shareit

Скандалният италиански автор Марко Пицути идва в България

| от |

Marco_Pizzuti

Скандалният италиански автор Марко Пицути, недолюбван от монополите и обичан от масите, за първи път в България представя своите колосални разкрития в поредицата от книги „Какво скриха от нас…“ на 14 ноември, четвъртък, от 18,30 ч в столичната книжарница „Хеликон-България”. На 15 ноември той ще гостува и в „Хеликон-Витоша”, където от 11 ч ще раздава автографи, съобщава лира.бг.

Пицути е експерт в разкриването на секретна информация в полза на обществото: забранените научни открития, спестяващи енергия; безжичното пренасяне на електроенергия; забранените лекарства, които лекуват; големите измами и опасности в съвременната медицина; скритите археологически открития и древни науки; задкулисните игри в световната политика; световните безчинства на каста банкери, които властват над света.

Повече от двайсет години той прави свои независими проучвания, чиито плод са шестте му книги с огромен успех, издадени в Италия, Испания, Южна Америка, както и първите 4 в България: „Забранените научни открития” , „Търговия с душите ни”, „Забранените археологически открития”, „Забранените лекарства, които лекуват. Търговци със здравето”, „Забранените научни експерименти”, „Забранената революция”.

321

Марко Пицути е роден в Рим през 1971 г. Доктор по право, завършил Римския университет „Сапиенца”, писател и лектор. Работил е в най-престижните държавни институции – Камарата на депутатите, Сената на Републиката и Държавния съвет. Чест гост е на радио и телевизионни канали в страните от Западна Европа в качеството си на експерт по свобода на информацията и като научен изследовател.

Извън политико-идеологическия контекст е в рязък контраст спрямо сегашната „представителна“ партийно-елитарна система; насърчава правилата на модерната демокрация – тип швейцарски модел, като единствена реална възможност за израз на народния суверенитет.
В областта на научнопопулярните науки си партнира с Музея на енергията. През 2011 г. поставя нов световен рекорд за пренос на електрическа енергия без кабели, директно под формата на променлив ток (без системата wi-tricity – безжично електричество), използвайки изключително технологията на Никола Тесла от края на ХІХ век.

Сътрудничи си с програмата „Mistero“ на канал Italia Uno, където показва едни от най-спорните научни експерименти (нискоенергийни ядрени реакции, ефекта Biefeld-Brown, предаване на безжична енергия и др.). Публикува статии за едноименното списание, излязло за първи път от печат през 2012 г. и утвърдило се веднага като издателски успех.

 
 
Коментарите са изключени

Бумът на макети през Втората световна война и огромното им значение

| от |

След въздушната атака над Пърл Харбър през 1941 , Бюрото по аеронавтика на Военноморския флот на САЩ отправя призив с цел не към набиране на нови доброволци – възрастни или юноши – а към учениците. В цялата страна децата са призовани да сглабят модели на самолети (крайната цел е 500 000 броя), за да може по тях милиони войници и цивилни да се научат да различават приятелски машини (танкове, самолети…) от вражески.

„В тази извънредна ситуация родината ви се нуждае от модели на самолети“, се пише в рекламите на акцията. „Те няма да бъдат излагани в галерия или за запълване на свободното време. Те ще служат на определена цел – ще бъдат използвани за обучение на военни служители за разпознаване на самолети, както и при стрелкови упражнения. Тези модели също така ще се използват при обучението на цивилни лица в разпознаване на вражески самолети, което е съществен елемент от гражданската отбрана.“

Поради недостига на материали заради военното време, повечето модели са изработени от дърво, хартия, картон, пластмаса, гипс. 

Навлизайки в Първата световна война, британските пилоти се очаква да различат приятелските от вражеските самолети по маркировка и цветове. С развитието на въздушните нападения обаче недостатъците на този подход бързо стават очевидни – германските сили се бъркат за приятелски, докато френските съюзници са сваляни по погрешка.

“Double Trouble…or is one ours?” Aircraft Recognition Tests, 1943. (26649802731)

Тест за разпознаване на самолети: горе: Messerschmitt ME 109, долу: P-51 Mustang

Според едно британско ръководство за разпознаване на приятелски/вражески сили от 1917: „Дори един средно обучен наблюдател трябва да може да направи разлика между вражеска и приятелска машина от разстояние не по-малко от 4500 метра“, което е от съществено значение за картечарите – „докато за работа в небето, в ясен ден самолетите трябва да бъдат идентифицирани на разстояния не по-малко от 9200 метра“. Тази способност за акуратно разпознаване на военни машини се прави по тяхната формата, защото за обучението се ползват предимно снимки и рисунки. Триизмерните модели ще се появят чак през Втората световна война.

