shareit

Забравени от небето

| от |

На 19.11.2013г от 19.00 ч. в Руския културно-информационен център на ул.Шипка ще бъде представен моноспектакъла на Светозар Кнезовски – Заро по книгата „Забравени от небето“ на Екатерина Томова.

Един човешки спектакъл за земята, звездите и неразривната връзка между тях, която безспорно е човекът.

6

Билети можете да намерите на касата на Руския Център, онлайн в ТИКЕТПОРТАЛ, както и в другите техни каси – НДК, МОЛ Стамболийски, Новата голяма книжарница на Витоша и Солунска, както и във всички магазини на Офис 1.

Ето какво пише в блога си Боряна Антимова :

“Забравени от небето” е красива история, разказана от един млад човек. С проникновението на възрастен младият Кнезовски успява да навлезе в света на родопчани и в съкровищницата на техните мисли и чувства.

“Забравени от небето” не значи забравени от Бога, просто небето не ги е прибрало тогава, когато е трябвало.

Актьорът е посветил спектакъла на голямата българска актриса Златина Тодева, напуснала ни през 2007-ма, тъй като тя дълги години го е играла на сцената на театър 199.

“Мама Злата? Обичам тази жена! – усмихва се актьорът при спомена за Златина Тодева. – Светлината, която тя излъчва, и до ден днешен изпълва душите на всички, които са я познавали. Има нещо особено в това, да си „Мама“ на толкова много хора!”

Целия материал на Боряна Антимова можете да прочетете тук. А след това да изтичате бързо за билети, ако са останали, разбира се.

 

 
 
Коментарите са изключени

Как да не се излекуваме от Голямата чума в Лондон

| от |

Възникнала между 1665 и 1666, Голямата чума не е точно първият път, в койтоЛондон преживява такава ужасна епидемия на болестта – периодични случаи в града има от много време. Въпреки това, Голямата чума определено оставя отпечатък. Според смъртните листове от тази година, през 1665 умират 68 596 души в резултат на чумата. Смята се обаче, че този брой е силно занижен, тъй като групи като квакерите, например, не съобщават за смъртните си случаи, а много бедни просто са изхвърлени в масови гробове без смъртта им да бъде регистрирана. В крайна сметка между 25% и 50% от населението на Лондон умира от чумата без никой да знае какво я предизвиква. В един момент се забранява събирането на трупове през деня, защото когато гражданите виждат колко са много, наставала паника. Това довежда до някои интересни методи за превенция…

Например, по това време се смята, че чумата се причинява или поне се предава по-лесно от „лош въздух“. В резултат на това, се палят огньове из целия град по заповед на властите; в домовете също огньовете се поддържат ден и нощ, независимо от температурата навън, а мнозина започват да пушат тютюн, за да поддържат въздуха в дробовете си без зараза. Това довежда до нетипичната за нас ситуация, при която хора от всички възрасти, включително деца, са принудени да пушат. А. Дж. Бел няколко десетилетия след чумата пише:

..когато той беше учител в Итън през годината, в която беше бушувала Голямата чума, всички деца пушеха в училище по задължение, а той самият никога не е бил бит толкова много в живота си, колкото една сутрин, когато го хванали да не пуши. 

Друго нещо, което лондончани вярват, че помага за разпространението на чумата, са многобройните бездомни котки и кучета по улиците на града им. Дотолкова, че с официален указ от крал Чарлз II се нарежда да „не се допускат свине, кучета, котки или домашни гълъби да преминават по улиците или да ходят от къща на къща“. В резултат хиляди животни са убити и незабавно заровени или изгорени. Въпреки че кучетата и котките са пренасяли бълхи, заразени с чума, смята се, че цялата операция всъщност помага на чумата, тъй като същите бездомни котки и кучета са контролирали много по-опасните разпространители на чумата – плъховете.

Wenceslas Hollar - Plan of London before the fire (State 2), variant

Карта на Лондон, 1665

Може би най-съмнителното нещо, което лондончани предприемат като мярка за ограничаване разпространението на болестта, е карантината на всяка къща, в която живее жертва на чумата, за 40 дни. Вратите на тези къщи се заключат и се маркират с голям червен кръст, над който пише думите: „Господи, се смили над нас“. За да се гарантира, че никой няма да избяга, пред къщата често се слагала охрана.

Тъй като е било нормално да се запечатва къща с всичките й обитатели все още вътре, независимо дали са болни или не, лондончани започват да подкупват инспекторите, които ходят по домовете да търсят признаци на чума, да игнорират всякакви такива признаци в техния дом. Това е и една от причините записаните смъртни случаи да са толкова малко. Когато не ставало с подкуп, някои направо бягали от домовете си, оставяйки цялото си имущество, като предпочитали да живеят на улицата вместо да се заразят от чумавия в дома им или да умрат от глад затворени.

