shareit

Вилата, вдъхновила създаването на „Пинокио“, е обявена за продажба

| от |

Вила близо до Флоренция, която вдъхновила автора на „Пинокио“, е обявена за продажба на цена от 10,5 млн. евро, съобщи БГНЕС. Луксозната къща няма нищо общо със скромната работилница, в която се ражда дървеното човече в книгата.

Имението с площ от 3000 кв. м. разполага с голяма градина от 30 декара, част от която е и моравата“Поле на чудесата“. Там градинар открил съкровище от монети през ХІХ век, а историята е включена в „Приключенията на Пинокио“.

Авторът на известната детска книжка Карло Колоди живеел близо до вилата в Сесто Фиорентино, сега предградие на Флоренция, където брат му работел в местен завод за производство на порцелан. Много други близки местности също са включени в книгата.

„Ние сме в центъра на обиколката на Колоди, в центъра на мястото, където е замислен Пинокио. Би било хубаво, ако новият собственик е почитател на Пинокио!“, заявява Джузепе Гарбарино – краевед,  който помага на собствениците на Вила ди Колоната, семейство Джерини, да продадат имението.

„Полето на чудесата“ се появява в книгата като мястото, където хитри лисица и котка убеждават лековерния Пинокио да зарови парите си, като му казват, че те ще нараснат и ще се умножат.

 
 
Коментарите са изключени

Изстреляхме ракетата, писмото ви е на път

| от |

В разгара на Студената война, подводница изстрелва ракета над САЩ, носеща малко по-необичаен товар. Изстреляна през юни 1959 от USS Barbero (SSG-317) във водите на Вирджиния, тази ракета Regulus I носи 3000 писма, адресирани до висши държавни служители. Президентът Айзенхауер, вицепрезидентът Никсън, членовете на кабинета и федерални служители са в списъка на адресатите заедно с всички губернатори на Съединените щати, членовете на Конгреса и на Върховния съд.

Тестът на този метод за доставяне на поща, който първоначално се пази тайна от обществеността, преминава успешно. Ракетата Regulus I стига до целта си, движейки се с впечатляващите 965 километра в час, след което забавя и каца, оставяйки шефа на Пощата Артур Самърфийлд очарован от резултата. „Тази небойна употреба на ракети за пренасяне на поща е и първата официална употреба на ракети от пощенска служби в света“, хвали се той.

Самърфийлд също така прогнозира, че „преди човекът да стъпи на Луната, пощата вече ще се доставя в рамките на няколко часа от Ню Йорк до Калифорния, Великобритания, Индия или Австралия с помощта на ракети.“

Още през 1810 германският писател Хайнрих фон Клайст предлага система от артилерийски батареи, които да препредават поща из цялата страна. Писмата, сложени в специални черупки, се изстрелват към целта си и след това се изстрелват обратно. Той преценява, че една мрежа от 300 километра, от Берлин до Вроцлав, може да предаде едно съобщение само за половин ден, което за онова време е впечатляващ срок.

През идния век много други ще се опитат да разнасят поща по въздуха. Говори се дори как да се създадат презатлантически ракетни маршрути за международна комуникация – такива ракети могат да съкратят сроковете за доставка от седмица (или повече) до ден. Поредица опити за изпращане на поща с ракети в рамките на Европа завършват с колеблив успех като някои ракети се закачат в дървета, а други просто експлодират при удар.

При теста с USS Barbero през 1959 системите за ориентиране и управление на ракетите вече са достатъчно развити. Този конкретен тест не е само за изпращане на поща. Той изпрати и друг вид съобщение – от Министерството на отбраната на САЩ до останалите държави – в което се казва ясно, че управляемите ракети на американските военни могат да постигнат висока степен на точност. Както при много други експериментални технологии от средата на 20-ти век, тази ракета за пренасяне на поща също е демонстрация на сила.

