„Сердикийският събор: 1670 години история и интерпретации“

| от |

Screenshot_4

Издаването на Едикта на толерантността (април 311 г.) и последвалият през 342-343 г. Сердикийски вселенски събор са най-ярките събития с глобален ефект в историята на София. Ако интересът към Едикта е бил и продължава да бъде спорадичен и до голяма степен тема само за специалисти, то Съборът е коментиран без прекъсване вече 1670 години от учени в различни сфери и от лаици с разностранни интереси и мотиви. В този контекст звучи странно, че в България на Сердикийския събор са посветени само няколко статии (най-сериозната сред които на руския учен Михаил Поснов ), една монография , публикувана от Синодално издателство само в английския й оригинал и еднo кратко изследване върху т. нар. контрасъбор във Филипопол (343 г.) . Тази, меко казано неестествена ситуация, налага още в самото начало да бъде изяснено какво трябва и какво не трябва да се очаква от тази, първа българска монография, посветена на Сердикийския събор.

Какво е и какво не е настоящето изследване върху Сердикийския събор
Макар книгата да е посветена на едно от най-големите (а впоследствие и най-дискутираните) църковни събития в живота на ранната Църква, тук стриктно богословският коментар на бурните религиозни спорове преди, по време на и след Сердикийския събор в повечето случаи отстъпва място на техния широк културно-исторически анализ. За тънките догматични разлики между „арианстващите” и „ортодоксалните” участници в Събора читателят бива насочван към най-важните извори и най-добрите изследвания по въпроса, като чисто теологични обяснения в текста има само когато са задължителни за схващане на цялостната историческа картина.
Предвид огромната по количество, а най-често и с високо качество научна литература за Сердикийските канони, тук мненията на специалистите в областта на каноничното право само се представят и коментират. Новото е, че се предлага за пръв път български превод на каноните и на някои други документи на Събора. Рефлексията върху тези документи би могло и би трябвало да е обект на много по-широк от досегашния изследователски кръг, ограничен до тесни специалисти богослови. Изрично внимание се обръща на онези съборни документи и извори, свързани със Събора (вероопределения, писма, послания, Църковни истории), които до сега или не са били обект на проучване, или са споменавани извън актуалната за Сердикийския събор културно-историческа ситуация. Най-важните от тези актове също са преведени и цитирани с обръщане на внимание върху факта, че при ранните църковни събори да се отделят каноните от останалите решения би било анахронизъм.
Накратко, от една страна непосредствена цел на книгата е да запознае българската публика с основните извори за Сердикийския събор. Паралелно се представят централните моменти в неговата история – една история, която започва дълго преди самото свикване на Събора и на практика продължава до днес. Друга основна цел, заявена още в заглавието, е Сердикийският събор да бъде представен не само като исторически, а и като историографски феномен: редица неточни, неверни или звучащи направо парадоксално интерпретации на събитието се дължат колкото на идеологически пристрастия, толкова и на налагане на актуалните за авторите познания за Сердика и нейната църковно-политическа роля. Ето защо в този труд историята на Сердика и нейната църква е самостоятелен обект на изследване. Този подход за разясняване на особеностите на локалния контекст впрочем е характерен за монографиите, посветени на който и да било събор, но досега приложението му към Сердикийския събор е крайно незадоволително. Основната причина за последното е, че досега ранната история на Сердика, в т. ч. на нейната Църква, е била подчертано маргинализирана тема както в българската, така и в световната литература. Факт е, че Сердика-Средец-Триадица-София някак „изпада” от абсолютно всички специализирани изследвания за градското (в т.ч. религиозно и политическо, столично и квазистолично) развитие, били те посветени на римския, на византийския, на средновековния български, балкански и европейски или на османския урбанизъм .

Ето защо в настоящата книга присъстват отделни тематични екскурси върху:
– издигането на римска Сердика; политическата, стратегическата и идеологическата функция на града преди и след времето на Галерий и Константин Велики, установили главната си резиденция в Сердика;
– урбанистичния облик и църковния статут на „Константиновия Рим”, за който приемането на делегатите на един от най-многочислените Вселенски събори не е било нито случайно, нито е представлявало проблем;
– имената на града, които са носители на историческа, географска, етническа и идеологическа информация, но още повече на определен статус (изобилието и масово незнание на тези имена провокира, включително до настоящия момент, дори в най-прецизните академични публикации паралелно, двойно, тройно и четворно наименуване на града и съответния отказ от търсене на връзка между събития, случили се в Сардика, Сердика, Средец, Триадица, Хестернит, София и т.н.);
– ролята на Сердикийските прелати не само преди, по време на и след Сердикийския събор и в последвалите Вселенски събори, а и в междуцърковните отношения до падането Константинопол под османска власт.

