София се зареди с Ману Чао

| от | |

Китарата на Ману Чао не познава монотонни тонове и отново зареди българската публика с непоправима енергия, бликаща от сцената.

Френският певец с испански корени и тримата му приятели показаха бунтарския си нрав и свободен дух в зала „Фестивална“. Истински, неподправени с фалш и суета, които ни заобикалят отвсякъде, музикантите ни откраднаха за два часа в един нов, по-различен свят. В него липсваха грозното лицемерие, фалшивите усмивки и предателството… останаха само истинските хора, емоциите и чувствата. И най-вече чувството, че живеем един живот и трябва да му се отдадем изцяло – такива каквито сме. Без преструвки и излишни думи, просто да бъдем себе си. Точно такъв, какъвто е Ману Чао – бунтар, скитник, обикалящ света само с китара и джапанки, така както беше облечен и когато пристигна за втори път на летище София.

С музиката си той напомни още нещо, че не трябва и не бива да забравяме хората около нас, както тези, които обичаме, така и онези, които не познаваме. И у нас той остана верен на социалната си ангажираност и изпълни безспорните си хитове, зачеркващи темата за емигрантите, бедността и богатството, любовта и омразата. И сякаш изморените от политическите и социални бедствия у нас българи имаха нужда точно от това – Proxima estacion: Еsperansa“ или “ Последна спирка „Надежда“, което е името на един от албумите на Чао, носещ името на станция от метрото в Мадрид.

Огромно впечатление направи това, че в залата имаше хора от всякакви възрасти и националности. Деца, младежи и възрастни хора, българи, гърци, испанци, жадуващи за глътка свобода и бягство от реалността. И накрая те избягаха, но ги последва самия Чао, който не спираше да се отблагодарява на публиката с думите „Мерси София“. Той също усети свободата във вените си и дори няколко пъти приближаваше микрофона до гърдите си, за да се чуят ударите на сърцето му. Те бяха учестени, луди и изпълнени със страст и желание да продължава да прави тази музика, желание и надежда, които се четяха и в лицата на многобройната публика.

 
 

Изложба, посветена на 30-годишнината от полета на Александър Александров

| от БАН |

Изложба, посветена на 30-годишнината от полета на Александър Александров по научната програма „Шипка“ ще бъде експонирана от 18 до 22 юни във фоайето на Централната сграда на БАН.  Тя се организира от Института за космически изследвания и технологии и ще се открие на 18 юни от 10 часа в присъствието на големия летец-космонавт. Ще бъдат експонирани оригиналните апарати и системи, разработени специално за тази програма, с които той и други космонавти са провеждали научни експерименти на борда на орбиталната станция „Мир“. Ще бъдат показани също скафандъра и костюма на космонавта, както и научни публикации свързани с подготовката, реализацията и резултатите на тази програма, фото и видео материали и други.

В експозицията ще могат да бъдат видени и други знакови прибори и апаратни системи, разработени от български учени, инженери и специалисти, благодарение на които България продължава да заема достойно място сред космическите държави.

 
 

От Джейн Ръсел до Марго Роби: жените и банските през годините

| от chronicle.bg |

 

Модата в банските костюми претърпява толкова революции, колкото всеки останал аспект в модата. От времето, когато жените ходели по плажа само за разходка или чай, до наши дни, културата се е променила повече от впечатляващо.

Споменаваме този очевиден факт, защото когато погледнем как се е променил външния вид на плажуващата жена през години, пак не можем да повярваме, че преди един век  жените са ходели на плаж така:

maryal-knox-SL7

Всяко десетилетие има своя белег върху плажното облекло и то се вижда най-добре през фотоапаратите на големите фотографи, в които застават любимите актриси от миналите епохи.

В края на ХIХ век за жените на плажа е важал стриктен дрескод – рокля до коленете, която покрива тялото, обикновено черна, ограничаваща влизането в морето до потапяне на краката до коленете. След Първата световна война се появява първият цял бански костюм, наричан понякога майо, който обаче се свива след намокряне. След него идва революцията на бикините носени от Бриджит Бардо през 60-те, а после Кристи Бринкли през 70-те.

В някои случаи плажното облекло е много точен лакмус за етапа на културно развитие. В много случаи типичният бански костюм може да бъде белег на епохата. От първите дни, до момичетата на Бонд през Елизабет Тейлър и компания, днес ви показваме някои от култовите бански костюми на минали епохи. Вижте ги в галерията горе.

 
 

Ех, няма такива играчи вече*

| от Daher Lammoth |

Пол ши*ания Гаскойн, или просто Газа.