 
 
Коментарите са изключени

В Холивуд има правилно секси и грешно секси

Сесуе Хаякава е роден през 1889 в Минамибосо, а баща му е губернатор на префектурата Чиба. Първоначално Хаякава мечтае да бъде офицер в Японския императорски флот. Отгледан за живота на войн под кода на Бушидо, когато е на възраст, той се записва във Военноморската академия в Етаджима. За съжаление, мечтите му са разбити, когато, приятели го предизвикват да плува до дъното на близката лагуна. Въпреки че успя, той пука едно от тъпанчетата си – контузия, която впоследствие го проваля на приемния изпит за императорския флот. Бащата на Хаякава смята, че неговият неуспех е позор за семейството. Засрамен, 18-годишният Хаякава се опита да извърши ритуално самоубийство, използвайки оръжието на един от своите предци самураи. Заключва се в бараката в градината и се намушка в корема. За щастие обаче той има куче, което е отвън и не престава да лае пред вратата. Като чува лая, бащата на Хаякава излиза и в крайна сметка намира сина си, който лежи в локва от собствената си кръв. По чудо Хаякава оцелява. Докато се възстановява двамата мъже се сдобряват и решават, че щом малкият няма да отиде военен, то най-добре да стане успешен бизнесмен или политик като баща си. Така родителите му го изпращат да учи политика и икономика в Университета в Чикаго. Там външният му вид и изваяна фигура се забелязват, особено когато се присъединява към отбора по футбол и мята опонентите си на земята с хватки от джудото…

Sessue Hayakawa, 1918, by Apeda Studio

Някъде през 1913 г. Хаякава решава да почива в Ел Ей, където се отива на театър в Малкото Токио и бързо се влюбва в представленията. Сам Хаякава започва да участва в различни сценични пиеси, най-важната от които е „The Typhoon“, защото изпълнението му в нея ще хване окото на прочутия продуцент Томас Инс. Той иска да направи пиесата на филм, с участието на Хаякава и на никой друг. Хаякава обаче не смята актьорството за перспективна и уважителна работа, с която би казал на семейството си, че се занимава, и затова отклонява учтиво молбата на продуцента. Той обаче продължи да го съблазнява и Хаякава най-накрая казва, че ще се склони, ако му плащат по 500 долара на седмица (около 11 000 долара днешни пари). Той предполага, че никой никога няма да се съгласи да плаща еквивалента на нова кола всяка седмица на неизвестен, недоказан японски актьор.

Но Инс казва „да“.

И филмът изключително успешен.

Сесуе Хаякава получава предложения за куп други филми и бързо става звезда в цял свят. През 1917 той вече изкарва по четвърт милион долара на година (около 5 милиона днес). Които харчи по начини, достойни за отделен текст. Ще кажем само, че Сасуе е достатъчно прозорлив, за да купи огромни количества алкохол преди да влезе в сила сухият режим в САЩ. И като казваме огромни – достатъчни за години милионерски партита в личния му замък.

Както можете да си представите, голяма част от приключенията на Хаякава се изяждат моментално от медиите, което само допринася за неговата мистика и популярност сред най-големите му фенове – дамите. Прожекциите на филмите му системно са изпълнени до голяма степен с млади жени, които крещят, когато героят им се появи на екрана. Те несъмнено се радват не само на добрия му външен вид, но и на спокойния и събран начин, по който играе лошото момче и еманацията на забранената любов. Защото въпреки че е секс символ, в самите филми Хаякава никога не спечелва момичето – дори в онези, в които е основният й любовен интерес, почти винаги го губи в последната сцена. По онова времето, идеята за романтични отношения между японец с бяла жена е скандална до крайност – затова и Хаякава играе или заедно с жена си, която също е японка, или образите на лошия.

Thedragonpainter

Със съпругата си Тсуру Аоки

За да се опита да заобиколи проблема, когато договорът на Хаякава с Paramount изтича през 1918, вместо да подпише отново и да приеме доста доходоносна роля в „The Sheik“, Хаякава взима нещата в свои ръце и стартира собствена продуцентска компания, Haworth Pictures Corp. Така, с пълен контрол над всички аспекти на продукциите си, той вече играе много по-положителни роли. Публиката го хареса и Хаякава се превръща в един от най-печелившите и най-известните мъже в целия Холивуд, печелейки около 2 милиона долара (около 25 милиона долара днес) годишно от филмите си.