Тъй като от времето на патриарх Фотий всички изследвания за Вселенските събори следват една и съща схема – тази на „Седемте вселенски събора”, сред които Сердикийският на пръв поглед не присъства, тук се проследява механизмът, по който е създадена въпросната схема и нейните конкретни еклезиологични и политически основания и амбиции. В тази връзка се разглежда не толкова предисторията и историята на (Седемте) вселенски събора, колкото ролята на Империята при създаването и действието на институцията Вселенски събор. В същия контекст се коментира условността в употребата на названието „Вселенски събор” в християнския свят преди и след 843 г., когато Византия обявява „края на Вселенските събори”. Паралелно вниманието се насочва към специфичните подходи и нагласи, с които трябва да се анализира всеки късноантичен и средновековен извор, включително многобройните и разнообразни извори за Сердикийския събор. В изворите от епохата (били те наративни, иконографски или други) трябва не да се опитваме да отделим „истината” от „фалшификацията”, а да вникнем във вътрешната логика на една сложна амалгама от реалност, реторика, дидактика и откровена пропаганда, които не само неизменно присъстват в изворите, а и обикновено са дозирани съвсем умишлено по определен начин. Същото, между другото, е в сила и за работата с модерните и съвременни исторически изследвания  с тази особеност, че що се отнася до Сердикийския събор, историческите интуиции и реконструкции на авторите са особено видимо повлияни от тяхната принадлежност към традициите на Православната или Католическата църква.

Специалистите са наясно с основните аспекти ако не от историята, то със сигурност от дейността на Сердикийския събор. За масовата публика, обаче, темата за Сердикийския събор е принципно непозната. Ето защо ще си позволя да наруша стандартния стил на уводите с едно максимално кратко „официално” представяне на събитието, което е тема на книгата.

Много кратка история на Сердикийския събор
Разказите за Сердикийския събор на църковните историци Сократ Схоластик (писал към средата на пети век), Теодорит Кирски (богослов от първата половина на пети век), Хиларий от Поатие (латински автор от четвърти век) и Саламан Созомен (юрист /схоластик/ и църковен писател, съвременник на Сократ)  рисуват следната картина: след Първия вселенски събор (Никея, 325 г.), свикан най-вече срещу учението на Арий, неговото влияние не отслабва. Привържениците му, наречени по-късно „ариани”, най-общо вярват, че Христос не е напълно равен по същност (οὐσία) на Бог Отец, понеже, като Син, е бил създаден, т.е. Бог Син е творение, подобосъщен на Отца (ὁμοιούσιος), откъдето идва и прозвището „омиусиани” . Те започват борба срещу епископите, защитаващи никейското изповедание. „Никейците” вярват, че Бог Син не е творение на Бог Отец, а също като Отеца е предвечно и винаги съществуващ, единосъщен на Отца (ὁμοούσιος), поради което са наричани „омоусиани” . Жертва на тази атмосфера на конфронтация става и убеденият никеец, екзархът на Александрия – Атанасий (328-335; 345-373). Той търси подкрепа в Рим, където е признат за невинен по всички обвинения, заради които е отстранен от епископския престол. Като страстен привърженик на никейската вяра, екс-екзархът на Александрия е свързвал своите проблеми с големия проблем за налагането на Ортодоксията. За да бъде реабилитиран и възстановен на поста му, а паралелно да се регулират крайно обтегнатите отношения между църквите, Атанасий горещо пропагандира свикването на Втори вселенски събор. Вероятно отчасти инициативата е и на римския първосвещеник Юлий I (337–352) и Кордовския епископ Осий, а според някои извори и на (екс)патриарха на Константинопол – Павел. Съборът е свикан от двамата императори Констант (337–350, август на Запада) и Констанций II (337-361, август на Изтока) в дакийския (мизийския/илирийския) град Сердика през 343 г. (в Сократ и Созомен – 347 г.)
На събора в Сердика се стичат огромен брой източни и западни прелати. „Източните” (така цитираните, проникейски автори често определят противниците на Атанасий, макар трима от тях, начело със самия Атанасий, да са достатъчно„източни”) поставят като условие за участието си отстраняването на Атанасий и Маркел Анкирски. Маркел Анкирски е друг проникейски източен епископ, лишен от поста си и потърсил през 339 г. справедливост в Рим. „Западните” (т.е. проникейските) представители отказват. В отговор „източните” се оттеглят и организират свой събор (според някои автори – във Филипопол), на който са анатемосани не само вече отстранените източни епископи (в т. ч. и Атанасий Александрийски), а също подкрепилият ги римски архиерей Юлий, Осий Кордовски, Протоген, епископът на Сердика и някои други най-видни техни привърженици. На събора в Сердика, след оттеглянето на арианстващите „източни” епископи, наричани след смъртта на лидера им Евсевий „евсевиани”, никейското изповедание е утвърдено . Приети са единодушно и 20 (или 21) канона. Атанасий Александрийски и Маркел Анкирски са обявени за невинни по всички обвинения и възстановени на постовете им. Вероятно е оправдан и Асклепий от Газа. Не е сигурно дали е дискутирана съдбата на Павел Константинополски и дали той е присъствал на Събора.
Така представена от автентичните извори, историята на Събора, с малки пояснения около условната употреба на „източни” и „западни” представители, звучи достатъчно ясно и логично. С други думи, историята на Сердикийския събор звучи така, както звучи в кратък преразказ историята на всички Вселенски събори.

