shareit

Жените, които не бихте искали да срещате (ЧАСТ 1)

| от |

Колко опасна може да бъде една жена? Отговорът на този въпрос дават редица психолози, както и историята: много по-опасна от мъжа. В първа част от кратката хронология на жените-убийци ще ви разкажем за някои от най-опасните жени в света, които се оказват доста по-пресметливи, дискретни, предпазливи и методични от мъжете-убийци. Повечето от първите десет, подвизавали се през XV и XVI век, са прибягвали от отравянето с арсен и изтезанията на прислугата към убийството на собствените си майки, деца и съпрузи.

Ержебет Батори (1560-1614)

Една от жените, които никога не бихте искали да срещате, със сигурност е „най-злата жена в световната история” – Ержебет Батори, живяла в Трансилвания и Унгария. Тя е известна и като Кървавата графиня. Записана е в книгата на Гинес заради рекордния брой жертви – млади девици. Твърди се, че Ержебет измъчвала и избила стотици девойки от 1585 до 1610 година, за да се къпе в кръвта им. Така, според поверието, щяла да запази младостта си вечна.

ErzsébetBáthory

Батори, фамилия, която в превод (по ирония на съдбата) е „смелата”, била осъдена и затворена във висока кула на собствения си замък до края на живота си. Когато след 4 години отворили вратата на кулата, не открили тялото на Кървавата графиня.

В приказките на братя Грим Ержебет Батори е злата кралица, която отвлича млади девойки, за да остане красива завинаги. Брам Стокър създава романа си „Дракула“, обединявайки в едно легендите за граф Дракула и графиня Ержебет.

Маркиза де Бринвилие (1630-1676)

Маркиза Мари Мадлен де Бринвилие е френска аристократка, осъдена за три убийства. Доказателствата за вината й се съдържат в писмата, които изпращала на любовника си. Легендите разказват, че партньорът й капитан Годин Сант-Кроа я подтикнал да отрови баща си и двамата си братя, за да стане единствена наследница на дома и богатствата. Той, обаче,  не бил съден, тъй като умрял преди процеса.

Говорело се, че Маркиза де Бринвилие отровила стотици бедняци в околността, докато посещавала болници с уж благотворителна цел. Никой обаче не успял да докаже мълвата.

Marquise_de_Brinvilliers

Маркиза Мари Мадлен е вдъхновила Александър Дюма-баща и Артър Конан Дойл. Тя използвала опасната отрова Тофана ( силна отрова от Средновековието, наречена по името на изобретателката й – вдовицата Тофана от Перуджа), за да убива.

Даря Николаевна Салтикова (1730-1801)

По-известна като Руската кървава графиня, Даря Салтикова е наричана още Салтичиха. Тя измъчвала до смърт 138 свои крепостни селяни, предимно жени и момичета. Избухвала, когато сметнела, че домакинската работа не е свършена както трябва. Тогава започвала да бие жестоко селянките, бичувала ги, понякога до смърт, поливала жертвите си с вряла вода или палела косите им. Някои момичета били държани гладни докато издъхнат, други загивали голи в студа, вързани с въжета за някое дърво.

Darya_Petrovna_Saltykova

Графинята върлувала близо 7 години в подмосковското селце Троицк. В един момент се осмелила да посегне дори и на дворяните. Един от тях- Николай Тютчев дълго време бил неин любовник, но когато решил да се ожени за друга, Салтичиха едва не убила и него, и съпругата му.

Заточена е в Ивановския манастир, където лежала до смъртта си. Руската кървава графиня влиза в историята като една от най-садистичните убийци.

Анна-Мария Цванцигер (1760-1811)

Анна-Мария Цванцигер е серийна убийца от Бавария. Използвала арсен за целите си и го наричала „най-верният приятел”.

От 1801 година до 1811 година Цванцигер била домашна прислужничка в няколко домове на съдии в Бавария. Почти ги отравяла с арсен и след това ги изправяла отново на крака, като целта й била да им иска услуги. Успяла да убие четирима души, между които имало и бебе. Други четирима едва оцелели.

Anna-Maria-Zwanziger

Цванцигер била осъдена на смърт. Преди да бъде обезглавена тя казала, че е добре, че ще бъде екзекутирана, защото не можела да спре да убива.

