shareit

Войната на ПРОФОН и Дарик радио свърши!

| от |

darik_radio_logoПРОФОН и Дарик радио постигнаха дългоочакваното от цялата българска аудитория съгласие относно използването на музиката, представлявана от дружеството, в програмата на Дарик радио и Дарик 18. Любимите хитове на слушателите отново звучат в ефира и на двете радиа.

След конструктивни преговори беше постигнато съгласие за най-важното – уникалният бранд на Дарик се нуждае от качествената музика, представлявана от ПРОФОН, и обратно – чрез Дарик музиката на членовете на дружеството достига до все повече хора. Дарик е важен партньор на музикалната индустрия в България, предвид дългогодишното му присъствие на българската медийна сцена като емблематично радио с национално покритие и силната му връзка с гражданското общество, доколкото е пространство за дискусии по наболели и актуални теми и проблеми.

„Радваме се, че постигнахме разбирателство в рамките на добрите конкурентни практики и че отново си партнираме с визия за бъдещето”, каза изпълнителният директор на ПРОФОН Ина Килева.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Легендарният вратар на Ливърпул, който стана убиец по време на войната

| от |

Брус Гробелар е един от най-големите вратари в историята на Ливърпул. Обичан от привържениците, с богата кариера в Англия и с редица трофеи на сметката си, включително 6 шампионски титли на Висшата лига с тима от „Анфийлд“ и завоюван КЕШ през 1984 г.

Но преди кариерата му на вратата да потръгне, той е изживял кошмарите на войната и признава, че футболът е бил неговото спасение.

Дълго време това беше непозната част от живота на южноафриканеца и феновете научиха за нея, едва след негови признания пред английската преса преди няколко години.

„След като отнемеш човешки живот, вече не си същият. Носиш последиците цял живот, мен все още ме побиват тръпки като си спомня“, разказва 62-годишният Гробелар, който игра в Ливърпул цели 14 години и записа над 600 мача, за да влезе в челната десетка по изиграни двубои за клуба.

Той е роден в Южна Африка, но е израснал в Зимбабве, още когато страната носи името Родезия.

По време на 11-месечната задължителна военна служба на Брус, в Родезия избухнала гражданска война и той бил пратен да се бие. Гробелар воювал в Родезийската война на страната на правителството, съставено предимно от бели, срещу разбунтувалото се коренно население.

По време на сраженията Брус бил още младеж и станал свидетел на смъртта на трима свои приятели, докато той самият бил принуден да убива и травмата от случилото се не му дава мира и досега.

“Щом се върна у дома или срещна стари приятели, спомените се връщат”, казва великият вратар пред „Би Би Си“. „В Африка приятелите много обичат да обсъждат темата, но не и аз. До 2-3 седмици, след като сме обсъждали войната, аз се будя всяка нощ, облян в студена пот, и треперя“.

„Постоянно благодаря на футбола за това, че ме спаси. Не физически, а психически. Ако не беше играта, щях да съм в тежка депресия, през войната се налагаше да убивам. Впоследствие футболът беше единственото, което ме разсейваше“, продължава разтърсващия си разказ Брус Гробелар.

Спомням си първия път, когато трябваше да убия човек. Още виждам очите му. Погледнах го, пулсът биеше в ушите ми и първото нещо, което трябваше да направя, беше да натисна спусъка и да се прикрия. Усетих облекчение, че съм го застрелял преди той да застреля мен”.

Футболистът преминава през ужаса, по-късно прави трансфер в Канада и заиграва за Ванкувър Уайткапс, а първият му отбор в Англия е Крю Аликзандра, където се подвизава под наем.

Именно заради представянето си в Крю, Гробелар е забелязан от легендарния мениджър на Ливърпул Боб Пейсли, но трансферът му за малко да се провали.