Проблемът е, че всички факти, дори в най-съкратената история на Сердикийския събор, са били обявявани (заедно или поотделно) в разни епохи най-малкото за съмнителни:
–    спорно е кога е свикан Съборът (най-общо между 340 и 347 г.);
–    спорно е от кого е свикан Съборът – от Константин II, от двамата живи императори през 343-347 г. – Констанций II и Констант, само от проникейски настроения Констант (а проариански настроеният Констанций е бил принуден да се съгласи с решението му) или от римския епископ Юлий (със или без внушението на св. Атанасий Александрийски и/или Осий Кордовски и/или Павел Константинополски);
–    спорно е защо съборът е бил в Сердика;
–    спорно е дали Сардика, Сердика и дн. София са един и същи град;
–    спорно е къде в Сердика са провеждани съборните заседания;
–    спорно е колко прелати са участвали на Събора (най-общо между 376 и 170);
–    спорно е кои прелати са участвали в Събора и кои са били реабилитирани от него;
–    спорно е колко канони са приети;
–    спорно е съдържанието на каноните;
–    спорно е дали Сердикийският събор е формулирал вероопределение (Символ на вярата) и кой евентуално е (или кои са?) Сердикийският символ;
–    спорно е дали проариански настроените прелати са издали своите документи от Филипопол, или от Сердика (т.е. дали е уместно да се говори за Филипополски (контра)събор;
–    спорно е дали Сердикийският събор е Вселенски или поместен.

Накратко, всичко около Сердикийския събор е спорно – като се започне от датирането му и се завърши с опитите за класификацията му. Тази ситуация не бива да звучи обезкуражаващо, тъкмо напротив! Никой не би оспорвал така усърдно и толкова дълго време някое събитие, ако очакваният ефект от спора не би си заслужавал усилията. Оспорват се само събития (и личности), които по един или друг начин са повлияли отчетливо върху хода на историята. Събития като Сердикийския събор. В какво се състои неговата историческа забележителност? Това най-ясно може да се види като се проследят основанията и контраоснованията на всички посочени, а и на множество други спорни въпроси.

 
 

Първото гадже на Джон Ленън

| от chronicle.bg |

Най-ранният спомен на Барбара Бейкър за Джон Ленън e как малкият Джон е кацнал на едно дърво и хвърля стрелички по нея и другите момичета. По-късно тя ще си спомни и първия си досег с младежкия „чар“ на Ленън. Един ден, когато носи косата си на опашка, той й казва: „Охо, ето го и конското лице! Конската опашка и конското лице!“ Ленън е умел с жените още като млад…

И да е имала някога конско лице, в крайна сметка Барбара става доста красива, поне според полусестрата на Джон, Джулия. „Тя беше като филмова звезда – с дълга, гъста, руса коса и много блясък.“ И наистина – на снимки Барбара изглежда руса и с фигура на пясъчен часовник.

barbara baker

Барбара Бейкър

След като пубертета си казва думата, тя хваща окото на Джон, тогава типичен 16-годишен сладострастник, чийто идеал за жена е Бриджит Бардо.

Въпреки грубо си поведение по-рано, вече в тийнейджърските си години, Джон се отнася много по-цивилизовано и я кани на разходка. Барбара се съгласява и така излизат на първата си среща – без нито един от тях да осъзнава, че това ще е повратен момент в младия и все още сравнително зелен период от животите им.

Един ден, докато се разхожда с приятелка в местния парк след неделно училище, Барбара си спомня, че двама подозрителни младежи ги следват. Оказват се Джон и неговият другар Лен Гари. Двете момчета заговарят девойките и след кратък флирт, Барбара казва, че са я попитали с кого от двамата иска да излезе.

За шок на Джон, тя избира Лен. Ужас.

Въпреки че двамата с Лен излизат известно време, Джон и Барбара продължават да си хвърлят погледи и в крайна сметка тя къса с Гари и тръгва с Ленън. Така Барбара Бейкър става първото гадже на Джон Ленън (Лен не се сърди и с двамата с Джон си остават приятели).