Софи Шарлот Елизабет Урсинус (1760-1836)

Софи Шарлот Урсинус е серийна убийца от Германия. Тя отровила съпруга си, леля си и любовника си и почти успяла да убие един от служителите си. По време не процеса срещу нея е открит метода на Марш за разпознаване на отравянето с арсен.

Софи Шарлот е родена в Глац , Прусия. На 19 години  се омъжва за по-възрастния от нея заседател от Върховния съд Теодор Урсинус. Двамата се местят в Берлин и мъжът и внезапно умира. Само ден след като отпразнувал рождения си ден. Подозренията веднага паднали върху Софи Шарлот, която не се обадила на лекар и сама предписала лекарство на мъжа си, което, разбира се, влошило състоянието му.

Charlotta_ursini

По време на брака си и със знанието и съгласието на съпруга си, Софи започнала връзка с датски офицер на име Рогей. Той напуснал за кратко Берлин, но после се върнал и починал три години преди съпруга на Софи. Първоначално се смятало, че смъртта му е причинена от туберкулоза. После се оказала, че Софи му дала арсен в прекомерни количества.

Лелята на Софи Урсунус също починала внезапно от кратко заболяване, оставяйки на племенницата апетитно наследство. Оказало се, че и на нея Софи „предписала” арсен, малко преди да умре.

В края на февруари 1803 година мъж от персонала на Софи Шарлот – Бенджамин Клайн, се скарал с нея. Тя му дала нещо, което му предизвикало повръщане, след което го нагостила със супа. Клайн се усъмнил и когато Софи му дала няколко сини сливи, мъжът ги отнесъл при химик за изследване. Оказало се, че те са инжектирани с арсен.

Скоро Софи била арестувана и осъдена на доживотен затвор. Убийцата се чувствала доста комфортно зад решетките в Глац, където й позволявали да прави партита с гости и да облича скъпи дрехи. След 30 години тя била помилвана и се върнала на елитните си позиции във висшето общество в родния си град до смъртта си през 1836 година.

Мадам Делфин Лалори (1775-1842)

Кръвожадната Мадам Делфин Лалори е може би най-призрачният образ в Ню Орлиънс. Къщата, в която е живяла с третия си съпруг Леонард Лалори, е туристическа атракция заради местните легенди. Говори се, че все още духът на злата строга господарка броди из имението, а местните жители се заклеват, че чуват ужасени писъци от балкона на дома й.

delphine-lalaurie-5

Делфин Лалори е един от най-големите садисти в историята. Тя тормозела прислугата си в специална лаборатория, намираща се в собствения й дом. Биела с камшик слугите си, повечето от които били жени и деца. Изтръгвала ноктите им, кастрирала ги, ослепявала ги и ги оковавала.

Пред обществото, обаче, Делфин била пример за подражание, майка на 5 деца, очаровала трима съпрузи и отличаваща се с харизма и вкус. Гостите на аристократичните балове не предполагали, че в същото имение има помещение за инквизиции.

Всичко станало ясно след пожара, който избухнал в къщата през 1834 година. Сред останките била открита страшната лаборатория, където имало клетка с големина на малък телевизор. В нея живеело 12-годишно момиченце. Крайниците му били изпочупени, за да се побере вътре. Друга робиня била с „обелена” кожа – садистката Лалори се забавлявала, като изрязала накъдрени ленти от нея със скалпела.  Твърди се, че друго дете на 12 години скочило от покрива на имението, за да избяга от камшика на строгата си господарка. От деня на пожара следите на кръвожадната мадам Лалори се губят.

Геше Готфрид (1785 -1831 )

Геше Готфрид е наричана „Ангела на Бремен” преди обществото да научи за убийствата й. Гражданите я съжалявали, защото за кратък период изгубила много свои близки и приятели, за които се грижела докато боледували. Била пример за подражание, до момента, в който грозната истина лъснала – тя сама убивала близките си.

gesche gottfird

Геше Готфрид е последната екзекуция на Германия. Тя е осъдена на смърт за отравянето на 15 души в Бремен и Хановър. Родена е в бедно семейство и имала брат близнак, който родителите й предпочитали пред нея. Не е ясно, защо Геше е започнала да убива, но се твърди, че тя е страдала от Синдромът на Мюнхаузен, който е  характерен за повечето жени –  серийни убийци.