„Имахме мач срещу Йорк Сити и аз излязох да загрявам, а нашият треньор взе да клати отчаяно глава. Питах го какъв е проблемът, а той ми обясни, че много важни хора дошли да ме гледат, но щом съм излязъл да загрявам с чадър, те станали и си тръгнали. А тогава валеше наистина много силно и не исках да се мокря преди мача“.

Тази загрявка с чадър все пак не спира вратаря по пътя му към „Анфийлд“ и след година той става играч на Ливърпул.

Съдбата обаче му готви още изпитания – Гробелар е в тима при двете големи трагедии за привържениците - „Хилзбъро“ и „Хейзел“.

Финалът на КЕШ през 1985 г. между Ливърпул и Ювентус се превръща в кошмар с 39 загинали зрители след сблъсък между агитките и срутване на стена на стадиона.

Брус Гробелар разказва, че тогава на „Хейзел“ намерил два заровени ножа в малкото наказателно поле, когато излязъл на терена. За него не било необичайно да играе пред враждебна публика и през годините от трибуните към него са летели стрелички за дартс, монети, топки за билярд и даже картофи с ножчета от бръснач в тях.

А към края на активните години от кариерата му, той се сблъсква с едно последно изпитание – обвинение в уреждане на мачове.

Случаят е от 1994 г. и беше разпространен от британския таблоид „Сън“, който се беше сдобил с уличаваща видеокасета.

Съдът в крайна сметка оправда Гробелар и до днес той отрича обвиненията, но признава, че случаят е съсипал неговата кариера и брак: „От началото до края отне шест години, а после още шест, докато и бракът ми приключи. Така че обвинението ми отне общо 12 години от живота“.

 
 
Коментарите са изключени

Проектът Монтоук: конспирацията, която вдъхнови сериала „Stranger Things“

| от |

Проектът Монтоук създава забележително много теории на конспирацията – в тях винаги фигурират пътуване във времето, телепортация или контрол на съзнанието. Но въпреки всички тях и въпреки че вдъхновява безобразно успешния сериал „Stranger Things“ на Netflix, малцина са чували за проекта. Е, днес ще променим това.

the-montauk-project-original-imaeb7vjmkathzyn

Историята за проекта Монтоук започва някъде през 1992 г. с издаването на книгата на Престън Б. Никълс „The Montauk Project: Experiments In Time“.

По това време вече се носят слухове, че американските военни (покрай Студената война) са провеждали психологически експерименти в Лонг Айлънд още в средата на 80-те. Затова може да се каже, че книгата на Никълс добавя малко във вече съществуващ огън.

Никълс започва с това, че е написал книгата, след като „възстановява“ спомените си от когато е работил като изследовател в проекта. След това разказва подробности за интериора на сградите, процедурите, за които е отговарял, технологиите и редица паранормални инциденти, на които става свидетел.

След публикуването на книгата се появяват други хора, които също казват, че са участвали в незаконните проучвания в същия проекта. Това задейства главния пропаганден механизъм, който засилва всички популярни теории на конспирацията.

По отношение на твърденията си Никълс обхваща всичко: контрол на ума и телепатията, отваряне на времево-пространствени портали към други измерения, контакт с извънземни и отвличане на деца… И всичко това във военна програма, финансирана със злато от нацистите, взето през Втората световна война.

USS Eldridge DE-173 (1944)

Eldridge (DE-173), 1944

Историята на проекта Монтоук се пресича с една дългогодишна и известна теория на конспирацията за така наречения експеримент във Филаделфия от 1943 г. В нея американските военни се опитват да заобиколят радарите на нацистите по време на Втората световна война посредством електромагнитни полета.

В различни версии на конспирацията се разказва, че в корабостроителница във Филаделфия, Пенсилвания, през лятото или есента на същата година, е направен кораб, USS Eldridge, който не просто е бил невидим за радара, но е бил и напълно невидим за човешките очите. След това телепортиран през дупка във времепространството до Норфолк, щата Вирджиния, на над 320 километра разстояние. Когато Eldridge се връща (телепортира) обратно в корабостроителницата във Филаделфия няколко минути по-късно, някои членове на екипажа са озовават в преградите на кораба, а телата на други са наобратно (с вътрешностите навън). Някои също така полудяват заради този процес.