Някои пробивали най-тънката стена на къщата си, за да избягат, а един мъж дори взривява входната врата със самоделна бомба от фойерверки. Но вероятно най-гениалният метод за бягство е ловът на пазачи. При него обитателите на дома внимателно спускат бесилки през прозореците, за да ги сложат около врата на пазача долу пред къщата и да го издърпат нагоре, докато не го обесят, или просто да го душат, докато не им предаде ключовете. В първия случай, тялото на стражата ще бъде дискретно изхвърлено, като се увие в чаршаф (така изглежда като тялото на жертва на чумата и съответно никой не би го проверявал и пипал прекалено много) и се изхвърли безцеремонно в преминаващата количка с мъртви. Удивително, но в историческите извори пише, че поне „партида“ охрани, което за нас днес означава около 20, са били убити по този начин от отчаяни граждани.

За щастие и на гражданите, и на охраните, чумата премина през есента на 1666 г. и абсолютно нищо страшно не се случва с Лондон някога отново… Освен ако не броим огромния пожар, който изпепелява града едва година по-късно, като унищожава приблизително 85% площта му в рамките на стените. Около 65 000 души са оставени без дом, а огънят изгаря и страшно много архиви, свързани с неотдавнашната чума, което затруднява уточняването на неща като точната смъртност и колко хора се заразяват, но успяват да се възстановят. След това, разбира се, и друг път са се случвали ужасни неща в Лондон през неговата много пъстра история. Но кой брои.

 
 
Коментарите са изключени

Проектът Сайбърсин – да управляваш икономика само през компютри

| от |

На 11 септември 1973 военна хунта насилствено пое контрола над Чили, което по това време се ръководи от президента Салвадор Алиенде. Алиенде става президент със съвсем демократични избори, но след военния преврат, генерал Аугусто Пиночет поема властта и управлява Чили като диктатор до 1990. Режимът на генерала разтуря Конгреса, поема контрола върху медиите и се заема с премахването на социалистическите и демократичните институции, които правителството на Алиенде създава.

В разгара на тези дейности военните откриват странна стая в необозначена офис сграда в центъра на Сантяго. Помещението е с шестоъгълна форма със седем бели стола от фибростъкло, подредени в кръг с лице един към друг. Тази „оперативна зала“ е част от сложна система, наречена Cybersyn – технологично и инженерно изключително амбициозен проект, чиято цел е да контролира на социалистическата икономика на Чили.

Salvador Allende Gossens-

Салвадор Алиенде

Алиенде се надява да покаже на света, че версията на социализма в Чили ще бъде различна от комунистическите и социалистическите експерименти в другите червени страни. Конституцията ще бъде запазена, пресата няма да бъде цензурирана, гражданските свободи ще бъдат защитени. Правителството започна с увеличаване на заетостта и заплатите, както и прилагането на аграрни реформи.

Най-голямото предизвикателство пред Алиенде (което е предизвикателството и на всички социалистически революции като цяло) е да превърне частния бизнес в публичен. Правителството поема контрол над около 150 предприятия, включително и над някои от най-големите компании в Чили. Но това огромно поглъщане представя проблем: правителството сега трябва да се увери, че всичко, което е взело, е в състояние да продължи да функционира и да произвеждат достатъчно стоки за народа.

Фернандо Флорес, съветник на Алиенде , има идея как да управлява чилийската икономика – чрез една сравнително нова наука, наречена кибернетика. Кибернетиката започва да става популярна някъде през Втората световна война. Когато хората създадат нови видове машини, започват да се насочват и към от разработването на системи за управление на тези машини. Резултатът е кибернетиката.

В Англия през 60-те години бизнес консултантът Стафорд Биър прилага кибернетика в бизнес управлението като вярва, че на един бизнес може да се мисли като интелигентна система. Ако целта е да се вдигнат продажбите или да се работи по-ефективно, човек би могъл да проектира кибернетична системата така, че да работи за постигането на тази цел. Флорес мисли, че кибернетиката може да се ползва за управление на икономиката на Чили и Биър е развълнуван от възможността да приложи идеите си в такъв голям мащаб. Консултантът пристига в социалистическата държава през 1971 и така започва проектът „Cybersyn“.

Стафорд Биър първо направи кибернетичен модел на чилийската икономика, който очертава как отделните й части се свързват в по-голямата система. Той също така иска те да общуват лесно помежду си, което смята да стане чрез компютри.

Биър също така иска цялата тази сложна система да има някакъв физически интерфейс. И това ни връща към шестоъгълната стая, открита след свалянето на правителството.

Помещението, създадено от Стафорд и дизайнери от Чилийската група за индустриален дизайн, трябва да служи както на обикновени служители, така и на бюрокрация от по-високите държавни нива. Всеки стол има пепелник, място за чаша уиски и набор от бутони, които контролират екраните по стените.