Жертвите на Готфрид, сред които са родителите й, двамата й съпрузи, годеникът й и децата й за били отровени с „масло за мишки”. Това е отрова за плъхове, смесена с животинска мас. Геше смесвала малки количества от отровата с храната на жертвите си, те се разболявали внезапно и тя им предлагала грижите си по време на болестта, като същевременно продължавала да ги трови.

Лавиния Фишър (1793-1820)

Лавиния Фишър се смята за първата жена – сериен убиец в САЩ. Не се знае почти нищо за произхода й, била е омъжена за Джон Фишър, с който заедно убивали и ограбвали хората. Двамата живеели в Чарлстън, Южна Каролина. Държали хотел.

lavinia-fisher-all-people-photo-u1

Постепенно започнали да зачестяват случаите с изчезнали гости на града. Лавиния  канела набелязаните мъже на вечеря, за да ги разпитва  за професията и финансовото им състояние. След това ги съпровождала до стаите им с чаша отровен чай в ръка. Когато гостите си лягали в леглото, мъжът на Лавина ги намушквал с нож, за да е сигурен, че са мъртви. Според друга легенда Лавиния не тровела гостите, а само ги приспивала. След това тя натискала лост, с който леглото се обръщало надолу и жертвите изпадали в котел, със забити в него стрели, които промушвали телата им.

Лавиния била обесена през 1820 година за кражба, а не за убийство.

Хелен Джегадо (1803-1852)

Хелен Джегадо е френска готвачка и сериен убиец. Убила е над 36 души с арсен за 18 години. Първите подозрения срещу Хелен са от 1833 година. Тя била наета от свещеник. За три месеца 7 от членовете на имението внезапно починали, включително свещеникът, майка му и баща му и сестрата на Хелен – Ан Джегадо, която й била на посещение. Първоначално Хелен заблуждавала всички, като се правела на дълбоко покрусена. Малко след трагедията, Хелен отишла да работи на мястото на сестра си.

h-l-ne-jegado-all-people-photo-u1

Там също внезапно починали трима души за няколко месеца, сред които лелята на Хелен. За всички загинали се грижела именно Хелен. Отровителката отново заминала след трагедията и се запознала с шивачката Мари Джейн Лебошер – тя също починала внезапно, както и дъщеря й, а синът й се разболял тежко. Където и да наемели Хелен Джегадо, всички започвали да умират внезапно. Хелен не подминала дори и 10-годишната Мари Брегер. Всички са били отровени с арсен, макар Хелен никога да не е хващана с опасната субстанция.

Освен, че била убийца, Хелен се оказала и клептоманка. Тя била екзекутирана на гилотина пред огромна тълпа през 1852 година.

Мери Ан Котън (1832-1873)

Мери Ан Котън е известна като Пепелянката или Черната вдовица. Тя е родена през 1822 година в провинциалния миньорски град Рейнтън в Англия. Убивала съпрузите си, доведените и собствените си деца, собствената си майка и още десетки невинни хора. Използвала арсен. Работела като медицинска сестра, за да се снабди с опасната субстанция.

marie anne cotton

„Гнилата лейди”, както в последствие я нарича английската преса, е заловена в Нюкасъл. Премества се там заради съпруга си. Градът пропищява за няколко месец. Първо прасетата във фермите около града започнали да измират, отровени от неизвестен източник. В разгара на животинската чума, друга зараза покосявала местните жители. Един след друг си отивали познатите на Ан Мари Котън. Детето на новия й съпруг. Новият й съпруг. Наемател в дома на Ан Мари. Последвал го мъничкият Робърт, когото Мери Ан родила преди по-малко от година. И накрая Чарлз – най-малкият син насъпруга на Ан Мари от предишния му брак. Със смъртта на Чарлз, подозренията около Пепелянката се засилили.

Месетен доктор, който чул слуховете, разпоредил да бъде направена аутопсия на детето. Той знаел, че определени отрови биха могли да причинят симптоми, подобни на гастритната треска, която покосявала членовете на семейство Котън. В организма на момчето бил открит достатъчно арсен да убие петима души. Мери Ан била арестувана и властите наредили ексхумацията на всички починали досега.

