажат от нея. Тя е забранена в няколко африкански и западни страни като Кения (2001), Египет (2007), Швеция (1982), Обединеното кралство (1987) и САЩ (1992).

Въпреки ограничителните и забранителни политики, мъжкото обрязване почти със сигурност ще остане двигател на гордост и традиция предимно по религиозни причини, но и в много по-малък мащаб от естетически причини; гледна точка, трогателно представена от героя на Илейн в „Seinfeld“, когато след като е видяла необрязан пенис казва: „Нямаше лице, нямаше личност. Беше като марсианец“.

Днес обрязването при мъжете все още остава изключително популярно в Израел, както и в страните от Близкия Изток и Северна Африка, откъдето изглежда и, че произхожда, но в западните страни процедурата замира бързо като някои прогнозират увеличаване на разпространението на болестта в резултат на това, макар че мнозина смятат, че тези опасения са прекалено преувеличени. Що се отнася до обрязването на жените, забележително данните сочат, че се увеличава сред имигрантското население в Запада.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Как Леми Килмистър създаде машината Motorhead

| от Тодор Ковачев |

През 1975 г. един пропаднал и своеволен бас китарист на име Леми Килмистър бил уволнен от британската психеделик рок група Hawkwind. До драстичната мярка се стигнало заради няколко меко казано непристойни инцидента с негово участие – той за малко да пропусне концерт заради среща с фенка в Чикаго, която трябвало да му даде амфетамини, а после бил арестуван на канадската граница, защото полицаите помислили амфетите му за кокаин.

Трийсетинагодишният Леми бил толкова разгневен на останалите от групата, че се решил на разплата типично в свой стил – като съблазнил техните съпруги и приятелки.

gettyimages-478638182-594x594

“Отмъщението ми беше да се прибера и да изч*кам всичките им жени“, разказва една от типичните си истории Леми. „Постарах се първо да са тези на Саймън Кинг и Алън Пауъл [съгрупари от Hawkwind]. Алън така и не ми прости, надявам се никога да не го направи, защото имаше вложена доста злоба и се наслаждавах на всяка минута“.

Тогава на Леми – с рождено име Иън Фрейзър Килмистър – тепърва му предстояло да стане икона на рок музиката и символ на знаменитите Motorhead, създали класиката от 1980-а Ace of Spades.

Подобно на друга хеви метъл легенда, Ози Озборн, Леми си изгради образ, който далеч надхвърля чисто музикалната страна на живота му. С емблематичната кавалерийска шапка с череп и кости, с големите бакенбарди и брадавиците по лицето, с вечната бутилка уиски до него (калъфът на бас китарата му имал специални отделения за бутилки), с любимите му амфетамини, той живееше за музиката, секса и пороците си.

Беше също колекционер на автентични фашистки предмети (с колекция от ножове и униформи) и страстен любител на конете. Носеше едни и същи черни панталони в продължение на 25 години и твърдеше, че е преспал с над хиляда жени и всеки ден в продължение на десетки години изпивал поне по един литър Jack Daniel’s.

gettyimages-102039170-594x594

Куриозните истории, които разказваше, бяха неизчерпаеми, вероятно някои от тях доукрасени, други съвсем измислени. Той почина през 2015-а на 70-годишна възраст от рак на простатата и необратимо влошено здраве, но до самия край остана верен на рокендрола и на начина си на живот.

Родителите му се разделили скоро след раждането му, и то по причини, които така и не научил.

Когато бил на 10, майка му се омъжила за бивш футболист с две по-големи деца, с които Килмистър изобщо не се разбирал. Семейството се преместило във ферма в Северен Уелс, там Иън тръгнал на училище и получил прякора си Леми – легендата гласи, че вечната му реплика на уста била Le’me a quid ’till Friday („Дай ми кинта до петък“), защото постоянно играел на ротативките.

Леми само веднъж се срещнал с баща си, когато бил на 25 и вече бил рокер с афинитет към наркотиците.