През 30-те години на 20 век обаче ролите за японец секс символ рязко намаляват до пълно изчезване заради нарастващите антияпонски настроения в Холивуд. Затова Сесуе се ориентира към Европа. За съжаление обаче по време на едно негово пътуване до Франция в края на 30-те години, германците решават да нападнат, в резултат на което актьорът е прекарва там цялата война (Хаякава съдейства на Френската съпротива, но не е ясно как точно).

След Втората световна война Хаякава е ненаемаем като актьор предвид световната неприязън към Япония.

Нещата се обръщат с появата на Хъмфри Богарт. Той иска Хаякава за героя на барон Кимура във филма си „Tokyo Joe“, хората му го откриват във Франция и когато му предлагат ролята, Сесуе приема. Този филм рестартира кариерата му.

„Моята главна цел е да играя протагонист, герой“, казва, но за жалост такова нещо няма да се случи. Вместо това обаче прави най-голямата си роля – във филма от 1957 „The Bridge on the River Kwai“. В него Хаякава е главния антагонист, японския командир на лагер за военнопленници, полковник Сайто. За ролята си е номиниран за Оскар за най-добра поддържаща роля и ако беше спечелил, това би го поставило на първо място заедно с Мийоши Умеки, която печели Оскар за най-добра поддържаща актриса във филма „Sayonara“ същата година. „The Bridge on the River Kwai“ печели 7 награди Оскар, включително за най-добър филм, като номинацията на Хаякава е единствената, която филмът не взима.

След като Сесуе Хаякава решава да се пенсионира, завръща се в родната си Япония, където не е особено тачен заради негативните роли, с които японците смятат, че ги представя в лоша светлина.

Умира от кръвен съсирек на 84-годишна възраст на 23 ноември 1973.

 
 
Коментарите са изключени

Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята

| от |

На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.

Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.

Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).

Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.

Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.

Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.

Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.

Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.


View this post on Instagram

54 anni, 8 mesi, 6 giorni, 5 ore, 32 minuti, 20 secondi e 3 decimi. Questo è il tempo che il giapponese Shizo Kanakuri ha impiegato per completare la Maratona Olimpica di Stoccolma 1912. Il ragazzo di Tokyo era il favorito per la gara, ma al 30esimo chilometro è misteriosamente scomparso, facendo perdere le proprie tracce e ricomparendo solo molti mesi dopo in Giappone. La sua storia? Stanco della corsa il giapponese si era fermato per un „riposino“ a bordo strada, ma si era risvegliato solo a notte inilotrata. La vergogna fu tale che preferì scomparire e ritornare in patria sotto falso nome. Solo nel 1966 un giornalista svedese scoprì la vicenda e organizzò assieme al signor Kanakuri gli ultimi fatidici 12’195 metri necessari per completare la sua maratona. Meglio tardi che mai…Buonanotte! The guy from Tokyo was the favorite for the race, but at 30th kilometer mysteriously disappeared. Apparently tired of the race, he decided to do a „nap“ but waking up at night, he preferred to shame and appear back with another name. In 1966 a Swedish journalist discovered the story and organized the last 12’195metri to complete the marathon. Better late than never…Goodnight! #neverbackdown #goodnight #champion #buonanotte #maratona #race #tokyo #shizokanakuri #japan #kanakuri #svezia1912 #stockholm1912 #run #speed #olimpiadi #marathon #olympicgames #olympics #amazing #believeit #magicstory #instaphoto #sport #goodnightworld #corsa #betterlatethannever #megliotardichemai #curiosity #mds #mdscollections

A post shared by Momenti di Sport (@momentidisport_) on

След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.

Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.

Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.

Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.

„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.

Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.

Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.

Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.