The_Quarrymen_St_Peters_fete

Джон Ленън свири в двора на църквата Свети Петър заедно с The Quarrymen

Както можете да си представите, Джон не е грижливото гадже, за което всяка девойка си мечтае. Той постоянно е зает, бърза, тича нагоре-надолу и репетира с новата си група The Quarrymen – първата му банда и първообраза на  The Beatles.

Освен че е първата приятелка на Ленън, Бейкър става свидетел и на специален момент в музикалната историята. Тя присъства на участието на групата в църквата Свети Варнава, където Джон пее за първи път пред публика.

Връзката им в много аспекти е класическа за 50-те години на 20 век. Двамата карат колела заедно, пързалят се с кънки на ледената пързалка „Silver Blades“ в Ливърпул. Но животът с Джон Ленън никога не е много иделичен.

Джулия, полусестрата на Джон, си спомня как Барбара често го търсила, но леля му Мими или майка му й казвали, че не е у тях, докато понякога е бил именно у тях. Той е отгледан предимно от леля си, а майка му живее в друга къща – Джулия разказва как Барбара първо го търсила на едното място и след като й казвали, че го няма, минавала дългия път до другото пеша, за да не дава пари за транспорт.

Барбара след това ще чака, и чака, и чака пред къщата с надежда да хване Джон, когато се прибере. „Горкото момиче“, Джулия помни майка  й да казва за ситуацията.

Според Лен Гари, Барбара не е само първото гадже на Джон, но и „първата“ на Джон. Гари си спомня как музикантът му разказва за завоеванието си и го „Описа не особено ласкателно“.

По това време Джон е на 16 – не особено мъдра, зряла, а и често жестока възраст. По-късно Барбара разказва как с Джон правили секс в същата стая, която Лен ползва за същото по същото време със своята приятелка. Понякога двете момчета и прилежащите им гаджета вилнеят дори в едно и също легло.

Но Барбара не изглежда да има лоши чувства към времето, докато е с Джон. „Той беше много романтично момче, изключително романтично. Пишеше ми страници и страници поезия… Казваше ми: „Ето, написах ти писмо, поема. Прочети го!“ Джон също так рисува картини за Барбара.

След около година, както можете да очаквате от отношението му, интересът на Барбара спада и тя започва да се вижда тайно с неговия приятел Бил Търнър. „[Когато разбра] Джон се побърка. За малко да счупи оградата от ритане тази вечер. Сърцето му беше абсолютно разбито.“

Двамата обаче отново се събират. Разбира се, Джон също напуска Барбара за малко и излиза с момиче на име Маргарет Джоунс. Но скоро след това двамата пак се събират.

Според Барбара, родителите й и леля Мими са отговорни за финалната им раздяла. „Те някак си ни накараха да се предадем. Накараха ни да се разделим.“ Това става в средата на 1957. Двамата все пак продължават да се срещат тайно закратко. Тогава обаче Джон, вече малко „пораснал“, посещава Колежа по изкуства в Ливърпул. Там се прехласва по своя състудентка, красивата брюнетка Синтия Пауъл, която ще стане и първата му съпруга.

За Барбара Бейкър Джулия казва също: „Тя беше неговият първи пълноправен фен.“

Според Лен Гари: „За Джон Барбара беше целия свят.“

Както знаем, Джон Ленън ще постигне невъобразима слава, богатство и успех. Той живя, както сам той го поставя: „хиляда живота в един“.

Но Джон е и човек и като всеки мъж (или жена), той никога няма да забрави първата си любов. През 1978, над 20 години след като тийнейджърската му връзка приключва, Джон казва (в странно, но нетипично откровено интервю): „Барбара, къде си? Дебела и грозна? С 15 деца? Години мъки с мен трябва да са те подготвили за всичко! Тъжното на миналото е, че е минало. Чудя се кой ли я целува сега?“

 
 

Великите военни изцепки: Византийската кампания при Траянови врата

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Подобно на битката във Върбишкия проход, ние сме свикнали да възприемаме победата на Самуил при Траянови врата като забележителен триумф на българското оръжие над Византия. Съществува обаче и обратната перспектива. От гледна точка на ромеите, походът на Василий II в България през 986 г. се класира в челните места на най-великите военни изцепки в историята на Източната римска империя.

През 976 г., младият Василий II, тогава едва осемнадесет годишен, заема византийския престол след дворцов преврат, който отстранява Йоан Цимисхий от трона. Скоро след това е въвлечен в кървава гражданска война срещу генералите от източните провинции, която поглъща вниманието му през първото десетилетие от царуването му. За да затвърди позициите си, младият василевс има нужда от решителна победа, която ако не да засенчи постиженията на предшественика му, то поне да изравни славата им. Победите на Цимисхий срещу арабите в Сирия и Ливан трудно могат да бъдат повторени, но Василий правилно преценява, че има един враг, който предшественика му не е успял да сломи напълно – България.