Черната вдовица е обесена през 1873 година. Говори се, че домът на Котън, който все още стои непокътнат в Нюкасъл, е обитаван от духа й.

 

 
 
Коментарите са изключени

Пилетата са били опитомени за бой, не за храна

| от |

Всеки, който е бил гонен из двора от кокошка или петел, знае, че тези птици са нито безобидни, нито мирни. Произлезли от някои от най-страшните същества, които някога са ходили по тази планетата, кръвта на Gallus domesticus, домашните кокошки, носят цялата гордост, смелост, ярост и злоба на своите предци. Възползвайки се от тези им качества, хората първоначално опитомяват пилетата, за да могат да се насладят на коравосърдечния спектакъла, които два петела могат да изнесат.

Microcosm of London Plate 018 - Royal Cock Pit (colour)

Общото мнение сред учените е, че боевете с петли започва в Югоизточна Азия с особено кръвожадния предшественик от джунглата на днешното пиле, Gallus gallus. В даден момент дивият и свиреп Gallus sonneratii – потомъкът, отговорен за жълтата кожа на днешните пилета – е кръстосан с първия. Заедно двамата бяха развъждани и обучавани за бой, а след това разпространени из Индия и Близкия изток от войници, пътешественици и търговци, почитатели на спорта. Според някои източници борбата с петли датира от 4000 г. пр. н. е. в Персия и 2500 г. пр. н. е. в цивилизацията в долината Инд по време на бронзовата епоха .

Beeld, Themistocles - Unknown - 20408396 - RCE

Темистокъл

Спортът („спортът“) стига до Запада след Гръко-Персийската война през 5 век пр. н. е. Според легендата, докато отива да се бие с персите, великият атински генерал Темистокъл вижда две пилета да се борят край пътя и се впечатлява:

Ето, те не се бият за своите богове, за паметниците на своите предци, за слава, свобода или безопасността на децата си, а само защото едното няма да отстъпи на другото.

Бързото станал популярен, боят с петли за гърците беше повече от развлечение, както пише в „The London Encyclopaedia“:

Отначало боевете с петли бяха отчасти религиозно и отчасти политическо събитие в Атина. След това стана начин да се посадят семена на храбростта в съзнанието на младежите.

Въпреки че са завладени от римляните, гърците оказват трайно влияние върху тях. Наред с култура, архитектура, богословие и философията си, гърците дадоха на римляните и боя с петли. Завоевателите толкова обичаха спорта, че го обезсмъртяват върху сребърни монети и в разкошни мозайки (една от които виждате на снимката най-горе ). Докато римляните разширяваха своята империя, в крайна сметка обхващайки 3 континента и контролирайки 25% от населението на света, те разнасят и този елемент от своята култура по всички тези места.

Mexico cockfight (cropped)

Мексиканци гледат бой с петли

Европейците приеха спорта през Тъмните векове и очарованието им от него не бе прекъснато нито от интелектуалното прераждане по време на Ренесанса, нито от новооткрития хуманизъм на Просвещението. Съобщава се, че Елизабет I, Джеймс I, Хенри VIII и Чарлз II се радват на боя с петли, а по-късно, когато Европа колонизира Америка, европейците занасят боя и там. Всъщност за някои от основателите на САЩ, включително Томас Джеферсън, Джордж Вашингтон и Бенджамин Франклин, се знае, че не само са гледали мачовете, но и са отглеждали собствени пилета за бой.

Боевете продължават като легален спорт по време на Гражданската война (1861-1865 г.) и се носи слух, че Абрахам Линкълн, печели прякора си „Честният Ейб“ заради репутацията си на честен съдия на подобни мероприятия.

Малко след това обаче няколко групи за защита на животните се противопоставят на боевете. През 1866 г. активистите от Дружеството за предотвратяване на жестокостта към животните активно работят, за да направят спорта незаконен. Изненадващо обаче борбата с петли не е незаконна във всички 50 щата чак до 2007 г., когато Луизиана окончателно я забрани.