А текст в списание Flying от 1944 обяснява значението на обучението с модели особено с развитието на въздушния бой: „Във войните досега това не е било толкова важен фактор. Участниците в Гражданската война в САЩ трябваше само да видят цвета на униформата на противника, за да започнат да стрелят. Значението на подобно обучение, особено на самолети, е усетено още през Първата световна война, но то се развива сериозно чак през Втората.“

Tru-Vue Chicagoland

Очила Tru-Vue

През Втората световна война дори Дисни прави обучителни видеоклипове. 3D картинки със самолети за стереоскопите Tru-Vue се продават в милиони. Появяват се и настолни игри със същата идея и цел – от карти до игри като Spot-A-Plane, в която играчите се развиват, отчасти правилно разпознавайки конкретни самолети.

Aмериканският флот официално никога не използва игри за обучение на войски си, но границите между игра и война се замъгляват в сферата на моделирането. Във Великобритания много деца, които правят модели на самолети между двете войни след това стават пилоти на изтребители на Кралските военновъздушни сили.

За целите на обучението моделите са особено важни – според списанието U.S. Army-Navy Journal of Recognition е изключително важно наблюдателите да могат да видят „целият обект“ и да могат „чрез постоянни упражнения да разпознаят този обект (самолет, танк, кораб …) от всеки ъгъл. “

Защото първоначално се използва системата за разпознаване на машини WEFT (съкратено от wings, engine, fuselage and tail – крила, двигател, фюзелаж и опашка), при която се заучават само отделни части. След това обаче процесът на разпознаване отнема много време – наблюдателите трябва да разпознаят отделните части и след това умствено да ги сглобяват, за да разберат какво гледат. Впоследствие, разбира се, този подход се заменя в полза на макетите. Затова и U.S. Army-Navy Journal of Recognition излиза редовно, за да помогне на читателите да бъдат в течение на промените в различните дизайни.

В хода на войната все повече и повече американски сили се срещнат с британските си съюзници, обучението с модели се разпространява и чрез Комитета за разпознаване. По време на подготовката за жизненоважната операция Overlord (кодово име на битката при Нормандия), Кралският наблюдателен корпус обучава специални летателни части, които да се занимават с идентифициране на военни машини и така да помагат на американските и британските флотилии.

Доскоро съществува музей с името „Приятел или враг?“, който се намира в Санта Барбара, Калифорния и в който се излагат експонати, използвани от въоръжените сили по време на Втората световна война за обучение на артилеристи и екипаж при идентификация на самолети, кораби и наземни превозни средства. Ръководството на музея казва, че „Способността на военнослужещите да идентифицират „приятел или враг“ за миг беше от решаващо значение в борбата за оцеляване и отделните модели машини се преподават почти във всяко училище.“ Музеят е затворен през ноември 2014, а пълната колекция експонати е преместена.

 
 
Коментарите са изключени

Наистина ли хората от средновековието са се къпали рядко

| от |

Има няколко популярни представи за хигиенните навици на средновековна Европа – от това, че хората си изхвърляли гърнетата през прозореца до това, че едва ли не никога не са се къпали. Има ли обаче нещо вярно? Днес ще отговорим на втория въпрос.

Говорейки за поведението на много различни култури на голямo пространство като цял един континент в голям обсег от време като Средновековието, съвсем естествено е да нямаме един универсален отговор. Нещата зависят…

Но нека се опитаме да нарисуваме достоверна картинка на ситуацията.

Оказва се, че хората през Средновековието също толкова са искали да не миришат, колкото и сега. Затова, най-общо казано, изглежда, че противно на общоприетото схващане, те все пак са имали основни хигиенни навици. Това знаем от текстове, в които се споменава, че хората са се къпели под някаква форма сравнително редовно който колкото може.

Изглежда, например, че миенето на лице, ръце и зъби е било навик сутрин. За хигиена на зъбите, освен парцали, се използват и клонки – единия край на клонка се сдъвквал и след като се разточи достатъчно, същият край се ползва като четка. С времето хората осъзнали, че клонките (понякога и корените) на някои определени растения имали положителен ефект и използвали предимно тях – те всъщност съдържали антибактериални вещества.

Stamnos women bath Staatliche Antikensammlungen 2411

Миенето на ръцете се случвало от леген с вода – още от древни времена – както сутрин, така и преди и след хранене. По това беше време храненето се извършвало с ръце, а ползването на вилица се считало за грях, защото според тогавашните разбирания „Господ е дал на човека естествени вилици – неговите пръсти. Затова е лична обида към Него, ако използваме изкуствени, метални вилици за хранене“, казва Св. Петър Дамиани. Много хора, особено от по-долните класи, се хранели от общи съдове, което допълнително мотивирало миенето на ръце.