След падането на Преслав през 971 г., Йоан Цимисхий подценява възможността на българската държава да надживее загубата на своята столица. През следващите пет години, центърът на властта се премества в Средец (София), където управителят на софийският комитат – Никола, организира около себе си и своите синове остатъците от българската аристокрация и войска. Никола не е случаен човек. Има голяма вероятност той да е братовчед на цар Петър, с което може да се обясни както ключовата позиция, която заема, така и факта че съпругата му Рипсимия е най-вероятно арменска принцеса. С такова потекло е повече от логично Самуил и братята му да разполагат с нужното самочувствие и престиж за да се превърнат в двигатели на анти-византийската съпротива. Макар през първите няколко години действията им срещу Византия да са ограничени, през 983 г., Самуил успява да превземе Лариса и да окупира Тесалия – сериозен удар срещу ромейските позиции на Балканите.

4b0e2f54904a1fe45b40e2a582f325d3
Василий II

Василий II, роден стратег и политик, правилно набелязва своята цел. Окончателният разгром на България ще помогне на Византия по няколко начина. От една страна, ще се ликвидира заплахата за ромейските владения в Тракия и Елада. На второ място, българските земи ще се превърнат в доходоносна добавка към владенията на империята – както чрез собствения си стопански потенциал, така и чрез предоставяне контрола върху ключовите търговски пътища, свързващи Византия със Западна Европа. Третият фактор, който също не е без значение, е възможността за разширяване на византийското духовно влияние в Западните Балкани – територии, в които римският папа е здраво стъпил благодарение на съюза си с Хърватия. За Византия е от изключителна важност да възстанови контрола си над Далмация и Адриатическо море и пътят за това минава през Средец и останалите свободни български крепости.

Тъй като няма доверие на военачалниците от Мала Азия, които подкрепят активно Варда Склир при борбата му за трона, Василий II избира за свои подчинени по време на похода редица верни, но неопитни велможи.

За самата кампания са мобилизирани преди всичко войници от балканските теми, както и редовни части от столичната тагма. Ромеите разполагат с около 20 000 души – една наистина значителна за онова време армия, която на теория би следвало да е достатъчна за нанасяне на сериозен и дори фатален удар на България. Основният пропуск при организацията е, че Василий не предвижда военните действия да се проточат твърде дълго. Това се дължи на тайните преговори, които води с брата на Самуил – Арон. Василевсът се надява, че Арон ще сложи оръжие, предавайки Сердика във византийски ръце, след което армията ще може да напредне към Македония, снабдявайки се на място. Преговорите обаче пропадат в последния момент, тъй като Василий II се опитва да измами Арон, но е разкрит.

За да не загубят инициативата, ромеите решават да действат незабавно, без да имат достатъчно време да се погрижат за логистиката си.
Византийските войски преминават Тракия безпрепятствено, минават през прохода Траянови врата, където е оставен гарнизон, начело с Лъв Мелисин, след което основните сили достигат Средец. Византийците следват правилата на военното дело като по учебник – крепостта е обградена, армията е разположена в добре укрепен лагер, започва изграждане на обсадни машини. Българите обаче също са били прилежни в часовете по тактика и стратегия. Арон разпраща части извън крепостта, които заемат по-малките укрепления около Средец и започват да нападат византийските снабдителни части, които се опитват да събират продоволствия в Софийското поле. Междувременно, силният софийски гарнизон извършва няколко успешни излаза и успява да подпали бойните машини на врага, с което прави директния щурм на крепостта трудно постижим.

Горещниците в края на юли, липсата на провизии и достатъчно възможности за изхранване на армията карат Василий да преосмисли стратегията си.

images_Images_Samuil
Цар Самуил

Междувременно, става ясно че Самуил е задвижил основните си сили от Македония и напредва на север. Василий II може да не твърде опитен, но е достатъчно предвидлив за да знае, че българите биха могли да прекъснат пътя му за комуникация през Средна гора и да обкръжат армията му. За да избегне капана, василевсът заповядва обсадата да се вдигне и армията да потегли обратно към Тракия. На 14 август, ромеите потеглят наобратно.

Походът им е ускорен и от вестта, че Лъв Мелисин е изоставил позициите си при Траянови врата и се изтегля към Филипопол (Пловдив). Част от съветниците на Василий го предупреждават, че Мелисин може би се опитва да стигне до Константинопол пръв и да заеме престола.