Tyrannosaurus Rex Holotype

През 2003 г. палеонтолог намира вкаменена кост на тиранозавър рекс с това, което експертите определят като „все още еластичен кръвоносен съд“ в нея. Експерти, които изучават еволюционните връзки между различни видове и популации (филогенетици), изследват съда и установяват, че „най-близкият жив роднина на тиранозавър рекс е не кой да е, а домашното пиле“.

Тъй като хората започнали да живеят в селища заедно с Gallus gallus, Gallus sonneratii и други диви птици, те скоро започват и да ги опитомяват. Въпреки че как точно е станало опитомяването не се знае, експертите са определили четири етапа:

  • По време на първия етап, когато пилетата се научиха да живеят заедно с хората, те са приемани за религиозен символ и не се развъждат.
  • На втория етап, когато борбата с петли възникна и се разпространява, започва и активното размножаване, за да се култивират възможно най-добрите бойци.
  • По време на третия етап, когато селското стопанство и промишлеността стават все по-развити, хората все повече се фокусират върху селективното чифтосване, особено на Запад.
  • През последния половин век съвременното корпоративно земеделие се научи, че чрез подсилване на пилешкия фуражи с витамини и антибиотици е възможно мащабно, промишлено производство на пилешко месо. В огромни навеси, натъпкани заедно клюн до клюн, пилетата имат една задача – яденето. Така едно пиленце, което тежи 30 грама, може да порасне до 2,30 килограма за месец и половина.
 
 
Коментарите са изключени

Уилям Пост III – проклятието да спечелиш от лотарията

Замисляли ли сте се какво ще направите с голямата печалба от лотарията. Няма значение коя, просто си представете едно по-сериозно число и след това се опитайте да го видите върху бележката от банкомата. Самият Арнолд Шварцнегер казва, че ако една година е имал 40 милиона долара, а през следващата година е имал 50 милиона долара, това със сигурност не го прави по-щастлив. Богатството и охолоството може да замени проблемите на бедността, но на тяхно място винаги ще бъдат открити много други. По една или друга причина, когато човек заложи на лотарията, той си купува символично количество надежда до следващия тираж, когато може да бъде разочарован. За тези скромни мигове се надява, че с големите пари ще бъдат решени много проблеми.

Въпреки това, редица лотарийни милионери на финала се завръщат към своята бедност и по един или друг начин ѝ се радват повече, отколкото преди. Историята на Уилям Бъд Пост III не е по-различна от тази на нещастните милионери. За него приказката започва през 1998 г. с голямата награда на лотарията на Пенсилвания. Парите със сигурност не са малко и за мнозина означават независимост, изграждането на мечтания дом или осъществяването на онези толкова мечтани пътешествия. Какво толкова може да се обърка? Нека започнем с представянето на милионера. Уилям не живее в мечтано семейство, детството далеч не е приказка и още на 8-годишна възраст се запознава със смъртта от близо. Майка му умира твърде рано, без да остави добре познатото наследство от ласки и възпитание.

Баща му се опитва да го изпрати в сиропиталище. Започва да работи от най-ранна възраст, няма някакво особено образование и освен това се опитва да оцелее с каквото може. Преминава през редица откачени позиции като помощник в местния карнавал и още много други. Животът му не се отличава от живота на всички останали – работи от заплата до заплата, без да има особения лукс да използва автомобил или да се радва на собствено жилище. Бедността е оставила сериозна следа в човека, но някъде през 1998 г. Уилям вече е решил да заложи всичко и да си опита късмета. Не може животът да е толкова труден постоянно, понякога трябва да има и някаква форма на щастие.

С около 3 долара в джоба си, бъдещият милионер залага и пръстена си за още 40 долара. С общата сума отива и закупува лотарийни билети. Вярата е особено човешко оръжие и ако човек вярва в действията си, те най-вероятно ще се случат. Ето защо на следващия тираж в банковата му сметка се превеждат 16.2 милиона долара – сума, която този герой не би могъл да изкара с труд няколко живота. Печалбата има невероятна дарба – показва истинските лица на хората около него.