Много, много неща в цялата история на практика са или директно опровержими с очевидни хронологични несъответствия, или просто защото нарушават законите на физиката. Нещо повече, нито един от разказите за експеримента във Филаделфия от различни хора не е един и същи, а тези, които реално наистина са служили на кораба през 1943 г., ги отричат изцяло. Въпреки това, конспирацията е популярна от поне 1955 г.

През 1984 г. се появява един иначе не особено стойностен филм за експеримента във Филаделфия, озаглавен „The Philadelphia Experiment“. Той става нещо като катализатор за историята за проекта Монтоук.

Когато 57-годишеният Ал Биелек гледа филма през 1988 г., изпитва завладяващо усещане за нещо като дежавю. Билек твърди, че е успял да отключи голямо количество потиснати спомени за участието си не само в експеримента във Филаделфия, но и в проекта Монтоук, и че двете са преплетени, а паметта му е манипулирана от ЦРУ. Той разказва историята си пред аудиторията на конференцията Mutual UFO Network през 1990 г. и твърди не само, че експериментът във Филаделфия е истински, но и че той и брат му са били на борда на Eldridge. Оборудването е създадено не от кой да е, а от самият Никола Тесла, и с него двамата с брат му и кораба се телепортират в лагера Хироу на 12 август, 1983.

В един момент историята на Билек става толкова объркана и преувеличена, че не си струва да я разказваме, но с две думи – той и брат му се присъединяват към проекта Монтоук, който се създава след електромагнитните изследвания на експеримента във Филаделфия. Билек твърди, че се сприятелява с Никълс и дамата работят по създаването на „Стола Монтоук“ – устройство за четене на мисли, което е централен компонент на целия проект.

Warner Bros. Pictures And InStyle Host 18th Annual Post-Golden Globes Party - Arrivals

Мили Боби Браун, Снимка: Getty Images

Никълс в книгата казва за този стол, че посредством електромагнетизъм увеличава психическите сили на всеки, който седи в него. 

Това може да звучи познато на феновете на „Stranger Things“, където подобно устройство се прилага върху Илевън (в ролята Мили Боби Браун), за да отвори портал към друго измерение. В проекта Монтоук, група екстрасенси използват Стола, за да отворят времепространствен портал и да „виждат“ в далечни места и други измерения. Споменатите по-горе отвлечени деца също били подлагани на различни психологически експерименти с устройството…

52-годишният Стюарт Свердлоу от Мичиган казва пред The Sun през 2017 г., че е едно от тези деца и че той и други като него са били подложени на ужасяваща неща:

В началото на проекта те отвличаха само сираци или деца на наркомани – такива, които никой не би потърсил. Целта им беше да раздробят умовете ни, за да ни програмират… те променяха температурата на стаята ни от много горещо на много студено и обратно, оставяха ни да гладуваме, а после ни хранеха прекалено много. Спомням си, че ме биеха с дървена пръчка. Обичаха и да ни давят в леген с вода. Тези методи бяха доста ефективни в това да ни накарат да слушаме и да се подчиняваме. Те също така използваха ЛСД, за да променят съзнанието ни.

Свердлоу твърди още, че той и други момчета от Монтоук са изпращани на Марс или пък „в библейски времена“ и после са връщани, чрез технологиите в лагера Хироу.

Книжната корица, която братята Дъфър използват първоначално, когато предлагат сериала си

Скоро Никълс, заедно с други участници в проекта вдигат бунт:

Най-накрая решихме, че всичко трябва да спре. Докато беше на стола, един от участниците прошепна „Време е“ и пусна чудовище от подсъзнанието си. На екрана видяхме голямо, космато и гадно чудовище. То обаче не беше под земята, а някъде на близо до основата и поглъщаше или спазваше всичко, което му попадне. Няколко човека го видяхме, но всички го описаха различно.