Двамата се видели в пицария на ъгъла до апартамента на Леми, а музикантът поискал пари от баща си за китарен усилвател. „Той обаче предложи да плати за шофьорски курс и да стана пътуващ търговец. Казах му „Добре, че пицата още не е пристигнала, иначе щях да ти я сложа като шапка на главата“ и си излязох. Повече никога не го видях“.

gettyimages-86122938-594x594

Така музикантът прекратявал отношенията си с хората – рязко и категорично. В края на 60-те една от многото му жени, която се казвала Трейси, го ядосала с новината, че е бременна и той веднага я напуснал. Срещнал я отново шест години по-късно, когато случайно се оказали в апартамента на един и същ дилър на кока. По-късно тя завела сина си Пол на концерт на Леми и момчето било поразено да види баща си да свири, но самият Леми така и не го признал за свое дете.

“Някога сменяли ли сте памперс? Отвратително е. Като начин на живот, това е скапано”, разяснява веднъж Леми. „Не мога да си представя да гледам едно и също лице над корнфлейкса до края на живота си. Не знам как хората го правят“.

Неговата музикална кариера започнала в средата на 60-те и той постигнал бърз успех с шантава банда на име Rockin’ Vicars, която издала три сингъла и направила турне из Европа. В този период Леми за пръв път видял Джими Хендрикс да свири и не след дълго напуснал Rockin’ Vicars и станал един от „роудитата“ в екипа на Хендрикс, като му носел китарите и осигурявал дрогата.

Няколко години Килмистър бил наркопласьор по улиците на Лондон, преди да се присъедини към Hawkwind, смятани тогава за нещо като беден вариант на Pink Floyd. Когато през 1975-а басистът бил изхвърлен от групата, това го оставило съсипан и просълзен, без желание да продължава.

gettyimages-84901497-594x594

Мениджърите му го убеждавали да състави нова група и даже самосиндикално я нарекли Motorhead – по името на последната песен, която Леми бил написал за Hawkwind.

Когато се съвзел, той приел наименованието, макар че преди това искал да кръсти новата група Bastard. Но по-важното било да намери точните музиканти. След няколко неуспешни опита с други хора, Леми срещнал барабаниста Фил Тейлър – също любител на амфетамините, бивш скинар и хулиган от агитката на футболния Лийдс Юнайтед.

Двамата прекарали няколко дни надрусани точно преди Коледа през 1975-а. Една сутрин Тейлър изтичал навън в градината чисто гол и започнал да подскача и да се блъска във всякакви предмети, причинявайки невъобразим шум. Когато от околните къщи погледнали какво се случва, барабанистът изкрещял: „Всичко е наред! Просто съм надрусан!“

По-късно същия ден Леми предложил на Тейлър да засвири на барабаните и това било същинското начало на Motorhead. Триото се оформило в класическия си състав, когато се присъединил и китаристът Еди Кларк.

През следващите 4 години, бандата създала три Топ 10 сингъла и шест Топ 30 албума, а малко по-късно се появила и Ace of Spades, същински химн на жанра и до днес. В средата на 80-те Motorhead били на пика на славата си, а през 1990-а Леми се преместил от Лондон в Лос Анджелис, където после прекара остатъка от своя живот.

gettyimages-478640800-594x594

До самия край Килмистър оставаше предводител и двигателна сила на Motorhead, а последният албум на групата се появи четири месеца преди смъртта му. Бандата смени доста различни музиканти, но нейният фронтмен никога не изневери на себе си и на своите лоши навици – дори когато към края беше диагностициран с диабет тип 2.

Един от приятелите му, Морат, разказва, че към края на живота на Леми обсъдил с него употребата на алкохол и наркотици: „Радвам се, че спря да употребяваш“, казах му аз и Леми ми отговори „Не, не! Не съм спрял, само ги намалих“. „А защо изобщо все още го правиш“, питах го аз, а той ми отвърна простичко: „Защото това ме прави щастлив“.

Е, Леми Килмистър никога не е бил пример за подражание, но със сигурност беше човек, който знаеше какво го прави щастлив и се придържаше неизменно към него.

 
 
Коментарите са изключени