На 16 срещу 17 август, византийските войски лагеруват край крепостта Щипон (Ихтиман) и се готвят да се спуснат в Тракийското поле на следния ден. Самуил е следил движенията им и с хирургическа прецизност нарежда своите сили по околните височини, залагайки на пълно обкръжаване на противника. Българската армия е несъмнено по-малочислена – вероятно не повече от 10 000 души, но теренът е на тяхна страна, а и ромеите са деморализирани от липсата на успехи и от ширещите се слухове че българите са заели околните планини. Макар от Върбишкия проход да са минали над 170 години, споменът за гибелта на Никифор I в планините на българите е твърде жив.

Подобно на Крум, Самуил и Арон атакуват ромейския стан призори, когато се сменят стражите, а войниците са все още дълбоко заспали или изморени от нощната стража. Хаосът е повсеместен. Утрото на 17 август е кърваво червено, каквато е и земята в прохода Траянови врата. Българите не показват никаква милост. Хиляди са избити или пленени. Единствено авангардът, съставен най-вече от кавалерия, успява да избяга. На косъм се спасява и Василий II. Животът му е откупен с кръвта на неговите арменски гвардейци, които, трябва да признаем, се бият на висота и продават скъпо живота си, давайки достатъчно време на владетеля си да се измъкне от обкръжението. По-голямата част от армията няма този късмет.

Разгромът на полевата армия бързо се превръща от тактическа в стратегическа катастрофа. Българите безпрепятствено завладяват цяла Мизия, а рейдовете им в Тракия, Тесалия, Елада и Епир се превръщат в ежегоден проблем за византийците.

Политическата позиция на Василий II в империята му отново е компрометирана и едва десетилетие по-късно той ще се почувства достатъчно силен и уверен за да започне нов поход срещу България в опит веднъж за винаги да се разправи със своя противник.

 
 

Девет години промяна в дизайна през десет различни модела смартфони

| от Васил Шушков |

 

2019 е годината на Samsung. Една от най-влиятелните технологични компании в света празнува излизането на десетия модел от смартфона, донесъл десетки иновации, които днес смятаме за неизбежна част от ежедневието си – Galaxy S.

За десет години светът се промени много. Да вземем например космическия кораб Dragon на SpaceX, който през 2010 година беше само мечта. Днес, благодарение на усилията на екипа на компанията, той прави редовни полети до Международната космическа станция, носейки храна, оборудване, проби и всичко необходимо.

За това време и смартфоните от успешната Samsung Galaxy S серия се промениха много и усиленият труд на хората от южнокорейската компания не остана незабелязан.

Вече ви разходихме из историята на дисплеитекамерите и процесорите на първокласната серия смартфони, а днес ще погледнем към най-видимата част от моделите на производител номер едно в последните години – дизайна.

Безспорно, Samsung извървя дълъг път в работата по външния вид и използваните материали на флагманската си серия. Няма какво да се лъжем – в първите си модели компанията се концентрира върху другите аспекти на устройствата и изглеждаше така, сякаш оставя дизайна на заден план. Днес обаче, промяната е видима и последните няколко модела с лекота се подреждат сред най-красивите и добре изработени устройства на пазара.

Ако се върнем назад във времето, ще си спомним, че Samsung Galaxy S беше изцяло пластмасов – както и почти всички останали модели на пазара в този период. Дисплеят не заемаше много място, но това си беше нормално за моделите от началото на десетилетието.

Тогава основните критики бяха насочени не към „лицето“, а към гърба на телефона и сините точки, които привличаха внимание, но не бяха по вкуса на всеки. Извивката в долната част обаче спечели точки – така телефонът с огромния за времето си 4-инчов екран бе много по-удобен за ползване.

Наследникът на Samsung Galaxy S – Samsung Galaxy SII се появи на пазара с достоен отговор към критиките. Със своите едва 8,5 мм той стана един от най-тънките и привлекателни модели на пазара, а грапавият гръб гарантираше, че няма да го изпуснем лесно. Моделът се сдоби с екран от 4,3 инча, а под него мястото си запазиха три бутона – два капацитивни и един хардуерен.

618x345

С емблематичния Galaxy SIII Samsung пое в нова посока, като омекоти допълнително формите на телефона, залагайки на по-заоблените краища, но запазвайки познатите бутони под дисплея. Дизайнът му е вдъхновен от речните камъни, заоблени от водата, казват тогава от компанията. Смартфонът беше наличен в два цвята – бял и тъмносин, наречен Pebble Blue – синьо, като речно камъче.

618x521

Добрите продажби на SIII явно са причината Samsung да запазят основата на дизайна и при следващия модел. Galaxy S4 обаче дава началото на една много приятна нова тенденция, на която се радваме и до днес: свиването на рамките около екрана. Новият флагман беше също толкова висок, колкото предшественика си, но това не значи, че екранът остана същият – той порасна с 0,2 инча. За сметка на това устройството стана по-тясно, по-тънко и по-леко.