Но нека поговорим за къпането. През Средновековието, въпреки че някои доктори съветвали да не се прави прекалено, много други изтъквали ползите за здравето от редовното къпане. Например, през 14 век италианецът Магниний Медиоланезис, придворен лекар и магистър от Парижкия университет, пише:

Къпането почиства външните части на тялото от замърсявания… ако мръсотия остане по кожата след упражнения или масаж, тя ще бъде премахната с банята

Той също така препоръчва къпането като лек или за комфорт, например, за възрастни хора или бременни жени.

Petrus de Ebulo - Balneum Sudatorium

Разбира се, когато говорим за бани на цялото тяло, по онова време само по-заможните са могли да си позволят да притежават вана, както и гореща вода, така че повечето хора разчитат на публични бани, реки, езера, извори и т.н. Затова най-бедните, които не са могли да си позволят да отидат на баня, са имали изключително лоша хигиена през зимните месеци, осланяйки се само на легени с вода.

Но за останалите публичните баня са често използвани, особено след 11 век, когато кръстоносците, които са свикнали с такива удобства, популяризират редовното й посещаване не само за целите на къпането, но и за социализиране. Всъщност през 15 век храненето в публичните бани по време на къпане е съвсем често явление. Както пише в книгата „Clean: A History of Personal Hygiene and Purity“ на Вирджиния Смит:

Към 15 век изглежда, че угощението в градските бани е толкова често, колкото ходенето на ресторант ще стане четири века по-късно. Немски офорти от същото време изобразяват градски бани с къпещи се двойки, които похапват голи често по няколко във вана.

В подобна ситуация всъщност няма нищо странно, защото тя е подобна до голяма степен на тази, в която ние се събираме около басейна с приятели.

Разбира се, като се има предвид ситуацията: много хора, къпещи се заедно в една и съща топла вода, споделят храна и дори понякога правят секс, съвсем нормално е да се разпространяват болести. Когато се появява сифилисът, популярността на публичните бани залязва. Както отбелязва холандският философ Еразъм през 1526:

Преди двадесет и пет години в Брабант нищо не беше по-модерно от обществените бани. Днес няма такива … новата чума ни научи да ги избягваме.

И все пак, повечето хора все пак се къпят, но по-рядко от преди. Някои сред благородниците обаче наистина са отказвали да се къпят. Например, един руски посланик във Франция отбеляза: „Негово величество [Луи XIV] вони като диво животно.“ Руснаците не се притесняват и продължават да се къпят редовно, дори след като европейските им братя изоставят баните. А що се отнася до миризмата на крал Луи XIV – тя изглежда произтича от факта, че лекарите му го съветват да се къпе възможно най-рядко по здравословни причини. Сам той заявява, че намира къпането за смущаващо и поради това се е къпал във вана два пъти през живота си.

Като цяло, изглежда никога не е имало период в историята, когато хората не са се къпали, като най-малко хигиенични не са били хората от средновековието, нито тези преди тях, а живите през 16 век и малко след това, благодарение основно на болести.

 
 
Коментарите са изключени

Катерина Лирой – военният коресподент на Виетнам

Появата на фотоапарата замени много от тогаващните скици и карикатури в печатните медии. Очакваният фурор беше забелязан някъде през Втората Световна война и много скоро имаше само едно единствено място за картинки – последната страница за хумор. Фотографията променя изцяло света и запечатването на мигове във фотолентата е променило много исторически събития, както се досещате. Според LA Times повече от 70 американски жени са участвали в отразяването на Виетнамската война. Техните снимки са публикувани и могат да се видят и до днес, но войната не прави разлика между журналисти и много често стават жертва на конфликта.

Френската фотографка Катерина Лирой е една от оцелелите и нейните кадри печелят награди като „Джордж Полк“ за снимка на годината. Изобреженията са доста смущаващи и обрисуват войници от двете страни. Историята на фотографката е забавна. Отгледана от католическо семейство, Кати искала да стане музикант, но след като се мести във Виетнам още на 21 години, започва да използва камерата си за разкриването на човешката страна на конфликта. Кадрите ѝ тогава се продават по 15 долара на снимка в агенции като ssociated Press и United Press International. За постиженията си е смятана за един от пионерите при отразяването на събития. Както се досещате, кадрите са направени с Leica – един от най-добрите фотоапарати за времето си. Въпреки честите случаи на престрелки и поводите за гняв, дамата признава, че никога не е снимала агресията на войната и не си е позволявала да изразява мнението си. Нейната основна мисия, още със слизането от самолета, е да представи хората, страданието и унищожението на войната. С подобни мотиви е трудно да не се оцени нейния труд. Ето защо и New York Times пишат по неин адрес следното:

„Можем да я считаме за един от най-дръзките фотограви във Виетнам. Сигурни сме, че прекарва времето си на бойното поле.“
До някаква степен са прави, защото фотографката често пише на майка си писма, в които споделя къде се намира. В едно от тях споделя:
„Не съм далече от границата с Лаос. Води се кървава битка между морските пехотинци и войниците от Северен Виетнам. Вървим нагоре по планината, където се очаква нападение на възвишението. Има сериозна съпротива и често сме заливани от куршуми. Виетнамците се крият в много добре направени бункери.“

Hill Fights from Jacques Menasche on Vimeo.