Стаята е безупречна откъм дизайн, но технология й е изключително тромава. По някакъв начин изглежда, че стаята е готова за бъдеще, което още не е пристигнало. Докато проектът Cybersyn се гради, правителството на Алиенде е пред ред беди. В разгара на Студената война, когато Латинска Америка се превръща в бойно поле, САЩ активно работи с хора от Чили, които са противници на Алиенде. Безработицата в държавата, както и инфлацията започват да нарастват.

Тогава, едва 3 години след избирането на Алиенде, се случва чилийският 11 септември. Докато президентският дворец е бомбардиран от военната хунта, подкрепена от ЦРУ, президентът се обръща за последен път към народа по радио: „Да живее Чили, да живеят хората, да живеят работниците“. Същият ден Салвадор Алиенде отнема живота си.

По време на управлението на Пиночет около 38 000 души са били вкарани в затвора, а повечето от тях са били измъчвани. Близо 3000 души са екзекутирани, 1200 души изчезват, а около 200 000 души са изселени в други страни.

Проектът Cybersyn никога не се довършва в работещ вариант. Самата операционната зала е завършена, но никога не се използва. Технологията едва ли щеше да помогне на социалистическата икономика на Чили. Но при условие, че САЩ правят всичко по силите си, за да пропадне правителството, може би нито една технология няма да помогне.

През 2000 ЦРУ признава подкрепата си за преврата над правителството на Алиенде. Фернандо Флорес, неговият съветник, прекарва 3 години в затвора, след като Пиночет поема властта. Стафорд Биър продължава да изнася лекции за кибернетиката до смъртта си през 2002.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Борис Руменов – зевзекът, обичан от всички

| от |

Ако се движите по бул. „Черни връх“ и преминете ул. „Филип Кутев“ на юг, следващите две пресечки ще бъдат ул „Джон Атанасов“ и „Борис Руменов“. Подозираме, че няма човек, който да не е чувал за Джон Атанасов. Българския учен е дал много на човечеството, а в замяна е получил не само име на столична улица, а и световно призвание. Кой тогава е Борис Руменов? Кратка справка в Уикипедия ще покаже, че става въпрос за Борис Николов Руменов. Той е известен повече с псевдонима си „Борю Зевзека“ – известен хуморист, актьор и издател на едно от първите хумористични списания в България.

Борю е роден в Цариброд на 27 декември 1884 година. Там израства, завършва Първа мъжка гимназия в София и следва литература в Софийския университет. Благодарение на щедрата си баба, заминава във Виена, където иска да продължи обучението си, но за беда театралната школа печели неговото внимание и губи уважението на баба му, която спира издръжката. След като липсва силния финансов гръб, Борю завършва драматургия в Загреб.

Започва своята актьорска кариера в Народния театър, но винаги намира време, за да помага на хумористичните страници в печата. Вниманието му е насочено към списание „Барабан“, което за наша голяма радост вече може да се разглежда и в онлайн формат – тук. Писателите в скромното издание наричат себе си „Барабанистите“. Хумористичното перо е наказвало редица дръзки личности, а когато за него се грижат хора като Чудомир, Александър Божинов, Райко Алексиев, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Смирненски, Йордан Сливополски, Сава Злъчкин и Никола Костов, хуморът е не само гарантиран, но и брониран.

За разлика от днешните хапещи шеги, екипът на г-н Зевзека не се е опитвал да удуши всичко, до което се допре. В повечето случаи можете да видите лек и приятен хумор, забавни истории, някоя друга алкохолна вечер пълна с бисери и всичко това само в 20-на страници, както и доста приятни карикатури. Един от върховете на илюстрациите е в юбилейния брой 100 на изданието от 1911 година. Точно там се крият нарисуваните лица на всички, които бият барабана. Добрата новина е, че все още може да притежавате това парче история на символична сума и цялата карикатура може да видите тук. Към края на годината ще стане ясно, че идва време за оръжие и за по-малко усмивки. Балканската война ще мобилизира всички редактори, а вместо перо ще им бъдат зачислени пушки.

Борис Руменов излиза на преден план, оставяйки своето прозвище за списанието и надеждата за по-добри дни. Участва в трите предстоящи войни: Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. След демобилизацията се завръща обратно и възстановява изданието „Барабан“. Бившият главен редактор и вече издател установява с мъка, че огромна част от хората, с които се е смял на своята юбилейна карикатура няма да се завърнат. Всички войни отнемат много повече от смешките на Зевзека – разделят го с приятели като Димчо Дебелянов, Страшимир Кринчев, Август Розентал, Петър Стоянов, Поручк Христо Донев, Александър Константинов, Стоян Шакле и Неделчо Василев. Въпреки тежкият удар, Борю не се предава и продължава да развива изданието си. Впрочем трябва да се признае, че дори и по време на войната се стреми да бъде полезен на изкуството и не случайно създава един от първите фронтови театри в – Полевия военен театър към Първа пехотна софийска дивизия. Автор е на „Балканска комедия“, където познати герои като Ганю Балкански, Газда Джуро и Хасан ага.