Или футболистът, който молеше за тишина журналистите на пресконференция, след което се изпърдяваше или оригваше в микрофоните. Същият футболист, който за рождения ден на негов чернокож приятел, му подарява посещения в солариум. Отвлича клубния автобус и го разбива в една спирка. Гонят го от хотел, задето се е къпал гол в декоративния фонтан на входа. Изсрал се в чорапите на Дженаро Гатузо, един от най-свирепите футболисти, за добре дошъл в новия му отбор. Изпикава се върху лицето на капитана Ричард Гъф през нощта, за да го събуди, защото не могъл да заспи и иска да играят билярд с него. Треньорът му сър Боби Робсън го нарекъл „тъп като метла“, а на следващия ден Газа излиза на тренировка със стърчаща метла от калците….

Ех, няма такива играчи вече :'(

Тези, които ме познават от малък, знаят че винаги съм симпатизирал на най-големите дървета в световния футбол – Англия. Най-вече заради онзи национален харизматичен отбор от 1990 г., съставен от „касапина“ Тери Бътчър, Стюърт „Психо“ Пиърс, споменатия магически ненормалник Газа, вечно бинтования като след война Марк Райт, геният-идиот Крис Уодъл, дядо Шилтън и легендата-джентълмен Гари Линекер (вероятно единстеният от онзи отбор, който не се напивал до припадане). Този отбор спечели сърцето на съвсем малкия Дахер, който за първи път гледаше оназ странна игра с топка. Физиономиите на Газа са имали пръст в това.

И макар през годините държавните им управители, начело с тъпи патки като Тереза Мей, или военнопрестъпници като Тони Блеър и „Пиг Гейт“ Камерън, да бяха направили всичко възможно да ме отвратят от английската нация, все пак английският хумор, писатели като Дейвид Мичъл, Тери Пратчет, Докинс, режисьори като Ридли Скот, Кен Лоуч, Дани Бойл, Мийдоус и т.н. комици и музиканти, и най-вече спомените за Газа, поддържаха симпатията ми към това общество.

Утре Англия излиза срещу Тунис. Англичаните продължават да стават все по-сиви и все по-нехарезматични. Звездата на отбора е фъфлещия Хари Бастунов (Кейн). Дори колегата му от Тотнъм, кореецът Хюн Мин Сон, говори по-разбираем английски от него.
Тактиката на англичаните е ясна – търчане по фланговете на житния бегач Стърлинг и центриране с надеждата да бъде уцелена главата на Хари.

И все пак….. Кам Он Ингерлааанд! Бйип Бийп Бийп.

 

*Текстът е представен без редакция от фейсбук страницата на Daher Lammoth

 
 

Бокачо: „Целунатите устни не губят своето богатство…“

| от chronicle.bg |

Той вече е възприеман по-скоро като митологична фигура, отколкото като реална личност, която можем да си представим. Рисунките с неговия лик, стигащи днес до нас, са недостатъчни, за да поберат силата на хилядите думи в „Декамерон“. Става въпрос за Джовани Бокачо – авторът, който заедно с Петрарка поставя основите на хуманизма в световната литература през далечния 14-ти век. Бокачо е Ренесансът.

Хуманизмът на Бокачо не е само между страниците на творбите му и в интерпретациите на древните текстове, но и в опитите му да издигне литературата на онези дни до класика, поставяйки високи стандарти пред работата със словото. Някои смятат, че напредва повече в тази посока от съмишленика си Петрарка, не само защото връща високия статут както на поезията, така и на прозата, но и защото в романите си успява да постигне съвършения синтез между ежедневното, трагичното и комичното.

Без Бокачо литературната кулминация в италианската култура е немислима. Ето част от хилядите думи, които се откриват в книгите, а понякога и между редовете. 

maraviglioso_boccaccio_i_novellatori_foto_umbertomontiroli_0687-light
Кадър от „Чудният Бокачо“

„Използвай настоящето така, че на старини да не се упрекваш за напразно изживяната младост.“

„Много по-лесно е да порицаваш минали дела, отколкото да ги поправиш“

„Трябва да четем, да съхраняваме, да оставаме будни нощем, трябва да питаме и да изискваме максималното от силата на ума.“

„Прави каквото казваме, а не каквото правим.“

„Човечност е да имаш състрадание към нещастните.“

giovanni-boccaccio-vita-e-opere_bfad2f4f017cfd399d093e0b6dc84dd7

„Един покварен ум никога не може да разбере думите по здрав начин.“

„В този свят само страданието е спасено от завистта“.

„Често човек си мисли, че е далеч от щастието, а то с тихи стъпки вече е дошло до него.“

„Да поиска съвет е най-висшето доверие, което един човек може да окаже на друг.“

„По-добре да се разкайваш за това, на което си се насладил, отколкото за това, на което не си се насладил.“

„Целунатите устни не губят своето богатство, а напротив – то се възобновява като растящата луна.“

2216440

„Нищо не е твърде неморално, че да не може да бъде казано на друг човек, стига е облечено в подходящите думи.“

„Раят би бил рай, ако на любовниците са им разрешени същите наслади, като тези, които преживяват на земята.“

„Хората са по-склонни да вярват в лошите намерения, отколкото в добрите.“

„Дъбът не може да бъде повален с един удар на брадвата.“