Никълс казва, че трябва да унищожат цялото оборудване, за да спрат това същество и да го върнат в първоначалното му измерение. Това явно е вдъхновението за линията в „Stranger Things“, където Илевън призовава чудовище, което по същия начин създава погром.

Според Variety създателите на сериала, Мат и Рос Дъфър са били толкова вдъхновени от проекта Монтоук, че оригиналното заглавие на „Stranger Things“ е било „Montauk“. След като режисьорът Чарли Кеслер обаче завежда дело срещу братята за плагиатство на късометражния му филм „The Montauk Project“, градът, в който се развива действието в сериала, е променен от Лонг Айлънд на покрайнините на Индиана. Все пак продукцията на Netflix обаче явно силно се осланя на книгата на Никълс. Персонажът на д-р Бренер, изигран от Матю Модин, измъчва малки деца като Илевън, чието име, само по себе си предполага, че е имало 10 деца преди нея (от англ. ез. еleven – единадесет ). Има и чудовища, които навлизат в нашата реалност, което също съответства с книгата.

Според Никълс, мазетата на лагера Хироу са били напълнени с цимент след като цялото оборудване е унищожено, а спомените на всички участвали са били изтрити от ЦРУ с програмата MK-Ultra.

Някои съоръжения все още стоят и привличат погледите на любопитни минувачи и местни жители и до днес. Радарът SAGE е важен за лодките, плаващи около Лонг Айлънд, така че ВВС го оставят.

Армията от своя страна опровергава, че въобще нещо като проекта Монтоук се е провеждало в лагера. Разбира се, ако някоя част от историята е вярна, шансовете американските военни да признаят за отвличането на деца и подлагането им на изследвания и мъчения (да не говорим за другите неща), не съществуват.

 
 
Коментарите са изключени

Човекът, който създаде пианото

| от |

Хората, за които се сещаме, когато говорим за италианския Ренесанс, са най-често Медичи, Да Винчи и Галилео. Малцина обаче знаят Бартоломео Кристофори, изкусен майстор, живял и работил именно през тази епоха. И дори да не името му да ни е познато, може да не знаем най-голямото му изобретение – клавесинът, по-известен днес като пианото.

Pianoforte Cristofori 1720

Едно от пианата на Бартоломео Кристофори от 1720 г. в музея на Метрополитън 

Знае се малко за семейството и детството на Кристофори, освен че е роден през 1655 г. и расте в град Падуа, Република Венеция. Като голям, освен че работи над различни инструменти, той по-конкретно е бил производител на клавесин. С работата си конкретно по тях, когато е на 33 години, привлича вниманието на Фердинандо де Медичи, син и наследник на Козимо де Медичи, херцог на Тоскана. Фердинандо наема Кристофори да поддържа инструментите в огромната му колекция, както и да опита да измисли нови.

Кристофори обаче първоначално не бил заинтересован. В един от малкото документи, които имаме за майстора, той отбеляза, че „Казах на принцът, че не искам да се занимавам, а той ми отговори, че ще ме накара да искам…“ И наистина, на Кристофори е предложена заплата, по-голяма от на предшественика му (който е починал скоро) – 12 скуди на месец – и му е дадена напълно обзаведена къща, както и работните инструменти, които ще му трябва, за да прави и поддържа музикалните инструменти. Получава също и своя собствена работилница заедно с двама асистенти, а не работи с други занаятчии, които са на щат при семейство Медичи.