Ясно е, че мотивът е обвързан около балканската война и след като сърбинът и черногорецът получават своя дежурен бой, българинът се оттегля от сцената, пък дори и изгубил, той запазва достойнството си. За Зевзека казват, че е човек, който не може да се обвърже с титли и внимание. Той разсмива хората и точно този смях е неговата достатъчна награда. По тази причина може да бъде забелязан сред елита, но и сред обикновените хора. За него всеки човек е интересен. Освен това, покрай всички шеги, Борю е запален на тема „Птицевъдство“. Редактира и същата рубрика във вестник „Заря“. Точно по тази линия променя и хумористичните страници на в-к „Утро“ и „Дневник“ на „Кукуригу“ и „Кудкудяк“. През Втората световна война, Борю вече е насочил таланта си в една друга посока – радиото.

През цялото време зад микрофона се стреми да остане далече от политическия живот. И до някаква степен успява да го прави, докато не идват чуждите стремежи. На 10 октомври 1944 г. пред дома на Борю се появяват двама души. Те заявяват на хумориста, че е арестуван, да вземе минимално количество вещи и да тръгне след тях. Застрелян е в Борисовата градина, а тялото му е хвърлено в Перловската река. Много по-късно ще стане ясно, че никой не е смятал Борю за враг на когото и да било. Неговият единствен опонент се казва Станислав Бъчваров, който сам се прекръства на Вихров. Докато Руменов работи в „Заря“, „Утро“ и „Дневник“, Вихров се опитва да пробие и носи свои творби. За разлика от скромните артисти, Станислав Бъчваров се смята за следващия Шекспир и точно това създава една безумна омраза. Именно Руменов отхвърля огромна част от неговите предложения. Станислав Бъчваров така или иначе искал да разчисти още интелектуални сметки, но за жалост вторият враг Елин Пелин така и не успява да бъде намерен. Безумията на този пишман творец продължават и след разчистването на сметките. Един ден влиза с кон в радио „София“, за да предаде своите творби, които да се четат в ефир. Човешката злоба убива Борис Руменов, а по думите на г-н Вихров/Бъчваров, няколко питиета са помогнали допълнително за тази цел.

 
 
Коментарите са изключени

Растението с вкус на шоколадов пудинг

| от |

В един не чак толкова отдавнашен момент имаше вероятност, поне според новините, да има недостиг на шоколад през 2020. Причината за това е трудна за обяснение, но изглежда, че просто търсенето се увеличава главоломно. Също така – днес в Китай средната консумацията на шоколад е около 100 грама, докато във Великобритания, например, е 8 килограма. Очаква се обаче новото поколение да открие шоколада и тази консумация рязко да се увеличи. В някои страни, включително Индонезия, консумацията на шоколад е намалял, но това е заради буболечката Conopomorpha cramerella (вид молец), която ходи по растенията, други болести, както и заради възрастта на самите растения. Кризата се подава от известно време и дори през 2010 мъж на име Антъни Уорд купува 7% от световния запас от какаово зърно за 658 милиона британски лири.

Тези от вас, които са дълбоко разтревожени от опасността шоколадът да свърши, веднага да спрат да са разтревожени! Има доста негови заместители, включително и един плод, който всъщност дори е сравнително здравословен – черния сапот.

Той расте по крайбрежните райони на Централна Америка, свързан е с хурмата и днес се отглежда предимно в Карибския регион, както и в Мексико, Австралия и Филипините.

На клоните на дървото, плодът изглежда малко като зелен домат – в този вид е готов за бране. Изключително важно е да не го наберете прекалено рано или да го ядете директно от дървото. Незрелите черни сапоти не само нямат вкус на шоколад, но и са доста гадни. Освен това, ако се набере прекалено рано, плодът няма да узрее, а просто ще изгние, което можем да си представим, че няма да подобри аромата и вкуса.

Набран в точното време обаче, черния сапот ще узрее в рамките на около 3 до 6 дни. Когато това се случи, бялата му сърцевина ще стане наситено кафява и ще развие отличителен вкус, който заедно с текстурата, наподобяваща папая, кара мнозина да го оприличат с шоколадов пудинг.

Плодът може да се яде така (без кожата), но като се има предвид най-отличителното му качество, често се използва и в различни рецепти като заместител на шоколада.

 
 
Коментарите са изключени