 
 
Коментарите са изключени

Тази книга е убила повече хора, отколкото „Спасителят в ръжта“

Писателите са странни птици, но най-често обичат да пишат това, което ги вълнува най-много и това, което са преживели от първа ръка. Така се появяват доста творения със сериозно влияние върху читателската аудитория. Нека не забравяме, че „Спасителят в ръжта“ успя да подейства сериозно за убийството на Джон Ленън. В литературата присъства още едно произведение от 1774 г. с гръмкото име „Die Leiden des jungen Werther“ или „Страданията на младия Вертер“. Автор е 25-годишния Йохан Волфганг фон Гьоте и практически е историята за една несподелена любов. Авторът малко или много използва своя опит. Книгата е подредена под формата на писма, написани от мъжа Вертер до неговия приятел Вилхелм.

Докато Вертер е изгубен в далечно немско село, успява да се влюби в млада жена на име Шарлот, която е сгодена за друг мъж на име Албърт. Макар и Албърт да е само с 11 години по-голям от своята годеница, очевидно също бил влюбен. В историята младия Вертер се сприятелява, опитва се да устои на чувствата си, но на финала напуска селцето, след като точно те го разяждат емоционално. След като се завръща обратно, Шарлот и Албърт вече са сключили брак. В навечерието на Коледа, Вертер закупува два пистолета от Албърт и се самоубива. Дори и в това начинание не открива бърза утеха – живее още 12 часа в мъка.

Оригиналната идея на фон Гьоте била представена като трагедия в две части. Вместо театрите да получат една готова пиеса, авторът решил да подготви историята като книга. Това решение го превърнало в звезда през 18-и век. Младото германско перо пише своята история, преживявана преди няколко години, когато се влюбва в жена на име Шарлот Бъф. Както се случва в книгата, Бъф не откликва на чувствата на героя и се насочва към колекционер на изкуства и дипломат. През 1722 г. някои немски издания пишат за смъртта на Карл Йерусалим – друг философ и последовател на Гьоте. Той взел пистолети на заем от годеникът на жена, която никога не откликнала на чувствата му и повторил изцяло историята. И така младият писател комбинирал двете истории и създал младия Вертер. И така много влюбени души започват да се припознават в страниците и да търсят решението на проблемите с помощта на малко повече барут и помощ от Джон Колт.

Faksimile__Die_Leiden_des_jungen_Werthers__von_Johann_Wolfgang_von_Goethe,_an_der_Malkastenstraße,_April_2018

Снимка: Von Jula2812 – Eigenes Werk, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68361638

 

Освен това точно това заглавие се появява и в други книги. Франкенщайн се учи да чете, сричайки над историите на Вертер. Наполеон взима книгата със себе си по време на похода за завладяване на Египет. През 1808-а година ще каже на автора, че я е чел цели 8 пъти. И така, използвайки популярността на името, търговците започнали да печелят от всичко. Първо предлагали всички останали останали заглавия на автора, след това се засилил интереса към сините палта, жълтите колани и панталони – облеклото на младия Вертер. И докато авторът се опитвал да обуздае желанието си за самоубийство, неговите почитатели засилили своето. В името на публичната безопасност се заговаря за спирането на изданието. И както най-често се случва, забранените плодове подпомагат напускането на райската градина.

Италия и Дания отказали да имат нещо общо с фон Гьоте, един католически свещеник от Милано полудял толкова много от тази книга, че решил да събере всички копия в града при себе си, наричайки творението „дяволска книга“. Впрочем и модерната социология смята, че желанието за самоубийство в обществото може да се смята за заразно, феноменът носи името „Вертеровият ефект“. И макар, че книгата носи невероятни успехи и изпраща Йохан на върха, той самият също се осъжда за тази популярност и многократно споделя, че любовта винаги намери начин и няма нищо толкова страшно в отхвърлянето. Това обаче не означава, че хората са спрели да се самоубиват и по тази причина били предупреждавани, че между двете твърди корици се крият писма, способни да убиват.

 
 
Коментарите са изключени