И щом парите започват да променят образа на портфейла му, „приятелите“ се превръщат в добре познати предатели. Първият удар под пояса е от най-близките му. Неговата приятелка и хазяйка заявява, че трябва да получи 30% от печалбата, след като Уил обещал да ги даде. Причината за този щедър жест е, че именно приятелката отишла да закупи билетите. Въртележката станала толкова сериозна, че само след 5 години от печалбата, той ще сподели следното пред медиите:
„Всеки човек мечтае за тези пари, но не подозира кошмарите, които ще дойдат. Бях много по-щастлив, когато бях разорен.“

Семейството му, каквото и да е било то, вече искало част от парите. Пост закупил на всички близки автомобили, малки бизнеси, с които да се изхранват и не забелязал повече благодарност. Глупостта също взела своя дял, милионерът си купил самолет, макар и да не знаел как да лети, закупил си вила, която рядко посещавал и на финала се наложило да я продаде, за да може да изчисти растящите дългове. Къщата струвала 395 000 долара, но след като била занемарена и описана от инженерите като „опасна“, цената ѝ паднала до впечатляващите 65 000 долара. Правилата на някои лотарии предлагат изплащането на печалбата на месечни вноски за определен период от време.

Пост продал дори това, като обезпечил заем от банката и с последните 2.65 милиона долара закупува няколко къщи, мотори, три коли, камион и лодка, които отново не използвал толкова. Като милионер успял да се ожени цели 7 пъти и накрая трябвало да издържа 7 жени. Миналото също не седяло безучастно. Преди да спечели парите, той живеел в гетото и съответно един ден използвал огнестрелно оръжие срещу местния бирник. Обезкуражен, събирачът на дългове решил, че няма смисъл да вика полиция, защото арестуването ще помогне повече, отколкото да навреди. За зла беда, бирникът много добре си спомнял лицето на своя стрелец и го помнил достатъчно добре след печеленето на парите. Следователно Уил се озовава в затвора. Някъде в този период дори родният му брат успява да намери наемен убиец с надеждата, че ако премахне милионерът, може да наследи парите. Всеки човек, който е можел да се докосне до Уил е бъркал първо в портфейла му.

Полицията все пак успяла да спре тези апетити, но обидата била достатъчна. Все пак не всеки ден човек може да види как родният му брат отива в затвора при неуспешен опит за убийство. И след като е осъден на затвор, защото вече не може да заплати каквото и да е обезщетение на бирника си, Пост влиза в затвора за 6-24 месеца присъда. Една година по-късно, бившият милионер обявява банкрут и дълговете му минават повече от 1 милион долара. Животът му никога повече не е охолен, а добрите приятели и семейството му вече са изчезнали. Интересът към него е минимален, до края на живота си, Уил живее с чек на стойност 450 долара от социалните служби.

Приказката на бедняка – милионер завършва със сърдечен удар само 8 години след печеленето на големите пари. В денят, когато печели наградата, Пост споделя пред камерите, че цял живот се е молил за тази награда и най-вероятно Бог е чул молитвите му. След това е чул и другата молитва – щастието в бедност е било далеч по-приятно. Както мнозина се досещат, малцина отишли на погребението, голяма част от близките продължавали да смятат, че богатият им роднина има някъде скрити пари. Не са ги открили и до днес.

 
 
Коментарите са изключени

Първият робовладелец в САЩ е бил чернокож

| от |

Антъни Джонсън за пръв път пристига в Америка като слуга през 1620 г. в колонията Вирджиния. Той не идва по собствена воля, както мнозина други, които се съгласяват да станат наемни и независими слуги в замяна на място в Новия свят. Джонсън е заловен в Ангола от вражеско племе и е продаден на търговец, който го транспортира във Вирджиния, където след това е продаден на тютюнопроизводител.

Въпреки това, Джонсън технически не е бил роб, както е била дефиницията тогава. Той просто е бил длъжен да служи на фермера за известно време в замяна на легло и храна. Въпреки това, подобно на робите, слугите могат да бъдат продадени или дадени под наем на някой друг и в по-голямата си част те могат да бъдат наказвани, както собствениците им сметнат за удачно. Една от най-големите разлики между робите и слугите беше, че след като договорът на слугите изтече, често те ще получат някаква малка компенсация за услугите си, за да им се помогне да започнат живота си като свободни хора. Това може да включва известно количество земя, храна (често достатъчна за една година), дрехи и инструменти.