Galaxy S4 получи обновен син цвят, с който доби по-изискана визия. Гърбът му пък сякаш сменяше цвета си в зависимост от ъгъла на светлината – ефект, вдъхновен от звездите в небето, казват от Samsung. Новият модел успешно повтори полираната рамка на предшественика си.

Година по-късно Galaxy S5 се появи със стилен гръб, напомнящ перфорирана кожа – ефект, който не само му спечели точки в очите на потребителите, но добави характер към флагманския модел. Въпреки че на пръв поглед промените в предната част не бяха много, централният бутон получи важна функция – той се превърна и в сензор за пръстов отпечатък.

618x479

Истинска революция обаче настъпи с идването на Galaxy S6 и най-вече S6 Edge. Заобленият от двете страни екран превърна модела в най-впечатляващия телефон за времето си и със сигурност накара всички да говорят за него.

S6 Edge е тънък – едва 7 мм, но дисплеят успява да създаде впечатление дори за още по-елегантно тяло. Гърбът му вече е стъклен – нещо, което виждаме в телефоните и днес. Между него и екрана се появява истинска метална рамка в комбинация с алуминий, което допринася за премиум усещането, когато хванете модела в ръка. Извитият екран идва и с нови софтуерни опции, които улесняват работата с телефона.

С други думи, S6 Edge беше такъв успех, че Samsung реши да не налага особени промени в дизайна на наследника. Все пак S7 и S7 Edge не са идентични – те получиха Gorilla Glass 4 и устойчивост при потапяне във вода. Допълнително се свиха и рамките около екрана.

618x411

Стигаме до Samsung Galaxy S8 и S8+ – категоричен претендент за най-красивия смартфон в историята въобще. Дисплеят му е 5,8 и съответно 6,2 инча (спомнете си „огромния“ 4-инчов екран), а съотношението се промени до 18,5:9 – екранът стана по-висок, без телефонът да става неудобен за ползване. Характерният бутон под дисплея, който беше неотменна част от всеки един Galaxy S до този момент, изчезна. С него почти напълно изчезнаха и рамките, благодарение на заобления „безкраен“ екран – Инфинити дисплей. Всичко това превърна Galaxy S8 в стилен премиум модел. До камерата се появи и сензор за пръстови отпечатъци, а това донесе и единствената критика към модела. Можем само да предполагаме, че вероятно южнокорейската компания се е готвела до последния момент да го постави под дисплея, но в крайна сметка технологията явно не е била готова за това. Все още.

Година по-късно Samsung Galaxy S9 реши и този проблем, като сензорът мина под камерата. И двата модела зарадваха потребителите, като отказаха да се подадат на две скорошни тенденции – „ноча“ и премахването на 3,5-милиметровия жак за слушалки. Със сигурност Samsung спечелиха много от това.

Най-новата серия – Galaxy S10, събра опита и най-доброто от технологията на Samsung през годините. Така ни предложи телефони, за които дори и най-смелите не са си мечтали през 2010 година.

618x412

Яркият дисплей вече заема почти 90 процента от предната страна на телефона, след като рамките станаха практически незабележими. Samsung успя да усъвършенства технологията и вгради предната камера в самия дисплей – решение, далеч по-добро от „ноча“, и пръстовия отпечатък – под екрана. Така гърбът на телефона стана по-изчистен и още по-привлекателен.

Сега бъдещето вече е в сгъваемите телефони като Galaxy Fold и до дни очакваме датата за пускането му на пазара. Дотогава, на фокус остава Galaxy S10, който със сигурност заслужено държи мястото си в авангарда на индустрията.

 
 

Най-опасната професия: да те изстрелят с оръдие

| от chronicle.bg |

Когато някъде се публикува списък с най-опасните професии на света, те винаги са дървосекачи, металурзи, електротехници, рибари по по-затънтените кътчета на планетата и подобни. Нито едно от тези занимания обаче не е толкова опасно, колкото да те изстрелят от оръдие. Според статистика на Бюрото по труда в САЩ, дървосекачите са номер едно със 127,8 смърти на 100 000. Сега ще видим обаче, че това количество е нищо в сравнение с хората гюлета.

human-cannonball

Човешките гюлета за първи път са представени в публичното пространство в края на 19 век. През 1871 англичанин на има Джордж Фарини създава механизъм, който нарича „тласкач“. Направен е от дебели пружини и индийска гума върху тях. Първоначално не изглежда като оръдие, но тласкачът е могъл да изстрелва хора (или каквото се сложи върху него).

Фарини получава патент за изобретението си на 13 юни 1871. Две години по-късно то дебютира пред американска публика (не е ясно дали го показвал пред англичани) на популярния Бродуей в Ню Йорк.