 

Имайки предвид липсата на мотивация, придружена с усещането, че тази война се води с глупави решения на политици, повечето американски войници изглеждат изключително объркани и изгубени в този военен конфликт. Трудно е да се опишат емоциите, които хората преживяват, докато гледат издъхващите си приятели на земята. Нейните кадри успяват да уловят точно този момент. Дали от колегиална завист или от липсата на материали за дамата, но повечето колеги пускат фалшиви слухове за нея. Един такъв е, че французойката трябвало да преспи с един от капитаните, за да може да скочи с парашут по време на операцията Junction City през 1967 година. Слуховете успяват да стигнат до медиите и отново New York Times разпространяват тази лъжа. Истината е, че Кати е била завършен парашутист и много добре знаела как да скача и какво да правина земята. Като дете има зад гърба си повече от 80 скока. Скокът в гореща точка носи и своите рискове. Шрапнел от снаряд се забива в гърдите, но по-късно става ясно, че нейният фотоапарат успява да попречи на горещото желязо да разкъса жизнено важни органи. През 1968 година е заловена от войници на Северен Виетнам.

Тя и още един неин колега са подготвени за убиване, но евентуално успяват да преговарят и да бъдат освободени. Фотографката дори успява да направи снимки на противника. Статията „Невероятен ден в Хюе: Противникът ми позволи да го снимам“ прави фурор в LA Times. За жалост, когато войната във Виетнам приключва, Кати бързо успява да намери следващата гореща точка – Сомалия. След това отразява военните действия в Афганистан, Ирак, Иран, Либия и Ливан. След посещенията на някои от най-опасните места на света, дамата решава да приключи кариерата си и да намери ново призвание – модната фотография. В сайта си Piece Unique предлага ретро дрехи и го поддържа добре до смъртта си през 2006 г. от рак на белия дроб. През целият си живот, дамата никога не е търсила рекламата и сензацията, което я прави напълно неизвестна за обществото на фотографите и журналистите. За много от колегите си, които я познават, тя е онзи тих герой, който показва високите качества на жените-кореспонденти. Примерът ѝ е последван и днес има достатъчно жени, които заснемат някои от най-опасните конфликти по света.

 
 
Коментарите са изключени

Дървените небостъргачи достигат нови висини

| от |

След вълна от пожари в големите градове в Съединените щати през 19 и началото на 20 век, дървенията като архитектурен материал се счита за опасна, особено във все по-плътна градска среда. За къщите продължават да се използва дърво, но по-едрите проекти го избягват като материал. Вместо това те се използва зидарията, алуминий и стомана, за да се изградят по-устойчиви на пожар, както и все по-високи конструкции.

Заради новите строителни технологии, иновациите в пожарната безопасност и нарастващия интерес към екологичния дизайн, дървесината днес се завръща.

Ponderosa Studios at the University of British Columbia 2016

Brock Commons – сграда със студентски общежития към Университета в Британска Колумбия във Ванкувър, Канада

С малко над 50 метра височина, наскоро завършената (през 2017) Brock Commons в момента държи рекорда за най-високата сграда от дърво в света. Колоните, гредите и дъските са от ламиниран дървен материал в комбинация с лепило (материалът се нарича глулам, glulam) и са основите структурни елементи на сградата. Този материал в много по-здрав от обикновеното необработено дърво. Глулам опорите са леки, обикновено около 2/3 от теглото на стоманата и 1/6 от теглото на бетона. Тази лекота също улеснява транспорта и намалява разходите. Естествената гъвкавост на дървото пък помага на сградата да реагира по-добре на земетресенията.

Willis Tower From Lake

Willis Tower

В момента обаче се планират редица много по-високи сгради от тази. Архитекти от Perkins + Will развиват проект  River Beech Tower в Чикаго, който ще достигне 80 етажа и ще бъде много по-лека за етаж от съседната Willis Tower (висока 426 метра и съдържаща близо 80 000 тона стомана).

Glulam

Сглобка от глулам

Въпросът с пожарите също е адресиран от специалисти. Колкото и странни да изглежда, дървото може да се окаже по-добре от стоманата при силен топлинен стрес. „Дървесината е по-пожароустойчива от стоманата и бетона. Това е така, защото 15% от дървесната маса е вода, която ще се изпари, преди материалът да изгори. Освен това, дървените трупи се овъгляват отвън и това защитава сърцевината им. Стоманата се загрява бързо, дървото изпарява вода и гори бавно.

 
 
Коментарите са изключени