По време на службата си, слугите обикновено успяваха да научат някакъв занаят, което беше основната цел за мнозина, които избраха да отидат в Америка – често бедни, необразовани, без възможности и в търсене на по-добър живот. Поради това в началото повечето слуги в британските колонии в Америка всъщност бяха ирландци, англичани, немци и шотландци, а не африканци.

Джонсън, разбира се, не избра сам да дойде, но въпреки това, веднъж в Америка, той работи като тютюнопроизводител, както изисква договорът му. През това време срещна и бъдещата си съпруга, която се казва просто Мери и която идва в Америка около две години след него като беше взета от същия мъж, който взима и Джонсън.

През 1635 г., след като работи в тютюневата ферма в продължение на около 14 години, Джонсън получава свободата си, придобива земя и необходимото за създаване на собствена ферма. Източниците не са много ясни относно това дали изкупува останалите години по договора на жена си или тя го изпълнява докрай, но в крайна сметка двамата вече свободни слуги започват да работят за себе си.

Те скоро се замогват и се възползват от една система, специално създадена за насърчаване на повече колонисти, според която, ако платите, за да докарате нов колонист, независимо дали го купувате на доковете или уреждате някой да ви го докара от странство, ще получите 200 декара земя. Това ни отвежда към 1654 г. Един от слугите на Джонсън, Джон Касор, който е доведен от Африка, твърди, че има договор „седем или осем години“ и че го е изпълнил. Така той моли Джонсън за свободата си.

Джонсън обаче не вижда нещата по този начин и отказва молбата. Въпреки това, според Касор, Джонсън в крайна сметка се съгласил да му позволи да напусне, като се предполага, че натискът идва от семейството на Джонсън, което смята, че Касор трябва да бъде свободен. Така Касор отиде да работи за мъж на име Робърт Паркър.

Или Джонсън си е променил мнението, или никога не е казал, че Касор може да си отиде, защото скоро завежда дело срещу Паркър, твърдейки, че Робърт е откраднал слугата му и че Касор е собственост на Джонсън до живот и не е слуга.

Джонсън в крайна сметка печели делото и не само си взима слугата обратно, но Касор става негов роб за цял живот, както той сам твърдеше. Това официално прави Джонсън първият легален собственик на роби в британските колонии, които по-късно ще се превърнат в САЩ. (Имаше други роби преди това в Америка, доста всъщност, но не и законни.)

Court Ruling on Anthony Johnson and His Servant

Решението на съдията по въпроса беше обявено, както следва:

Този ден Антъни Джонсън подаде жалбата си до съда срещу г-н Робърт Паркър и заяви, че той открива слугата му Джон Касор под предлог, че слугата е свободен човек. Съдът сериозно обмислял и претеглял условно двете страни и преценява, че г-н Робърт Паркър най-несправедливо пази споменатия слуга от Антъни Джонсън като негов господар… Ето защо с решение на съда се разпорежда, че споменатият Джон Касор незабавно трябва да се завърне в услугата на споменатия майстор Антъни Джонсън, и че г-н Робърт Паркър трябва да извърши плащане на всички такси по делото.

Около 7 години по-късно, Вирджиния прави тази практика напълно законна за всички, през 1661 г., като позволява на всеки свободен бял, чернокож или индиец да може да притежава роби, както и слуги.

Докато временно победата на Джонсън в съда и получената в резултат работна ръка на един от слугите му за цял живот без съмнение оказа положително влияние върху процъфтяващия му бизнес, в крайна сметка постепенната промяна в нагласите на колониите към робството и расата ще е в ущърб на семейството му като робството бавно става все по-малко в услуга на нечие финансово състояние и повече за това откъде сте вие или вашите предци.

Когато умира през 1670 г., вместо плантацията да се наследи от децата му, съдът обявява, че „като чернокож мъж Антъни Джонсън не е гражданин на колонията“ и присъжда имението на бял заселник.

 
 
Коментарите са изключени

Кламерът е бил знак на съпротивата срещу Хитлер

| от |

През април 1940 г., само няколко месеца след началото на Втората световна война, Адолф Хитлер знаеше, че се нуждае от начин да премине през съюзническата блокада на Германия, ако иска да има сериозни шансове да спечели войната. Той се насочи към Норвегия – рисковано начинание, но контролът върху норвежките води би направил транспортирането на стоки в Германия малко по-лесно. Норвегия се обяви за неутрална в конфликта, но Хитлер нямаше намерение да позволи на нещо глупаво като неутралитета да му попречи да вземе това, което иска.