Заради габаритите си Фарини не е бил изстрелван във въздуха. Вместо него „Лулу“, кльощав млад мъж, облечен като жена, който Джордж е обучил предварително, е бил гюлето. Фарини само управлявал тласкача като махал резето на пружините, в резултат на което Лулу рязко се озовавал на 10 метра във въздуха, където се хващал за трапец. Тълпата полудявала! Джордж и Лулу стават хит и тръгват на турне. През 1875 Лулу вече е известна като Кралицата на трапеца. Но коронният им номер ще попадне в сянката на една иновация на бизнеса с изстрелване на хора във въздуха.

Спорно е кой е първият човек изстрелян с оръдие: Ела Зуила и Джордж Лоял от „The Australian Marvels“ или  14-годишната Роса Матилда Ричър още известна като Зазел. Според сайта circushistory.org австралийското дуо първо представило номера в Сидни през 1872 като Джордж се изстрелвал от оръдието, а Ела го хващала, докато висяла от трапеца.

zazel-shot-from-a-cannon

Според други източници обаче Зазел става първият човек-гюле, когато изпълнява каскадата пред жива публика в Лондон през 1877. Ако датите са верни, Зазел изглежда е втора. 

Както и да е – в крайна сметка изстрелите на жива плът завладяват публиката. Опасността, вълнението и смелостта грабват всеки зрител. Най-добрите циркове по онова време, като PT Barnum’s и Yankee Robinson Circus (където Зуила и Лоял изпълняват номера си, докато са в Америка), виждат ефекта от каскадата и веднага разбират, че тя вече е коронна за програмата им.

Механизма на изстрелване на човек от оръдие не е никак сложен. За начало, оръдието дори не е оръдие – за целта никога не е използван барут, въпреки че понякога, за драматичен ефект, се е използвал барут извън оръдието, който да произведе гръм и да вдигне пушек.

За изстрелването на снаряда са се използвали най-вече компресиран въздух и малко по-рядко бънджи въже. Както с всяко сценично изкуство, изпълнителите често не издават тайната си, но устройствата, които ползват, работят повече на принципа на катапулта. Някои влиза в дулото, стъпва на платформа и компресираният въздух го изстрелва, бутайки платформата с от 200 до 400 атмосфери.

Скоростта на човека гюле може да достигне до 110 км/ч като рекордът е 120, 057 км/ч. Така той може да бъде изстрелян на около 60 метра от оръдието и на височина до 22 метра. Често има случаи, в които човек губи съзнание по средата на полета, заради силното ускорение, което достигало до 9g. Приземяването, разбира се, е най-опасно от целия процес.

Имало е мрежи, които трябва да поемат летящия. Те обаче били с размери 7 на 15 метра и често не били достатъчно големи. Преди публиката да пристигне, екипът е тествал тези мрежи с кукли (със същата тежест като каскадьора) и ги нагласявал както трябва. Ако тестовете били успешни, всичко продължавало по обичайния начин. Ако не – номерът се отменял от програмата. Тези тестове обаче не винаги показвали всички опасности.

Британският историк А. Х. Кокс калкулира, че от 50-те човека, които правят номера, 30 умират, изпълнявайки го, като повечето пропускат мишената. 

Имало е и тежко ранени. Роса Матилда Ричър, 14-годишното момиче, чупи гръбнака си, докато работи за PT Barnum, защото не уцелва мрежата. На 8 юни 1987, докато прави номера в цирк Barnum & Bailey, Елвин Бейл прехвърля мрежата, защото куклата, която се използва при тестовете, е била мокра и следователно по-тежка. Той остава с два парализирани крака. Други обаче нямат този късмет. През 2011 пред 2000 души публика Мат Кранч прави каскадата за първи път в живота си. Той се изстрелва на височина около 12 метра, но когато среща мрежата по пътя надолу, конструкцията пропада и той умира на място.

Въпреки опасностите, има и много успешни и известни изпълнения на вече иконичния номер. Семейство Закини, което обикновено работи с цирк Ringling, е емблематично име що се отнася до топовните стрелби на хора през по-голямата част на 20 век. През 20-те години 5 от 7-те братя изпълняват каскадата, а различни членове на цялата фамилия ще продължат традицията до 90-те години. Братята Виктор  и Хюго дори създават оръдие с две дула и се изстрелват заедно. А Марио веднъж прелита над 2 виенски колела.

Днес най-големите имена сред човешките гюлета са семейство Смит, основно Дейвид Гюлето Смит и сина му, Дейвид Куршума Смит. Всъщност Дейвид Старши държи световния рекорд за най-дълъг прелет до май 2011, когато синът му го чупи. Което е за предпочитане пред всичките други неща, които човек може да счупи при тази каскада.