Преди Кристофори да измисли пианото, имаше осезаема липса на струнен инструмент с клавиши, с който могат да се свирят много разнообразни типове музики и е подходящ за изпълнения пред публика. Основните опции по това време са клавесинът и клавикордът. И двата инструмента работят с клавиши, което води до вибрация на съответната струна. Основният проблем при тях обаче е, че нивото на звука на клавесина не може да бъде увеличаван или намаляван по време на свирене, а клавикордът просто е прекалено тих, за по-големи концерти (затова и се използва от музикантите основно за композиране и репетиции/упражнения). Дизайнът на пианото преодолява и двата проблема.

Относно когато точно Кристофори изобретява това, което днес зовем пиано – един опис на музикалните инструменти на Медичи от 1700 г. разкрива, че първото пиано вече е създадено, макар и първоначално да се нарича „арпикимбало“:

Голямо „арпикимбало“ от Бартоломео Кристофори, е ново изобретение, което произвежда високи и слаби тонове, с два набора струни, настроени в унисон, с тяло от кипарис…

Арпикимбалото малко или много наподобява клавесина – името му в превод буквално означава арфа-клавесин. Смята се, че реалната дата на неговото създаване е между 1698 и 1699, а Бартоломео може да е работил върху инструмента и още през 1694 г. Въпреки това той е показан пред обществото много по-късно, през 1709 година.

Piano forte Cristofori 1722

Друго пиано на майстора, от 1722 г.

С времето изобретението става известно като пианофорте, по италианските думи за „мек“ и „силен“. Заради тази му способност да издава по-тихи (меки) или по-силни ноти по време на свирене, инструментът добива популярност. По-късно, разбира се, името е съкратено на „пиано“.

През 1711 г. са публикувани рисунки и описания на оригиналния дизайн на пиано, а производителите на инструменти в цяла Европа се опитват да пресъздадат иновативния инструмент на Кристофори, най-вече Готфрид Силберман от Германия. Силберман бил толкова известен с работата си по пианото, че понякога грешно е наричан негов изобретател. Той все пак играе важна роля в историята на инструмента (измисля предшественика на педалите), но когато създава своята собствена версия на инструмента, разчита силно на плановете на Кристофори, . Тази първа версия също така изглежда е направена около година след смъртта на Кристофори.

Според музиканта от 18 век Йохан Фридрих Агрикола, ранната работа на Силберман по пианото не е много добра. След като създава първия си протоп, Силберман кара Йохан Себастиан Бах да го изпробва, но получава не особено положителни отзиви. Критиката на Бах към инструмента подтиква Силберман да направи по-добра версия и за целта копира по-късните дизайни на Кристофор от 20-те години на 18 век (които описват повечето функции в съвременното пиано). След като копира тази версия и накара Бах да я изпробва, великият композитор изцяло променя мнението си за творението на Силберман.

CristoforiPiano1726LeipzigKeyboardView

Трето пиано от Кристофори – 1726 г.

След като измисля пианото, смята се, че Кристофори продължава да работи за семейство Медичи, въпреки смъртта на своя благодетел Фердинандо де Медичи през 1713 г. Самият той пък умира през 1731 г. на 76 години, посвещавайки последната част от живота си в опити да усъвършенства великият инструмент.

 
 
Коментарите са изключени

Защо училищата са във ваканция през лятото

| от |

Популярно и интуитивно обяснение защо учениците имат ваканция през лятото е, че едно време много икономики са разчитали на селското стопанство, за да оцеляват и съответно децата трябва да са на разположение през лятото, за да работят на полето. Това вече не е е точно така – защо тогава ваканцията продължава да е през топлите месеци?

Защото идеята, че съвременната учебна година е базирана на необходимостта децата да работят кърски труд е грешна. По-голямата част от земеделската работа се извършва или през пролетта, или през есента, така че училищата в аграрните части на САЩ, например, в края на 18 и началото на 19-ти век обикновено провеждат уроци само през зимните и летните месеци. Това позволява на учениците да помагат със засаждането през пролетта и да събират реколтата през есента. От друга страна, училищата в градски райони, обикновено са работили през цялата година, която е разделена на четири академични части с кратки почивки след всяка.