След няколкомесечна борба немците успешно започват окупацията на Норвегия, прогонвайки съюзническите войски. Норвежкото кралско семейство и правителство също бяха прогонени от държавата, принудени да водят делата си в изгнание в Англия. Междувременно народът на Норвегия вече живее под немска власт.

След като правителството на Норвегия бяга, германците се опитаха да премахнат националната културата на страната и да я заменят с нацистките идеали. Норвежките учители бяха заставени да се присъединят към нацистката партия и да преподават нацизъм в класните стаи, а на църквата беше заповядано да проповядва „послушание към лидера и държавата“.

Приети са антиеврейски закони, които кулминират с депортирането на 700 норвежки евреи към Аушвиц. Масовите екзекуции не бяха рядкост, въпреки че повечето бяха в значително по-малък мащаб в сравнение с ужасите, случили се в някои други части на Европа. Хората от Норвегия трябваше да се справят с германските войници всеки ден в продължение на 5 години. До 1945 г. в Норвегия действат около 400 000 германски пехотинци, които контролират население от около 4 милиона души.

През есента на 1940 г. студентите от университета в Осло започнаха да носят кламери на реверите си като мирен символ на съпротива, единство и национална гордост.

Символите, свързани с кралското семейство и държавата, вече бяха забранени и студентите искаха нов начин да покажат своето несъгласие с нацистката идеология. В допълнение към носенето на кламер на ревера бяха изработени и гривни от кламери, както и други видове накити, символично сплотяващи норвежците заедно срещу нацистката сган.

Vaaler kopi

Защо точно кламер? Освен, че кламерът поддържа заедно неща, както норвежкият народ би трябвало да бъде заедно, смята се, че е избран отчасти и защото много хора вярват (неправилно), че изобретателят му е норвежеца Йохан Валер. Валер е получил патент за огънатото телче в Германия, както и в САЩ през 1901 г., но никога не е кандидатствал за патент в родната си Норвегия.

Проблемът беше, че той изобщо не измисли нещото, което наричаме кламер – той наоколо и много популярна в цяла Европа, преди Валер да го „измисли“.

Vaaler clip

Кламерът, патентован от Валер

Дизайнът на Валер не държи хартиите много добре, тъй като разчита само на колко е здрава телта, от която е направен кламера. Той, както може да се убедите от илюстрацията, не е толкова полезен, колкото стандартния кламер.

Моделът на Валер никога не е произвеждан серийно, нито е продаван и патентите му в крайна сметка изтича. Въпреки това, много източници лъжливо го приписва като изобретател на кламера и дори статуя на снимката по-долу е направена в негова чест през 1989 г., въпреки че показва класическия кламер, а не този, който Валер е изобретил.

BI-binders

Независимо от това, идеята, че кламерите са измислени от норвежец преобладава и фактът, че те свързват нещата заедно и са евтини, лесно достъпни и не прекалено характерни, ги прави на пръв поглед идеалният символ на мирен протест и на съпротива в Норвегия.

След известно време германците разбраха, че кламерът се използва като символ на съпротивата и носенето му бързо се превърна в престъпление.

И така, кой всъщност е изобретил тази огъната офисна тел? Никой не знае със сигурност за класическия модел. Той не е патентован никога, въпреки че се смята, че първоначално е произведена от Gem Manufacturing Company във Великобритания някъде през 70-те години на 19 век, а по-късно е въведена в Съединените щати през 91-те години на 19 век. Това е и причината шведската дума за кламер да е „Gem“.

Норвежците намират и други начини да се противопоставят на нацистите. 12 000 от учителите, на които е казано да преподават нацизъм, стачкуват. 1000 от тях са депортирани и изпратени незабавно в лагерите и затворите, но след 6 месеца останалите преподаватели все още не се бяха отказали от стачката и нацистите го писаха загубена кауза – излизането на учители от класната стая беше по-пагубно за военните усилия, отколкото да са в класните стаи, но не преподават идеалите на нацистката партия.

 
 
Коментарите са изключени