Редица фактори, като практичност и желания на родителите, бавно изменят каквито различни формати учебни години има до вида, в който я знаем днес. Реформаторите в образованието уеднаквяват графика със занятия навсякъде. Това улеснява хиляди неща като най-различни кандидатстудентски, кандидатгимназиални и други изпити, матури, продажбата на учебници и така нататък.

Провеждането на часове целогодишно може да бъде вредно за здравето на учениците, така че училищата трябва да решат кога да им позволят да си почиват. Една по-голяма паузата също така ще даде време на учителите да обновят знанията си и да се подготвят за новата учебна година.

Лятото е естественият избор за по-голяма ваканция – в училища в земеделските райони през топлите месеци преподавали по-млади и неопитни момичета, които съответно подготвяли децата по-слабо от колегите си през зимата, които са по-възрастни и по-опитни. Лятото също така става много топло, а някои училища нямат достатъчно добра вентилация и климатична система – тогава много от учениците от по-горните класов, както и заможните семейства предпочитат да почиват. Училищата често са пренаселени освен това и в комбинация с горещината се създава възможност за разпространяване на болести, което също добавя към решението да се даде лятото като ваканция.

В днешни дни има изразено желание от някои преподаватели и политици за преструктуриране на академичната година, така че учениците да посещават учебни часове през цялата година. Тяхната теория е, че обучението и през лятната ваканция би помогнало на изостаналите ученици да достигнат същото ниво на знания като другарчетата им от други училища и страни. Това обаче е съмнителна теория, защото учениците по цял свят прекарват горе-долу едно и същото време в учене (с изключения, разбира се). Например, ученици от Масачузетс, Ню Йорк, Калифорния, Флорида и Тексас прекарват по 900 часа годишно в училище. Учениците от Индия имат между 800 и 900 часа училище, както и учениците в Китай – отново 900 часа. Финландия, която има една от най-високо оценените образователни системи в света, предлага на малчуганите си средно около 608 часа в клас, което противоречи на идеята, че отговорът е в повече часове учене.

Former monastery school in Bozhenitsa, Bulgaria

Килийното училище в село Боженица, което днес е музей

В България конкретно по-масовото обучение на деца започва през османското владичество с килийните училища, които на практика дават начално образование. Те са с църковно-религиозна насоченост като се организират от черкви, манастири или метоси. През 15 – 18 век те са единственият начин за образование като от 16 век започват да се появяват и частни килийни училища.

Имайки предвид произхода им, учителите са съответно монаси и свещеници като с тях понякога работят и по-грамотни търговци и занаятчии. За разлика от сега, преподаването става с всеки ученик поотделно, а предметите са гръцки, църковно-славянски или на двата езика, четене, писане, църковно пеене и малко смятане. („Четене, смятане и премятане“, както казват по-възрастните). Понякога се изучава и занаят.

NHMB-The-Book-of-Hours-transcription-by-Sofronii-Vrachanski-1765

Книгата „Часослов“, преписана от Софроний Врачански през 1765

Преподава се по църковно-служебни книги като „Часослов“, „Апостол“, „Псалтир“, както и други. Въпреки характера на книгите образованието не е изключително църковно и религиозно. Килийните училища са именно тези, които запазват националната идентичност и българско самосъзнание на хората през годините на османско владичество. До 19 век в България работят над 100 такива учебни заведения.

През същия този 19 век се появяват така наречените взаимни училища, в които се практикува така нареченият Бел-Ланкастърски метод на обучение. Обучението трае 2 години, а предметите вече са граматика, нравоучение, хигиена, естествознание, география, история, аритметика и вероучение.

Неофит Рилски открива първото такова – в Габрово на 2 януари 1835 г. Така се поставя началото и на новобългарското образование.

 
 
Коментарите са изключени